Стивън Кинг
Сияние (46)

46. Уенди

Около обяд, когато Дани отиде да пишка, Уенди извади увития в кърпата нож изпод възглавницата си, пъхна го в джоба на халата си и приближи до вратата на банята.

— Дани?

— Какво?

— Ще приготвя нещо да хапнем на обяд, чу ли?

— Добре. Искаш ли да сляза долу с теб?

— Не, ще кача храната тук. Яде ли ти се омлет със сирене и супа?

— Да.

Тя се поколеба пред затворената врата още миг и попита:

— Дани, сигурен ли си, че е безопасно?

— Да — отвърна той. — Но ти внимавай.

— Къде е баща ти? Знаеш ли?

Гласът му прозвуча странно глух.

— Не, но няма страшно.

Тя потисна импулса си да продължи да го разпитва, да се върти по периферията на същността. А нещото, което представляваше същността, беше там, знаеха какво е то, и да продължава да чопли, означаваше само повече да наплаши Дани… и себе си.

Джак бе изгубил разума си. Бяха седели заедно на кушетката на Дани, когато бурята започна да набира скорост и завилня към осем сутринта, и го слушаха как обикаля на долния етаж, като реве и се препъва. Шумовете идеха най-вече от балната зала. Джак, пеещ монотонно откъси от разни песни; Джак, спорещ с въображаем опонент; Джак, крещящ силно в един момент, като ги накара да замръзнат от ужас, втренчени един в друг. Най-сетне затрополи из фоайето с несигурни стъпки, после на Уенди й се стори, че чу далечен трясък, сякаш той бе паднал или със замах бе отворил врата. От осем и половина досега, вече близо три часа, бе настанала пълна тишина.

Тя мина по късия коридор, излезе на главния, водещ към стълбите, и на площадката спря да погледне надолу към фоайето. Като че го нямаше там, но тъй като денят бе мрачен, по-голямата част от помещението тънеше в сумрак. Дани можеше и да греши. Нищо чудно Джак да се криеше зад кресло или канапе… или пък зад гишето на рецепцията, където я причакваше да слезе…

Навлажни устни с език.

— Джак?

Отговор не дойде.

Ръката й стисна дръжката на ножа и тя бавно заслиза надолу. Много пъти бе виждала във въображението си края на техния брак чрез развод или чрез смъртта на Джак в автомобилна катастрофа, предизвикана в пияно състояние (обикновено това видение я спохождаше към два часа в Стовингтън), а понякога във фантазиите си виждаше как я открива друг мъж, благороден рицар, който ще метне нея и Дани пред себе си на своя бял кон и ще ги отведе надалеч. Ала никога не й бе идвало наум, че ще се промъква на пръсти като престъпница, готова да забие нож в мъжа си.

При тая мисъл я заля вълна на безнадеждно отчаяние, тя спря по средата на стълбите и се вкопчи в парапета, уплашена, че краката й няма да я удържат.

(Признай си. Не е само Джак. Той просто е единствената реална заплаха в тоя кошмар и ти приписваш на него всичко онова, в което не можеш да повярваш, но си принудена да вярваш — като храстите, асансьора, маската…)

Опита се да спре мисълта, но беше твърде късно.

(…и гласовете.)

Защото от време на време й се бе струвало, че долу не е просто един самичък побъркан човек, който крещи и разговаря с фантоми, съществуващи само в помраченото му съзнание. От време на време бе долавяла — или поне така си въобразяваше — като изчезващи и отново появяващи се радиосигнали други гласове, музика и смях. В един момент чу Джак да води разговор с някакъв човек на име Грейди (тази фамилия й бе смътно позната, но не си спомняше откъде), да прави изявления и да задава въпроси в тишината, но с висок глас, сякаш за да надвика околния шум. После изникваха някакви нереални звуци — оркестрова музика, аплодисменти, мъж с присмехулен, но властен глас, който като че убеждаваше някого да държи реч. Чуваше всички тия неща в продължение на трийсет секунди до минута, достатъчно дълго, за да се вцепени от ужас, а после те отново заглъхваха и оставаше само пиянското фъфлене на Джак, познат й от едно време. Но в хотела нямаше никакъв алкохол освен шерито за готвене. И все пак, щом тя си въобразяваше, че чува гласове и музика, нима Джак не можеше да си въобрази, че е пиян?

Никак не й стана приятно от тази мисъл.

Уенди стигна до фоайето и се огледа. Кадифеният шнур, който преграждаше входа на балната зала, бе свален, сякаш някой го бе откачил по невнимание, минавайки оттам. От високите, тесни прозорци на балната зала във фоайето струеше слаба светлина. С разтуптяно сърце тя приближи до отворените врати на залата и надникна вътре. Беше пуста и тиха, с изключение на онова странно, доловимо чрез подсъзнанието ехо, което витае във всички големи помещения — от огромните катедрали до скромните в сравнение с тях по размери игрални зали в провинциални градчета.

Тя се върна до гишето на рецепцията и постоя там в нерешителност, като се ослушваше във воя на вятъра отвън. Беше най-тежката буря досега и продължаваше да набира сила. Някъде в западното крило се беше счупила пантата на прозоречен капак и сега той се блъскаше шумно и ритмично, сякаш наблизо имаше стрелбище, в което бе останал да гърми само един клиент.

(Джак, трябва да се погрижиш за това, преди нещо да е влязло вътре.)

Какво щеше да стори, ако в този миг той излезе срещу нея? Ако изникне иззад тъмното лакирано гише на рецепцията, като една от ония фигурки на пружина, дето изскачат от кутийка, щом отвориш капака й, но не за да те развесели, а за да застраши живота ти, зловещо ухилена фигурка с касапски сатър в ръка и без никаква разумна мисъл в очите. Дали щеше да замръзне на мястото си от ужас, или все пак носеше достатъчно от първичното чувство на майката, готова да брани сина си до смърт? Не знаеше. Дори само мисълта за предстоящия сблъсък я поболяваше, караше я да мисли, че целият й живот досега е бил някакъв сън, подготвящ я за този кошмар наяве. Беше слаба. Дойдеше ли беда, тя се спасяваше в съня. В битието й не бе имало нищо забележително. Не бе се калила в сериозни изпитания. Сега изпитанието бе дошло и нямаше как да го проспи. Горе я чакаше синът й.

Стисна по-здраво дръжката на ножа и надникна зад гишето.

Там нямаше никой.

Издаде шумна въздишка на облекчение.

Надникна предпазливо в кабинета на администрацията, преди да влезе вътре. Следващата врата водеше към кухнята. Най-напред протегна ръка да запали осветлението, като всеки миг очакваше нечии пръсти да я стиснат. После с леко бръмчене флуоресцентните лампи светнаха и тя видя кухнята на г-н Халоран — сега нейната кухня, за добро или за зло — с бледозелените керамични плочки, лъскавите плотове и безупречно чисти порцеланови повърхности. Беше му обещала да поддържа чистота тук и спазваше обещанието си. Имаше чувството, че Дани е в безопасност тук. Долавяното присъствие на Дик Халоран успокояваше и нея. Дани бе повикал господин Халоран и докато седеше сгушена до сина си горе и слушаше как мъжът й вилнее долу, тази надежда й се бе струвала съвсем нереална. Ала тук, в царството на господин Халоран, тя изглеждаше почти осъществима. Може би вече бе на път, решен да ги измъкне оттук въпреки бурята. Може би.

Отиде до килера, дръпна резето и влезе вътре. Извади кутия доматена супа, отново затвори вратата на килера и постави обратно резето. Вратата се затваряше плътно и нямаше опасност някоя мишка да се напъха в торба с ориз, брашно или захар.

Тя отвори консервата и изсипа леко желираното й съдържание в тенджерка. Извади от хладилника яйца и мляко за омлета. После взе от малката камера сирене. Всички тези дребни и привични действия, превърнали се в част от живота й много преди „Панорама“ да нахлуе в него, я поуспокоиха.

Тя разтопи масло в тиган, разреди супата с мляко, после изсипа разбитите яйца в тигана.

Внезапно я обзе паника, че зад гърба й е застанал някой и посяга да стисне гърлото й.

Обърна се рязко, стиснала ножа. Нямаше никой.

(! Стегни се, момиче !)

Настърга от блокчето сирене, прибави го към омлета и намали газта на котлона. Супата се бе стоплила. На голям поднос постави тенджерката, прибори, две купички, две чинии, солницата и мелничната за черен пипер. Когато омлетът леко бухна, Уенди го пресипа в една от чиниите и го покри с другата.

(А сега обратно по същия път. Изгаси осветлението в кухнята. Мини през администрацията, оттам излез през гишето на рецепцията, прибери десетте долара.)

Спря пред гишето откъм външната му страна. И постави подноса до сребърното звънче. Имаше усещането, че участва в някаква сюрреалистична игра на криеница.

Стоеше в тъмното фоайе, смръщила се замислено.

(Този път не отблъсквай настрани фактите, моето момиче. Колкото и лунатична да изглежда цялата тази ситуация, съществуват и реалности. Една от тях е, че може би ти си единственият човек, способен да носи отговорност в тази гротескна бъркотия. Имаш почти шестгодишен син, за когото трябва да се погрижиш. А и мъжът ти, каквото и да му се е случило, колкото и опасен да е… може би той също е част от твоята отговорност. А дори да не е, имай предвид следното: днес е втори декември. Нищо чудно да останете тук още цели четири месеца, ако някой от охраната на парка не реши да се отбие. А дори да започнат да се питат защо не им се обаждаме по радиото, днес със сигурност никой няма да дойде, едва ли и утре… може да минат седмици… Нима цял месец ще се промъкваш с нож в джоба си, за да приготвяш храна, и ще скачаш при всяка мярнала се сянка? Смяташ ли, че ще успееш да избягваш срещата с Джак в продължение на месец? Вярваш ли, че ще му попречиш да влезе в апартамента горе, ако пожелае? У него е шперцът, а резето ще бъде изкъртено при първия по-здрав ритник.)

Отиде до трапезарията и погледна вътре. Празна беше. Имаше една маса, около която бяха наредени три стола — масата, на която се хранеха, преди да започне да ги потиска пустотата на голямото помещение.

— Джак? — подвикна колебливо.

В този момент вятърът запрати сняг в прозорците, но на нея й се стори, че чу нещо. Приглушен стон.

— Джак?

Този път нямаше ответен звук, но очите й попаднаха на някакъв блестящ предмет под вратите във форма на прилепови крила, водещи към бар „Колорадо“. Запалката на Джак.

Като събра смелост, тя отиде до вратите и ги отвори. Миризмата на джин бе тъй силна, че дъхът й спря. Миризма дори бе слабо казано, цялото помещение вонеше. Ала полиците бяха празни. Къде, за бога, го бе открил? Може би зад шкафовете е имало скрита бутилка. Къде?

Последва нов стон, нисък и пресеклив, но този път съвсем отчетлив. Уенди бавно приближи до бара.

— Джак?

Тишина.

Надникна зад бара и го видя прострян на пода в ступор. По миризмата можеше да се съди, че е пиян до козирката. Изглежда, бе опитал да се прехвърли над бара и бе изгубил равновесие. Цяло чудо, че не си бе счупил врата. В съзнанието й изскочи стара поговорка: „Господ пази пияните и децата.“ Амин.

И все пак тя не изпитваше гняв към него. Гледаше го и той й приличаше на ужасно преуморено момченце, опитало се да свърши повече, отколкото му позволяват силите, и заспало на пода насред дневната. Бе престанал да пие и едва ли беше негово решението отново да започне; първо, тук нямаше и алкохол, който да го съблазни… откъде се бе взел тъкмо сега?

Джак се размърда. Тя заобиколи бара, откри вратичката и влезе вътре, където той лежеше, като се спря само да погледне лъскавите хромирани кранове за бира. Бяха съвършено сухи, но когато приближи до тях, усети миризма на бира, при това съвсем прясна.

Когато отиде до Джак, той се претърколи по гръб и отвори очи. Отначало погледът му бе съвсем празен, после се проясни.

— Уенди? — промълви. — Това ти ли си?

— Да — рече тя. — Мислиш ли, че ще можеш да стигнеш догоре, ако се опреш на мен? Джак, откъде…

Той грубо се вкопчи в глезена й.

— Джак! Какво…

— Пипнах те — изръмжа той и се ухили. Лъхаше на джин и маслини и този мирис възбуди у нея стария ужас, по-силен от ужаса, който й вдъхваше хотелът. Дълбоко в съзнанието си заключи, че се бе случило най-лошото от всичко — нещата отново се бяха върнали: тя и пияният й съпруг.

— Джак, искам да ти помогна.

— Да бе! Ти и Дани само искате да помогнете. — Стисна още по-здраво глезена й и тя се уплаши, че ще го счупи. Без да я пуска, Джак с олюляване се изправи на колене. — Искахте да помогнете, тъй че да се махнем оттук. Ама сега те пипнах!

— Джак, боли ме кракът, не стискай така!

— Не само кракът ще те боли, кучко!

Тая дума така я стъписа, че тя не направи никакво усилие да избяга, когато той пусна глезена й и с клатушкане се изправи пред нея.

— Никога не си ме обичала — продума завалено. — Настояваше да си тръгнем оттук, защото знаеше, че това ще ме довърши. Помисли ли веднъж за моите о… от… отговорности? Ясно ми е, че не си, мамка му мръсна! Ти само гледаше да ме теглиш надолу. Същата си като майка ми, тъпа кучка такава!

— Престани — промълви през сълзи тя. — Ти не знаеш какво говориш. Пиян си. Не зная как е станало, но си пиян.

— Аз пък знам. Сега всичко ми е ясно. Ти и това змийче горе заедно кроите планове. Нали така?

— Не, не — проплака тя. — Никакви планове не сме кроили. Какво говориш…

— Лъжкиня мръсна! — кресна той. — Разбрах ви тактиката! Всичко ми се изясни! Като казах, че ще останем тук, за да си върша работата, ти кимаш смирено: „Да, скъпи“, също и той: „Да, татко“, а тайно си кроите плановете. Намислили бяхте да използвате снегомобила, но аз ви попречих, защото се сетих! Вие за глупав ли ме мислехте?

Тя го гледаше онемяла. Та той щеше да я убие, а после щеше да убие и Дани. Тогава може би хотелът щеше да остане доволен и да му разреши да се самоубие. Също като онзи, другия пазач. Също като

(Грейди.)

С почти подлудяващ я ужас тя си даде сметка с кого бе разговарял Джак в балната зала.

— Ти настрои сина ни срещу мен. Това беше най-лошото. — По лицето му се изписа самосъжаление. — Моето малко момченце. Сега и то ме мрази. Ти се погрижи за това. Това беше намерението ти открай време. Винаги си ревнувала. Също като майка си. Не се усмири, докато не го получи целия за себе си, така ли? Така ли, питам?!

Тя не можа да проговори.

— Аз ще те подредя тебе — закани се той и понечи да я стисне за гърлото.

Тя отстъпи крачка назад, после още една, а той, олюлявайки се, пристъпваше към нея. Уенди си спомни за ножа в джоба си и се опита да го извади, но той вече бе обвил ръка около нея, притискаше я силно и не й даваше тази възможност. Задушаваше я с миризмата на джин и с острия мирис на потта си.

— Трябва да си понесеш наказанието — изръмжа той. — Аз ще те накажа и ще бъда суров.

Дясната му ръка стисна врата й.

Дъхът й спря и я обзе паника. Лявата му ръка се сключи с дясната и сега тя можеше да извади ножа, но съвсем забрави за него. Инстинктивно вдигна ръце нагоре и започна да се бори отчаяно, но неговите бяха по-големи, по-силни.

— Мамо! — изпищя Дани отнякъде. — Татко, недей! Мама я боли! — Изпищя пронизително и тя чу някъде много отдалеч този ясен, кристален звук.

През очите й като балетисти затанцуваха червени отблясъци. Стаята притъмня. Видя сина си да се покатерва върху бара и да се хвърля върху раменете на Джак. Внезапно една от железните му ръце я освободи, Джак изръмжа и отхвърли назад Дани. Момчето се блъсна в празните рафтове и замаяно падна на пода. Ръката отново беше на шията й. Червените отблясъци започнаха да стават черни.

Дани плачеше тихичко. В гръдния й кош сякаш гореше огън. Джак крещеше в лицето й:

— Ще те науча аз теб! Ще ти покажа кой е господар тук! Ще видиш ти…

Но звуците вече се отдалечаваха по дълъг и тъмен коридор. Едната й ръка се отпусна отмаляла надолу, прекършена в китката като ръката на удавница. Докосна някаква бутилка, една от празните бутилки за вино, обвити с оплетена слама, които служеха за декоративни свещници. Опипом с последните си капчици сила тя затърси гърлото на бутилката и го намери, а по пръстите й полепнаха парченца восък.

(О, господи, ами ако се хлъзне!)

Замахна с все сила и я стовари, като съзнаваше, че ако не уцели правилно, ако удари само рамото или ръката му, ще е мъртва.

Ала бутилката се разби право в главата на Джак Торънс и стъклото вътре в сламената обвивка се натроши. Основата й беше дебела и тежка и звукът от сблъсъка с главата му беше като от медицинска топка по дървен под. Той се олюля на пети и очите му се завъртяха в орбитите. Натискът върху шията й отслабна, после напълно изчезна. Той разпери ръце, сякаш за да се закрепи, сетне се строполи възнак.

Уенди пое дълбоко въздух, разтърсвана от ридания. За малко и тя самата не падна, но се хвана за ръба на бара и успя да се закрепи. Съзнанието й ту се губеше, ту проблясваше. Чуваше Дани да плаче, но нямаше представа къде е. Като през мъгла видя едри капки кръв да падат върху тъмната повърхност на бара — реши, че са от носа й. Прокашля се и плю на пода, а при това усилие гърлото й пламна от болка, но постепенно тя се притъпи и стана поносима.

Малко по малко успя да възвърне контрол над себе си.

Пусна ръба на бара, извърна се и видя Джак, проснат в цял ръст, а до него разбитата бутилка. Приличаше на повален гигант. Дани се бе сгушил под касата, затискаше устата си с юмручета и се взираше в баща си, изпаднал в безсъзнание.

Уенди приближи с несигурна походка до него и го докосна по рамото. Дани се отдръпна рязко.

— Дани, чуй ме…

— Не, не — промърмори той с дрезгав глас на възрастен човек. — Татко те бие… Ти биеш татко… Татко те бие… Искам да спя. Дани иска да заспи.

— Дани…

— Спи ми се. Лека нощ.

— Не!

Отново болка раздра гърлото й. Тя потрепера омаломощена. Но той отвори очи и ги впери в нея с враждебно изражение.

Тя направи усилие да му заговори спокойно, а очите й не се откъсваха от неговите.

— Чуй ме, Дани. Не татко ти се опита да ми стори зло. Нито аз исках да му причиня болка. В него се е вселил хотелът, Дани. Баща ти го командва „Панорама“. Разбираш ли ме?

В погледа на Дани бавно просветна разбиране.

— Лошото Нещо — прошепна той. — Досега нямаше от него тук, нали?

— Не — отвърна тя. — Хотелът го е сложил тук. Той… — Нападна я пристъп на кашлица и тя изхрачи още кръв. Усещаше гърлото си набъбнало двойно. — Хотелът го е накарал да го изпие. Чу ли онези хора, с които татко ти говореше сутринта?

— Да… хората от хотела…

— И аз ги чух. А това означава, че хотелът става по-силен. Той иска да унищожи всички ни. Но ми се струва… надявам се… че може да го стори само чрез баща ти. Само него е успял да превземе. Разбираш ли ме, Дани? Въпрос на живот и смърт е да го проумееш.

— Хотелът е превзел татко. — Той погледна Джак и изстена безпомощно.

— Знам, че обичаш татко си. И аз го обичам. Не бива да забравяме, че хотелът мисли злото и на него, също както и на нас.

Беше убедена в думите си. Нещо повече, подозираше, че хотелът се стреми да получи преди всичко Дани и може би заради него бе отишъл тъй далеч… дори благодарение на него. Възможно бе, незнайно по какъв начин, именно сиянието на Дани да му даваше мощ, тъй както акумулаторът дава мощ на електромотора и го задвижва. Ако успееха да се измъкнат оттук, „Панорама“ щеше да изгуби зловещата си сила и щеше да се върне в латентното си състояние, щеше да представлява не по-голяма опасност от безвкусен албум с диапозитиви, изобразяващи страшни сцени. Ала ако съумееше да погълне Дани… сиянието на Дани, или жизнената му сила, или духа му… все едно как ще го нарече човек… какво щеше да стане тогава?

При тази мисъл цяла се вледени.

— Иска ми се татко да е добре — промълви Дани и сълзите му отново потекоха.

— И на мен също — каза тя и притисна детето към себе си. — Затова трябва да ми помогнеш да занесем татко ти някъде, миличък, някъде, където няма да може да се нарани. А после… ако приятелят ти Дик дойде или пък някой от охраната на парка, можем да го отведем. Вярвам, че ще може да се оправи. И тримата ще бъдем добре. Все още имаме възможност да се спасим, ако бъдем силни и смели, какъвто беше ти, когато скочи на раменете му. Разбираш ли?

Тя му отправи умолителен поглед и си помисли колко е странно, че никога не й бе приличал повече на Джак, отколкото в този миг.

— Да — каза той и кимна. — Мисля… струва ми се, че ако го сложим някъде, всичко ще стане както преди. Но къде да го оставим?

— В килера. Там има храна, а резето отвън е стабилно. Топло е. А ние ще взимаме храна от хладилника и замразителната камера. Ще има достатъчно продукти и за трима ни, докато дойде помощ.

— Сега ли ще го направим?

— Да, веднага. Преди да се е събудил.

Дани вдигна преградката на бара, докато тя прибра ръцете на Джак върху гърдите му и се вслуша, за момент в дишането му. Беше бавно, но равномерно. От мириса в дъха му съдеше, че е пил доста… а беше отвикнал от алкохола. Бе припаднал колкото от удара с бутилката, толкова и от опиянението.

Хвана краката му и го потътри по пода. Бе женена за него почти от седем години, безброй пъти бе лежал върху нея — някъде от порядъка на хиляди, — но никога не си бе давала сметка колко е тежък. Дъхът излизаше болезнено и със свистене от нараненото й гърло. И все пак се чувстваше по-добре, отколкото от дни насам. Беше жива. А след като бе минала тъй близо покрай смъртта, вече скъпеше живота си. И Джак също беше жив. Слепият късмет, а не някакъв план, ги бе довел до най-сигурния начин да се спасят.

Задъхана, спря за миг, притиснала краката на Джак до тялото си. Обстановката й припомни вика на стария капитан от „Острова на съкровищата“: „Ще им видим сметката!“

После с неприятно чувство се сети, че секунди по-късно старият морски вълк се бе строполил мъртъв.

— Мамо, добре ли си? Той… много ли е тежък?

— Ще се справя. — И тя отново се напъна да го влачи.

Дани пристъпваше бавно до Джак. Едната му ръка бе паднала от гърдите и той я намести внимателно, с обич.

— Наистина ли така трябва, мамо?

— Да, това е най-доброто решение, Дани.

— Все едно да го хвърлим в затвор.

— Само за малко.

— Добре тогава. Сигурна ли си, че ще успееш?

— Да.

Ала без малко всичко щеше да пропадне. Дани крепеше главата на баща си, когато минаваха през праговете, но омазнената коса на Джак се изплъзна от пръстите му, когато влизаха в кухнята, тилът му се удари в настлания с плочки под и Джак се размърда и застена.

— Трябва да се използва пушек — промърмори той. — Бягай сега да ми донесеш тубичката с бензин.

Уенди и Дани се спогледаха стреснати.

— Помогни ми — тихо рече тя.

Един миг Дани стоя като парализиран, втренчен в лицето на баща си, после отиде до нея и й помогна с левия крак. Затътриха го по кухненския под убийствено бавно; единствените шумове, които се чуваха, бяха лекото бръмчене на флуоресцентните лампи и задъханото им дишане.

Когато най-сетне стигнаха до килера, Уенди пусна краката на Джак и се пресегна да дръпне резето. Дани сведе поглед към баща си, който отново се бе отпуснал безжизнено. Ризата се бе измъкнала от панталона му, докато го бяха влачили, и Дани се запита дали татко му е толкова пиян, че да не усеща студ. Не му изглеждаше редно да го заключват в килера като див звяр, но нали видя какво се бе опитал да направи с мама. Още на горния етаж се бе досетил, че татко му ще я нападне. В съзнанието си ги бе чул как се карат.

Резето беше заяло. Уенди го задърпа с всичка сила, но не успяваше да го помести. Беше толкова глупаво и нечестно… Преди малко, когато влезе за кутията супа, го отвори без никакво затруднение. А сега не щеше да помръдне и тя не знаеше какво да нрави. Не можеше да го пъхне в хладилната камера. Там щеше да се задуши и да умре от студ. Но ако го оставеше така и той се събудеше…

Джак отново се размърда на пода.

— Ще се погрижа — промърмори. — Да, разбирам.

— Събужда се, мамо! — тревожно я предупреди Дани.

Вече хлипаща, тя отчаяно се вкопчи в резето с две ръце.

— Дани? — Гласът прозвуча уж кротко, но със стаена заплаха и все още пиянски завален. — Това ти ли си, шефе?

— Заспивай, татко — притеснено избъбра Дани. — Време е за сън.

Вдигна очи към майка си, която продължаваше да се бори с резето, и веднага разбра защо не успява да го дръпне. Забравила бе да завърти желязната пръчка, преди да я изтегли, и малката издадена пъпка бе заседнала в жлеба.

— Чакай — рече тихо и отмести ръцете й, но и неговите трепереха също тъй силно. Освободи пъпката и резето се плъзна назад с лекота.

— Бързо! — подкани я.

Хвърли поглед към Джак и видя, че клепачите му потрепват. После очите му се отвориха и се спряха право върху него със странно замислено изражение.

— Преписал си — изрече татко му. — Сигурен съм в това. Но то е тук някъде и аз ще го намеря. Обещавам ти, че ще го намеря… — И думите му отново станаха неразбираеми.

Уенди блъсна вратата на килера с коляно и тя се отвори. Отвътре лъхна мирис на сушени плодове, но тя не усещаше нищо. Отново вдигна краката на Джак и го повлече навътре. Вече дишаше шумно и със затруднение, дошла до края на силите си. Щом дръпна шнурчето, което включваше осветлението, Джак пак отвори очи.

— Какво правиш? Уенди? Какво правиш?

Тя го прекрачи, за да излезе. Но той бе бърз, изненадващо бърз. Протегна светкавично ръка, а тя отстъпи встрани и едва не падна в опита си да му се изплъзне. Ала все пак успя да улови халата й и той се разпра с раздиращ шум. Джак вече се бе привдигнал на длани и колене и с падналата над очите му коса приличаше на подивяло животно. На голямо куче… или на лъв.

— Дявол да ви вземе и двамата! Знам какво искате вие. Но няма да го получите. Този хотел… той е мой. Те искат мен. Мен! Мен!

— Вратата, Дани! — изкрещя тя. — Затвори вратата!

Той блъсна тежката дървена врата и тя се затръшна в същия миг, когато Джак скочи. Започна да блъска отвътре по нея, но вече бе късно.

Дани заопипва нервно резето с малките си пръстчета. Уенди бе на твърде голямо разстояние, за да му помогне. Въпросът дали баща му ще бъде заключен, или ще излезе на свобода, щеше да се реши за две секунди. Ръцете му изпуснаха желязната пръчка, после я стиснаха отново и я изтласкаха напред точно когато, езичето на резето бясно заигра нагоре-надолу. После остана блокирано нагоре и по вратата отново се задумка. Джак я блъскаше отвътре с рамо. Ала пръчката, с диаметър един сантиметър, не показваше никакви признаци, че ще поддаде. Уенди най-сетне въздъхна с облекчение.

— Пуснете ме да изляза! — беснееше Джак. — Веднага ме пуснете! Дани, слушай какво ти говори баща ти, искам да изляза! Пусни ме! Прави каквото ти казвам!

Ръката на Дани механично посегна към резето. Уенди я улови и я притисна до гърдите си.

— Не ми се опъвай, Дани. Послушай ме, докато е време. Иначе така ще те напердаша, че ще има да помниш. Отвори вратата, че ще ти смачкам главата, чу ли?!

Дани я погледна, блед като платно. Чуваха пресекливото му дишане през солидната дъбова врата.

— Уенди, пусни ме да изляза! Пусни ме на минутата! Ах ти, продажна, евтина, студена кучко! Отваряй, казвам ти. Ако ме послушаш сега, ще ти се размине, но побавиш ли се още малко, така ще те подредя, че и майка ти няма да те познае. Отвори вратата!!!

Дани изстена. Уенди го погледна и разбра, че детето всеки миг ще припадне.

— Ела, шефе — продума тя, сама изненадана от спокойния си глас. — Помни, че не баща ти говори. През неговите уста приказва хотелът.

— Върнете се и веднага ме пуснете оттук! — изкрещя Джак колкото му глас държи. Ноктите му задраха яростно по вратата.

— Това е хотелът — рече Дани. — Хотелът е. Аз помня.

Ала въпреки това погледна през рамо назад и личицето му бе сгърчено от ужас.