Артър Хейли
Детективи (4)

Четвърта глава

Сега Ейнсли и Хорхе се намираха на четиристотин и трийсет километра северно от Маями и им оставаха още около сто и шейсет километра.

Продължаваха бързо да напредват сред предимно тежкотоварни коли. Беше 03:30 часът.

— Ще успеем, сержант — обади се Хорхе. — Със сигурност.

За първи път откакто бяха излезли от Маями, Ейнсли почувства, че се отпуска. Той се загледа през предното стъкло в мрака и измърмори:

— Просто искам да чуя как го казва.

Говореше за Дойл и в известен смисъл, призна пред себе си той, Карън бе права. Интересът му към Звяра не беше само професионален. След като бе видял кървавите сцени на всяко едно от убийствата, след като преследва убиеца в продължение на месеци и особено след като разбра, че Дойл изобщо не изпитва угризения, Ейнсли се убеди, че светът трябва да се избави от този човек. Искаше да чуе признанието на Дойл за убийствата и после — въпреки онова, което по-рано бе казал на Хорхе — да го види как умира. Сега като че ли щеше да успее.

В този момент гласът на кубинеца прекъсна мислите му.

— О, не! Струва ми се, че ще си имаме проблеми…

Трафикът по I–75 в северна посока изведнъж се беше утежнил. Камионите пред тях спряха, колоните от автомобили между тях — също. По водещите на юг платна оттатък разделителната ивица нямаше нито една кола.

— По дяволите! По дяволите! — удари с длан по пулта за управление Ейнсли. Полицейският автомобил бе намалил скоростта си до пълзене и пред него се точеше колона от яркочервени светлини. В далечината се виждаха проблясващите светлини на други служебни коли, ползващи се с предимство.

— Мини в другото платно — нареди той. — Включи лампата.

Хорхе включи синьо-белите светлинни сигнали и пресече разделителната ивица. Движеха се бързо, но предпазливо, като подминаваха вече напълно спрелите автомобили. Вратите на камионите и леките коли се отваряха и оттам се показваха хора, които се опитваха да видят причината за задръстването.

— Давай по-бързо! — заповяда Ейнсли. — Не губи нито минута.

След секунди забелязаха проблясващите светлини на няколко патрулни автомобила на магистралната полиция на Флорида, които задръстваха целия път, включително и платното, по което сега приближаваше полицейската кола от Маями.

Един лейтенант вдигна ръка и им даде знак да спрат, след което се насочи към тях. Ейнсли излезе навън.

— Вие, момчета, сте извън своя територия — рече лейтенантът. — Да не сте се изгубили?

— Не, сър. — Ейнсли показа полицейската си значка. — Пътуваме за Рейфорд и нямаме много време.

— В такъв случай трябва да ви съобщя лоша новина, сержант. Пътят е затворен. Отпред има тежка катастрофа. Един бензиновоз се е сблъскал и се е пречупил между кабината и ремаркето.

— Трябва да го заобиколим, лейтенант!

Гласът на другия полицай стана по-рязък.

— Чуйте ме! Там е истинска каша. Шофьорът е загинал, а също, както смятаме, и двама души, смачкани в колата, върху която е налетял бензиновозът. Резервоарът се е пробил и на магистралата са изтекли двайсет хиляди галона газ. Опитваме се да разчистим движението преди някой идиот да запали клечка кибрит. Насам пътуват пожарни коли, заредени с пяна. Така че — не! Няма начин да заобиколите… Извинете ме.

Извикаха го и лейтенантът се обърна.

Ейнсли кипна.

— Трябва да минем по друг път.

Хорхе вече беше разпънал пътна карта на Флорида върху предния капак на шевролета и скептично клатеше глава.

— Няма време, сержант. Трябва да се върнем на I–75, после да минем по обиколни пътища. Лесно можем да се загубим. Не можем ли да минем по пяната?

— Невъзможно. Трифлуорната пяна представлява течен сапун и е адски хлъзгава. Освен това под нея има газ и кола с двигател, толкова загрят, колкото нашия, може да се възпламени. Така че нямаме избор — обръщаме. Нямаме време за губене. Да вървим!

Докато се качваха в автомобила, лейтенантът от магистралния патрул изтича обратно при тях.

— Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем — бързо каза той. — Току-що разговарях с управлението. Знаят за вас, известна им е причината за пътуването ви до Рейфорд, така че ето какъв е планът. Оттук се връщате на юг до Майканопи — това е отбивка 73. Тръгвате по нея и карате на запад до магистрала 441. — Хорхе си водеше записки. — Ще стигнете 441 почти веднага. Оттам тръгвате на север към Гейнзвил. Пътят не е лош, не би трябвало да имате проблеми. Точно преди Гейнзвил ще пресечете магистрала 331. Движението там не е натоварено. Когато стигнете магистралата, завийте надясно. На 331 ще ви чака една от нашите патрулни коли. Дежурен е полицай Секиера. Последвайте го. Той ще ви отведе чак до Рейфорд.

Ейнсли кимна.

— Благодаря, лейтенант. Да използваме ли лампата и сирената си?

— Използвайте всичко, което имате. А, всички знаем за Дойл. Погрижете се да изпържите онова копеле.

Хорхе вече беше запалил двигателя. После пресече обраслата с трева и храсти разделителна ивица, рязко зави наляво и пое на юг — лампата проблясваше, сирената виеше и газта бе натисната до дупка.

 

 

Сега вече времето им беше съвсем оскъдно. Забавянето и отбиването им от пътя щеше да им струва почти час, навярно повече. Часовникът на пулта за управление показваше 05:34 часа. Звяра щеше да бъде екзекутиран след по-малко от час и половина. Ако приемеха, че всичко върви отлично, останалата част от пътуването щеше да им отнеме четирийсетина минути, което означаваше, че щяха да пристигнат в Рейфорд в 06:14 часа. Като се извадеше времето, необходимо на Ейнсли да влезе в затвора и стигне при Дойл и накрая, докато отвеждат осъдения до електрическия стол и го завържат, сержантът можеше да се надява най-много на половин час насаме със Звяра.

Не бе достатъчно! Изобщо не беше достатъчно.

Но трябваше да му стигне.

— О, по дяволите! — измърмори Ейнсли. Изкушаваше се да измърмори на Хорхе да кара по-бързо. Но нямаше смисъл. Кубинецът шофираше превъзходно, впил очи в пътя пред себе си, стиснал устни, съсредоточен. Бе дал листа с указанията на Ейнсли и когато се налагаше, детективът ги четеше на проблясващата светлина на лампата. Настилката на магистрала 441, по която се движеха в момента, бе по-неравна от I–75, с повече кръстовища. И все пак Хорхе правеше всичко възможно, за да не губи нито секунда. Лампата и сирената също помагаха. Някои от шофьорите на камиони отбиваха встрани и им даваха път. Но бе започнал да вали слаб дъжд и на места имаше мъгла, което ги забавяше допълнително.

— По дяволите! — изруга Ейнсли. — Няма да успеем.

— Имаме шанс. — Наведен напред, без да откъсва поглед от пътя, Хорхе увеличи скоростта. — Довери ми се!

„Това е единственото, което мога да направя — помисли си Ейнсли. — Сега всичко е в ръцете на Хорхе, моето време ще дойде после, може би! Във всеки случай, опитай се да се отпуснеш, мисли за нещо друго. Мисли за Дойл. Дали ще ме изненада с нещо? Дали най-после ще каже истината…“

 

 

Сензационният съдебен процес на Елрой Дойл изпълни заглавията на почти всички вестници в страната и по телевизията всекидневно се излъчваха репортажи. Пред залата на съда имаше демонстранти, чиито плакати искаха смъртно наказание. Журналистите се блъскаха за ограничените места в залата, отпуснати на медиите.

Решението на щатския прокурор да съди Дойл само за последното му престъпление — а именно, убийството на Кингсли и Нели Темпон, възрастна, заможна и уважавана чернокожа двойка, жестоко измъчвани и после убити в дома им в скъпия район на възвишенията над залива на Маями — предизвика обществена ярост.

Колкото до останалите десет убийства, които се смяташе, че е извършил Дойл, ако го екзекутираха само заради убийството на семейство Темпон, те завинаги щяха да останат неразкрити.

Спорното решение на щатската прокурорка Адел Монтесино, взето по съвет на старшите й прокурори, накара да надигнат глас семействата на другите жертви, които отчаяно искаха да видят възтържествуването на справедливостта в името на покойните си любими. Медиите отразиха негодуванието им и дадоха възможност името на Дойл публично да се свърже с предишните убийства. В такива случаи вестниците и телевизията рядко се вълнуваха от истината. Както се изрази един редактор, „Кога за последен път сте чували сериен убиец да даде някого на съд за клевета?“.

Така критиките растяха.

Бе известно, че шефът на полицията в Маями също е настоявал щатският прокурор да включи поне още едно двойно убийство в списъка на обвиненията срещу Дойл.

Но Адел Монтесино, ниска, набита, петдесет и четири годишна юристка, понякога наричана „питбула“, остана непреклонна. Тя караше третия си четиригодишен мандат, вече беше обявила намерението си да не се кандидатира за четвърти път и можеше да си позволи да упражни независимостта си.

Сержант Малкълм Ейнсли присъстваше на обсъждането на стратегията за процеса и чу госпожа Монтесино да казва:

— В случая „Темпон“ ще имаме желязно обвинение.

Тя отмяташе на пръсти важните моменти.

— Дойл беше арестуван на местопрестъплението, опръскан с кръвта на двете жертви и с парченца от кожата на мъртвия мъж под ноктите си. Имаме ножа с отпечатъците от пръстите на Дойл, идентифициран от патоанатома като оръжие на престъплението. Освен това разполагаме с достоверен свидетел, на който съдебните заседатели ще повярват. На света няма такива дванайсет души, които да оставят Дойл да се измъкне.

Свидетелят, за когото говореше, беше дванайсетгодишният внук на Темпон, Иван. Момчето било на гости при баба си и дядо си и бе единственият друг човек в къщата, когато Дойл нападнал възрастната двойка.

Малкият Иван се намирал в другата стая и с ням ужас гледал през полуотворената врата как убиецът реже баба му и дядо му парче по парче. Макар и уплашен, той знаел, че ще бъде убит, ако престъпникът го открие, и имал здравия разум и смелостта тихо да се промъкне до телефона, за да набере номера на полицията.

Макар че полицаите пристигнали прекалено късно, за да спасят Кингсли и Нели Темпон, те успели да заловят Елрой Дойл, който все още бил в дома на жертвите, целият опръскан с кръв. След като излекували Иван от шока, момчето с невероятна яснота и спокойствие описало нападението и Адел Монтесино разбрала, че ще говори убедително и от свидетелската катедра.

— Но ако повдигнем обвинение и за другите случаи — продължи щатската прокурорка, — в нито един от тях не разполагаме със същите силни, необорими доказателства. Да, има много улики. В състояние сме да докажем, че е можел да го направи, че е бил наблизо по времето, когато са се случили онези убийства, и че няма алиби. От първото серийно убийство разполагаме с отпечатък от длан, който почти сигурно е на Дойл, но нашите дактилографи ни предупреждават, че има само седем съвпадащи си точки, а не девет-десет, колкото са нужни за идентифицирането му. Освен това доктор Санчес твърди, че ножът тип „Боуи“, с който са убити семейство Темпон и който носи отпечатъците на Дойл, не е същият, с който са убити другите жертви. О, зная, че може да е имал няколко ножа и навярно е така, но полицията не успя да открие друг.

Можете да сте сигурни, че всеки адвокат ще се възползва от тези слабости. А ако защитата предизвика достатъчно съмнения в другите убийства, съдебните заседатели навярно ще започнат да се чудят дали нашият единствен сигурен случай — семейство Темпон — също не е съмнителен. Вижте, ще постигнем признание за вината му за Темпон и това ще прати Дойл на електрическия стол. Можем да убием човека само веднъж. Права ли съм?

Въпреки възраженията щатската прокурорка отказа да промени тактиката си. Накрая обаче се оказа, че Монтесино не е предвидила нещо друго: неуспехът й да обвини Дойл в поне още едно двойно убийство от предполагаемите общо дванайсет щеше да предизвика впечатлението — особено сред най-яростните противници на смъртното наказание, — че е останало някакво съмнение, отнасящо се дори и до случая, за който Дойл бе признат за виновен и осъден.

Недоизпипаният процес за убийството на семейство Темпон, както си спомняше Малкълм Ейнсли, изобилстваше от противоречия, бурни спорове и дори насилие.

Тъй като обвиняемият нямаше финансова възможност, съдията Руди Оливадоти назначи опитния в наказателните процеси адвокат Уилърд Стелцър да представлява Дойл.

Стелцър беше добре известен в юридическата общност в Маями, отчасти заради блестящите си успехи в съда, но отчасти и заради ексцентричния си вид и поведение. Четирийсетгодишен, той все още отказваше да носи традиционното адвокатско облекло и ходеше със старомодни костюми и вратовръзки, най-вече от петдесетте години, които купуваше от специални магазини. Освен това връзваше дългата си смолисточерна коса на плитка.

Верен на себе си, първата работа на Стелцър като адвокат на Дойл бе да разгневи и прокурора, и съдия Оливадоти. Като твърдеше, че заради широката гласност на случая в окръг Дейд не било възможно да открият безпристрастни съдебни заседатели, Стелцър направи постъпки за промяна на съдебния окръг, в който да се гледа делото.

Въпреки раздразнението си съдията уважи мнението му и процесът беше преместен в Джаксънвил, Флорида — почти на шестстотин и четирийсет километра северно от Маями.

Като друг защитен ход Стелцър се опита да уреди да обявят клиента му за невменяем. Той припомни изблиците на ярост на Дойл, факта, че като дете е бил насилван, бясната жестокост, която беше показал в затвора, и обичайните му лъжи, подсилени от настояването на Звяра, че никога не се е приближавал до дома на Темпон, въпреки доказателствата, които дори защитникът му признаваше.

Всичко това представлявало сериозно основание за вероятна лудост, смяташе Стелцър, и съдия Оливадоти отново неохотно се съгласи. Той нареди Дойл да бъде прегледан от трима щатски заклети психиатри, чието изследване продължи четири месеца.

Накрая психиатрите заключиха: Да, всички оценки на характера и навиците на Елрой Дойл, изложени от адвоката му, са верни. Това обаче не го прави невменяем. Важното е, че е съзнавал разликата между добро и зло. Тогава съдията обяви Дойл за психически здрав и нареди да бъде изправен пред съда за предумишлено убийство.

Поведението на Дойл в съдебната зала едва ли щеше да бъде забравено от тези, които присъстваха там. Той бе огромен мъж, висок метър и деветдесет и два, и тежащ сто и осем килограма. Чертите на лицето му бяха едри, имаше широки, мускулести гърди и огромни длани. Всичко в него беше прекомерно голямо, включително и егото му. Всеки ден той влизаше в залата с надменна, заплашителна походка. Това съчетание понякога го правеше безразличен към събитията около него — отношение, което продължи през целия процес и след него. Един репортер писа в обобщение: „Елрой Дойл спокойно можеше да бъде помолен за собственото му осъждане“.

Онова, което би могло да му помогне, както бе ставало в предишни случаи, щеше да е присъствието на майка му, много веща в престъплението и закона жена. Но Бюла Дойл бе починала няколко години преди това от СПИН.

Дойл се държа оскърбително и враждебно през цялото време. Дори когато избираха съдебни заседатели, той отправяше към адвоката си забележки, като например: „Разкарай онази шибана мръсна маймуна оттук!“ — имайки предвид някакъв автомобилен техник, когото Уилърд Стелцър почти бе приел за заседател. Тъй като волята на подсъдимия имаше значение, Стелцър беше принуден да го преглътне и да използва ценното право на безапелационен отказ.

Когато една достолепна чернокожа жена изрази известно съчувствие към Дойл, той извика:

— Тази тъпа негърка няма да види истината даже да я облее!

Жената беше освободена.

В този момент съдията, който дотогава се въздържаше от коментари, предупреди обвиняемия:

— Господин Дойл, по-добре се успокойте и запазете тишина.

Последва мълчание и Уилърд Стелцър, видимо ядосан, стиснал клиента си за ръката, сериозно говореше нещо на ухото му. След това повече прекъсвания по време на избора на заседатели нямаше, но същото се повтори отново, когато започна същинският процес.

На свидетелската катедра стоеше доктор Сандра Санчес, патоанатом на окръг Дейд. Тя бе дала показания, че ножът тип „Боуи“, върху който вече бяха доказали, че има отпечатъци от пръстите на Елрой Дойл, е действителното оръжие, с което са убити Кингсли и Нели Темпон.

В този момент с изкривено от ярост лице Дойл се изправи от скамейката на обвиняемия и извика:

— Ти, шибана кучко, защо ги лъжеш? Всичко това са лъжи! Този нож не е мой. Даже не съм бил там.

Педант по отношение на адвокатите, но известен с това, че се отнася с цялата допустима търпимост към подсъдимите, сега съдия Оливадоти строго го предупреди:

— Господин Дойл, ако не запазите тишина, ще бъда принуден да взема крайни мерки, за да ви накарам да замълчите. Това предупреждение е сериозно.

На което Дойл отвърна:

— Майната ти, съдия. Уморих се да седя тук и да слушам всички тези глупости. Това не е съдебна зала. Вече сте го решили, тъй че екзекутирайте ме, по дяволите! Хайде да свършваме с това!

Почервенял от гняв, съдията се обърна към Уилърд Стелцър:

— Господин адвокат, заповядвам ви да накарате клиента си да се държи разумно. Това е последното ми предупреждение. Съдът се разпуска за петнайсет минути.

След почивката Дойл се въртеше на мястото си, но мълчеше, докато даваха показания още двама криминолози. После, когато пред катедрата се изправи Ейнсли и описа арестуването му на местопрестъплението в дома на семейство Темпон, Дойл избухна. Той скочи от мястото си, прелетя през залата и се хвърли към полицая, като му крещеше:

— Лъжливо ченге… не съм бил там… шибан разпопен свещеник. Господ те ненавижда!… Копеле, лъжец…

Докато Дойл го бъхтеше с юмруци, Ейнсли почти не се защищаваше, вдигнал само едната си ръка като щит, без да отвръща на ударите. След няколко секунди двама съдебни пристави и един служител от затвора се нахвърлиха върху Дойл. Те го обезвредиха, заключиха ръцете му с белезници зад гърба му и го повалиха с лице на пода.

Съдия Оливадоти за пореден път обяви почивка.

Когато заседанието се възобнови, Елрой Дойл беше със запушена уста и заключен с белезници за тежък стол. Съдията строго се обърна към него:

— Господин Дойл, никога преди и в който и да е съд не съм нареждал обвиняемият да бъде поставен в положението, в което сте сега, и ужасно съжалявам, че се наложи да го направя. Но отвратителното ви поведение и оскърбителният ви език не ми оставиха друг избор. Ако обаче адвокатът ви дойде утре при мен, преди да се възобнови съдебното заседание, с вашето тържествено обещание за добро поведение, колкото и дълго да продължи делото, аз ще си помисля дали да не наредя да свалят белезниците и да отпушат устата ви. Но ви предупреждавам, че ако нарушите обещанието си, няма да имате втора възможност — ще бъдете вързан до края на процеса.

На следващия ден Стелцър наистина даде обещание от името на клиента си и устата на Дойл бе отпушена, макар да остана заключен с белезници. Преди да бе изтекъл и час от началото на сутрешното заседание, Дойл скочи от стола си и изкрещя към съдията: „Върви да шибаш майка си, задник такъв!“, след което устата му отново бе запушена и остана така до края на делото.

И в двата случая, когато нареждаше да обуздаят Дойл, съдията предупреждаваше съдебните заседатели:

— Това, че заповядах да завържат обвиняемия, не трябва да повлияе на вашето решение. Интересуват ви единствено представените доказателства…

Ейнсли си спомняше как тогава си помисли, че не е възможно заседателите да пренебрегнат поведението на Дойл в съдебната зала. Но независимо дали това бе повлияло върху решението им или не, в края на шестдневния процес и след петчасово обсъждане съдебните заседатели се върнаха с единодушната присъда: „Виновен в предумишлено убийство“.

Неизбежно последва смъртна присъда. По-късно, макар да продължаваше да настоява, че е невинен, Дойл не пожела да сътрудничи за каквото и да е обжалване и упорито отказа на другите правото да обжалват от негова страна. Въпреки това преди законодателната машина да може да определи дата за екзекуцията, трябваше да се свърши много писмена работа. Досадният процес между осъждането и екзекуцията отне година и седем месеца.

Но сега денят неумолимо бе настъпил и заедно с него мъчителният въпрос: какво искаше да каже на Ейнсли Дойл в последните мигове от живота си?

Само да успееха да стигнат навреме…

 

 

Хорхе продължаваше да кара сред мъглата и дъжда на север, по магистрала 441.

Ейнсли погледна часовника: 05:48 часът.

Той взе тефтера си и клетъчния телефон, после набра номера. Още при първото позвъняване се разнесе отсечен отговор:

— Щатски затвор.

— Лейтенант Хамбрик, моля.

— Тук е Хамбрик. Сержант Ейнсли ли се обажда?

— Да, сър. На двайсетина минути от вас съм.

— Е, закъсняхте, но когато пристигнете тук, ще направим всичко възможно. Обаче нали разбирате? Нищо не може да се отложи.

— Разбирам.

— Ескортират ли ви вече?

— Не… Почакайте! Виждам напред светофар.

Хорхе кимна, когато светнаха две зелени лампи.

— На светофара завийте надясно — упъти ги Хамбрик. — Ескортът ви е зад ъгъла. В момента предупреждаваме полицай Секиера. Ще потегли, когато стигнете при него.

— Благодаря, лейтенант.

— Добре, слушайте внимателно. Плътно следвайте Секиера. Вече е наредено да минете без да спирате през външната ни врата, през главната порта и през два контролни пункта след това. От кулата ще ви осветят с прожектор, но вие продължавайте напред. Спрете на предния вход на административната сграда. Аз ще ви чакам там. Разбрахте ли всичко?

— Разбрах.

— Предполагам, че сте въоръжен, сержант?

— Да, въоръжен съм.

— Веднага ще влезем в контролната зала, където ще предадете оръжието, амунициите и полицейска карта. Кой кара колата ви?

— Детектив Хорхе Родригес. Цивилен.

— Когато пристигнете, той ще получи отделни инструкции. Вижте, сержант, трябва да действате бързо, нали така?

— Готов съм, лейтенант. Благодаря ви.

Ейнсли се обърна към Хорхе и попита:

— Успя ли да чуеш всичко?

— Да, сержант.

Светофарът пред тях светна червено, но Хорхе не му обърна внимание. Той намали скоростта съвсем малко и навлезе в кръстовището, където зави надясно. Точно пред тях вече потегляше черно-жълтият автомобил на магистралната полиция, от покрива на който стърчеше антена и проблясваха сигнални светлини. Последваха го и след няколко секунди двете коли се превърнаха в едно-единствено блестящо петно, което стремглаво се носеше в нощта.

По-късно, когато Ейнсли си мислеше за последната част от шестстотин и четирийсет километровото пътуване, той откри, че си спомня само шеметния бяг на светлините. Доколкото можеше да пресметне, бяха изминали последните трийсет и пет километра от криволичещите пътища за по-малко от четиринайсет минути. Скоростта им достигна почти сто и петдесет километра.

Някои контролни пунктове бяха известни на Ейнсли от предишни пътувания. Първо, малкото градче Уолдо, после, гейнзвилското летище от дясната им страна — трябва да бяха подминали и двете толкова бързо, че не ги забелязаха. След това Старк, мрачния град на рейфордския персонал. Помнеше скромните къщи, прозаичните магазини, евтините мотели и разхвърляните бензиностанции, но сега не успя да ги види. След Старк имаше само мрак… нещо, напомнящо дървета… но всичко се губеше във вихъра на скоростта им.

— Стигнахме — каза Хорхе. — Пред нас е Рейфорд.