Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сияние (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shining, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 172 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.

Сияние
The Shining
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Сияние в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.

„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.

Сюжет

Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.

Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.

Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.

Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.

В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.

Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.

История на написването

След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.

Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]

Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]

След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.

„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "

„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“

„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]

Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]

Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.

Изтрит пролог и епилог

Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]

Продължение

Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:

’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}

Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.

Филмови и телевизионни адаптации

Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]

Източници

  1. Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
  2. Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
  3. Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
  4. Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
  5. „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
  6. „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
  7. „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
  8. „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
  9. Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
  10. „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
  11. Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
  12. King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
  13. Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
  14. Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
  15. The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
  16. Stephen King planning possible sequel to The Shining
  17. Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
  18. Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
  19. Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
  20. Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
  21. Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
  22. Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.

Външни препратки

19. Пред стая 217

Дани си спомняше думите на друг човек, който бе работил в „Панорама“ през сезона:

Разправяше, че видяла нещо ужасно в една от стаите, където се беше случила гадна история. Тая стая беше 217 и искам да ми обещаеш, че няма да влизаш в нея. Чуваш ли, Дани, ще я заобикаляш отдалеч…

Вратата беше съвсем обикновена, не по-различна, отколкото всички останали на първия и втория етаж — тъмносива на цвят, в средата на един от страничните коридори. В цифрите върху нея също нямаше нищо особено — двойка, единица и седмица. Чудо голямо. Точно под тях имаше малко стъклено кръгче — шпионка. Дани беше пробвал вече няколко. Отвътре коридорът се виждаше чудесно. Но отвън можеше да се напрягаш колкото си щеш и пак нищо нямаше да зърнеш. Хитро измислено.

След разходката зад хотела мама му беше приготвила любимите неща за обяд — бобена чорба и препечен сандвич с колбас и кашкавал. Хапнаха в кухнята на Дик и си побъбриха. Кухнята му беше най-любимото място в хотела и като че с мама и татко бе същото, защото, след като два-три дни се храниха в ресторанта, по взаимно съгласие се преместиха в кухнята, като подредиха столовете си около касапската дъска на Дик Халоран, която всъщност беше почти колкото кухненската им маса в апартамента в Стовингтън. В ресторанта беше някак потискащо дори когато всички лампи светеха и звучеше музика от уредбата в офиса на рецепцията. Човек продължаваше да се чувства като един от тримата, седнали на маса, заобиколена от още десетина маси, всичките празни и покрити с прозрачна мушама. Мама каза, че било като да вечеряш в роман на Хорас Уолпоул, а татко се засмя и се съгласи. Дани не знаеше кой е Хорас Уолпоул, но беше сигурен, че ястията на майка му станаха по-вкусни, щом се преместиха да се хранят в кухнята. Продължаваше тук-там да открива следите на Дик Халоран и те го успокояваха като дружеско присъствие.

Мама беше изяла само половин сандвич и не бе вкусила супата. Каза, че татко сигурно е излязъл пеш на разходка, след като и фолксвагенът, и хотелското камионче си седят на паркинга. Оплака се, че е уморена и иска да си полегне за около час, стига той да обещае да се забавлява самичък, без да пострада и да направи някоя беля. С пълна уста Дани съобщи, че сигурно ще успее.

— Защо не идеш на детската площадка? — попита го тя. — Мислех, че ти харесва. Там има и пясък за камиончетата ти, и други интересни неща.

Той преглътна и храната мина бавно през гърлото му като суха корава буца.

— Може и да отида — промърмори и започна да върти копчето на радиото.

— Пък и ония интересни храсти във форма на животни — добави тя, като взе празната му чиния. — Баща ти май ще трябва скоро да ги подстригва.

— Да — отрони той.

(Проклетите храсти… Кой ги подряза да приличат на животни…)

— Ако видиш баща си преди мен, кажи му, че съм си полегнала.

— Добре, мамо.

Тя остави мръсните съдове в умивалника и се върна при него.

— Щастлив ли си тук, Дани?

С мустаците от мляко по горната си устна, той я погледна невинно.

— Ъхъ.

— Няма ли ги вече лошите сънища?

— Няма ги.

Тони бе идвал при него веднъж, когато си беше легнал да спи, и викаше името му някъде отдалеч, но Дани силно стисна очи и не ги отвори, докато Тони не си отиде.

— Сигурен ли си?

— Да, мамо.

Май че му повярва, защото изглеждаше доволна.

— А как е ръката ти?

Той я размаха пред нея.

— Съвсем добре е вече.

Тя кимна. Джак бе занесъл стъклената купа, пълна със замръзнали оси, в пристройката за инструменти и беше изгорил гнездото. Оттогава повече оси не се бяха появявали. Писа на един адвокат в Боулдър и му изпрати снимките с ръката на Дани, а той се обади преди два дни и развали настроението на Джак за цял следобед. Адвокатът се съмняваше, че ще могат да осъдят фирмата, произвела спрея за унищожаване на оси, защото нямаше друг свидетел, освен самия Джак, който да потвърди, че инструкциите на опаковката са точно спазени. Джак предложи да купят още опаковки и да ги пробват, но адвокатът го увери, че шансът да спечелят делото е нищожен дори ако всички те се окажат дефектни. Даде му пример с човек, който паднал от нестандартна стълба и си счупил гръбнака, но при все това не успял да осъди фирмата производител. Уенди подкрепяше Джак във възмущението му, но тайничко се радваше, че Дани се е отървал толкова леко от премеждието. Най-добре беше да оставят съдебните дела на хората, които разбират от тях, а за Торънсови такова нещо определено не можеше да се твърди. Пък и оттогава оси не се бяха мяркали.

— Иди да си поиграеш, шефе. Забавлявай се.

Но той не се бе забавлявал. Поскита безцелно из хотела, като надничаше в килерите на камериерките и складовите помещения — търсеше нещо интересно, не го намираше и продължаваше да обикаля коридорите, застлани с мокет на синьо-черни шарки. От време на време опитваше да отвори някоя врата, но, разбира се, те всички бяха заключени. Дани знаеше къде стои шперцът, дето ги отваряше, но татко му бе казал, че не бива да го пипа. Пък и той сам не искаше. Нали така? (Защо си тук?)

В крайна сметка нямаше нищо безцелно в обикалянето му. Някакво нездраво любопитство го бе довело пред вратата на стая 217. Спомняше си една история, която татко му бе чел веднъж, като беше пиян. То бе отдавна, но все така ясно си я спомняше. Мама се скара на татко, задето чете такива ужасии на тригодишно дете. Наричаше се „Синята брада“. Заглавието също му се бе запечатало в паметта, защото тогава най-напред си бе помислил, че татко казва „Синята брадва“, и това много го заинтригува. Всъщност в историята се разправяше за жената на Синята брада, красавица с руси коси като на мама. След като Синята брада се ожени за нея, двамата заживяха в огромен и зловещ замък, който доста му напомняше хотел „Панорама“. Всеки ден, когато Синята брада отиваше на работа, заръчваше на хубавата си женичка да не поглежда в някаква стая, макар ключът да си висеше на кукичката, също както шперцът висеше долу, в офиса. Тя ставаше все по-любопитна да узнае какво ли има в заключената стая. Опитваше се да надзърта в нея през ключалката също тъй безуспешно, както Дани се бе помъчил да погледне през шпионката на двеста и седемнайсета стая. Дори беше нарисувана как е коленичила и се мъчи да види нещо под процепа на вратата, ала той бе твърде тесен. Изведнъж вратата се бе отворила широко и…

В старата приказка разкрилата се пред очите й картина бе описана най-старателно, с ужасяващи подробности, запечатали се ярко в съзнанието на Дани. В стаята се намираха отрязаните глави на предишните седем съпруги на Синята брада — всяка на свой пиедестал, цял оцапан с кръв, с очи, на които се виждаше само бялото, и усти, разкривени в неми писъци.

Ужасена, тя се бе обърнала, за да избяга от стаята, но на прага беше застанал не друг, а Синята брада, със страшни, горящи очи, и й бе препречил пътя. „Казах ти да не влизаш в тази стая — рече Синята брада и извади меча от ножницата си, — но, уви, ти се оказа също тъй любопитна, както предишните седем, и макар че теб обичах най-много, ще свършиш като тях. Приготви се да умреш, клетнице!“

Дани смътно си спомняше, че приказката имаше щастлив край, но тази подробност бе напълно изместена в съзнанието му от двата налагащи се образа: на влудяващо притеглящата заключена врата, криеща зад себе си някаква голяма тайна, и на самата кошмарна тайна, повторена седем пъти. Заключената врата и зад нея главите, отрязаните глави.

Пресегна се и едва ли не крадешком докосна бравата. Нямаше представа колко дълго бе стоял пред сивата заключена и безизразна врата.

(На три пъти ми се стори, че виждам разни неща вътре… лоши неща…)

Но господин Халоран… Дик… бе казал също, че според него тия неща не могат да сторят зло на човека. Те бяха просто като страшните картинки в книга, и толкоз. А може би той нищо нямаше и да види. Но от друга страна…

Пъхна лявата си ръка в джоба и когато я извади, в нея беше шперцът. Естествено, той през цялото време бе седял в джоба му.

Взе да го върти на металната верижка и го наблюдаваше как се премята в кръг. Това продължи няколко минути. После Дани го задържа и го пъхна в ключалката. Влезе гладко, без да заяжда, като че през цялото време бе искал да легне тъкмо там.

Бе обещал на Дик Халоран да не влиза в тази стая. А обещанието, то се знае, беше нещо сериозно. Ала любопитството го подлудяваше като сърбеж на място, по което не бива да се чешеш. Същото онова любопитство, което те кара да поглеждаш през пръстите си дори на най-страшните места във филмите на ужасите. А онова, което се намираше зад вратата, при това не беше филм.

Внезапно посегна с ръка, без да е сигурен какво точно движение ще направи тя, додето пръстите му не издърпаха шперца от ключалката. Още един миг се взира във вратата с разширени сивосини очи, после се обърна и побягна по коридора към стълбищната площадка.

Нещо го накара да спре и за момент не можа да разбере какво е то. После си припомни, че точно зад ъгъла, по пътя към стълбите, на стената е закачен онзи старомоден пожарогасител, сгушил се там като дремеща змия.

Дани предпазливо надникна иззад ъгъла. Пожарогасителят си беше там — червеният му корпус бе прикрепен към стената, а плоският маркуч бе намотан няколко пъти. Над пожарогасителя в една стъклена витринка бе поставена брадва, подобно на музеен експонат, а на червен фон с бели букви бе написано: ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ СЧУПЕТЕ СТЪКЛОТО. Дани успя да разчете думите СПЕШЕН СЛУЧАЙ, защото така се наричаше едно от любимите му телевизионни предавания, но за останалите не беше сигурен. СПЕШЕН СЛУЧАЙ означаваше пожар, експлозия, автомобилна катастрофа, болница, понякога смърт. Никак не му харесваше този маркуч, провесен на стената. Когато беше сам, винаги притичваше покрай тези пожарогасители, за да се отдалечи по-бързо от тях. Нямаше причина за това. Просто така се чувстваше по-спокоен и сигурен.

Когато пристъпи иззад ъгъла, сърцето му силно биеше в гърдите. Огледа се надолу по коридора. Мама беше недалеч оттук и спеше. А ако татко се бе върнал, сигурно ядеше сандвич в кухнята и четеше книга. Просто щеше да мине най-спокойно покрай тоя тъп пожарогасител и да слезе по стълбите.

Пристъпи напред, като се движеше покрай насрещната стена и дясната му ръка се опираше на копринените тапети. Двайсет стъпки го деляха. Петнайсет. Десет.

В този миг краят с месинговата дюза внезапно се плъзна от мястото си и с глух шум падна на пода. Лежеше там и тъмната дупка сочеше към Дани. Той се закова на мястото си и кръвта забуча в ушите му. Устата му пресъхна, а ръцете несъзнателно се свиха в юмруци. Дюзата просто си лежеше на пода и невинно проблясваше, а маркучът, прикрепен към нея, водеше към намотаното руло на стената.

Добре де, беше паднала, какво толкова? Най-обикновен пожарогасител и нищо повече. Глупаво беше да го оприличава на отровна змия от „Света на животните“, която го бе чула и се беше събудила. Какво, като обшитият брезент върху маркуча напомняше люспи? Просто щеше да го прекрачи и да слезе по стълбите, може би малко по-бързо от обикновено, за да е сигурен, че няма да се плъзне след него и да се увие около крака му…

С лявата ръка си изтри устните — несъзнателна имитация на жеста на баща му — и направи крачка напред. Маркучът не помръдна. Още една крачка. Пак нищо. Ето, видя ли какъв си глупчо? Наплаши се с мисли за онази нищо и никаква стая и за Синята брада, а на маркуча просто му е дошло време да падне, и толкоз.

Дани пристъпи отново. Дъхът излизаше със свистене от пресъхналото му гърло. Усещаше как след миг ще го обземе паника. Започна да му се иска маркучът наистина да помръдне, та поне да е сигурен в опасенията си. Приближи още малко. Вече бе на такова разстояние, че краят му можеше да го удари. Но как ще те удари или ухапе, истерично си помисли той, след като е само един маркуч.

Ами ако маркучът бе пълен с оси? Ако гъмжеше от кафявите им тела, напоени с есенна отрова?

Изведнъж осъзна, че е почти смразен от ужас. Ако не направеше усилие да размърда краката си, те можеха да се залепят за килима и той щеше да си остане така, взрян в черната дупка на дюзата като птичка, втренчена вцепенено в главата на змия. Щеше да остане така, докато татко му го намереше, и после какво…

С неволно изтръгнало се стенание се принуди да хукне. Щом стигна до маркуча, някакъв трик на светлината накара дюзата сякаш да се раздвижи, като че готова да се нахвърли върху него, и той отскочи високо над нея; в паниката си имаше чувството, че е стигнал чак до тавана, че косата му се допира до мазилката, макар по-късно да си даваше сметка, че не може да е било така.

В следващия миг се озова от другата страна на маркуча и се затича с все сила, ала тогава го чу да идва зад гърба му — следваше го по петите и дюзата глухо потропваше по пода, а дългото му тяло се промъкваше като гърмяща змия през суха трева. Приближаваше настървено към него и внезапно разстоянието до стълбите му се стори огромно. Те сякаш се отдалечаваха със същата скорост, с която той тичаше към тях.

Татко! — опита се да извика, но стегнатото му гърло не пропускаше нито звук. Беше съвсем сам. Шумът зад гърба му се засилваше. Змията бе вече досами него и сигурно в този миг се готвеше да скочи и да изстреля бистра струя от отровата, събрана в месинговото й гърло.

Най-сетне стигна до стълбите и трябваше да се хване за парапета, за да запази равновесие, защото почти виждаше вече как се търкулва презглава надолу. Хвърли поглед през рамо.

Маркучът не беше помръднал. Стоеше си като преди, леко размотан, с лежаща на пода дюза, сочеща равнодушно към него.

Видя ли, глупчо?, смъмра се той. Всичко сам си измисли, бъзльо такъв. Бъзльо!

Но ръката му не пускаше перилото и краката трепереха от преживяната уплаха.

(Никога не те е преследвал) убеждаваше го разумът му, а той се вкопчи в тази мисъл и продължи да си я повтаря: (никога не те е преследвал, никога не те е преследвал, никога)

Нямаше от какво да се страхува. Та той можеше дори да се върне и да закрепи падналия маркуч на мястото му, стига да искаше. Можеше, но май че нямаше да го направи. Защото какво щеше да стане, ако той наистина го бе преследвал и се бе ядосал, че… че не може да го хване?

Маркучът продължаваше да лежи на пода и като че го предизвикваше да се върне и да опита отново.

Задъхан, Дани се втурна надолу по стълбите.