Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сияние (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shining, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 172 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.

Сияние
The Shining
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Сияние в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.

„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.

Сюжет

Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.

Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.

Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.

Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.

В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.

Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.

История на написването

След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.

Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]

Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]

След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.

„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "

„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“

„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]

Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]

Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.

Изтрит пролог и епилог

Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]

Продължение

Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:

’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}

Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.

Филмови и телевизионни адаптации

Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]

Източници

  1. Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
  2. Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
  3. Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
  4. Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
  5. „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
  6. „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
  7. „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
  8. „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
  9. Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
  10. „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
  11. Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
  12. King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
  13. Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
  14. Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
  15. The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
  16. Stephen King planning possible sequel to The Shining
  17. Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
  18. Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
  19. Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
  20. Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
  21. Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
  22. Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.

Външни препратки

17. Лекарският кабинет

Легнал само по долни гащета върху кушетката за прегледи, Дани Торънс изглеждаше съвсем мъничък. Взираше се в доктор („Наричай ме просто Бил“) Едмъндс, който разхождаше някаква голяма черна машина над него. Дани извърна очи настрани, за да я разгледа по-добре.

— Не се бой от него, приятелю — рече Бил Едмъндс. — Това е електроенцефалограф и не причинява никаква болка.

— Електро…

— За по-кратко го наричаме ЕЕГ. Сега ще прикрепя няколко жички към главата ти и писалките от отсамната страна на джунджурията ще запишат мозъчните ти вълни.

— Като в „Човекът за шест милиона долара“?

— Горе-долу по същия начин. Искаш ли да станеш като Стийв Остин, като пораснеш?

— А, не — отвърна Дани, докато сестрата прикрепяше проводниците към няколко остригани участъка по главата му. — Татко ми каза, че един ден щели да му гръмнат бушоните.

— Знам какво е да ти гръмнат бушоните — добродушно рече доктор Едмъндс. — Случвало ми се е и на мен няколко пъти. ЕЕГ може да ни каже много неща, Дани.

— Какво например?

— Например дали имаш епилепсия. Това е един малък проблем, при който…

— Да, аз знам какво е епилепсия.

— Сериозно?

— Разбира се. Едно дете в детската ни градина във Върмонт… Като бях малък, ходех на детска градина, та там едно дете имаше епилепсия. Не му даваха да си играе със светещия диск.

— А какво представляваше той, Дан?

Апаратът беше включен и по хартията се изписваха тънки линии.

— Беше целият нашарен с разноцветни светлини. Щом го завъртиш, някои цветове святкат, но не всички. Трябва да преброиш цветовете и ако натиснеш правилния бутон, изключваш го. Само че Брент не можеше да го прави това.

— Това е, защото проблясващите светлини понякога причиняват епилептична криза.

— Искате да кажете, че ако върти диска, Брент може сам да превърти и да припадне?

Едмъндс и сестрата се спогледаха развеселени.

— Не много красиво, но точно казано, Дани.

— Какво?

— Казах, че си прав, само че не е хубаво да се казва „да превърти и да припадне“, а „да получи криза“. Лежи мирно сега.

— Ясно.

— Дани, когато получаваш тези… е, все едно как ще ги наречем, имаш ли спомен преди това да си гледал проблясващи светлини?

— Не.

— А да си чувал странни шумове? Звънтене например?

— Не съм.

— А да си усещал особени миризми, да речем на портокали или на дървени стърготини? Или пък на нещо гнило?

— Няма такова нещо.

— А да ти се е плакало понякога, преди да изгубиш съзнание, при това без да си бил тъжен?

— Не, сър.

— Е, чудесно тогава.

— Имам ли епилепсия, доктор Бил?

— Не ми се вярва, Дани. Лежи, без да мърдаш. Почти свършихме вече.

Машината побръмча още пет минути и после доктор Едмъндс я изключи.

— Готово, приятелю — бодро изрече лекарят. — Сега Сали ще свали електродите от теб и ще идем в съседната стая. Искам да си поговорим малко двамата. Съгласен ли си?

— Разбира се.

Едмъндс откъсна дълъг лист хартия от апарата и разглеждайки го, отиде в съседния кабинет.

— Сега ще ти боцна ръката мъничко — съобщи сестрата, след като Дани си обу панталоните. — Трябва да сме сигурни, че нямаш туберкулоза.

— Такава ми правиха в забавачката миналата година — осведоми я Дани без особена надежда.

— Да, но това е било отдавна, а сега си вече голямо момче, нали така?

— Сигурно е така — въздъхна Дани и примирено протегна ръка.

Щом си облече ризата и си обу обувките, той влезе през плъзгащата се врата в кабинета на доктор Едмъндс. Лекарят седеше на ръба на бюрото си и замислено поклащаше крака.

— Здрасти, Дани.

— Здрасти.

— Как е ръката сега? — И той посочи към лявата ръка на момчето, омотана с лека превръзка.

— Почти нищо не усещам.

— Радвам се. Аз разгледах твоята ЕЕГ и ми се вижда съвсем добре. Все пак ще я изпратя на един приятел в Денвър, който си изкарва прехраната, като разчита такива неща. Искам да съм напълно сигурен.

— Да, сър.

— Разкажи ми за Тони, Дан.

Дани пристъпи от крак на крак.

— Той е просто невидимото ми другарче — промърмори. — Аз си го измислих. Да ми прави компания.

Едмъндс се засмя и постави ръце върху раменете на Дани.

— Точно същото казаха майка ти и татко ти. Но тук сме на четири очи, приятелю. Аз съм твоят лекар. Кажи ми истината и аз ти обещавам да не я издавам пред тях, ако ти не желаеш.

Дани се замисли. Погледна Едмъндс и напрягайки се леко, за да се съсредоточи, се опита да улови мислите му или поне цвета на настроението му. Изведнъж в съзнанието му изникна един образ, който му подейства успокояващо: ред чекмеджета, които се хлопваха едно след друго. Върху всяко имаше мъничка табелка с надпис: А-В, СЕКРЕТНО, Г-Е, СЕКРЕТНО и така нататък. Това окуражи донякъде Дани и той изрече предпазливо:

— Аз всъщност не зная кой е Тони.

— Той на твоята възраст ли е?

— Не. Най-малко на единайсет години. Може и още по-голям да е. Никога не съм го виждал отблизо. Нищо чудно да е достатъчно голям, за да кара кола.

— Значи го виждаш от разстояние?

— Да, сър.

— И той винаги се появява, преди да изгубиш съзнание?

— Но аз не губя съзнание. Просто тръгвам с него, обаче без да тръгвам наистина, и той ми показва разни неща.

— И що за неща?

— Ами…

Дани се поколеба за миг и после разправи на доктор Едмъндс за татковия куфар с всичките му книжа вътре и как той все пак не се бе изгубил при преместването от Колорадо. През цялото време си бе седял под стълбите.

— И татко ти го намери там, където Тони ти каза, че е?

— Да, сър. Само че Тони не ми каза. Той ми го показа.

— Разбирам, Дани. А какво ти показа Тони снощи, когато се бе заключил в банята?

— Не помня — бързо отвърна Дани.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

— Преди малко казах, че си заключил вратата на банята. Но не бях прав, нали? Всъщност Тони заключи вратата.

— Не, сър. Тони не може да я заключи, защото той не е истински. Той искаше аз да го направя и аз го послушах. Аз я заключих.

— А Тони винаги ли ти показва къде са разни изгубени вещи?

— Не, сър. Понякога ми показва неща, които ще се случат.

— Нима?

— Ами да. Веднъж ми показа зоологическата градина в Грейт Барингтън. Обеща, че татко ще ме заведе там за рождения ми ден и той наистина ме заведе.

— Какво друго ти показва?

Дани смръщи вежди.

— Знаци. Постоянно ми показва разни загубени знаци. А аз изобщо не мога да прочета какво пише на тях.

— Защо според теб Тони прави това, Дани?

— Не знам. — Личицето на Дани светна. — Сега мама и татко ме учат да чета и аз много се старая.

— За да можеш да разчиташ знаците на Тони ли?

— И това също, но просто искам да се науча.

— Ти харесваш ли Тони, Дани?

Дани заби очи в пода и не отговори.

— Дани?

— Трудно е да се каже — продума колебливо детето. — Някога го харесвах. Всеки ден се надявах да дойде при мен, защото преди той винаги ми показваше хубави неща, особено след като мама и татко спряха да мислят вече за РАЗВОД. — Погледът на доктор Едмъндс стана по-остър, но Дани не забеляза нищо. Той все така стоеше втренчен в пода, силно съсредоточен в старанието си да се изрази по-добре. — Но сега при всяко идване ми показва все лоши неща. Ужасни неща. Като в банята снощи. От тях ме боли също като от осите. Само че нещата, дето Тони ми показва, ме жилят ето тук. — И той насочи пръстче към слепоочието си, сякаш с карикатурен жест демонстрираше самоубийство.

— Какви неща, Дани?

— Не помня! — извика почти разплакано момченцето. — Щях да ви ги кажа, ако ги помнех. Само че те бяха толкова ужасни, та може би нарочно съм ги забравил. Единственото, което си спомням, след като се събудя, е ЧЕС.

— Какво означава това?

— И аз не знам.

— А можеш ли да накараш Тони да дойде сега?

— Кой знае? Той не идва всеки път, щом го викам. Пък и аз не го викам напоследък, защото не ща да го виждам.

— Опитай, Дани. Нали съм тук, с теб.

Дани със съмнение погледна Едмъндс. Лекарят му кимна насърчително.

Детето издаде протяжна въздишка и също кимна.

— Не съм сигурен обаче дали ще се получи. Никога не съм го правил, когато някой седи и ме гледа. Пък и Тони невинаги идва.

— И да не дойде, няма нищо — успокои го Едмъндс. — Просто искам да опиташ.

— Добре.

Той сведе поглед към обувките на лекаря и насочи мисълта си към мама и татко отвън. Те бяха тук, наблизо, всъщност точно зад тази стена с картината на нея. Седяха в чакалнята един до друг, но не си говореха. Прелистваха списания. Бяха разтревожени. За него.

Напрегна се по-силно, сбърчи челце и се опита да проникне в мислите на майка си. Винаги беше по-трудно, когато не беше при него в стаята. После започна да ги долавя. Майка му си мислеше за някаква сестра. За своята сестра. Сестрата беше умряла. И мама си мислеше, че тъкмо това е превърнало нейната майка в такава проклетница — смъртта на сестра й Айлийн, която бе блъсната от кола.

Даниии…

Само че Тони го нямаше. Чуваше само гласа му. А когато и той започна да заглъхва, Дани го последва през мрака. Внезапно тъмнината бе прорязана от ивица светлина, заобиколена с паяжини. Каменният под отдолу изглеждаше влажен и неприятен. Когато очите му свикнаха със сумрака, забеляза Тони точно пред себе си. Тони гледаше нещо и Дани се напрегна да различи какво е.

(Татко ти. Виждаш ли татко си?)

Разбира се, че го виждаше. Как няма да го разпознае, дори на слабата светлина в мазето? Татко му бе коленичил на пода и осветяваше с фенерче разни кашони и сандъци. Кашоните бяха стари и изгнили, някои почти се бяха разпаднали и от тях на пода се бяха изсипали купища хартии. Вестници, тефтери, напечатани листчета, които приличаха на сметки. Татко му ги разглеждаше с голям интерес. Изведнъж се поизправи и насочи лъча на фенерчето в друга посока. В светлото петно се видя книга — голяма и бяла, превързана със златна лентичка. Кориците като че бяха от бяла кожа. Това беше албум с изрезки. На Дани внезапно му се прииска да извика на баща си, да го предупреди да не пипа тази книга, защото имаше книги, които не биваше да се отварят. Ала татко му вече посягаше към нея.

Чуваше се някакъв ритмичен грохот и Дани се досети, че трябва да е от бойлера, който татко му проверяваше но три-четири пъти на ден. Звучеше някак злокобно и плашещо. А и тая миризма на мухъл и плесен като че се променяше в нещо друго — в острата и противна миризма на Лошото Нещо. Бе обвила като облак татко му, който вече държеше в ръка албума с изрезки.

Тони беше някъде в мрака.

(Това нечовешко място ражда човешки чудовища. Това нечовешко място)

И постоянно повтаряше една и съща неразбираема фраза.

(…ражда човешки чудовища)

Отново взе да пропада в мрака и пак го съпровождаше силният грохот, но това вече не беше бойлерът, а ударите на чукчето за роук по копринените тапети на стените. Бе се сгушил безпомощно върху синьо-черната джунгла на килима.

(Веднага излез)

(Това нечовешко място)

(и си вземи лекарството!)

(ражда човешки чудовища.)

Със стенание, което отекна в мозъка му, той рязко се напъна да се изтръгне от мрака. Усети нечии ръце да разтърсват раменете му и най-напред помисли, че страшното нещо от хотела, какъвто беше в света на Тони, кой знае как го е последвало в реалния свят. После чу гласа на доктор Едмъндс:

— Няма страшно, Дани. Добре си. Всичко е наред.

Дани разпозна лекаря, а след това и обстановката в кабинета му. Изведнъж го разтърсиха неудържими тръпки. Едмъндс го хвана здраво.

Когато нервната реакция поотмина, Едмъндс попита:

— Ти говореше нещо за чудовища, Дани. Що за чудовища са те?

— Това нечовешко място… — изрече момчето с гърлен глас. — Тони ми каза… това нечовешко място… ражда… ражда… — Поклати отчаяно глава. — Не мога да си спомня.

— Опитай!

— Не мога.

— Тони дойде ли?

— Да.

— Какво ти показа?

— Тъмнина. И грохот. Не си спомням.

— Ти къде беше?

— Стига вече! Оставете ме на мира! Не помня! — Той избухна в плач от страх и напрежение. Всичко видяно се бе разтворило в съзнанието му като безформена лепкава каша и споменът бе неразгадаем.

Едмъндс отиде до чешмата и му наля вода в пластмасова чашка. Дани я изпи и Едмъндс му сипа още една.

— Сега по-добре ли си?

— Да.

— Дани, не искам да те насилвам… нито да те ядосвам. Но все пак помниш ли нещо преди идването на Тони?

— Мама — бавно продума Дани. — Тя се тревожи за мен.

— Майките винаги се тревожат, приятелю.

— Не, друго беше… Тя имала сестра, която умряла като малка. Айлийн. Мислеше си как Айлийн я блъснала кола и заради това още повече се безпокоеше за мен. Нищо друго не си спомням.

Едмъндс го погледна изпитателно.

— Искаш да кажеш, че тя си мисли това в момента? Навън, в чакалнята?

— Да, сър.

— А ти откъде знаеш, Дани?

Детето поклати глава.

— Ужасно съм изморен. Нека да ида сега при мама и татко. Не искам да отговарям на повече въпроси. Пък и коремът ме заболя.

— Повръща ли ти се?

— Не, сър. Само искам да ида при мама и татко.

— Добре, Дан. — Едмъндс се изправи. — Излез да се видиш с тях за малко, а после ги изпрати при мен, да поговоря с тях. Съгласен ли си?

— Да, сър.

— Отвън има книжки, които можеш да разглеждаш. Ти обичаш книжките, нали?

— Да, сър — послушно отвърна Дани.

— Добро момче си ти.

Дани му се усмихна слабо.

— Нищо нередно не мога да открия у него — заяви доктор Едмъндс на Торънсови. — Физически е напълно здрав. В умствено отношение е твърде буден и има силно развито въображение. Случва се при някои деца. Те просто трябва да дораснат до фантазията си, както крачето трябва да расте, за да изпълни голямата обувка. Така е и с Дани. Проверявали ли сте някога коефициента му на интелигентност?

— Не съм привърженик на тия неща — отговори Джак. — Така само могат да се родят прекомерни очаквания у родители и учители.

Доктор Едмъндс кимна.

— Може би сте прав. Но ако го премерите, ще установите, че е доста по-висок от средния за неговата възраст. Той се изразява удивително добре за такова малко дете.

— Ние разговаряме с него като с възрастен човек — не без известна гордост вметна Джак.

— Едва ли е имало случай да останете неразбрани. — Едмъндс помълча и взе да премята една писалка в ръцете си. — Той изпадна в транс пред мен. По моя молба. Беше точно както описахте снощната случка в банята. Мускулите му се разхлабиха, тялото му се отпусна и очите се извърнаха нагоре. Бях поразен и още не съм се освободил от това чувство.

Торънсови напрегнато се наведоха напред.

— И какво стана? — тревожно попита Уенди.

Едмъндс подробно им описа транса на Дани, каза им за нечленоразделната фраза, от която бе разбрал само думата „чудовища“, за тъмното и грохота, за сълзите след това и състоянието, близко до истерия, за нервния стомах.

— Значи пак Тони — промълви Джак.

— Какво означава това? — попита Уенди. — Имате ли представа?

— Имам няколко идеи. Може би няма да ви се харесат.

— Говорете все пак — подкани го Джак.

— От това, което Дани ми разказа, съдя, че „невидимият приятел“ е бил приятел в истинския смисъл на думата до момента, когато сте се преместили от Нова Англия. Оттогава Тони е враждебно настроен. Приятните срещи са се превърнали в кошмари, които са още по-ужасни за сина ви поради това, че не си ги спомня добре. Често срещано явление. Ние всички си спомняме много по-ясно приятните сънища, отколкото страшните.

— И вие предполагате, че преместването ни тук до такава степен е разстроило Дани? — попита Уенди.

— Възможно е, ако преместването е станало при травматизиращи обстоятелства.

Уенди и Джак се спогледаха.

— Аз преподавах в гимназия — бавно изрече Джак. — Изгубих работата си.

— Разбирам — каза Едмъндс и с решителен жест остави настрани писалката, с която си играеше. — Но боя се, че има и друго. Може да ви подейства болезнено. Синът ви, изглежда, вярва, че вие двамата сериозно сте мислили за развод. Спомена го доста спокойно, но само защото вярва, че тази опасност е отминала.

Джак зяпна от смайване, а Уенди се сви на мястото си, сякаш я бяха ударили. По лицето й не остана капка кръв.

— Никога не сме го обсъждали — промълви тя. — Нито пред него, нито насаме! Ние…

— Мисля, че е най-добре да сте наясно с положението, докторе — намеси се Джак. — Малко след раждането на Дани аз станах алкохолик. Имах проблем с алкохола още като студент, но след като срещнах Уенди нещата поутихнаха, а после отново попаднах под властта му, щом се роди бебето и писането, което исках да превърна в свое основно занимание, не ми потръгна. Когато Дани беше на три години и половина, разля кутия с бира върху няколко листа, над които работех… Всъщност тия листове аз самият ги бях смачкал вече… И аз… ами… О, по дяволите. — Гласът му пресекна, но погледът му остана твърд. — Изречено на глас, звучи като истинско зверство. Дръпнах го към себе си, за да го напляскам, и му счупих ръката. Три месеца по-късно се отказах от алкохола. И до днес не съм слагал нито капка в уста.

— Ясно — с равен глас проговори доктор Едмъндс. — Естествено, аз знаех, че ръката е била чупена. Но е наместена добре. — Той отбутна стола си от бюрото и кръстоса крака. — Ако мога да бъда откровен, очевидно е, че оттогава детето не е било малтретирано. С изключение на ужилванията по тялото му има само белези, обичайни за момче на неговата възраст.

— А как иначе! — разпалено възкликна Уенди. — Джак просто без да иска…

— Не, Уенди — пресече я Джак. — Направих го нарочно. Като че нещо в мен ме подтикваше да го нараня, ако не и по-лошо. — Той отново погледна Едмъндс. — Знаете ли какво, докторе? Днес за пръв път между нас се споменава думата развод. Както и алкохолизъм. И малтретиране. Три нови думи само за пет минути.

— Може би тъкмо това е коренът на проблема — заключи Едмъндс. — Аз не съм психиатър. Ако държите Дани да бъде прегледан от детски психиатър, мога да ви препоръчам отличен специалист в Боулдър. Ала съм напълно сигурен в диагнозата си. Дани е интелигентно, чувствително дете с богато въображение. Не вярвам, че би се разстроил толкова силно от брачните ви проблеми, колкото вие си мислите. Малките деца твърде естествено приемат нещата. На тях не им е понятен срамът, нито необходимостта да криеш и премълчаваш.

Джак изучаваше ръцете си. Уенди хвана едната и я стисна.

— Все пак той е усетил, че нещо не е в ред. От негова гледна точка главното е било не счупената ръка, а рушащата се връзка между вас двамата. Спомена ми за развода, но не и за счупената ръка. Когато сестрата заговори за ръката, той просто сви рамене. Отвърна й, че било стара работа.

— Невероятно дете — промърмори Джак и стисна здраво челюсти, тъй че лицето му се изопна. — Не го заслужаваме.

— Но, тъй или иначе, го имате — сухо отбеляза Едмъндс. — А той от време на време се оттегля в своя измислен свят. Няма нищо чудно в това, много деца го правят. Доколкото си спомням, аз самият имах невидим приятел на възрастта на Дани, говорещ петел на име Чуг-Чуг. Естествено, никой освен мен не можеше да види Чуг-Чуг. Имах двама по-големи братя, които често се спасяваха от мен и в подобни ситуации Чуг-Чуг много ми помагаше. Несъмнено фантазиите на Дани далеч надхвърлят този често срещан детски синдром, ала причината е същата. Дани е имал нужда от Тони, защото той е идвал да му показва приятни неща. По някой път го е забавлявал. Открил е изгубения куфар на татко, предсказал е, че ще го заведете в зоологическата градина за рождения му ден…

— Зоологическата градина в Грейт Барингтън! — извика Уенди. — Но как е могъл да знае? То стана съвсем неочаквано.

— Нима вярвате, че е ясновидец? — с усмивка попита Едмъндс.

— Още откакто се роди, няма тайни за него — със слаб глас продума Уенди.

Този път Едмъндс се разсмя на глас, искрено развеселен.

Джак и Уенди се спогледаха и също се усмихнаха. Разбира се, обяснението беше толкова просто. Но честите отгатвания на Дани бяха друга тема, която не бяха обсъждали много помежду си.

— Още малко, и ще ми кажете, че е способен и на левитация — рече Едмъндс, все още усмихнат. — Не, не, няма нищо такова. Дани има силно развита интуиция, но в това няма нищо свръхестествено. Разбрал е къде е вашият куфар, господин Торънс, просто защото сте го търсили навсякъде другаде. Използвал е метода на изключването. Рано или късно и сам щяхте да се досетите. Колкото до зоологическата градина, просто е съумял да ви внуши силното си желание. Възхищавам му се за това умение. Ако го запази, от него ще излезе мъж и половина.

Уенди кимна. Естествено, тя бе уверена, че от Дани ще излезе мъж и половина, ала обясненията на лекаря не я задоволяваха особено. На вкус бяха по-скоро като маргарин, отколкото като масло. Едмъндс не бе живял с тях. Не бе виждал как Дани като магьосник изнамира разни изгубени вещи. Нямаше как да знае колко пъти още съвсем мъничък й бе пъхвал в ръцете чадъра, преди да излязат на разходка, макар че навън грееше ясно слънце, а после се прибираха под дъжд, изливащ се като из ведро. Стигаше само да й мине през ума, че е време да върне книгите в библиотеката, и ги намираше приготвени на масичката в спретната купчинка.

Но гласно се задоволи да попита:

— Защо са тези кошмари тогава? Защо Тони му е казал да заключи вратата на банята?

— Струва ми се, че Тони просто не му е нужен повече — отвърна Едмъндс. — Помислете си в каква обстановка е живял преди. Баща му е пиел. Счупил му е ръката. Между вас е тегнело потискащо мълчание. А сега нещата са се променили. Господин Торънс вече не пие. Живеете на ново място, където условията ви налагат да бъдете по-сплотено семейство. Лично аз мога само да ви завиждам, защото общувам с жена си и децата си не повече от два-три часа дневно. Създала се е идеалната оздравителна ситуация. И според мен самият факт, че той разграничава света на Тони от „реалния свят“, както сам го нарича, говори много добре за душевното му състояние. Той твърди, че двамата вече не мислите за развод. Има ли основание да го вярва?

— Да — прошепна Уенди и Джак стисна ръката й силно до болка.

Тя стисна неговата в безмълвен отговор. Едмъндс кимна удовлетворен.

— Ето че повече не се нуждае от Тони. Дани просто го изтласква от себе си. Тони вече не му носи приятни изживявания, а кошмари, които толкова го плашат, че си ги спомня само откъслечно. Изчезването на Тони няма да стане лесно, но е неизбежно. Синът ви напомня наркоман, който се отказва от наркотика.

Изправи се и Торънсови също станаха.

— Както ви казах, аз не съм психиатър. Ако кошмарите продължават, заведете го при специалиста в Боулдър.

— Непременно — каза Джак.

— А сега нека му съобщим, че може да се прибира у дома — предложи Едмъндс.

— Благодаря ви от сърце. Сега се чувствам спокоен, както не съм бил отдавна — увери го Джак.

— Аз също — обади се Уенди.

Когато бяха вече при вратата, Едмъндс се спря и погледна Уенди.

— Имали ли сте сестра на име Айлийн, госпожо Торънс?

Уенди го погледна смаяна.

— Да, имах. Прегази я кола пред дома ни в Съмърсуърт, в Ню Хампшър. Беше на шест години, а аз на десет. Втурна се да гони топката си и я блъсна камионче за доставка на продукти.

— Дани знае ли за това?

— Нямам представа. Не вярвам.

— Каза, че сте си мислили за нея в чакалнята.

— Истина е — промълви Уенди. — И то за пръв път от… дори не знам от колко време насам.

— Думата „чес“ говори ли нещо на някой от двама ви?

Уенди поклати глава, но Джак се обади:

— Той ми спомена тази дума снощи, но реших, че иска да каже „чест“.

— Твърде вероятно е — кимна Едмъндс. — Момчето има силно развито чувство за чест. А „сияние“ означава ли нещо според вас?

Този път и двамата поклатиха глави.

— Е, все едно — махна с ръка Едмъндс и отвори вратата към чакалнята. — Има ли тук някой на име Дани Торънс, който иска да си отиде вкъщи?

— Здравей, татко! Здрасти, мамо! — Дани се изправи иззад масичката, върху която бе разтворил един брой на списанието „В света на дивите животни“, като следеше с пръст редовете и си мърмореше на глас разчетените думи.

Той изтича към Джак и увисна на шията му. Уенди леко му разроши косата.

— Ако не обичаш майка си и татко си, можеш да останеш с добрия стар Бил — пошегува се Едмъндс.

— Не, сър — натъртено отвърна Дани.

После прегърна с две ръце едновременно майка си и баща си, сияещ от щастие.

— Добре тогава — усмихнат каза Едмъндс и се обърна към Уенди: — Ако имате някакви проблеми, обадете се пак. Но не вярвам да имате.