Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Двеста хиляди долара в брой — точно. Дженсън ги беше преброил в спалнята си, не банкнота по банкнота, което щеше да му отнеме прекалено много време, а като проверяваше отделни пачки. За негово облекчение всички банкноти бяха използвани и с различен номинал. Най-много бяха стодоларовите и всички бяха от новия, въведен през 1996 г. вид, обезопасен срещу фалшифициране. Още едно преимущество, помисли си Патрик, защото знаеше, че въпреки твърденията на американското правителство, че старите банкноти са напълно валидни, много хора и фирми отказваха да ги приемат, тъй като в целия свят имаше огромни количества фалшиви стотачки.

Следващи по количество бяха петдесетдоларовите банкноти — нямаше проблем, макар че скоро щяха да въвеждат в обръщение и нови петдесетачки. Имаше и голям брой пачки по двайсет долара, които заемаха много пространство, но това беше най-ниският номинал.

Дженсън подозираше, че Синтия е посочила точно какви банкноти иска и ги е донесла от Каймановите острови вероятно на няколко пъти. Внасянето на повече от десет хиляди долара в САЩ без митническа декларация на теория бе незаконно, но Синтия веднъж му беше казала, че митническата служба в Маями рядко проверява местни полицаи, особено с висок чин, ако дискретно покажат служебната си карта.

Синтия, разбира се, нямаше представа, че Дженсън знае за сметката й на Кайманите. Четири години преди това, когато двамата бяха в хотелската й стая на Гранд Кайман, тя се бе оплакала от болки в стомаха, извини се и отиде до банята. Патрик използва възможността да отвори малкото куфарче, което тя беше оставила на видно място. Бързо прерови съдържанието му и се натъкна на банков документ, който потвърждаваше кредит на нейно име в размер на повече от пет милиона долара. Когато го видя, Дженсън тихо подсвирна от удивление. Имаше и писмо от някой си чичо Зак, което доказваше, че новооткритата сметка е подарък, а също и някои други документи, прихванати с кламер, които показваха, че Синтия е декларирала сметката си във вътрешната данъчна служба и е платила данъците по лихвата. „Много хитро“ — помисли си Патрик.

Без да знае каква полза може да извлече от информацията, ако изобщо някога му се удадеше такава възможност, той извади бележника си и бързо преписа основните данни. Искаше му се да направи копия, но нямаше време. Така или иначе разполагаше с най-важното — името на банката, номера на сметката и последния баланс, името и адреса на данъчния консултант на Синтия във Форт Лаудърдейл, датата на писмото от данъчната служба и името на подписалия го чиновник, както и името на „чичо Зак“, който и да бе той. По-късно Дженсън откъсна тази страница от бележника си, написа датата, подписа се и грижливо я запази.

Писателят имаше и друга идея, свързана с богатството на Синтия на Каймановите острови — всъщност инстинктивно подозрение, която се оформи в главата му на етапи. Патрик смяташе, че тя не възприема тези пари като истински и че навярно, никога няма да ги използва за самата себе си. Ето защо нямаше да се развълнува прекалено за това колко от тях са изтеглени и кой ги е получил.

Синтия със сигурност го подозираше, че я лъже за сумите, необходими за убийството. Дженсън, разбира се, лъжеше и нямаше намерение да предложи на Върджило повече от осемдесет хиляди долара, за да убие семейство Ърнст, въпреки че ако се наложеше, щеше да се съгласи и на сто хиляди. Докато мислеше за всичко това, прибирайки пачките обратно в куфарчето, Патрик се усмихна. И оптимизмът му се укрепи, като изличи всички съмнения и страхове, които беше изпитвал в ресторанта в Хоумстед.

 

 

Пет дни по-късно, малко след 19 ч., домофонът в апартамента на Дженсън на третия етаж на булевард „Брикел“ иззвъня. Патрик отговори:

— Да, кой е? — Не се обади никой и той повтори въпроса. След секунда мълчание писателят се отдалечи.

Няколко минути по-късно се повтори същото. Дженсън се ядоса — понякога съседските хлапета си играеха с домофона. Третия път обаче се сети, че някой му праща съобщение, и с леко безпокойство слезе по стълбището. Но освен един наемател, който влизаше в сградата, не се виждаше никой друг.

Дженсън беше паркирал волвото си на улицата отпред и импулсивно тръгна към него. Когато забеляза, че на предната дясна седалка има човек, той се стресна. Само секунда по-късно обаче разбра, че това е Върджило. Патрик бе заключил колата и се готвеше да попита: „Как, по дяволите, успя да влезеш вътре?“, но после се отказа. Върджило вече му беше демонстрирал, че е надарена личност.

Колумбиецът посочи с огромната си длан и заповяда:

— Тръгвай!

— По-конкретно? — попита Дженсън и включи двигателя.

— Някое тихо място.

Десетина минути Патрик безцелно обикаляше улиците, после отби в паркинга на затворен железарски магазин, изключи двигателя и фаровете и зачака.

— Ти говори — нареди Върджило. — Имаш работа за мен?

— Да. — Дженсън не виждаше причина да не пристъпи направо към въпроса. — Имам приятели, които искат да бъдат убити двама души.

— Кои твои приятели?

— Не трябва да знаеш. Така е по-безопасно за всички.

— Добре — кимна Върджило. — Онез, дето трябва умират — важни хора?

— Да. Единият е общински съветник.

— Тогава струва много пари.

— Ще ти платя осемдесет хиляди долара — отвърна Дженсън.

— Не добре — яростно поклати глава Върджило. — Много повече. Сто и петдесе хилядо.

— Нямам толкова. Навярно ще мога да намеря сто хиляди, но не повече.

— Тогава не става. — Колумбиецът протегна ръка към вратата, сякаш за да си тръгне, после спря. — Сто и дваесе. Половината сега, другата, след като свършва работата.

Пазарлъкът беше според правилата, реши Дженсън, само съжаляваше, че не е започнал от по-ниска сума, например от петдесет хиляди. Но дори и при цена сто и двайсет хиляди за него оставаха осемдесет хиляди, плюс обещаното му възнаграждение след това, а той знаеше, че Синтия ще удържи на думата си.

— Ще имам шейсетте хиляди след два дни — отвърна Патрик. — Можеш да ме повикаш по същия начин, както тази вечер.

Здравенякът изсумтя в знак на съгласие, после посочи към волана.

— Къде живее онез хора? Показва ми.

„Защо не?“ — помисли си Дженсън. Отново включи двигателя и потегли към булевард „Бискейн“ и „Бей пойнт“, като спря малко преди контролния пост на скъпия квартал.

— Къщата се намира в онази оградена зона — съобщи той. — Бъди сигурен, че оградата е с алармена система, освен това има и пазачи.

— Сам намира път вътре. Имаш карта с къщата?

Дженсън отвори жабката, където бе оставил копие от брошурата на Синтия. Оригиналът беше скрил на сигурно място. Той посочи страницата с плана на улиците и обозначения с кръстче парцел, където Синтия бе написала: „Приел. — сутр. рано, тръгва в 16 ч.

Семейство П. — четв. късно следобед, връщат се в полунощ.“

— Това е важно — каза той и обясни за работното време на прислужницата, както и за навиците на иконома и жена му.

— Добре! — Върджило прибра брошурата в джоба си. Той слушаше обясненията съсредоточено и се мъчеше да запомни всичко. Караше Патрик да му повтаря, като кимаше с разбиране. Дженсън си напомни, че независимо от всичко, Върджило определено бе интелигентен.

После му съобщи за необходимостта убийството да прилича на други две престъпления, като му обясни причината.

— Това е от полза и за теб — отбеляза той и Върджило кимна в знак на съгласие. Дженсън му описа подробностите: трябваше да остави на местопрестъплението мъртво животно, навярно заек; радиото трябваше високо да свири хардрок — местната станция „Хот 105“…

— Знам я — вметна Върджило. Определено никакви отпечатъци… Колумбиецът кимна… Да вземе всички пари от и близо до жертвите, но да не пипа бижутата… Отново последва жест на съгласие… Убийството трябваше да се извърши с нож.

— Нож „Боуи“, разбираш ли? Можеш ли да намериш?

— Да.

Дженсън повтори разказа на Синтия за подробностите от предишните две убийства: завързани една срещу друга жертви, със запушени уста и ужасната бруталност… Въпреки че не можеше да бъде сигурен в полумрака на колата, на Патрик му се стори, че Върджило се усмихва.

— Това е много дълго за запомняне. Всичко ли разбра?

Колумбиецът докосна с показалец челото си.

— Да, всичко тук.

После разговаряха за датата. Дженсън помнеше настояването на Синтия за средата на август.

— Аз си отива, после се връща — отвърна Върджило и Патрик реши, че има намерение да внесе шейсетте хиляди долара аванс в колумбийска банка.

Накрая се разбраха за 17 август.

По-късно, когато наближиха апартамента на Дженсън, Върджило повтори предупреждението от нощта на убийството на инвалида.

— Хей, а ме предаваш, аз убива, мамка ти.

— Върджило, никога, никога няма да те предам — каза Патрик. В същото време беше решен след убийството на семейство Ърнст да стои надалеч от колумбиеца. Той бе в състояние да убие когото и да било, включително и Дженсън, стига да го смяташе за необходимо.

 

 

Същата вечер Дженсън телефонира на Синтия и без да се представя, каза кратко:

— Датата е 22 август.

— Всичко е ясно — отвърна тя и затвори.