Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Отвратителното време, което съпътстваше продължилото повече от три седмици наблюдение на Елрой Дойл, донесе и грипна епидемия. Мнозина в полицейското управление се разболяха, включително и двама детективи от спецчастта, Хосе Гарсия и Сет Уайтмън. Полицаите бяха пратени вкъщи с инструкции да пазят леглото и това предизвика нови проблеми.

В резултат Малкълм Ейнсли и Дан Дзагаки сега работеха на двойна смяна. От началото на дежурството им бяха изтекли девет часа и им оставаха още петнайсет. Детективите бяха паркирали микробуса от универсалния магазин „Бърдинс“ на североизточна Трийсет и пета улица, половин пресечка от двустайната дървена барака на Елрой Дойл.

По-рано същия ден Дойл бе потеглил в седем часа сутринта с тир на „Оувърланд тръкинг“ от Маями за Уест Палм Бийч, а после и за Бока Рътон, завръщайки се след приблизително двеста двайсет и четири километрово пътуване в лошо време. Проследиха го три от екипите, включително и Ейнсли и Дзагаки. Валеше непрекъснато, но не се случи нищо необикновено. По едно време Дзагаки отбеляза:

— Днес Дойл ми се струва променен, сержант. Не съм сигурен точно…

— Напрегнат е — съгласи се Ейнсли. — Личи по начина му на шофиране, пък и всеки път, когато спира, изглежда неспокоен.

— Какво означава това, сержант?

Ейнсли сви рамене.

— Може да е дрогиран, макар че в досието му не се споменава нищо за наркотици. Възможно е да е нервен. Само той си знае защо.

— Може би ние ще разберем.

— Може би. — Ейнсли съзнаваше, че събитията наближават своята кулминация.

Сега, след като бяха проследили Дойл от гаража на „Оувърланд тръкинг“ в Маями до дома му, Ейнсли и Дзагаки чакаха да видят какво ще се случи.

— Имаш ли нещо против да подремна малко, сержант? — попита Дзагаки.

— Не, разбира се. — Беше разумно да си почиват при възможност по време на продължителната двойна смяна, особено поради факта, че след осемчасовото си пътуване Дойл бе вътре и навярно спеше.

— Благодаря, сержант — рече Дзагаки, отпусна се назад и затвори очи.

Ейнсли обаче нямаше никакво намерение да спи. Продължаваше да изпитва съмнения в младия детектив и поиска да го сложат в един екип, за да го държи под око. Трябваше обаче да признае, че до този момент Дзагаки се представяше безупречно. Само че…

Безпокоеше го стилът на Дзагаки и макар че не можеше да посочи нищо конкретно, изостреният инстинкт на Ейнсли му подсказваше, че почтителността на младежа е преднамерена.

А може би самият той, зачуди се Ейнсли, беше прекалено критичен?

— 1300 вика 1310 — разнесе се енергичен глас по джобния му полицейски радиотелефон.

1300 бе лейтенант Лио Нюболд.

— 1310 слуша — отвърна Ейнсли.

За да компенсира недостига на хора в спецчастта, Нюболд се беше включил в няколко смени в екип с Дайън Джейкъбо. Двамата поддържаха Ейнсли и Дзагаки и сега се намираха на няколко пресечки от тях в осемгодишен форд седан с огъната броня, люспеща се боя, но със свръхподсилен двигател, който им позволяваше да настигнат всеки автомобил.

— Става ли нещо? — попита Нюболд.

— Нищо — отвърна Ейнсли. — Обектът е… — Той внезапно млъкна. — Почакайте! Тъкмо излиза от дома си и тръгва към пикапа. — Сержантът се пресегна и разтърси Дзагаки, който отвори очи и седна, после включи двигателя.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, свел поглед към земята, Дойл тежко пресече двора.

— Обектът вече е в пикапа, потегля и бързо се отдалечава — след няколко секунди продължи Ейнсли. — Следваме го.

Излизането на Дойл бе неочаквано.

— Тръгваме — обади се Нюболд. — Ще бъдем зад вас. Определете посока на движение.

— Обектът стигна до булевард „Маями“ — отвърна Ейнсли — и в момента завива на юг… Пресича Двайсет и девета улица.

— Движим се по Втори булевард, успоредно с вас — съобщи Нюболд. — Продължавайте да съобщавате пресечките. Готови сме да ви сменим, когато поискате.

Използването на две коли, които пътуват по успоредни улици и периодично се редуват, беше обичаен, макар и понякога сложен начин за проследяване.

Дъждът се усили. Надигаше се вятър.

— Случаят си е твой, Малкълм — отново се обади Нюболд. — Но не смяташ ли, че трябва да повикаме трети екип?

— Още не — отвърна Ейнсли. — Не вярвам пак да излезе извън града… Сега пресича Единайсета улица, ние сме на една пресечка зад него. Да се сменим на „Флаглър“.

— Прието.

— Наближаваме „Флаглър“ — малко по-късно съобщи Ейнсли. — Обектът продължава на юг. Поемете го, лейтенант. Ние ще изостанем.

Нюболд съобщи:

— Излизаме на „Флаглър“ откъм изток и завиваме наляво по булевард „Маями“… Да, виждаме го. Той е зад нас… сега ни задминава… останахме на две коли зад него и ще запазим тази дистанция. — След малко допълни: — Обектът пресича „Тамаями трейл“ и като че ли знае къде отива, навярно на запад. Предлагам да се сменим пак на „Бейшор“.

— Прието. Приближаваме се към вас.

Случи се така, че Ейнсли и Дзагаки бяха във водещата кола, когато след кратко пътуване на запад по претоварената улица „Бейшор“, пикапът на Елрой Дойл намали скоростта близо до болницата „Мърси“ и после зави надясно към богатия жилищен район „Бей хайтс“.

— Обектът излезе от „Бейшор“ и пое на север по улица „Халисий“. Движението е слабо — съобщи Ейнсли. После се обърна към Дзагаки: — Изостани така, че да не го изпуснем. — Видимостта обаче отслабваше. Въпреки че дъждът бе понамалял, вече се стъмваше.

Подобно на по-голямата част от „Бей хайтс“, къщите по „Халисий“ бяха огромни и елегантни, а целият район — гъсто залесен. Пред тях се показа двупосочна пресечка. Ейнсли знаеше, че това е булевард „Тайгъртейл“, жилищата по който бяха в същия стил. Но преди да стигне дотам, пикапът отби вдясно и спря под високо фикусово дърво, извисило се пред една от големите къщи. Фаровете му угаснаха. Дзагаки също спря и изключи светлините на микробуса. Намираха се на около сто и петдесет метра по-назад и помежду им бяха паркирани няколко автомобила, но улицата се спускаше под достатъчен наклон, за да виждат главата и раменете на Дойл в пикапа на светлината на улична лампа.

— Обектът спря на „Халисий“ близо до „Тайгъртейл“ — съобщи Ейнсли. — Все още е в кабината на пикапа. Няма признаци, че се готви да излиза.

— Ние сме на една пресечка от вас — отвърна Нюболд. — Също сме спрели.

Детективите зачакаха.

Изтекоха десет минути — Дойл не мърдаше.

— Като че ли вече не е толкова неспокоен, сержант — рече Дзагаки.

След още няколко минути от полицейския радиотелефон се разнесе гласът на Нюболд:

— Какво става?

— Нищо. Пикапът още е спрял, обектът е в кабината.

— Получих съобщение, Малкълм. Трябва да разговарям с теб. Можеш ли да дойдеш при мен? Ако стане нещо, бързо ще те върнем.

Ейнсли се поколеба. Не му беше приятно да остави Дзагаки сам. Но знаеше, че лейтенантът сигурно има основателна причина да го вика.

— Идвам — отвърна, после каза на Дзагаки: — Ще се върна колкото мога по-скоро. Не изпускай от поглед Дойл и ми съобщи, ако се случи нещо. Щом тръгне нанякъде, последвай го отблизо и най-важното, дръж ни в течение.

— Не се безпокой, сержант — енергично отвърна Дзагаки. — Ще внимавам.

Ейнсли излезе от микробуса. Дъждът беше спрял.

Дан Дзагаки проследи с поглед сержанта и си помисли: „За Бога, какъв шибан досадник си ти. Не бързай да се връщаш!“

Още от самото начало на Дзагаки му се искаше да е в екип с някой друг. Според него Ейнсли бе прекалено предпазлив, муден и не особено умен. На негово място вече щеше да е лейтенант, а може би даже капитан. Дзагаки знаеше, че притежава достатъчно способности, за да се изкачи чак до върха — не беше ли преминал бързо от патрул до детектив в „Убийства“? Главното в полицията и в армията бе да мислиш единствено за повишение, повишение и пак повишение; да помниш, че изкачването не идва от само себе си — че трябва сам да си го изработиш! В същото време беше важно висшестоящите да те забелязват, при това често и само в положителна светлина.

Дан Дзагаки усвои тази тактика, като наблюдаваше как баща му получава повишение след повишение в армията на САЩ и аналогичната кариера на големия си брат Седрик в морската пехота. Някой ден Седрик също щеше да стане генерал — и не го криеше. Освен това се отнасяше с презрение към решението на младия Дан да постъпи в полицията в Маями — „долна работа“, както казваше той. Генералът не бе толкова откровен, но Дан усещаше, че е разочарован от избора на по-малкия си син. Е, той щеше да им покаже.

Дан се усмихна, като си спомни с какво умение той, Безстрашния Дан, се беше подмазвал на Ейнсли през последните две седмици, наричайки го „сержант“ на всяка втора дума. Глупакът не забелязваше. И колко умело се престори на смирен. А Ейнсли му повярва. Тъпак.

— О, по дяволите — промърмори Дзагаки. — Пак ли? За кой ли път днес?

Дан Дзагаки също се беше разболял от грип. Наистина засега не го тресеше, но бяха налице другите симптоми, особено разстроеният стомах и острата диария. За разлика от другите обаче, той не каза нищо, решен на всяка цена да остане на поста си. Просто не можеше да пропусне шанса да участва в разрешаването на този случай. Бе успял да се справи с проблема по време на няколкото спирания по-рано през деня, но сега вече просто трябваше да излезе, да намери скрито място — сред храсталаците от дясната страна — където да се облекчи.

Той погледна през предното стъкло на микробуса. Силуетът на Дойл все още се виждаше в пикапа. Щом копелето беше останало толкова дълго, сигурно нямаше да направи нищо през няколкото секунди, от които се нуждаеше Дан — незабавно!

Дали не трябваше да повика Ейнсли по радиовръзката и да му каже? Глупости! Безстрашния Дан можеше сам да вземе решение.

Дзагаки припряно излезе от микробуса, тихо затвори вратата и тръгна към храстите. Трябваше да побърза. Не разполагаше с цялата нощ.

 

 

— Ще бъда кратък, Малкълм — каза Лио Нюболд. — Току-що ми се обадиха от отдел „Убийства“ във Филаделфия. Обявили сме за национално издирване Дъдли Рикинс. Нали така?

— Да, сър. Аз одобрих заповедта. Разследването води Бърни Куин и Рикинс е главният заподозрян. Ако го разпитаме, предполагам, че ще можем да приключим със случая.

— Е, заловили са Рикинс във Филаделфия и могат да го задържат седемдесет и два часа, но някой е оплел конците, като не ни е съобщил. До освобождаването остават само дванайсет часа. Известно ми е, че се нуждаеш от всичките си хора тук…

— Няма значение, Бърни незабавно трябва да отлети за Филаделфия.

Нюболд въздъхна.

— Така си помислих и аз.

И двамата знаеха, че загубата на още един човек от групата ще усложни неимоверно преследването.

— Добре, Малкълм. Ще съобщя на Бърни и ще му кажа да тръгва. Благодаря. Сега можеш да се връщаш обратно. Дойл още ли не прави нищо?

— Не. В противен случай Дзагаки щеше да ни съобщи.

Ейнсли излезе от колата и пое по пътя, по който беше дошъл.

 

 

„По дяволите!“ — помисли си Дзагаки, докато оправяше дрехите си. Беше му отнело адски много време! Той побърза обратно към микробуса.

И пристигна едновременно с Малкълм Ейнсли.

— Къде, по дяволите, си бил! — без да вярва на очите си попита сержантът.

— Ами, сержант, просто трябваше да…

Ейнсли пребледня.

— Стига глупости! Да не си мислиш, че не разбирам? Нали ти казах да не откъсваш поглед от Дойл!

— Да, сержант, но…

— Никакво „но“! След края на дежурството напускаш групата за наблюдение.

— Сержант, оставете ме да обясня — умолително каза Дзагаки. — Не бях добре…

Ейнсли беше преставал да слуша и гледаше над автомобилите към пикапа.

— Господи, няма го!

Силуетът на Елрой Дойл бе изчезнал от кабината.

За кратко настана хаос. Ейнсли се затича към пикапа и надникна в мрака за някакви следи от заподозрения. Нямаше нищо. От колата той тичешком измина краткото разстояние до булевард „Тайгъртейл“. Уличното осветление бе слабо. Ейнсли разбираше, че Дойл спокойно можеше да се е скрил в сенките.

Зад него задъхан дотича Дан Дзагаки.

— Сержант, аз…

Ейнсли рязко се обърна.

— Затваряй си шибаната уста! — изръмжа той. — Колко време си отсъствал от микробуса?

— Само една-две минути, кълна се.

— Не ме лъжи, малко копеле такова! — Ейнсли го сграбчи за реверите и го разтърси. — Колко време? През цялото време, докато ме нямаше ли?

— Почти — полуразплакан, призна Дзагаки.

Ейнсли с отвращение го отблъсна. Преднината на Дойл можеше да е десет минути, даже дванайсет. Дори да приемеше, че е останал наблизо, можеше да е навсякъде и нямаше начин да го открият без помощ, което му оставяше един-единствен начин на действие. Той извади полицейския си радиотелефон.

— 1310 вика диспечера. Отвърна му спокоен женски глас:

— Слушам, 1310.

— Пратете ми няколко патрула в района на булевард „Тайгъртейл“… — Ейнсли направи пауза, докато прочете номера на най-близката къща — … номер 1611. Изпуснахме бял мъж под наблюдение. Висок е метър деветдесет и два, тежи около сто и десет килограма, носи червена риза и тъмни панталони. Въоръжен и опасен.

— Прието.

След няколко секунди сержантът чу приближаващите се сирени, в отговор на излъчения сигнал 315. Три означаваше „Спешно“, а петнайсет — „Полицай се нуждае от помощ“.

Ейнсли знаеше, че Нюболд и Джейкъбо щяха да чуят съобщението и също щяха да поемат насам. Засега не можеше да направи нищо друго.

Тогава по радиовръзката го повика сержантът, дежурен в комуникационния център. Полицаят говореше бързо, но спокойно.

— Малк, току-що получих съобщението ти. Тук на телефона има едно момче, което твърди, че някакъв едър мъж биел и мушкал с нож дядо му и баба му в дома им.

— Това е Дойл, Хари! Бързо ми дай адреса!

— В момента го получавам, почакай. Детето трябва да шепне. — Ейнсли чуваше как сержантът търпеливо задава въпроси, наричайки събеседника си Иван. После отново се обади: — Казва, че фамилното име на дядо му и баба му е Темпон и че къщата им се намира на „Тайгъртейл“. Не знае номера, сега го търсим… Имаме го! Номер 1643… Малкълм, повиках Бърза помощ и променям сигнала от 315 на 331. — „Спешно — извършване на убийство“.

Ейнсли почти не го чу. Той вече тичаше на запад по булевард „Тайгъртейл“. Дан Дзагаки бягаше до него, но сержантът изобщо не го забелязваше.

Двамата видяха номер 1643 на портата на голяма двуетажна къща с няколко колони отпред и с широк павиран път, който водеше до вратата. Висока желязна ограда с почти двуметрови храсти от двете й страни заобикаляше двора. Откъм улицата се влизаше през двойна порта. Едното крило бе леко отворено.

С пристигането на Ейнсли и Дзагаки се появиха и две патрулни коли с включени лампи и сирени. От тях изскочиха четирима полицаи с извадени пистолети. От двете срещуположни посоки по „Тайгъртейл“ към къщата се носеха още две патрулни коли.

Ейнсли се идентифицира и бързо описа Дойл.

— Смятаме, че е вътре, може би в момента извършва убийство. — Той посочи към двама от полицаите. — Вие двамата идвате с мен. — После се обърна към другите: — Вие пазете навън и блокирайте по четири пресечки от всички страни. Без мое разрешение не пускайте вътре никого.

Един от полицаите извика:

— Сержант, натам! — И посочи встрани от къщата, където се промъкваше някаква тъмна фигура. Друг полицай насочи натам мощен фенер. Лъчът освети гърба на едър мъж в червена риза и кафяви панталони.

— Той е! — извика Ейнсли и се затича с изваден пистолет. Другите го последваха. Сега и престъпникът вече тичаше и сержантът изкрещя: — Стой, Дойл, или ще отнеса шибаната ти глава!

Фигурата спря. Ейнсли се приближи и яростно заповяда:

— Лягай на земята. Веднага! Дойл се обърна и изръмжа:

— Майната ти!

— По корем, кучи сине, ръцете отзад! — изрева Ейнсли. — Действай!

Под насочения пистолет на сержанта Дойл бавно се подчини. Тогава Дзагаки отиде при него, хвана китките му и бързо ги заключи в белезници зад гърба му. В този момент мигновен проблясък освети сцената.

Ейнсли инстинктивно се обърна, но се разнесе женски глас:

— Съжалявам, началник. Затова ми плащат вестниците.

— По дяволите — измърмори сержантът и отпусна пистолета. Знаеше, че медиите следят полицейските радиовръзки и при спешен случай действат бързо, но все пак се стресна от незабавната им реакция. Той се обърна към униформените полицаи: — Някой от вас да блокира района с лента, петнайсетина метра около цялата къща, и никой да не влиза.

Бързо обвиха всичко наоколо — дърветата, уличните лампи, оградата с жълта лента с надпис „ПОЛИЦИЯ — НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ!“, каквато задължително носеха патрулните коли. Оформи се преграда между детективите и светкавично събралата се тълпа от зяпачи и репортери.

— Този тип е целият в кръв! — извика Дзагаки.

— О, не! — изпъшка Ейнсли. Беше се случило това, от което се страхуваше най-много. Овладя се и извика на полицаите: — Двама от вас да съблекат този тип по долни дрехи. Свалете му също обувките и чорапите. Не оставяйте дрехите на земята, не размазвайте кръвта и колкото е възможно по-скоро сложете всичко в найлонови чували. И не му позволявайте да става, внимавайте за всяко негово действие. Той е агресивен и много опасен.

Причината за събличането на Дойл беше необходимостта да запазят кръвта по дрехите му в първоначалното й състояние. Ако ДНК-анализът покажеше, че е от жертвите, присъдата му бе в кърпа вързана.

През няколкото изтекли минути се бяха появили Лио Нюболд и Дайън Джейкъби.

— Влиза ли вътре? — попита Ейнсли лейтенантът.

— Не, сър. Тъкмо отивах.

— И ние ще дойдем, става ли?

— Разбира се — отвърна сержантът и нареди на полицая, който първи се беше появил на местопрестъплението: — Искам да дойдеш с нас. Следвай ни плътно и бъди нащрек. — После лаконично прибави към Дзагаки: — Ти остани тук. Не мърдай даже на милиметър.

Водени от Ейнсли, четиримата се насочиха към къщата.

Една от страничните врати бе отворена — навярно Дойл беше влязъл от тук. Вътре видяха сумрачен коридор и сержантът включи осветлението. Продължиха напред. Коридорът се свързваше с облицовано антре, завършващо с широко, покрито с килим стълбище с парапет. На най-долното стъпало седеше малко момче, дванайсетинагодишно, предположи Ейнсли, което гледаше с празен поглед и силно трепереше.

Ейнсли коленичи и прегърна детето.

— Ти ли си Иван? — нежно го попита той. После каза на другите: — Той се е обадил в полицията. — Момчето съвсем леко помръдна глава.

— Можеш ли да ни кажеш къде…

Детето като че ли потъна в себе си, но се обърна и погледна нагоре по стълбището, после се разтрепери още по-силно.

— Извинете, сержант, момчето е в шок — каза униформеният полицай. — Трябва да го откараме в болница.

— Можеш ли да го отведеш?

— Разбира се.

— Бърза помощ вече е повикана — каза му Ейнсли. — Би трябвало вече да са навън. Ако откарат момчето в „Джаксън мемориъл“, отиди с него и ни съобщи. В никакъв случай не го оставяй, по-късно трябва да поговорим с него. Ясно ли е?

— Ясно, сержант. — Полицаят взе детето на ръце. — Да вървим, Иван. — Докато се отдалечаваха, той му каза: — Всичко ще се оправи, синко. Само се дръж за мен.

Ейнсли, Нюболд и Джейкъбо се изкачиха по стълбището. Когато стигнаха на първия етаж, те забелязаха пред себе си отворена врата. В стаята светеше. Тримата замръзнаха на място при гледката, която се разкри пред тях.

Дайън Джейкъбо, стар детектив, видял много убийства, издаде задавен звук.

— О, мили Боже! Мили Боже!

Сцената представляваше повторение на предишните убийства — този път жертвите бяха възрастна чернокожа двойка. Единствената разлика бе, че Дойл очевидно беше действал по-припряно и не така прецизно — навярно бе чул сирените.

Убитите бяха завързани със запушени уста един срещу друг. Виждаха се следите от брутален побой. Едната ръка на жената беше извита и счупена. Дясното око на мъжа бе прободено с остро оръдие, разцепило очната ябълка. В сравнение с предишните убийства раните от нож бяха по-редки и по-дълбоки. Сякаш всичко беше извършено набързо — явно убиецът бе съзнавал, че времето му е ограничено.

Ейнсли стоеше замръзнал и се мъчеше да овладее дълбоката си, отчаяна мъка. Знаеше, че докато е жив, няма да забрави тази сцена, нито собствената си вина.

— Малкълм, добре ли си? — Гласът на Лио Нюболд го сепна.

Кимна с усилие.

— Да. Добре съм.

— Зная какво си мислиш — тихо каза Нюболд, — и няма да ти позволя да го запазиш за себе си. Скоро ще си поговорим за това, а сега какво ще кажеш да си отидеш вкъщи и да се наспиш? Изтощен си. Дайън може да се заеме с работата тук.

Ейнсли поклати глава.

— Ще издържа, лейтенант, но наистина искам Дайън да остане и да ми помогне. Благодаря все пак.

Той взе джобния си полицейски радиотелефон и започна стандартните процедури.

 

 

Когато Малкълм най-после се прибра у дома си, вече минаваше един часът сутринта. Облечена в бледозелен памучен халат, Карън го чакаше. Няколко часа преди това бе успял да й телефонира. Щом го видя, тя протегна ръце и го прегърна. После вдигна поглед и докосна лицето му.

— Било е ужасно, нали?

Той бавно кимна.

— О, мили, още колко можеш да издържиш?

Тя се сгуши в ръцете му.

— Добре е, че си вкъщи. Искаш ли да поговорим?

— Може би утре.

— Малкълм, скъпи, върви право в леглото. Ще ти донеса нещо.

„Нещото“ бе „Овалтин“, напитка от детството му, която обичаше да пие вечер. Когато пресуши чашата и отпусна глава върху възглавницата, Карън рече:

— Това ще ти помогне да заспиш.

— За да не сънувам кошмари ли?

Тя легна до него и отново силно го притисна.

— За това ще се погрижа аз.

Карън остана будна. Колко ли още може да продължава това? Рано или късно Малкълм трябваше да избере между семейството и тази демонична работа. Като много други жени на детективи Карън не беше в състояние безкрайно да издържа на такъв живот.

 

 

Следващият ден дойде с ироничен послепис.

Недалеч от дома на семейство Темпон в „Бей хайтс“ живееше професионална фотографка, която работеше за различни вестници. Това обясняваше незабавното й пристигане на местопрестъплението и снимката, която бе направила, докато слагаха белезници на Дойл.

Драматичната снимка показваше легналият по очи Дойл, който се съпротивляваше, и детектив Дан Дзагаки, който му слагаше белезници. Разпространена от „Асошиейтед прес“, тя се появи в по-големите американски вестници с надписа: „ПОЛИЦАЙ ГЕРОЙ: След драматично преследване детектив Дан Дзагаки от полицията в Маями залавя заподозрения Елрой Дойл, който е обвинен в убийството на възрастна чернокожа двойка и е подложен на разпит за други серийни убийства. Запитан за работата си и нейните опасности, Дзагаки отговори: «Понякога има риск. Просто даваш най-доброто от себе си». Той е син на генерал Тадеуш Дзагаки, командир на Първа армейска дивизия, Форт Стюарт, Джорджия“.