Артър Хейли
Детективи (21)

Трета глава

— Видях, че лампите потъмняват — каза Хорхе. — Тогава разбрах, че Звяра си получава заслуженото.

— Така е — тихо отвърна Ейнсли.

Това бяха първите им думи, откакто напуснаха затвора. Хорхе беше на волана на синьо-бялата полицейска кола и показваше пропуска на контролните пунктове. По пътя минаха покрай неизбежните демонстранти. Неколцина от тях все още държаха в ръце запалени свещи, но повечето вече се разпръскваха. Ейнсли мълчеше.

Мрачната процедура, предизвикала смъртта на Дойл, му бе въздействала дълбоко. От друга страна, не можеше да отрече, че Дойл си е получил заслуженото — знаеше, че е виновен, при това не само за двете убийства, за които го бяха осъдили, а поне за още дванайсет други.

Сержантът докосна джоба на сакото си, в който беше сложил записа на изповедта на Дойл. Някой друг щеше да реши кога и как и дали изобщо записът да бъде направен обществено достояние. Ейнсли щеше да го предаде на лейтенант Нюболд и оттам насетне с него щяха да се занимават полицейското управление и щатската прокуратура.

— Звяра беше ли… — започна Хорхе.

— Не съм сигурен, че вече трябва да го наричаме Звяр — прекъсна го Ейнсли. — Животните убиват само когато се налага. Дойл го е правил заради… — Детективът замълча. Защо всъщност бе убивал? За удоволствие, от религиозна лудост, неконтролируем порив? Гласно той каза: — Поради причини, които никога няма да разберем.

Хорхе го изгледа.

— Както и да е. Научи ли нещо, сержант? Нещо, което можеш да ми кажеш?

Ейнсли поклати глава.

— Първо трябва да разговарям с лейтенанта.

Той погледна часовника си: 07:50 часът. Лио Нюболд навярно все още си беше вкъщи. Ейнсли взе телефона от седалката и набра номера. Лейтенантът отговори при второто позвъняване.

— Очаквах да се обадиш — няколко секунди по-късно каза той. — Предполагам, че всичко е свършило.

— Ами, Дойл е мъртъв. Но се съмнявам, че всичко е свършило.

— Каза ли ти нещо?

— Достатъчно, за да се уверя, че екзекуцията е основателна.

— Така или иначе, бяхме сигурни, но това наистина е облекчение. Значи си призна?

Ейнсли се поколеба.

— Имам доста да ви докладвам, сър. Но е поверително и не е нужно да разговаряме по телефона…

— Прав си — съгласи се лейтенантът. — Трябва да бъдем извънредно внимателни. Добре, не по клетъчния телефон.

— Ако имам време — каза Ейнсли, — ще ви се обадя от Джаксънвил.

— Може да почака. Бъди спокоен, Малкълм.

Ейнсли изключи телефона.

— Ще имаш много време: летището е на по-малко от сто километра — рече Хорхе. — Може би дори ще можеш да закусиш.

Ейнсли сбърчи лице.

— Това е последното нещо, което искам сега.

— Зная, че не можеш да ми кажеш всичко. Но разбрах, че Дойл трябва да си е признал поне за едно убийство.

— Да.

— Като свещеник ли те възприемаше?

— Така искаше. А предполагам, че до известна степен и аз му позволих.

— Мислиш ли, че сега Дойл е в рая? — тихо попита Хорхе. — Или и на някое друго огнено място, наречено „ад“?

Ейнсли се подсмихна.

— Защо питаш, страхуваш ли се?

— Не. Просто исках твоето мнение — има ли рай и ад?

„Човек никога не се избавя напълно от миналото си“ — помисли си Ейнсли. Спомняше си, че енориашите му задаваха същия въпрос и че той никога не беше сигурен как да отговори честно. Сега се обърна към Хорхе и каза:

— Не, вече не вярвам в рая и никога не съм вярвал в ада.

— Ами сатаната?

— Сатаната е също толкова измислен, колкото и Мики Маус — създаден е като старозаветен герой. В книгата на Йов се описва като съвсем безвреден, после през Втори век преди Христа е бил демонизиран от една фанатична еврейска секта, наречена есеи. Забрави за него.

В продължение на години след като напусна църквата, Малкълм Ейнсли не желаеше да обсъжда вярванията си и религиозната софистика, въпреки че понякога го търсеха като специалист заради книгата му по сравнителни религии. От време на време научаваше, че „Еволюиращите вярвания на цивилизацията“ все още масово се чете. Напоследък обаче беше станал по-искрен по отношение на религията и сега Хорхе съвсем явно искаше от него напътствие.

Вече бяха далеч от Рейфорд и мрачната атмосфера на затвора беше останала назад. Слънцето ярко светеше и се очертаваше началото на прекрасен ден. Точно пред тях се виждаше четирилентова магистрала — междущатски път 10, по който щяха да стигнат до Джаксънвил, и там Ейнсли щеше да се качи на самолета. Вече с радост очакваше семейния празник.

— Нещо против да ти задам още един въпрос? — рече Хорхе.

— Питай.

— Винаги съм се чудил как си станал свещеник?

— Никога не съм искал да ставам свещеник — отвърна сержантът. — Но по-големият ми брат искаше. После го застреляха.

— Съжалявам — сепна се Хорхе. — Искаш да кажеш, че са го убили?

— От гледна точка на закона, да. Макар че куршумът беше предназначен за друг.

— Как се е случило?

— Беше в едно малко градче точно на север от Филаделфия. Двамата с Грегъри израснахме там…

 

 

… Ню Бърлинвил беше малко градче, създадено към края на деветнайсети век. Имаше няколко железопреработвателни фабрики, както и рудници, които осигуряваха работа на почти всички местни жители, включително на Айдрис Ейнсли, бащата на Грегъри и Малкълм. Той беше миньор. Почина, когато двете момчета бяха още съвсем малки.

Грегъри беше само с една година по-голям от Малкълм и двамата бяха много близки. Грегъри беше едър и се гордееше с това, че защищава по-малкия си брат. След смъртта на Айдрис майка им Виктория не се омъжи и отглеждаше синовете си сама. Вършеше обща работа, а доходът й се допълваше от малката годишна рента, наследена от родителите й. Прекарваше цялото си свободно време с двете момчета. Грегъри и Малкълм бяха нейният живот и те, на свой ред, й се отплащаха с обичта си.

Виктория Ейнсли бе добра майка, добродетелна жена и набожна католичка. Най-пламенното й желание беше един от синовете й да стане свещеник. По първородство, пък и по нейно предпочитание, за това бе избран Грегъри.

На осемгодишна възраст той помагаше на свещеника в местната католическа черква „Сейнт Кълъмбия“ заедно с близкия си приятел Ръсел Шелтън. Грегъри и Ръсел бяха съвсем различни. Грегъри растеше висок, як, с руса коса и красиво лице, топъл и отзивчив по природа. Той също беше набожен, особено в обредите и церемониите. Ръсел бе нисък и агресивен, със склонност към номера. Веднъж той размени шампоана на Грегъри с боя за коса и временно го направи брюнет. Друг път даде обява в местния вестник, с която предлагаше за продан новия велосипед на Малкълм. Освен това оставяше снимки от „Плейбой“ в стаите на Грегъри и Малкълм, така че майка им да ги открие.

Бащата на Ръсел беше детектив в шерифското управление на окръг Белкс, а майка му — учителка.

Една година след като бяха започнали да помагат в черквата, Малкълм също се присъедини към тях и през следващите години тримата бяха неразделни. Малкълм беше необикновено сериозно момче и не приемаше нищо на вяра. „Ти винаги задаваш въпроси — веднъж ядосано му каза Грегъри, после отстъпи: — Но определено намираш отговорите.“ Скептичността на Малкълм, в съчетание с неговата решителност, понякога му осигуряваше ролята на водач.

В черквата тримата бяха покорни католици и всяка седмица изповядваха грехове си, изразяващи се предимно в „неприлични сексуални помисли“.

И тримата бяха добри спортисти и играеха в гимназиалния футболен отбор на „Саут Уебстър“, на който бащата на Ръсел, Кърмит Шелдън, беше треньор по съвместителство.

После, към края на втората им година в отбора, се появи, както Малкълм щеше да го запомни с библейския цитат — „малко облаче от морето“. Тайно от училищните власти неколцина от по-големите играчи от отбора започнаха да отглеждат и канабис. Преди много време други футболисти бяха научили за удоволствието и насладата от марихуаната и скоро неизбежно почти целият футболен отбор пушеше. В известен смисъл това бе прелюдия към по-сериозното разпространение на кокаина през 80-те и 90-те години.

Двамата братя и Ръсел Шелтън бяха от последните, които опитаха „тревата“, както я наричаха играчите — едва след като връстниците им започнаха да ги подиграват. Малкълм опита веднъж, после зададе безброй въпроси: откъде са я взели, как е изглеждала, колко време продължава въздействието й. Отговорите го убедиха, че канабисът не е за него и той не повтори повече. Ръсел обаче продължи от време на време да пуши, а Грегъри още по-често, след като се беше убедил, че това не е религиозен грях.

Отначало Малкълм бе склонен да напада Грегъри заради това, после го остави на мира, като реши, че брат му задоволява каприз, който скоро ще изостави. За тази си погрешна преценка Малкълм щеше да съжалява през остатъка от живота си.

Марихуаната се разпространяваше най-вече в найлонови опаковки от по пет грама, които се продаваха по пет долара на улицата — тоест из района около гимназията „Саут Уебстър“. Но количеството, употребявано от футболистите, а вече и от други ученици, постоянно нарастваше и пораждаше още по-голямо търсене и конкуренция.

Още по онова време наркобандите започваха да се множат и отначало една от тях, бандата „Скин хедс“ от Алънтаун, задоволяваше нуждите на нюбърлинвилските ученици. После, с увеличаването на потреблението и натрупването на капитали, бандата „Крипто-Райкънс“ от съседния Рийдинг започна да поглежда със завист към техните територии. Един ден решиха да ги превземат.

Същия следобед Грегъри и Ръсел излязоха от училище и се насочиха към една западнала част на града. Грегъри вече беше ходил там и знаеше точно къде да отиде.

На вратата на някаква изоставена къща ги посрещна едър бял мъж с бръсната глава.

— Накъде сте тръгнали бе, хлапета?

— Имаш ли двайсет грама трева?

— Зависи дали ти имаш зелено, мой човек.

Грегъри извади двайсетдоларова банкнота, която другият грабна и я прибави към една дебела пачка. Друг мъж му подаде изотзад четири петграмови пакетчета, които Грегъри пъхна под ризата си.

Точно в този момент отпред спря автомобил и от него излязоха с извадени пистолети трима от хората на „Крипто-Райкънс“. Бандитите от „Скин хедс“ също се хвърлиха към оръжието си. Няколко секунди по-късно, докато Грегъри и Ръсел тичаха към улицата, за да се измъкнат, вече хвърчаха куршуми.

И двамата тичаха бързо, докато в един момент Ръсел разбра, че Грегъри не е до него, и се обърна назад. Приятелят му лежеше на земята. Дивата стрелба вече бе престанала и членовете на двете банди изчезваха. Малко след това дойдоха полицията и Бърза помощ. Първи пристигнаха санитарите, които обявиха Грегъри за мъртъв в резултат на рана от куршум от лявата страна на гърба.

Детектив Кърмит Шелдън случайно се оказа първият полицай на местопрестъплението, тъй като караше наблизо и чу повикването на диспечера по радиостанцията. Той отведе сина си настрани и строго го погледна.

— Бързо ми казвай всичко. Наистина имам предвид всичко, точно както се е случило.

Все още в шок, облян в сълзи, Ръсел се подчини и накрая прибави:

— Тате, това допълнително ще разсипе майката на Грег. Тя не знае за марихуаната.

— Къде е дрогата, която сте купили? — изръмжа бащата на Ръсел.

— Грег я скри под ризата си.

— У теб има ли?

— Не.

Кърмит Шелдън напъха Ръсел и служебната си кола и после се приближи до трупа на Грегъри. Санитарите бяха свършили прегледа си и покриха тялото с чаршаф. Униформената полиция още не бе пристигнала. Детектив Шелдън се огледа. Той повдигна чаршафа, бръкна под ризата на Грегъри, намери пакетчетата марихуана и ги пъхна в джоба си. По-късно щеше да ги изхвърли в тоалетната.

Когато се върна при колата, детективът нареди на Ръсел:

— Слушай ме. Слушай ме внимателно. Това ще бъде твоята версия. Двамата сте се разхождали, когато сте чули стрелба и сте се затичали, за да избягате. Ако си видял някой от въоръжените, опиши го. Но нищо повече. Придържай се към този разказ и не го променяй. По-късно — прибави бащата на Ръсел — двамата с теб ще проведем сериозен разговор, който изобщо няма да ти хареса.

Ръсел последва инструкциите му и в резултат в съобщенията на полицията и пресата се казваше, че Грегъри Ейнсли е невинна жертва, попаднала насред кръстосания огън на гангстерска война. Няколко месеца след смъртта на Грегъри откриха пистолета, с който беше убит, собственост на Мани Менендес — Лудото куче от „Крипто-Райкънс“. Дотогава Лудото куче също бе мъртъв, убит по време на друга престрелка, този път с полицията.

Не беше за чудене, че Ръсел Шелтън никога повече не опита марихуана. Но призна на Малкълм, който вече почти се бе досетил за действителната история. Тайната, която споделяха, а също и мъката и взаимните угризения, заздравиха приятелството им — връзка, която щеше да устои през годините.

Виктория Ейнсли преживя смъртта на сина си с ужасни страдания. Но измислената от детектив Кърмит Шелдън версия поне й остави утешителната вяра в невинността му. В същото време я утешаваше и религиозната й вяра.

— Той беше толкова чудесно момче, че Господ си го поиска — казваше тя на приятелките си. — Никой не може да оспорва Божията воля!

Малкълм бе впечатлен от онова, което е направил бащата на Ръсел — с известен риск за самия него, — за да запази паметта на Грегъри заради майка им. Преди не му беше хрумвало, че освен да пазят реда, полицаите могат да проявяват и милосърдие.

Скоро след смъртта на Грегъри Виктория каза на сина си:

— Чудя се дали Господ е знаел, че Грегъри щеше да става свещеник. Ако знаеше, можеше и да не го прибере.

Малкълм стисна ръцете й.

— Мамо, може би Господ е знаел, че аз ще последвам пътя на Грегъри в църквата.

Виктория го погледна с изненада. Малкълм кимна.

— С Ръсел решихме да постъпим в семинарията „Сейнт Владимир“. Вече разговаряхме за това. Аз ще заема мястото на Грегъри.

Така и стана.

Филаделфийската семинария, в която през следващите седем години учиха Малкълм Ейнсли и Ръсел Шелтън, беше стара, но възстановена сграда от самото начало на века, излъчваща атмосфера на спокойствие и академичност, в която двамата младежи незабавно се почувстваха като у дома си.

Още от самото начало Малкълм не възприемаше решението си да се отдаде на религията като саможертва. Напротив, изпълни се с радост и душевно спокойствие.

Семинарията, в която се преподаваха засилено теология и философия, се равняваше на колеж. Следваха още три години изучаване на теология, след които получиха докторска степен. Така, завършили съответно на двайсет и пет и двайсет и шест годишна възраст, отците Малкълм Ейнсли и Ръсел Шелтън бяха назначени за енорийски свещеници: Малкълм — в черквата „Сейнт Огъстъс“ в Потстаун, Пенсилвания, а Ръсел — в католическата черква „Сейнт Питър“ в Рийдинг. Двете енории се намираха само на трийсетина километра една от друга.

— Предлагам постоянно да си ходим на гости — весело каза Малкълм и Ръсел се съгласи.

През годините, прекарани в семинарията, близостта им се беше запазила. Но всъщност, заради тежката работа и недостига на католически свещеници из целия свят, тенденция, която продължаваше да се задълбочава, срещите им бяха малко и за кратко. Поне докато няколко години по-късно една природна катастрофа за пореден път не ги събра заедно.

 

 

— Всичко това — обясни на Хорхе Ейнсли — е до голяма степен причината, поради която станах свещеник.

Току-що бяха минали през Джаксънвил. Сега летището се виждаше точно пред тях.

— А как напусна църквата и стана ченге? — попита Хорхе.

— Съвсем просто — отвърна Ейнсли. — Загубих вярата си.

— Но как така си загубил вярата си? — упорстваше Хорхе.

Ейнсли се засмя.

— Това вече е сложно. А пък самолетът ме чака.