Артър Хейли
Детективи (9)

Четвърта глава

Четири дни след убийството на „Пайн теръс“ лейтенант Лио Нюболд проведе официално съвещание на отдел „Убийства“. Присъстваха шефовете на екипи и детективите, участващи в разследването на масовите убийства, специалистите по идентификация, патоанатомът и щатският прокурор. Старшите полицейски служители бяха информирани и двама от тях също дойдоха. Именно на това съвещание, както по-късно си мислеше за него Ейнсли, нещата придобиха по-широки мащаби и подобно на драматичен шекспиров обрат, на сцената се появиха нови герои.

Сред тях — макар и позната в отдела — беше детектив Ръби Боуи, член на екипа на сержант Ейнсли. Колегите обичаха и уважаваха Ръби, дребна, двайсет и осем годишна чернокожа жена със слабост към лъскавите обеци и стилните дрехи, която работеше наравно с всички останали, а понякога и повече, и не чакаше отстъпки заради пола си. Бе издръжлива и упорита, понякога дори безмилостна. Но в по-леки случаи Ръби се държеше забавно и закачливо.

Тя беше най-малката от деветте деца на Ърскин и Алиса Боуи, които израснаха в обремененото от престъпност гето в оувъртаунската част на Маями. Ърскин Боуи работеше като полицай и бе застрелян от едно дрогирано петнайсетгодишно съседско момче по време на обир в местен магазин. Тогава Ръби беше дванайсетгодишна, ужасно малка, за да загуби баща си, но достатъчно голяма, за да запомни огромната взаимна обич.

Ърскин Боуи винаги бе смятал, че в момичето има нещо особено и казваше на приятелите си: „Тя ще постигне нещо важно. Само почакайте, и ще видите“.

Макар че от смъртта на баща й беше изминало много време, той ужасно й липсваше.

Ръби завърши началното училище „Букър Т. Уошингтън“ и гимназията „Едисън“, където се прояви като прилежна ученичка и участваше в извънучебни мероприятия, свързани предимно с борбата за социална справедливост и промяна. С особена страст се бореше срещу злоупотребата с наркотици, защото знаеше действителната причина за смъртта на баща й.

Получила стипендия, Ръби завърши с отличие психология и социология в технико-селскостопанския университет във Флорида, след което в изпълнение на мечтата на живота си незабавно постъпи в полицейското управление в Маями. Баща й беше служил седемнайсет години и в известен смисъл тя навярно можеше да компенсира смъртта му, като се бореше да „промени света“. Е, ако не целия свят, поне непосредственото си обкръжение.

Никой не се изненада, когато Ръби завърши полицейската академия първа в класа си. Онова, което предизвика удивление обаче, бе решението на лейтенант Нюболд веднага да я приеме в отдел „Убийства“ като детектив. Случаят беше безпрецедентен.

Отдел „Убийства“ във всички полицейски управления представляваше върха на пирамидата. Смяташе се, че детективите се избират измежду най-умните и най-находчивите и престижът им предизвикваше завист сред колегите им. Тъкмо затова назначаването на Ръби разочарова и ядоса неколцина по-възрастни полицаи, които се надяваха да бъдат приети в отдела. Но Нюболд изпитваше някакво инстинктивно чувство към Ръби. „Има моменти — довери на Малкълм Ейнсли той, — когато просто можеш да подушиш доброто ченге.“

Ръби работеше в „Убийства“ вече четвърта година и официалната й характеристика беше: „Изключителна“.

Като член на екипа на Ейнсли тя автоматично присъстваше на започващото в 08 ч. съвещание, но докато другите още се събираха, Ръби разговаряше по телефона, затрупана от купчина служебни книжа. Когато мина покрай нея, Нюболд й подвикна:

— Приключвай, Ръби. Ще ни трябваш на съвещанието.

— Да, сър — отвърна тя и секунди по-късно го последва, като си слагаше огромния златен клип, който бе свалила от ухото си, докато разговаряше по телефона.

В съседство с общото помещение на отдела имаше стаи за разпити на свидетели и заподозрени, стая с малко повече удобства, в която понякога приемаха семействата на жертвите, голямо архивно помещение, в което за период от десет години оставаха криминалните досиета, и заседателна зала.

Заедно с другите двама шефове на екипи Пабло Грийн и Ханк Брюмастър, Малкълм Ейнсли седеше до голямата правоъгълна маса в залата. Присъстваха също детективите Бърнърд Куин, Естебан Кралик, Хосе Гарсия и Ръби Боуи.

Трийсет и три годишният кубинец Гарсия работеше в полицията в Маями от дванайсет години, осем от които като детектив в отдела. Набит и оплешивяващ, той по-скоро изглеждаше на четирийсет и три, заради което колегите му го наричаха „Татето“.

Освен служителите от „Убийства“ тук бе шерифът детектив Бенито Монтес, който беше пристигнал в Маями от Форт Лаудърдейл, поканен по телефона от Бърнърд Куин. Монтес съобщи, че от предишното му идване тук в разследването на случая „Хенънфелд“ не е постигнат напредък.

Останалите участници в съвещанието бяха доктор Санчес, заместник-патоанатом, специалистите по идентификация Хулио Верона и Силвия Уолдън, както и заместник-щатския прокурор Кързън Ноулс.

Ноулс ръководеше секция „Убийства“ в щатската прокуратура и имаше отлична репутация като обвинител в углавни дела. Той говореше любезно, имаше добри обноски, носеше скромни готови костюми и вратовръзки с постоянен възел, поради което някога го бяха сравнявали с непретенциозен дребен чиновник. Когато подлагаше на кръстосан разпит мъчни свидетели по време на съдебните процеси, оставяше впечатление за неувереност, но всъщност истината бе точно обратната. Докато отговаряха на въпросите на незабележителния прокурор, мнозина свидетели, които смятаха, че безнаказано могат да излъжат, изведнъж откриваха, че са били оплетени в паяжина и без да разбират, сами са се издали.

Разоръжаващите му маниери и острият му ум бяха причината, поради която през петнайсетгодишната си служба в щатската прокуратура Ноулс беше постигнал присъди в забележителните 85 процента от процесите за убийство. Детективите от отдела винаги се радваха, когато със случаите им се занимаваше той, и сега Нюболд и другите бяха щастливи да го видят.

На съвещанието присъстваше майор Йейнс, а също и високопоставеният заместник-началник Отеро Серано, което подчертаваше общественото значение на последните събития.

Седнал начело на заседателната маса, лейтенант Нюболд побърза да открие срещата.

— Всички знаем, че два от висящите ни случаи и третият във Форд Лаудърдейл вече се смятат за серийни двойни убийства. Вероятно трябваше да стигнем до това заключение преди последното престъпление и с течение на времето това може да ни се отрази отрицателно. Но с този проблем ще се занимаваме после. В момента имаме друга неотложна работа. Сега искам — продължи лейтенантът — да направим пълен преглед на трите двойни убийства, без да пропускаме каквото и да е. Трябва да открием някаква връзка, която може да ни доведе до…

Ръби Боуи вдигна ръка. Нюболд рязко замълча и се намръщи.

— Каквото и да имаш да кажеш, не можеш ли да го направиш след като свърша, Ръби?

— Не, сър, не мисля — отвърна детектив Боуи. Гласът й беше нервен, но овладян. Жената държеше в ръка лист хартия.

— В такъв случай най-добре да е нещо важно. — Нюболд не скриваше раздразнението си.

— Казахте три двойни убийства, сър.

— И какво? Не мога да смятам ли?

— Не точно, сър. — Ръби вдигна листа в ръката си и погледна към другите. — На никого няма да му хареса, но най-добре ги направете четири.

— Четири ли! Какво искаш да кажеш?

Ейнсли тихо попита:

— Какво си открила, Ръби?

Тя му прати признателен поглед, после отвърна на Нюболд:

— Преди два дни, сър, проявихте безпокойство за големината на „купчината за утре“ и ми наредихте да поработя по въпроса.

Около масата се появиха усмивки при споменаването на „купчината за утре“.

— Да, така беше — съгласи се Нюболд. — Очевидно си открила нещо.

— Прочетох го едва тази сутрин, сър. Съобщение за издирване от Клиъруотър.

— Да го чуем.

Гласът на Ръби Боуи ясно разсече пълната тишина в залата:

— „Съобщение за издирване до всички полицейски управления в щата. На 12 март в града е извършено двойно убийство на възрастни хора — мъж и жена. Изключителна бруталност. Жертвите са завързани, със запушена уста. Многократно са рязани и свирепо бити по главата и трупа. Обезобразени са. Смята се, че е откраднат неизвестен брой пари. Отпечатъци от пръсти и други улики няма. Убиецът или убийците са оставили на местопрестъплението необичайни предмети. Ако са ви известни подобни случаи, моля, свържете се с детектив Н. Ейбро, полицейско управление в Клиъруотър, отдел «Убийства», с цялата налична информация.“

 

 

— Повторете датата, детектив — прекъсна надвисналата тишина майор Йейнс.

Боуи погледна листа.

— Убийството е извършено на 12 март, сър. Съобщението е с клеймо от 15 март.

Разнесе се всеобщ стон.

— Мили Боже! — възкликна Ханк Брюмастър. — Отпреди пет месеца!

Всички знаеха, че може да се случи — не би трябвало, но можеше. Някои неща оставаха в дъното на „купчината за утре“ и постоянно убягваха от вниманието. Но този пример бе направо ужасен.

Освен служебната полицейска кореспонденция медиите често забелязваха сходства между сериозни престъпления, извършени на големи разстояния, и ако откриеха прилика, съобщаваха за нея. В миналото тези връзки бяха вършили неоценима услуга и на детективите. Но при огромния брой на престъпленията в страната някои общи черти убягваха от вниманието на всички.

Нюболд скри лицето си с длани. Всички знаеха, че лейтенантът ще бъде отговорен за проблемите с кореспонденцията, довели до невъзможността на отдела бързо да обработи съобщението от Клиъруотър.

— За момента предлагам да продължим нататък, лейтенант — лаконично каза Йейнс. Бе ясно, че по-късно темата ще бъде подновена, навярно на четири очи.

— Има и още нещо, сър — рече Боуи.

Нюболд кимна.

— Продължавай.

— Точно преди да влезем телефонирах на детектив Ейбро в Клиъруотър. Споменах му, че имаме подобни случаи. Той ми каза, че двамата с неговия сержант биха искали утре да долетят тук и да ни разкажат всичко, което знаят.

— Добре. — Нюболд беше възстановил самообладанието си. — Виж кога ще пристигнат и прати кола да ги посрещне.

— Лейтенант — обади се Ейнсли, — бих искал да задам на Ръби един въпрос.

— Давай.

Ейнсли погледна Ръби от отсрещната страна на масата.

— Ейбро спомена ли нещо за предметите, оставени на местопрестъплението в Клиъруотър?

— Да, една стара, очукана тръба и парче картон. — Тя погледна листа си. — Картонът е бил изрязан във формата на полумесец и е бил боядисан в червено.

Ейнсли съсредоточено ровеше в паметта си, спомняйки си отново за бронзовото гърне в апартамента на „Пайн теръс“. Без да се обръща конкретно към никого, той попита:

— На всички местопрестъпления ли са били оставени такива предмети? Спомням си, че в хотелската стая на семейство Фрост открихме четири мъртви котки. Имаше ли нещо при труповете на Хенънфелд? — продължи той, без да чака отговор, като се обърна към Бърнърд Куин.

Куин поклати глава.

— Доколкото зная, не. — Той погледна към шериф детектив Монтес. — Нали така, Бенито?

Като гост, до този момент Монтес мълчеше, но сега отговори на въпроса на Куин:

— Ами, нямаше нищо, което убиецът да е донесъл със себе си. Но там беше онази електрическа печка, само че тя е на семейство Хенънфелд. Проверихме.

— Каква печка? — попита Ейнсли.

— Беше свързана с крака на господин Хенънфелд, сержант, а после включена в мрежата. Когато пристигнахме там, реотаните бяха изгорели, а краката на мъжа напълно овъглени.

— Не си ми казал това — рязко се обърна към Куин Ейнсли.

Куин го погледна засрамено.

— Съжалявам. Предполагам, че съм забравил тази подробност.

Ейнсли не отвърна нищо, после се обърна към Нюболд и попита:

— Лейтенант, мога ли да продължа аз?

— Имаш думата, Малкълм.

— Ръби — попита сержантът, — можем ли да изготвим списък на всички различни предмети, открити на местопрестъпленията?

— Естествено. На компютър ли го искаш?

— Да — намеси се Нюболд.

Ръби се насочи към малко странично бюро, върху което имаше компютърен терминал. Откакто бе постъпила в отдела, колегите й я наричаха „нашата компютърна магьосница“ и дори други екипи често я молеха да им помогне. Докато Ейнсли и другите чакаха на заседателната маса, тя пъргаво местеше пръсти по клавиатурата.

— Добре, давай, сержант.

Като поглеждаше отворената папка пред себе си, Ейнсли започна да диктува:

— 7 януари, Коконът гроув. Хоумър и Бланш Фрост. Четири мъртви котки.

Ръби бързо записа информацията. Ейнсли продължи:

— 12 март, Клиъруотър.

— Почакай! — прекъсна го Куин. Всички обърнаха глави към него. — В Коконът гроув очите на господин Фрост бяха залети със запалителна течност и после възпламенени. Ако вземем предвид изгорените крака на Хенънфелд…

— Да, прибави очите на господин Фрост — каза на Ръби Ейнсли. Той се обърна към Куин с лека усмивка. — Благодаря ти, Бърни. Забравих. Случва се с всички ни.

Те завършиха изброяването на предметите в Клиъруотър със старата тръба и картонения полумесец, прибавиха Форт Лаудърдейл с печката и изгорените крака на мъжа, после преминаха на „Пайн теръс“ 18.

— Там имаше бронзово гърне — каза Ейнсли.

Ръби престана да пише.

— Имаше ли нещо в него? — попита тя.

— Да, пикня и лайна — кисело отвърна от мястото си Пабло Грийн.

Ръби се огледа и невинно попита:

— Добре ли е, ако напиша „урина и фекалии“?

Присъстващите избухнаха в смях. Някой се обади:

— Ръби, страхотна си!

Дори Нюболд, Йейнс и заместник-началникът се смееха. В атмосфера, ежедневно изпълнена с ужаси, внезапният, неочакван проблясък на хумор действаше като пречистващ дъжд.

И тогава… докато смехът утихваше… бързо, ясно и болезнено Ейнсли разбра.

Сега вече знаеше. Всички парченца от мозайката се подредиха.

Сякаш непълна хипотеза, уморително и смътно зараждала се в мозъка му, изведнъж бе добила форма. Вълнението му щеше да експлодира.

— Трябва ми Библия — каза Ейнсли.

Другите го изгледаха.

— Библия — повиши глас той. — Трябва ми Библия!

Нюболд хвърли поглед към Куин, който седеше най-близо до вратата.

— Имам Библия в бюрото си. Вдясно, второто чекмедже отдолу.

Куин отиде да я донесе.

Наличието на библии в отдела не беше необичайно. Когато ги арестуваха или водеха тук за разпит, много престъпници искаха да четат Библията, някои искрено, други с надеждата, че очевидната им набожност по-късно може да им донесе по-лека присъда. Бяха известни прецеденти, които оправдаваха тази надежда — някои престъпници, предимно чиновници, бяха избегнали тежка присъда с твърдения, че се били „преродили“. Но макар и скептично настроени, по време на разследването детективите от „Убийства“ с готовност се подчиняваха, ако Библията можеше да ускори изтръгването на признание.

Куин се върна с Библия в ръка. Той я подаде на Ейнсли, който я отвори към края на последната книга от Новия завет — Откровението, или както го наричаха католиците, „Апокалипсиса“.

На Нюболд му проблесна.

— Това е Откровението, нали? — попита той.

Ейнсли кимна.

— Всеки един от предметите е послание.

Той даде знак на все още седналата пред компютъра Ръби.

— Ето първото. — После се огледа около масата и прочете: — Откровение, глава 4:6. „… и пред престола имаше стъклено море, подобно на кристал; а сред престола и около престола — четири животни…“

— Котките! — ахна Куин.

Ейнсли прелисти две страници назад, потърси с показалец и продължи да чете:

— Глава 1:14. „… главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му — като огнен пламък…“

Той погледна към Куин.

— Господин Фрост, нали така?

— Онези две неща, котките и изгорените очи на Фрост, бяха съвсем близо едно до друго. Но изобщо не направихме такава връзка между тях…

Залата мълчеше. Заместник-началникът Серано се беше навел напред и внимателно слушаше. До този момент майор Йейнс си водеше бележки, но сега бе спрял. Всички чакаха, докато Ейнсли прелистваше страниците.

— В Клиъруотър беше тръба, нали?

Тя погледна компютърния екран.

— Тръба и боядисан в червено картонен полумесец.

— Ето за първото: Глава 1:10. „Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба…“

Ейнсли отново прелисти страниците.

— Струва ми се, че си спомням и червената месечина. А, ето: Глава 6:12. „И видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв…“

Сержантът погледна към Бенито Монтес и каза:

— Чуй това: Глава 1:15. „… нозете Му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени…“

— Точно такива бяха краката на господин Хенънфелд — със страхопочитание отбеляза Монтес.

— Ами семейство Урбина, Малкълм? — попита сержант Грийн.

Ейнсли отново започна да търси. После рече:

— Струва ми се, че го намерих. Убитата жена почти докосваше онова гърне, нали, Пабло?

— Да.

— Значи трябва да е това. — И Ейнсли за пореден път зачете Откровението: — Глава 17:4. „А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, скъпоценни камъни и бисери; в ръката си държеше златна чаша, пълна с гнусотии и нечистота…“

Одобрителен шепот обходи масата. Ейнсли махна с ръка за тишина.

— Не, не! — Пред погледите на присъстващите той скри лицето си с длани и остана за няколко секунди така. Когато вдигна глава, лицето му вече не изразяваше силна възбуда, а огорчение. После заговори с пресеклив глас: — Трябваше да се сетя веднага, трябваше по-бързо да разчета символите, даже в самото начало. Ако го бях сторил, някои от тези хора можеха сега да са живи.

— Как би могъл да се сетиш по-бързо? — попита сержант Брюмастър. — На нас изобщо не ни дойде наум.

Ейнсли понечи да отговори: „Защото съм защитил докторат по теология! Защото в продължение на дванайсет безкрайни години съм изучавал Библията. Защото всички онези символи разбудиха миналото в мен, но аз бях прекалено муден и глупав, та чак сега успях да разбера…“ После реши да не казва нищо. Каква полза имаше? Но срамът и угризенията продължиха да го измъчват.

Лио Нюболд видя. И го разбра. Погледът му срещна очите на Ейнсли.

— Най-важното, Малкълм — безстрастно каза лейтенантът, — е, че ни даде първата отправна точка, при това изключително важна. Бих искал да чуя твоето тълкуване.

Ейнсли кимна.

— Първо, така се стеснява полето на разследване. Второ, най-общо знаем какъв тип човек търсим.

— Какъв? — попита Йейнс.

— Религиозен маниак, майоре. Освен всичко друго той се смята за Божи отмъстител.

— Това ли е „посланието“, за което говориш, сержант? Това ли е значението на онези символи?

— Да, като се има предвид, че всеки символ е придружен от насилствената смърт на двама души. Най-вероятно убиецът смята, че носи Божието послание и че в същото време е изпълнител на Божието отмъщение.

— Отмъщение за какво?

— Това ще разберем, когато имаме заподозрян и можем да го подложим на разпит, майоре.

Йейнс одобрително кимна.

— Ето нещо, с което да започнем. Добре, сержант!

— Съгласен съм с тази оценка — кимна заместник-началникът Серано.

Нюболд възстанови контрола на съвещанието.

— Малкълм, ти знаеш повече от нас за тези неща… от Откровението. Можеш ли накратко да ни кажеш какво друго трябва да знаем?

Ейнсли помисли, преди да отговори, защото разбираше, че трябва да извлече същността на информацията и идеите от миналото си на църковен деятел и от сегашната си роля на детектив от отдел „Убийства“.

Той се опита да се изразява просто.

— Откровението е било написано на гръцки и е апокалиптично, което означава, че е кодирано с много символични думи, така че да го разбират само учените, занимаващи се с Библията. За мнозина то представлява безумна смесица от видения, символи, алегории и пророчества — в по-голямата си част несвързани помежду си.

Ейнсли замълча, после продължи:

— Понякога това притеснява някои християни, които не го разбират. А фактът, че Откровението може да се използва, за да се „докаже“ или опровергае каквото и да е, винаги е привличал безумците и фанатиците. Според разбирането на тези хора в него има готови рецепти за всякакво зло. Следователно онова, което трябва да знаем, е, че човекът, когото търсим, използва Откровението както му отърва. Когато открием отговора на този въпрос, ще го заловим.

Лейтенант Нюболд огледа заседателната маса.

— Някой да има нещо да прибави?

Хулио Верона вдигна ръка. Навярно заради ниския си ръст шефът на екипа за идентификация седеше вдървен на стола си. Когато Нюболд му кимна, той каза:

— Фактът, че знаем какъв човек е извършил престъпленията, е полезен. Моите уважения на Малкълм. Но трябва да ви напомня, че даже да откриете заподозрян, в момента разполагаме със съвсем малко улики — определено недостатъчно, за да бъде осъден. — Той погледна към заместник-щатския прокурор Кързън Ноулс.

— Господин Верона е прав — рече Ноулс. — Затова трябва отново да направим оценка на всеки открит на местопрестъплението предмет, за да се уверим, че не сме пропуснали или погрешно изтълкували нещо. Очевидно си имаме работа с луд убиец, навярно психично болен, и най-незначителната подробност може да се окаже полезна.

— Разполагаме с частичен отпечатък от длан от мястото на убийството на семейство Фрост — отбеляза Силвия Уолдън.

Ноулс кимна.

— Но доколкото разбирам, той не е достатъчен за пълна идентификация.

— Можем да сравним шест точки от отпечатъка, който имаме. За пълна идентификация ни трябват поне девет. Най-добре десет.

— Тогава частичният отпечатък ще е второстепенна улика, Силвия.

— Да — призна тя.

В разговора се намеси доктор Санчес. Както обикновено тя носеше един от тъмнокафявите си костюми и посивяващата й коса беше вързана отзад на опашка.

— Както вече докладвахме, раните от нож по четирите трупа, на семействата Фрост и Урбина, могат да се идентифицират — заяви тя. — Направени са с един и същ нож тип „Боуи“ с дължина двайсет и пет и половина сантиметра и с характерни белези и зъбци. Имам снимки на раните, които подробно показват белезите по костите и хрущялите.

Всички присъстващи познаваха ножа тип „Боуи“, понякога наричан „арканзаска клечка за зъби“. Изобретен в средата на деветнайсети век от един от двамата тексаски братя Джеймз и Редзин Боуи, оттогава ножът масово се използваше за лов и на животни, и на хора. Характерен и смъртоносен, той имаше дървена дръжка с предпазител и яко, едноостро лезвие, задната част на което бе права почти до края, а после се закривяваше, за да се съедини с режещата страна в острия връх. В продължение на век и половина ножът тип „Боуи“ беше нанасял ужасни рани, често като оръдие на смъртта.

— Доктор Санчес — попита Ноулс, — можете ли да свържете раните с конкретен нож тип „Боуи“?

— Ако някой го намери, да.

— И ще дадете свидетелски показания?

— Естествено, че ще дам — остро отвърна Санчес. — Такива улики са приемани и преди.

— Да, зная. Абсолютно същите… — Ноулс изглеждаше неуверен. За онези около заседателната маса, които го познаваха добре, той беше възприел колебливата, неуверена роля, която толкова често играеше в съда. — Да предположим, че съм адвокат на подсъдимия и ви задам този въпрос: „Докторе, разполагам със свидетелски показания, уверяващи, че ножове от този тип се произвеждат на партиди от по неколкостотин наведнъж. Можете ли да сте абсолютно сигурна, че точно този нож, сред стотици други — а навярно и хиляди като него — е нанесъл раните, които описвате? И когато отговаряте на въпроса ми, докторе, моля ви, помнете, че тук е заложен човешки живот.“

Санчес се поколеба. Ноулс съзнателно се извърна.

— Ами… — започна тя.

Прокурорът отново се обърна към нея и поклати глава.

— Няма значение.

Санчес се изчерви и стисна устни. Ноулс беше неотразим. Очевидно можеше да има известно съмнение — нещо, което съдебните заседатели щяха да забележат и от което адвокатът на защитата щеше да се възползва.

Санчес свирепо изгледа Ноулс, който й се усмихна.

— Съжалявам, докторе. Това беше само демонстрация, но по-добре тук, отколкото на свидетелското място.

— За миг си помислих — мрачно отвърна тя, — че наистина съм там.

Прокурорът се обърна към Хулио Верона.

— Това изобщо не означава, че ако възникне възможност, няма да се възползваме от тези улики. Но тя ще е ограничена.

— Ние, разбира се, не разполагаме с ножа — каза шефът на екипа за идентификация, — и това дали ще го открием зависи от вас, момчета. — Той посочи към детективите от отдела, включително и Нюболд. — А сега, след като със Силвия знаем, че два от случаите са свързани, ще анализираме и най-малките улики, за да открием вероятни прилики.

— Същото ще направя и аз с медицинските данни — каза доктор Санчес. — Може да открия неразрешен случай на убийство с подобни рани или с някаква религиозна връзка. — После замислено прибави: — Винаги има вероятност онова, с което в момента се занимаваме, да е повторение на нещо от миналото, на което не е било обърнато внимание. Веднъж чух за сериен убиец, който възобновил убийствата си след петнайсетгодишно прекъсване.

— Всичко това е добре — рече Нюболд. — А сега… — Той погледна началника си Маноло Йейнс, шеф на звено „Престъпления срещу личността“. — Искате ли да прибавите нещо, майоре?

— Да. — Както винаги Йейнс не си губеше времето с предисловия. Като оглеждаше със стоманените си очи присъстващите, с обичайния си рязък тон той заяви: — Всички тук трябва да положат много по-големи усилия, всичките си усилия. Просто трябва да сложим край на убийствата, преди да бъдат извършени нови.

Погледът на Йейнс се насочи към Нюболд.

— За протокола, лейтенант, ти и хората ти имате картбланш да предприемете необходимите мерки, включително и да формирате спецчаст. Когато решите точно какво ви трябва и каква да е спецчастта, ще получите още детективи от отдел „Грабежи“. Имате разрешението ми за всякакви разходи, включително и за извънредно работно време.

Йейнс огледа залата, после добави:

— А сега, след разработването на новата тактика, целта е ясна на всички ви — да открием този тип! Искам резултати. Дръжте ме в течение.

— Всичко е ясно, сър. Както чуха всички, незабавно ще формираме спецчаст, която ще работи само по тези случаи. Членовете й ще бъдат освободени от другите си задължения. Вече наредих сержант Ейнсли да оглави групата.

Присъстващите обърнаха глави към него. Нюболд продължи:

— Сержант, ще работите с две групи от по шестима детективи. Оставям на вас да определите сержанта, който ще ръководи втората група.

— Сержант Грийн — отвърна Ейнсли. — Ако е съгласен.

Пабло Грийн леко махна с ръка.

— Кучи син!

— Ще докладваш на сержант Ейнсли — каза Нюболд. — Ясно ли е?

— Да, сър.

— За моята група определено искам детективите Куин, Боуи, Кралик и Гарсия — прибави Ейнсли. — По-късно днес двамата с Пабло ще решим кои ще са останалите. — Той се обърна към майор Йейнс. — Трябва да обхванем много голяма територия, сър, и да извършим много подробно разследване. Затова ще ни трябват поне още двама детективи от „Грабежи“, а може би и четирима.

Йейнс кимна.

— Когато уточните броя им, съобщете на лейтенант Нюболд и ще ги получите.

— Ако това не е достатъчно — обади се Кързън Ноулс, — мога да уредя двама от следователите в щатската прокуратура. Така или иначе, бихме искали да следим разследването.

— Ние също, господин прокурор — отвърна Ейнсли.

— Разбира се — напомни на всички Нюболд, — спецчастта ще работи в тясна връзка с Форт Лаудърдейл и Клиъруотър. Искам да държите в течение местните детективи.

Разговорът продължи още няколко минути, след което Нюболд се обърна към заместник-началника Серано:

— Искате ли да прибавите нещо, сър?

Някога самият той блестящ детектив, Серано заговори ясно, но тихо:

— Искам само да ви кажа, че за това разследване имате подкрепата на цялото управление. Когато тези серийни убийства станат широко известни, общественият и политически натиск ще се засили. Ще се опитаме да ви предпазим от него, за да можете да продължите да правите необходимото за залавянето на онзи маниак. Но трябва да действате бързо. И не преставайте да разсъждавате. Дано всички имаме късмет!