Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сияние (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shining, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 172 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.

Сияние
The Shining
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Сияние в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.

„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.

Сюжет

Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.

Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.

Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.

Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.

В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.

Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.

История на написването

След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.

Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]

Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]

След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.

„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "

„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“

„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]

Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]

Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.

Изтрит пролог и епилог

Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]

Продължение

Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:

’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}

Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.

Филмови и телевизионни адаптации

Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]

Източници

  1. Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
  2. Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
  3. Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
  4. Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
  5. „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
  6. „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
  7. „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
  8. „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
  9. Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
  10. „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
  11. Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
  12. King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
  13. Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
  14. Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
  15. The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
  16. Stephen King planning possible sequel to The Shining
  17. Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
  18. Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
  19. Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
  20. Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
  21. Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
  22. Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.

Външни препратки

33. Снегомобилът

Някъде след полунощ, докато всички бяха потънали в неспокойни сънища, снегът беше спрял, след като натрупа нови двайсет сантиметра върху старата покривка. Облаците се бяха разкъсали и свеж вятър ги разпръскваше от небето и сега към Джак струяха прашни слънчеви лъчи през малкото прозорче от източната страна на пристройката за инструменти.

Помещението беше дълго колкото товарен вагон и почти толкова високо. Миришеше на смазка, бензин и един съвсем слаб, носталгичен дъх на трева. На южната стена бяха подредени като войници на парад четири мощни сенокосачки, две от които приличаха на малки трактори. Вляво до тях бяха подпрени механични копачки за дупки в пръстта, няколко лопати, трион, електрическа ножица за подкастряне на жив плет и дълъг, тънък стоманен прът с червен флаг на върха. Момче, донесеш ли ми топката до десет секунди, ще получиш четвърт долар. Да, сър.

Край източната стена, осветявана най-силно от слънцето, имаше четири маси за пинг-понг, опрени една в друга като паянтова постройка от карти. Мрежите им бяха свалени и сгънати на рафта отгоре. В ъгъла беше струпан комплектът за роук — дървените вратички, навързани на снопче с тел, ярко боядисаните топки в картонени гнезда (чудновати кокошки имате тук, Уотсън… да бе, пък да видите само животните на поляната отпред, ха-ха) и чукчетата, подредени на лавицата.

Приближи към тях, спъна се в някакъв стар акумулатор (без съмнение някога бе стоял под капака на хотелското камионче), токоизправител и намотани кабели помежду им. Пресегна се, взе от полицата едно чукче и го изправи пред лицето си като рицар, тръгващ на бой, който отдава чест на краля си.

Откъслеци от съня му (вече се бе объркал в главата му и избледняваше) се върнаха в съзнанието му — Джордж Хатфийлд, бастунът на баща му, — но само колкото да породят неприятно чувство и, колко абсурдно, някакво чувство на вина за това, че държи в ръце най-обикновено чукче за роук. Вярно, роукът вече не беше сред често срещаните градински игри, изместен бе от по-модерния си братовчед — крокета. И все пак вълнуваща игра трябва да е бил този роук. В мазето Джак бе открил ръководство с правила някъде от началото на 20-те години, когато в хотела се е провело Северноамериканското първенство по роук. Интересна игра.

(шизо)

Смръщи се леко, после се усмихна. Да, не само интересна, но и леко шизо. Чукчето идеално изразяваше характера й. Един твърд и един мек край. Игра, съчетаваща финеса с грубата, необуздана сила.

Замахна с чукчето във въздуха… фиийууут. Усмихна се на силния, свистящ звук, който то издаде. После го върна обратно на лавицата и се обърна наляво. Онова, което се изпречи пред погледа му, го накара отново да се намръщи.

Снегомобилът бе разположен по средата на помещението, доста нов на вид, но Джак мигом изпита неприязън към него. Марката му „Бомбардиър Скиду“ бе изписана с черни букви отстрани, завихрени назад, за да внушат идея за висока скорост. Ските отдолу бяха също черни и имаше няколко напречни черни ивици като при спортните коли. Основният му цвят обаче беше яркожълт и точно това не се хареса на Джак. Огрян от утринното слънце, напомняше на гигантска механична оса. В движение щеше да издава и съответния шум. Бръмчащ, жужащ и готов да ужили. Но как да изглежда в края на краищата. Поне видът отговаряше на същността му. Защото, след като свършеше работата си, и тримата щеше здравата да ги боли. А до пролетта семейство Торънс щеше да е в такава агония от болката, че ужилванията по ръката на Дани щяха вече да изглеждат като майчини целувки.

Извади кърпата от задния си джоб, изтри устата си и приближи до снегомобила. Стоеше и го гледаше, вече силно намръщен. Внезапен силен повей затръшна вратата на пристройката и тя се разтресе и заскърца. Погледна през прозореца и видя, че вятърът е понесъл вихрушка от сняг към натрупаните преспи на гърба на хотела и блестящи снежни кристалчета се издигат към мразовитото синьо небе.

Вятърът утихна и той отново се зае да разглежда машината. Беше отвратително творение, не ще и дума. Очакваше едва ли не от задната й част да се проточи дълго отровно жило. Никога не беше харесвал проклетите снегомобили. Те разтрошаваха катедралното безмълвие на зимата на милион бучащи фрагмента. Нахълтваха в дивата природа. Изпускаха зад себе си кълба синкав пушек — кхъ, кхъ, задушавам се! Представляваха може би последната гротескна играчка на петролната епоха, подарявана на десетгодишните за Коледа.

Спомни си статия от вестник, която бе прочел в Стовингтън, история, станала някъде в щата Мейн. Дете се возело със снегомобила си по непознат за него път с близо петдесет километра в час. Било късно вечерта. Фарът му не светел. Между два стълба на тежка верига била окачена табела „Не влизай. Частна собственост“. Пишеше, че детето очевидно изобщо не я видяло. Сигурно луната се е била скрила зад облак. Веригата го обезглавила. Докато четеше за случката, Джак изпита нещо близко до злорадство и сега, като гледаше машината, у него се събуди същото чувство.

(Ако не беше Дани, с голямо удоволствие бих грабнал едно от тези чукчета и бих удрял, докато)

Изпусна задържания въздух в продължителна въздишка. Уенди имаше право, че трябваше да се махнат, какъвто и ад да настъпеше, ако ще да се редят на опашка за безплатна супа. Права беше Уенди. Да разбие машината, щеше да е върховна глупост, та макар и глупостта да си имаше приятната страна. Щеше да е равносилно на това да пребие сина си до смърт.

— Ама че лудит се извъдих — промърмори гласно.

Отиде до задната част на машината и развъртя капачето на резервоара. На една от полиците до стената видя контролна пръчка и я пъхна вътре. Беше се намокрила до третия милиметър. Бензинът не бе много, но достатъчно, за да провери дали тая проклетия е в движение. После щеше да пресипе още от фолксвагена и хотелското камионче.

Завинти капачката на резервоара и вдигна капака. Нямаше нито свещи, нито акумулатор. Отиде до рафта и започна да рови между отвертки, гаечни ключове, карбуратор от стара сенокосачка, пластмасови кутийки с винтове, гвоздеи и болтове с различни размери. Рафтът беше потъмнял и клеясал от мазнина и полепнала по нея мръсотия. Не му се щеше да го докосва.

Откри изцапана кутийка, върху която с молив беше надраскано „снег“. Поклати я и нещо вътре изтрака. Свещите. Извади едната и се опита да прецени размера й на око, за да не търси инструмент. Майната й, каза си раздразнено и я пъхна обратно в кутийката. Ако размерът не отговаряше, толкова по-зле.

Зад вратата имаше висок дървен стол без облегалка. Придърпа го и седна на него. Завинти четирите свещи и над всяка постави гуменото уплътнение. После пръстите му пробягаха по динамото. Изсмяха се, когато седнах на пианото.

Пак ровене по рафтовете. Този път не откри каквото търсеше. Малък акумулатор. С три-четири клетки. Имаше френски ключове, сандъче, пълно с бургии и видии, торбички с тор за поляната и цветните лехи, но не и акумулатор за снегомобил. Това ни най-малко не го притесни. Напротив, дори го зарадва. Изпита облекчение. Направих каквото можах, капитане, но не можах да се промъкна. Чудесно, синко. Ще те предложа за „Сребърна звезда“ и за „Аления снегомобил“. Ти си гордост за полка. Благодаря, сър. Поне опитах.

Заподсвирква си „Долината на Червената река“ в бързо темпо и прерови последния един метър от рафта. Акумулатор нямаше. Сигурно някой го бе задигнал. Може би Уотсън. Изсмя се на глас. Познатият номер на служителите. Ще отмъкнат ту кутийка кламери, ту няколко топчета хартия, ако докопат покривка или кристална чаша… я, ами тоя хубав акумулатор за снегомобил? Все ще влезе в работа. Хайде в торбата. Дори не може да се нарече кражба. Кой ли пък не присвоява?

Върна се до снегомобила и здравата го ритна отстрани. Е, тая възможност пропадна. Трябваше да каже на Уенди: съжалявам, мила, обаче…

В ъгъла до вратата се мъдреше кашон. Стоеше точно под стола. Върху него с молив беше написано „снег“.

Погледна го и усмивката замръзна на устните му.

Не беше честно. По дяволите, никак не беше честно!

Нещо — късмет ли, съдба или провидение — се опитваше да го спаси. Явно късметът не напускаше Джак Торънс, въпросът бе добър ли или лош.

В гърлото му се надигна горчилка от разочарованието. Дланите му отново се свиха в юмруци.

(Не е честно, по дяволите!)

Защо пък точно там беше погледнал, а не в друга посока, която и да е. Защо не го бе засърбял носът или не беше мигнал в този миг. Понякога тия дребни неща отърваваха човек. Изобщо нямаше да го види.

Е, той не го е видял. Толкоз. То е халюцинация като оная, която му се бе случила вчера пред стаята на втория етаж или при проклетата менажерия от храсти. Мигновено видение и нищо повече. Представете си, въобразих си, че съм видял акумулатор в онзи ъгъл. Сега там няма нищо. Вероятно умора от битката, сър. Съжалявам. Горе гребена, момчето ми. С всички ни се случва рано или късно.

Отвори вратата и издърпа вътре миниските си. Бяха затрупани със сняг и когато ги удари силно в прага, от тях се вдигна бял облак. Постави левия си крак в едната… и замръзна.

Дани стоеше там, до площадката. Изглежда, се мъчеше да направи снежен човек. Но без особен успех — снегът беше твърде пръхкав, за да прилепва. И все пак той продължаваше с бодър дух в ослепителното утро под яркосиньото небе. Обърнал си беше шапката с козирката назад като Карлтън Фиск.

(За какво си мислиш, дявол да го вземе?)

Отговорът дойде незабавно.

(За себе си. Мислех си за себе си.)

Внезапно си припомни как миналата нощ лежеше на леглото и кой знае как бе стигнал до мисълта да убие жена си.

В този миг, както бе коленичил, всичко му изплува съвсем ясно. Хотелът действаше не само върху Дани. И не Дани бе слабото звено, а той самият. Той беше уязвимият, онзи, който можеше да бъде прекършен, сломен, обработен.

Гледаше към прозореца, през който нахлуваше едва ли не ослепителна слънчева светлина, но той не отместваше очи. За пръв път забеляза колко много стъклата приличат на очи. Отразяваха светлината, а своя мрак задържаха в себе си. Но те не гледаха Дани. Гледаха него.

В тия няколко секунди разбра всичко. Спомни си за една черно-бяла снимка, която бе видял като ученик в час по вероучение. Монахинята им я бе показала, поставена на статив, и я бе нарекла „Божие чудо“. Децата я бяха гледали безизразно, тъй като виждаха само безразборна и неразбираема плетеница от черни и бели петна. След това едно момче от третата редица промълви задъхано: „Това е Христос!“, и същото това момче се прибра у дома си с лъскаво издание на Новия завет и календар, защото първо беше отговорило. Останалите, сред които и Джаки Торънс, се бяха завзирали още по-напрегнато. Едно след друго децата бяха изричали същото задъхано откритие, а някакво момиче, изпаднало почти в екстаз, изписка: „Виждам Го! Виждам Го!“ То също бе наградено с Новия завет. Най-сетне всички разпознаха Христос сред черно-бялата мацаница освен Джаки. Той се напрягаше все повече и повече, вече уплашен, подозиращ цинично с част от съзнанието си, че всички се преструват, за да угодят на сестра Биатрис, а с друга убеден, че Господ не му дава да види образа, защото е най-големият грешник в класа. „Не го ли виждаш, Джаки?“ попита сестра Биатрис с нежния си, кротък глас. Виждам ти циците, озлобен и отчаян си рече той. После заклати главата си в престорена възбуда и възкликна: „Ами да! Виждам го! Та това е Христос!“ Тогава всички в класа се засмяха и започнаха да ръкопляскат, а той се почувства едновременно тържествуващ, засрамен и уплашен. По-късно, когато всички излязоха от църквата навън, на улицата, той остана последен и се втренчи в безсмислената черно-бяла бъркотия, която сестра Биатрис бе поставила на статива. Намрази я. И останалите се бяха престорили също като него, дори самата монахиня. Всичко беше фалш. „Мамка ти дяволска“, процеди той през зъби и когато тръгна да си върви, с крайчеца на окото си зърна лицето на Христос, мъдро и тъжно. Извърна се, а сърцето му бе заседнало чак в гърлото. Елементите изведнъж се бяха наместили и той се взираше в картината със стресната почуда, неспособен да повярва, че не я е видял досега. Очите, зигзаговидните сенки над загрижено сбраните вежди, изящният нос, състрадателните устни. Гледаше право в Джак Торънс. Онова, което допреди малко бе виждал като безсмислени драсканици, внезапно се бе трансформирало в ясно изписаното лице на Спасителя. Стреснатата почуда прерасна в ужас. Той бе изругал пред лика на Христос. Щеше да бъде прокълнат. Щеше да иде в ада при грешниците. Ликът на Христос през цялото време бе присъствал на снимката. През цялото време.

Сега, коленичил под лъчите на слънцето, наблюдаваше сина си, който си играеше в сянката на хотела, и разбра истината. Хотелът искаше Дани. Може би всички тях, но най-много Дани. Храстите наистина се бяха движили. В стая 217 действително имаше мъртва жена, жена, която вероятно беше само дух и при повечето обстоятелства безобидна, ала сега бе опасна. Като злокобна механична играчка тя бе навита и пусната в действие срещу Дани от нечие извратено съзнание… и неговото собствено. Дали Уотсън беше споменал за мъжа, който починал от удар на игрището за роук, или пък беше Улман? Нямаше значение. На третия етаж бе извършено убийство. Колко ли свади, самоубийства и внезапни кончини бяха се случили? Колко убийства? Дали Грейди не дебнеше някъде в западното крило с брадвичката си и не очакваше Дани да го задейства за ново пъклено дело.

Кръгът от подпухнали белези по врата на Дани.

Звънтящите мержелеещи се бутилки в пустия бар.

Радиото.

Сънищата.

Албумът с изрезки, който беше намерил в мазето.

(Медък, там ли си? Пак започнах да ходя насън, скъпи…)

Внезапно се изправи и захвърли миниските навън. Цял трепереше. Затръшна вратата и взе кашона с акумулатора в него. Той се изплъзна от треперещите му пръсти

(о Господи ами ако го счупих)

и тупна, обърнат настрани. Разтвори трескаво кашона и измъкна акумулатора, без да се пази от киселината, която можеше да изтече отвътре, ако се беше счупил. Но не, нищо му нямаше. От устните му се изплъзна сподавена въздишка.

Прегърнал го като бебе, той го отнесе до снегомобила и го постави в гнездото му. Откри малък френски ключ на една от полиците и бързо и лесно прикрепи клемите. Акумулаторът действаше, нямаше нужда да го включва към токоизправителя. Когато свърза положителния електрод, светна искра и се разнесе лека миризма на озон. След като свърши работата, отстъпи назад и нервно изтри ръце в избелялото си джинсово яке. Ето. Сега трябваше да работи. Нямаше причина да е другояче. Никаква причина, освен че бе част от „Панорама“, а „Панорама“ не искаше да ги пусне да си идат. Съвсем не. „Панорама“ се забавляваше чудесно. Имаше си малко момченце, което да тероризира, мъж и жена, които да настройва един срещу друг, и ако изиграеше картите си правилно, не след дълго те щяха да бродят като безплътни сенки наоколо. И нямаше да бъдат сами, тъкмо обратното, щяха да си имат разнообразна компания. И все пак нямаше причина снегомобилът да не тръгне. Освен…

(Освен че на него все още не му се заминава.)

да, освен това.

Стоеше, загледан в снегомобила, а дъхът му излизаше на бели облачета. Искаше всичко да е както преди. Когато влезе тук, не го мъчеха съмнения. Тогава бе убеден, че ще сбърка, ако свали семейството си в града. Уенди просто се бе наплашила от страховете на истеричното момченце. Сега внезапно бе видял нещата през нейните очи. Беше като в пиесата му, проклетата му пиеса. Не знаеше на чия страна е, нито как ще се развият нещата. А видиш ли веднъж лицето на Бога сред бъркотията, вече и да искаш, не можеш да не го виждаш. Другите могат и да се смеят, и да казват, че това е нищо, просто безсмислени многобройни драсканици и петна, но ти винаги ще виждаш лицето на Господа, взряно в теб. След като си го различил най-неочаквано, съзнателното и несъзнателното се сливат в един стъписващ миг на прозрение. Ще го виждаш винаги. Прокълнат си да го съзираш навеки.

(Отново започнах да ходя насън, мили…)

Всичко беше наред, докато не видя Дани да играе на снега. Дани беше виновен. За всичко беше виновен Дани. Нали той притежаваше сиянието или каквото и да е там. Ако бяха сами тук с Уенди, щяха много приятно да си прекарат зимата. Без болка, без напрежение.

(Не искам да замина! Или не мога?)

Хотелът не желаеше да ги пусне, а и на него не му се заминаваше оттук. Не искаше дори Дани да го няма. Сега той беше може би част от всичко тук. Може би хотелът разчиташе на него да му стане животописец. Та значи новият пазач пишел? Много хубаво, наемайте го. Време е да се чуе за моите истории. Само да се отървем от жената и любопитното хлапе. Не искаме той да се отвлича. Не искаме…

Стоеше до капака на снегомобила, а главата пак го заболя. И какво в крайна сметка? Да си вървят ли, или да останат? Простичко. Да поставим простичко въпроса. Да си отиваме или да останем?

Ако си тръгнем, колко време ще мине, преди да се сдобием със следващата поред дупка в Сайдуиндър? — попита глас отвътре. Мрачна бърлога със скапан телевизор, пред който небръснати безработни мъже по цял ден гледат разни състезания? Където в мъжката тоалетна вони на урина, наслоявана сякаш от две хиляди години, и в чинията винаги плува подгизнал фас от „Кемъл“? Където бирата е трийсет цента чашата, а джук-боксът е зареден само с кънтри парчета?

Колко време ще мине? О, Господи, толкова се боеше, че това ще стане съвсем скоро.

— Не мога да спечеля — промълви едва чуто. Ето това е. Все едно да се опитваш да редиш пасианс, при положение че едно от асата липсва от колодата.

Наведе се рязко над мотора на снегомобила и измъкна електромагнитното устройство за запалване. То изскочи смайващо лесно. Погледа го за миг, после отиде до задната врата на пристройката и я отвори.

Оттук изгледът към планината беше съвсем като на пощенска картичка — рекламно красив в ярката ведрина на утрото. Равно снежно поле се простираше до първите борове, на около километър и половина разстояние. Той запрати частта по посока на тях с все сила. Тя падна по-далеч, отколкото бе очаквал. Лекият вятър отвя настрани малко снежец. Няма нищо за гледане, казвам ви. Разпръсквай се.

Изведнъж го обзе покой.

Дълго стоя на прага и вдишва свежия планински въздух, после затвори вратата и излезе през другата, за да съобщи на Уенди, че ще останат. По пътя се спря и поигра на снежни топки с Дани.