Метаданни
Данни
- Серия
- Сияние (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Shining, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Мистично фентъзи
- Психологически трилър
- Психологически хорър
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 174 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Георги
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.
| Сияние | |
| The Shining | |
_front_cover,_first_edition.jpg) | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Създаване | 1977 г. САЩ |
| Първо издание | 1977 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | хорър |
| Вид | роман |
| Сияние в Общомедия | |
„Сиянието“ е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.
„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.
Сюжет
Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.
Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.
Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.
Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.
В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.
Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.
История на написването
След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.
Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]
Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]
След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.
„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "
„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“
„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]
Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]
Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.
Изтрит пролог и епилог
Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]
Продължение
Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:
’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}
Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.
Филмови и телевизионни адаптации
Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]
Източници
- ↑ Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
- ↑ Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
- ↑ Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
- ↑ Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
- ↑ „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
- ↑ „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
- ↑ „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
- ↑ „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
- ↑ Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
- ↑ „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
- ↑ Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
- ↑ Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Архивиран от оригинала на 2019-04-02. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ Stephen King planning possible sequel to The Shining
- ↑ Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
- ↑ Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
- ↑ Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
- ↑ Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.
Външни препратки
16. Дани
Уенди чуваше откъм спалнята как пишещата машина, която Джак бе качил от долния етаж, оживяваше за трийсетина секунди, замлъкваше за минута-две и после отново изтракваше за кратко. Сякаш слушаше далечен картечен огън. Шумът бе музика за ушите й; толкова редовно Джак не бе работил още от втората година след женитбата им, когато бе написал разказа, публикуван от „Ескуайър“. Казваше, че пиесата ще бъде завършена в края на годината, за добро или лошо, и че ще се залови с нещо ново. Твърдеше, че не го е грижа дали ще се шуми около „Малкото училище“, когато Филис покаже тук-там пиесата, че няма да му мигне окото дори ако потъне незабелязана, и Уенди му вярваше. Самият акт на неговото писане я изпълваше с надежда не защото очакваше много нещо от творбата му, а защото съпругът й, изглежда, бавно затваряше някаква огромна врата на стая, пълна с чудовища. Отдавна бе опрял рамо на тази врата, но най-сетне имаше изглед да успее да я захлопне.
Всеки удар на клавиш я затваряше по мъничко.
— Виж, Дик, виж.
Дани седеше приведен над първото от петте окъсани букварчета, които Джак бе изровил след дълги часове прекарани в антикварните книжарници на Боулдър. Те щяха да изведат Дани на нивото за четене на втори клас — програма, която по мнението на Уенди беше твърде амбициозна и тя го беше казала на Джак. Синът им без съмнение беше интелигентен, но щеше да е грешка да го натоварват толкова отрано. Джак се бе съгласил. Изключваха всякаква принуда. Просто добре беше да са подготвени, ако детето започнеше бързо да напредва. А сега тя се питаше дали Джак не се бе оказал прав и в това си предвиждане.
Дани, подготвен от четири години гледане на „Улица Сезам“ и три на образователната програма „Електрическа компания“, напредваше с почти обезпокоителна скорост. Това я притесняваше. Постоянно седеше над книжките си, сякаш за него беше въпрос на живот и смърт да се научи да чете. Тревожеше я напрегнатото му личице, още по-бледо на светлината на настолната лампа, която поставиха в стаята му. Пръстчето му бавно следеше думите в буквара. Над тях имаше картинка, която Уенди смътно си спомняше от времето, когато тя самата бе в първи клас, преди деветнайсет години. Засмяно момченце с къдрава кестенява коса. Момиченце с къса рокличка и руси къдрици, хванало въженце за скачане. Куче, тичащо след голяма червена топка. Букварната троица — Дик, Джейн и Джип.
— „Виж, Джип тича — бавно четеше Дани. — Тичай, Джип, тичай. Тичай, тичай, тичай. — После млъкна и пръстчето му се премести на долния ред. — Виж тази… — Наведе се по-ниско и носът му почти докосна страницата. — Виж тази…“
— Не толкова отблизо, шефе — тихо му каза Уенди. — Ще си повредиш очите. Там пише…
— Не ми казвай! — извика той и рязко се изправи. В гласа му звучеше тревога. — Не ми казвай, мамо. Сам ще го прочета!
— Добре, миличко — успокоително изрече тя. — Само че това не е чак толкова важно. Повярвай ми.
Дани обаче отново се наведе над буквара със съсредоточено и напрегнато изражение. Наистина никак не й се нравеше всичко това.
— „Виж тази… тъ… пъ… Виж тази тъпъ… Топка!“ — Яростното тържество в гласа му я порази. — Виж тази топка.
— Точно така — каза тя. — Хайде, миличко, достатъчно за тази вечер.
— Още две странички, мамо. Моля те!
— Не, шефе! — Тя решително затвори книжката с червени корици. — Време е за лягане.
— Моля ти се!
— Не ме ядосвай, Дани. Мама е уморена.
— Добре — примирено рече той, но продължаваше да гледа с копнеж буквара.
— Иди да целунеш татко и после се измий. Не забравяй зъбките.
— Няма.
Той се измъкна от стаята, малко момченце с долнище на пижама и голяма плътна фланела с футболна топка отпред и надпис на гърба „Ню Ингланд Пейтриътс“.
Пишещата машина на Джак замлъкна и тя чу звънливото гласче на Дани:
— Лека нощ, тате.
— Лека нощ, шефе. Как беше?
— Мисля, че добре. Но мама ме накара да спра.
— Мама е била права. Минава осем и половина. Сега в банята ли отиваш?
— Да.
— Добре. Хубаво да се измиеш, че иначе от ушите ти ще поникнат картофи. И лук, и моркови, и репички…
Дани се изкиска, а после вратата на банята се хлопна. Ключалката изщрака. Дани беше много потаен в хигиенните си занимания, нещо съвсем неприсъщо за нея и Джак. Още един знак — а такива се появяваха непрекъснато, — че в дома им растеше отделно и самостоятелно човешко същество, а не просто копие на един от тях или комбинация от двамата. Това я натъжаваше малко. Един ден детето й щеше да бъде съвсем непознато за нея, а и тя за него… Но не тъй чужда, както тя чувстваше своята майка. Моля те, Господи, не позволявай да стане така! Нека и като порасне, да продължи да обича майка си.
Машината на Джак отново заработи на неравни интервали.
Както беше седнала на стола край малкото бюро на Дани, погледът й се спря върху гнездото на осите. Беше поставено на видно място на поличката до главата на Дани. Продължаваше да не й харесва въпреки уверенията, че е празно. Хрумна й, че може да има микроби в него, почуди се дали да не попита Джак, но реши, че той ще й се смее. Все пак щеше да се посъветва с лекаря утре, ако успееше да го види насаме.
Водата в банята продължаваше да тече. Тя стана и отиде в голямата спалня, за да се увери, че всичко е наред. Джак не вдигна очи към нея; беше потънал в света, който създаваше, втренчил невиждащ поглед в пишещата машина, с цигара между зъбите.
Тя леко почука на затворената врата на банята.
— Всичко наред ли е, шефе? Да не заспа?
Никакъв отговор.
— Дани?
Тишина. Тя натисна бравата. Беше заключено.
— Дани?
Започна да се притеснява. Освен течащата вода не се чуваше никакъв друг шум.
— Дани? Отвори вратата, момчето ми!
Никакъв отговор.
— Дани!
— За бога, Уенди! Не мога да мисля, ако се каниш цяла нощ да блъскаш по вратата.
— Дани се е заключил в банята и не ми отговаря.
Джак стана и заобиколи бюрото си. Изглеждаше раздразнен. Тропна веднъж силно по вратата.
— Отваряй, Дани! Стига шегички!
Никакъв отговор.
Джак почука по-силно.
— Казах, стига, шефе! Не се опитвай да отложиш лягането. Ще се пляскаме, ако не отвориш веднага.
Той си изпуска нервите, помисли си тя и страхът й нарасна. От онази вечер преди две години не беше посягал на Дани в яда си, но сега изглеждаше достатъчно нервиран, за да го направи.
— Дани, миличък… — подзе тя.
Никакъв отговор. Само шумът на течаща вода.
— Дани, ако ме принудиш да разбия бравата, обещавам ти, че тази вечер няма да можеш да лежиш по гръб — закани се Джак.
Нищо.
— Счупи я — каза тя и внезапно й стана трудно да говори. — Побързай!
Той вдигна крак и силно ритна бравата. Ключалката не се оказа солидна, тя веднага поддаде и вратата зейна отворена.
— Дани! — изпищя Уенди.
От крана на мивката течеше силна струя вода. До него лежеше отворената тубичка с паста за зъби. Дани седеше на ръба на ваната, стиснал здраво в ръка четката, а от устата му се стичаше пяна от пастата. Беше втренчен като в транс към огледалото над умивалника. На лицето му бе изписан ужас и нейната първа мисъл беше, че детето има епилептичен припадък и сигурно си е глътнало езика.
— Дани!
Дани не отговори, само издаде неразбираеми гърлени звуци. После бе изблъскана така силно, че залитна срещу стената, а Джак коленичи пред момченцето.
— Дани! — взе да го вика той. — Дани, Дани!
Щракна с пръсти пред невиждащите очи на детето.
— А, да — продума Дани. — Турнирна среща. Удар. Нъррр…
— Дани…
— Роук — промълви Дани и гласът му внезапно прозвуча дебело, почти по мъжки. — Роук. Удар. Чукчето за роук… То има две страни. Аааа…
— Божичко, Джак, какво му е?
Джак сграбчи момчето за раменете и силно го разтърси. Главата на Дани се разлюля безпомощно като балон, вързан за пръчка.
— Роук. Удар. Чес.
Джак отново го разтърси и очите на Дани неочаквано се проясниха. Четката за зъби изпадна от ръката му и тропна на теракотения под.
— Какво? — попита той и се озърна. Видя баща си, коленичил до него, и Уенди, застанала до стената. — Какво? — попита отново с нарастваща тревога. — Кк-какво е сс-станало…
— Недей заеква! — изкрещя Джак в лицето му. Дани изписка стреснат, телцето му се стегна, той се задърпа от баща си и избухна в плач. Поразен, Джак го притегли към себе си. — О, милото ми, извинявай! Прости ми, шефе. Моля ти се, не плачи! Извинявай. Всичко е наред.
Водата продължаваше да тече в умивалника и на Уенди й се стори, че неусетно е прекрачила в някакъв мъчителен кошмар, където времето вървеше назад и се връщаше към момента, когато пияният й съпруг бе счупил ръчичката на сина й, а после бе бъбрил уплашено буквално същите думи.
(О, милото ми. Извинявай. Прости ми, шефе. Моля те. Ужасно съжалявам.)
Тя изтича към тях, издърпа Дани от ръцете на Джак (забеляза гневния упрек, изписан на лицето на мъжа й, но го прибра в паметта си за по-късно обмисляне) и го вдигна. Отнесе го в малката спалня, както я бе прегърнал през шията, а Джак ги последва.
Тя седна на леглото на Дани и го залюля в прегръдките си, като му бъбреше несвързани утешителни думи. Погледна Джак, в чиито очи сега личеше само тревога. Той въпросително повдигна вежди срещу нея, а тя само отмаляло поклати глава.
— Дани — продължаваше да му нарежда. — Дани, Дани, Дани. Няма нищо, детето ми. Няма страшно, миличко. Всичко е наред.
Най-после Дани се поуспокои, само леко потрепваше в ръцете й. И все пак най-напред заговори на Джак, на Джак, който сега седеше до тях на леглото, от което тя отново усети старата тъпа болка
(Винаги той и все той на първо място)
на ревност. Джак му бе крещял, а тя го бе утешавала и въпреки това Дани се обърна именно към баща си.
— Извинявай, ако съм бил лош.
— Няма за какво да се извиняваш, шефе — разроши косата му Джак. — Какво, за бога, се случи?
Дани поклати глава бавно и замаяно.
— Аз… аз не знам. Защо ми каза да не заеквам, тате? Аз не заеквам.
— Разбира се, че не заекваш — разпалено го увери Джак, но Уенди усети как сърцето й се смръзва. Джак внезапно се бе уплашил от нещо и лицето му бе такова, сякаш беше зърнал призрак.
— Имаше нещо за някакъв хронометър… — измърмори Дани.
— Какво? — Джак се наведе напред, а детето се отдръпна и се притисна към майка си.
— Джак, ти го плашиш! — Гласът й беше висок и обвинителен.
Внезапно си даде сметка, че и тримата са уплашени. Но от какво?
— Аз не знам! Не знам! — забърбори Дани притеснено. — Аз какво… какво казах, тате?
— Нищо — измънка Джак.
Той извади кърпа от задния си джоб и си изтри устата. Уенди отново усети, че й прималява от усещането, че времето се връща назад. Този му жест си спомняше добре от пиянските му дни.
— Защо беше заключил вратата, Дани? — попита го кротко. — Защо го направи?
— Тони ми поръча така.
Те се спогледаха над главата му.
— А Тони обясни ли ти защо, сине? — попита тихо Джак.
— Аз си миех зъбите и си мислех за четенето — заразказва Дани. — Ама здравата си мислех. И тогава видях Тони надалеч в огледалото. Каза, че трябва да ми покаже нещо.
— Искаш да кажеш, че е стоял зад теб? — попита Уенди.
— Не, той беше в огледалото — упорито наблегна Дани. — Много навътре в него. После и аз влязох в огледалото. Другото, което си спомням, е как татко ме тръскаше и си помислих, че пак съм бил лош.
Джак трепна, все едно го удариха.
— Не, шефе — много тихо каза той.
— Значи Тони ти каза да заключиш вратата? — попита Уенди, като приглаждаше косата му.
— Да.
— И какво искаше да ти покаже той?
Дани се стегна в ръцете й, сякаш мускулчетата му се превърнаха в струни.
— Не помня — сковано отговори той. — Не ме питай. Аз… не помня нищо.
— Шшш! — прошушна Уенди разтревожена. Отново го залюля. — Няма нищо, щом не си спомняш, милото ми. Не се безпокой.
Най-сетне Дани отново започна да се отпуска.
— Искаш ли да остана малко с теб? Да ти прочета приказка?
— Не, само ми остави нощната лампа. — Той срамежливо погледна баща си. — Ти ще останеш ли, тате? Само за минутка?
— Разбира се, шефе.
Уенди въздъхна.
— Ще бъда в дневната, Джак.
— Добре.
Тя се изправи и погледна Дани, докато се пъхаше под завивките. Изглеждаше толкова мъничък.
— Наистина ли си добре вече, Дани?
— Добре съм, мамо. Само ми включи Снупи.
— Добре.
Тя включи нощната лампа с нарисувания на абажура Снупи, заспал на покрива на кучешката си колибка. Преди да пристигнат в хотела, никога не бе искал да спи на нощна лампа. Тя загаси голямата лампа и се обърна да ги погледне още веднъж — малкото бледо личице на Дани и това на Джак над него. Поколеба се за миг
(после и аз влязох в огледалото)
и накрая тихо напусна стаята.
— Доспа ли ти се? — попита Джак и отметна косата му от челцето.
— Да.
— Искаш ли да пийнеш вода?
— Не…
Мълчанието продължи пет минути. Дани лежеше неподвижен под ръката му. Решил, че детето е заспало, Джак се канеше да стане и да излезе безшумно, когато Дани пробъбра в полусън:
— Роук.
Джак се обърна към него стреснат.
— Дани?…
— Ти не би наранил мама, нали, тате? Нито пък мен?
— Не.
Отново настана тишина.
— Татко?
— Какво?
— Тони дойде и ми разправи за играта роук.
— Тъй ли, шефе? И какво ти каза?
— Не си спомням много. Каза, че редът е последователен. Като при бейзбола.
— Да. — Сърцето на Джак заби глухо в гърдите му. Откъде би могло момчето да знае тези неща? При роук редът наистина беше последователен. Не като при бейзбола, а като при крикета.
— Тате… — Вече почти спеше.
— Какво?
— Какво е чес?
— Не „чес“, а „чест“. Пише се с „т“ накрая. Ще запомниш ли, шефе?
Но Дани вече спеше и дишаше бавно и равномерно. Той поседя, загледан в него, обзет от силна обич към детето. Защо му се разкрещя така? Нямаше нищо чудно в това, че позаекна мъничко, при положение че току-що бе излязъл от състояние, подобно на транс. Пък и изобщо не бе споменал думата „хронометър“. Бъбреше нещо детско и неразбрано.
Само че откъде знаеше, че при роук се спазва последователен ред? Дали някой му го беше казал? Улман? Или Халоран?
Погледна към ръцете си. Несъзнателно ги бе свил в юмруци
(Господи колко ми е нужно да пийна нещо) и ноктите се забиваха болезнено в дланите му. Бавно се застави да ги отпусне.
— Обичам те, Дани — прошепна. — Господ ми е свидетел.
После излезе от стаята. Отново си беше изтървал нервите, само малко, но достатъчно, за да се почувства отмалял и изплашен. Едно питие би премахнало това усещане. О, да. Би премахнало това
(нещо за някакъв хронометър)
и всичко останало. Нямаше как да е сбъркал за тези думи. По никакъв начин. Всяка от тях бе прозвучала съвсем отчетливо. Той спря в коридора, озърна се назад и механично изтри устните си с носната кърпа.
На слабата светлина фигурите им се очертаваха само като тъмни силуети. Уенди, само по гащички, отиде до леглото, да му подпъхне завивките. Беше се отвил. Джак седеше на вратата и я гледаше как допря китка до челцето му.
— Има ли температура?
— Не. — Тя го целуна по бузката.
— Слава богу, че записа час за преглед — каза той, когато тя се върна при вратата. — Мислиш ли, че този лекар си разбира от работата.
— Продавачката каза, че бил добър. Само това знам.
— Ако нещо не е в ред, ще ви изпратя двамата при майка ти, Уенди.
— Не.
— Знам как се чувстваш по този въпрос — каза той и я прегърна.
— Изобщо не можеш да разбереш какво изпитвам към нея.
— Уенди, няма къде другаде да ви изпратя. Знаеш това.
— Ако дойдеш и ти…
— Изгубя ли тая работа, свършено е с нас — простичко рече той. — Знаеш го.
Тя кимна бавно. Знаеше го.
— Когато провеждах интервюто с Улман, сметнах, че просто си придава важност. Сега вече не съм толкова сигурен. Може би наистина не биваше да ви водя и вас двамата тук. Сред пустош в радиус от шейсет километра.
— Обичам те — промълви тя. — А Дани те обича още повече, ако изобщо е възможно. Ако ни отпратиш, той ще бъде съкрушен, Джак.
— Не говори така.
— Ако лекарят каже, че има нещо нередно, ще си потърся работа в Сайдуиндър — рече тя. — А ако не намеря нищо в Сайдуиндър, ще заминем с Дани в Боулдър. Не мога да ида при майка си, Джак. Не и при тези условия. Не искай това от мен. Аз… просто не мога.
— Да, разбирам те. Не се умърлушвай. Може и да му няма нищо.
— Може.
— В два часа ли беше прегледът?
— Да.
— Хайде да оставим вратата на стаята му отворена, Уенди.
— И аз така предпочитам. Макар да не вярвам, че повече ще се буди.
Ала той се събуди.
Бум… бум… бум-бум… БУМ-БУМ…
Бягаше надалеч от ужасните отекващи шумове по виещи се като лабиринт коридори, а босите му крачета газеха върху мека синьо-черна джунгла.
Всеки път, щом чуеше чукчето за роук да се тресне по стената някъде зад него, идеше му да изкрещи с все сила. Ала не биваше. Не биваше. Един вик би го издал и тогава
(тогава ЧЕС)
(Ела тук да си вземеш лекарството, проклет лигав ревльо!)
Той чуваше как човекът с този глас идва, идва за него, като разярен тигър в тази враждебна синьо-черна джунгла. Човекоядец.
(Ела ми, малък негоднико!)
Ако успееше да се добере до стълбите, водещи надолу, ако можеше да се измъкне от този трети етаж, щеше да бъде в безопасност. Дори с асансьора. Само да можеше да си припомни забравеното. Но беше тъмно и в ужаса си бе изгубил ориентация. Беше тичал по коридорите и сърцето му се бе качило чак в гърлото; усещаше го като изгаряща бучка лед. Смразяваше го страхът, че след всеки следващ завой може да се сблъска лице в лице с човека-тигър.
Трещенето вече бе точно зад гърба му, както и ужасните дрезгави крясъци.
Подлудяваше го свистящият шум, който чукчето за роук издаваше,
(роук… удар… роук… удар… ЧЕС)
преди да се стовари върху стената. Тихото шумолене на крака по килима, напомнящ джунгла. Обзет от паника, усещаш в устата си горчив сок.
(Ти ще си припомниш забравеното… Щеше ли наистина? Какво беше то?)
Зави покрай още един ъгъл и с нарастващо отчаяние откри, че от него изход няма. От три страни му се чумереха заключени врати. Западното крило. Намираше се в западното крило, а отвън долиташе воят на бурята, чието тъмно гърло сякаш се давеше със сняг.
Опря гръб на стената, вече хлипащ от ужас, а сърцето му се блъскаше като уловен в примка заек. Когато гърбът му намери опора в стената, покрита със светлосини копринени тапети, нашарени със зигзаговидни ивици, краката му омекнаха и той се свлече на земята, а въздухът излизаше със свистене от гърлото му.
По-силно. По-силно.
В коридора имаше тигър и сега той щеше да се покаже иззад ъгъла, крещящ в лунатичната си ярост и размахал чукчето за роук, защото тигърът беше двуног и това бе…
Внезапно се събуди задъхан и скочи в леглото с широко отворени очи, втренчени в мрака, и ръце, вдигнати пред лицето.
Имаше нещо на едната му ръка. Пълзеше.
Оси. Три на брой.
И тогава го ужилиха, сякаш и трите едновременно, и острата, пареща болка отприщи всички образи — те се стовариха върху него като тъмен поток и той запищя с все сила, а осите продължаваха отново и отново да го жилят.
Лампата светна и до леглото се появи татко, само по гащета. Зад него бе мама, сънена и уплашена.
— Махнете ги от мен! — изпищя Дани.
— О, Господи! — отрони Джак.
Той ги бе видял.
— Джак, какво му е? Какво му става?
Той не й отговори. Изтича до леглото, грабна възглавницата и взе да удря по размахващата се ръчица на Дани. Пак и пак. Тогава Уенди видя разлетелите се във въздуха жужащи насекоми.
— Вземи някакво списание! — извика й той през рамо. — Убий ги!
— Оси? — промълви тя и за миг замръзна, додето осъзнае станалото. После от знанието бликна чувството. — Оси, о, Божичко, Джак, ти каза…
— Млъкни, по дяволите, и ги убий! — изрева той. — Ще правиш ли каквото ти казвам?
Едната бе кацнала на бюрото на Дани. Тя грабна едно албумче за оцветяване и го стовари върху осата. На мястото й остана мазно кафяво петно.
— Има още една на завесата — каза той и изтича покрай нея с Дани на ръце.
Джак занесе детето в тяхната спалня и го сложи върху голямото легло откъм страната, където спеше Уенди.
— Лежи спокойно, Дани. Не се връщай оттатък, докато не ти кажа. Разбра ли?
С подпухнало и мокро от сълзи лице, Дани кимна.
— Браво на моето смело момче!
Джак изтича през коридора към стълбите. Зад себе си чу два пъти плясъка на цветното албумче, а после жена му извика от болка. Той не се спря, а изтича надолу по стълбите към тъмното фоайе. През кабинета на Улман изтича в кухнята, като пътем удари силно крака си в ръба на масивното бюро на Улман, но не усети нищо. Край умивалника на сушилка бяха наредени чиниите, които Уенди бе измила след вечеря. Той грабна голямата йенска купа най-отгоре, закачи една чиния и тя се разби с трясък на пода. Без да я поглежда, хукна обратно през кабинета и нагоре по стълбите.
Уенди стоеше отвън пред вратата на Дани и дишаше тежко. Лицето й беше бяло като платно, очите блестящи и изцъклени, а косата й висеше на влажни кичури.
— Убих всичките — с безжизнен глас отрони тя. — Но една ме ужили. Джак, ти каза, че всички са мъртви. — И се разплака.
Без да отговори нищо, той мина покрай нея и отнесе купата до леглото на Дани, край което бе гнездото. Беше неподвижно. Нямаше нищо там. Поне от външната страна. С рязко движение захлупи гнездото с купата.
— Готово — каза. — Хайде, ела.
Върнаха се заедно в голямата спалня.
— Къде те ужили? — попита я той.
— По… по китката.
— Дай да видя.
Тя му показа. Точно над гънките помежду дланта и китката се червенееше малка кръгла дупчица. Плътта бе започнала да подпухва.
— Алергична ли си към ужилване? — попита я той. — Помисли добре. Ако ти си алергична, нищо чудно и Дани да има непоносимост. Ужилили са го поне на пет-шест места.
— Не — отвърна тя малко по-спокойно. — Аз… Аз просто ги мразя, това е. Ненавиждам ги.
Дани седеше на леглото, хванал лявата си ръка, и ги гледаше. Очите му, заградени с побелели кръгове от шока, гледаха укорно Джак.
— Тате… ти каза, че си ги избил всичките. Ръката ми… Много ме боли.
— Дай да погледна, шефе. Не, няма да я пипам, така ще те заболи още повече. Само я протегни.
Той я протегна и Уенди изстена:
— О, Дани… О, бедната ти ръчичка!
По-късно лекарят щеше да преброи единайсет ужилвания, но те видяха само съзвездие от червени дупчици, сякаш ръката му бе поръсена с червен пипер. Имаше и силен оток. Беше станала като в рисуваните филмчета, когато Зайчето Бъни или Патокът Дафи се удареха с чука по невнимание.
— Уенди, донеси спрея от банята — нареди Джак.
Тя тръгна към банята, а той седна на леглото и загрижено обгърна раменцата на Дани.
— След като ти напръскаме ръката, искам да я снимам, шефе. А после ще спиш при нас, съгласен ли си?
— Да — отвърна Дани.
— Но защо ще ми правиш снимки?
— За да осъдим здравата някои хора. Задника ще им съдерем.
Уенди се върна с флакон в ръка, подобен на малък пожарогасител.
— Няма да боли, миличко — обеща тя и отхлупи капачето.
Дани си протегна ръката и тя я напръска от двете страни, додето цялата лъсна. Момченцето издаде въздишка и потръпна.
— Смъди ли? — попита тя.
— Не, помина ми малко.
— А сега тези. Сдъвчи ги. — Тя му подаде пет оранжеви таблетки детски аспирин. Дани ги взе и ги пъхна в устата си една по една.
— Не е ли много този аспирин? — попита Джак.
— И ужилванията са много — ядно му отвърна тя. — Върви да изхвърлиш това гнездо, Джак Торънс. Още сега.
— След малко — каза той.
Отиде до скрина и от най-горното му чекмедже извади фотоапарата си. После взе да рови за светкавицата.
— Какво правиш, Джак? — възкликна тя с малко истеричен тон.
— Ще ми снима ръката — осведоми я сериозно Дани. — А после ще съди някои хора. Ще им съдере задника. Нали така, татко?
— Така — мрачно потвърди Джак. Беше открил светкавицата и сега я прикрепяше към апарата. — Стой мирно, синко. Ще смъкнем към пет хиляди долара на ужилване.
— За какво става дума? — едва не изкрещя Уенди.
— Ще ти кажа за какво — отвърна той. — Следвах стриктно указанията, написани на онзи флакон. Ще ги съдим. Тая проклетия е била дефектна. Няма друг начин. Как иначе можеш да обясниш това?
— О! — успя тя само да отрони стъписана.
Направи четири снимки и Уенди отбеляза на всяка една часа, като сверяваше времето с часовничето медальон, което носеше на врата си. Дани, очарован от идеята, че ужилванията му може би струват много хиляди долари, започна да губи интерес и усети леко главоболие.
Когато Джак прибра апарата и разпростря полароидните снимки върху скрина да съхнат, Уенди попита:
— Дали да не го заведем на лекар още тази вечер?
— Не е нужно, щом не го боли много. Ако човек е алергичен към ужилване от оса, реакцията идва не по-късно от трийсет секунди.
— А каква е… реакцията?
— Изпада в кома. Или в конвулсии.
— О, Господи Боже! — Тя се сгуши посърнала и пребледняла,
— Как се чувстваш, синко? Дали ще можеш да заспиш?
Той премигна насреща им. Кошмарът беше поизбледнял в съзнанието му, но още чувстваше страх.
— Ако ми позволите да спя при вас.
— Разбира се — каза Уенди. — О, миличък, толкова ми е мъчно!
— Няма страшно, мамо.
Тя отново се разплака и Джак я прегърна.
— Уенди, кълна ти се, че следвах инструкциите.
— Изхвърли го още утре, моля те!
— То се знае.
Тримата си легнаха в голямото легло и Джак тъкмо се канеше да загаси лампата, когато внезапно отметна завивките.
— Ще трябва да направя снимка и на гнездото.
— Връщай се бързо.
— Добре.
Той отново извади камерата от скрина, взе последната батерия за светкавица и направи окуражителен жест към Дани, като сви палеца и показалеца си на кръгче. Дани му се усмихна и му върна жеста със здравата си ръка.
Бива си го хлапето, каза си, докато отиваше към стаята на Дани. Не му липсва кураж.
Нощната лампа все още светеше. Джак пристъпи до леглото и когато погледна към поличката до него, полазиха го ледени тръпки. Цялата му кожа настръхна.
Едва можеше да види нещо през прозрачната йенска купа. Вътрешната й стена гъмжеше от оси. Трудно беше да се каже колко са. Най-малко петдесет. А може би сто.
Сърцето му биеше на бавни, разтърсващи тласъци. Направи снимките, после остави апарата, за да им даде време да се проявят. Избърса устните си с длан. Една мисъл постоянно кръжеше в съзнанието му и отекваше
(Изпусна си нервите. Изпусна си нервите. Изпусна си нервите.)
с почти суеверен страх. Те се бяха върнали. Той бе убил осите, а те се бяха върнали.
Чуваше се как крещи пред уплашеното, разплакано личице на сина си: Недей да заекваш!
Отново си изтри устните. Отиде до бюрото на Дани и изрови голяма картонена кутия от мозайка. Взе я, отиде до полицата, подпъхна я внимателно под купата и я вдигна заедно с нея. Осите сърдито зажужаха в затвора си. После, притискайки здраво купата, за да не се изплъзне, излезе в коридора.
— Идваш ли да си лягаш, Джак? — чу се гласът на Уенди.
— Идваш ли да си лягаш, тате?
— Трябва да сляза долу за минутка — отвърна той, като се помъчи гласът му да звучи безгрижно.
Как беше станало това? Как, за Бога?
Флаконът във всеки случай не беше празен. Бе видял как от дюзата се вие бяло облаче, когато натисна пръстена. А когато след два часа се качи отново, бе изтръскал от дупката на гнездото купчинка мъртви насекоми.
Как тогава? Спонтанна регенерация?
Това беше налудничаво. Средновековни щуротии. Насекомите не регенерираха. А дори и от яйцата да можеха да се развият възрастни оси само за дванайсет часа, това не беше сезонът, в който се снасяха яйца. Осите снасяха през април и май. През есента измираха.
Но като живо доказателство лютите гадинки жужаха свирепо под купата.
Занесе ги долу в кухнята. Оттам една врата водеше към задния двор. Студеният нощен вятър прониза почти голото му тяло и краката му мигом изтръпнаха от ледената бетонна площадка, върху която бе стъпил — площадката, където стоварваха касите с мляко през активния сезон на хотела. Той внимателно положи кутията от мозайка и купата долу и когато се изправи, погледна термометъра, прикрепен до вратата. Сочеше точно минус пет градуса. Студът щеше да ги убие до сутринта. Влезе и плътно затвори вратата. За миг бе готов дори да я залости.
Върна се обратно през кухнята и загаси лампите. Една минута постоя замислен в тъмното, копнеещ да пийне нещо. Внезапно хотелът сякаш се изпълни с хиляди спотаени шумове: скърцания, стенания и лукавото свистене на вятъра под стрехите, където може би като смъртоносни плодове висяха още гнезда на оси.
Те се бяха върнали.
Изведнъж установи, че вече не харесва толкова хотела, сякаш не осите бяха ужилили сина му — осите, оживели по чудо след изтреблението с отровата, — а самият хотел.
Последната му мисъл, преди да се качи при жена си и сина си
(отсега нататък ще си сдържаш нервите каквото и да стане)
беше ясна, твърда и решителна.
Приближавайки по коридора към тях, изтри устни с опакото на дланта си.