Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Вие, момчета, ще трябва да действате бързо — предупреди Кързън Ноулс, като подаде на Малкълм Ейнсли пластмасовата папка с подписаните обвинения. — Щом тези съдебни заседатели излязат оттук, независимо дали са положили клетва да пазят всичко в тайна, някой ще се разприказва. Мълвата за съветник Ърнст ще се разпространи като пожар и със сигурност ще стигне до нея.

Бяха в коридора пред съдебната зала. Ейнсли попита:

— Можете ли да задържите всички за известно време? Нямате ли повече случаи с този състав?

— Само един. Така го бяхме и замислили, но не разчитай на повече от час. След това време ще трябва да си поемеш рисковете. В полицейското управление вече знаят за обвиненията. Монтесино се обади на началника. А, да, казаха ми да ти предам, че веднага щом пристигнеш, трябва направо да отидеш в кабинета на заместник-началника Серано. — Ноулс любопитно погледна към сержанта. — Доста необичайно е шефовете да участват директно в разследването на убийство.

— Не и когато става дума за общински съветник. Кметът и съветниците са специална порода и към тях се отнасят извънредно предпазливо.

Като щатски служител, който си имаше работа с много градове из целия щат, Кързън Ноулс не познаваше местната политика в Маями, докато детектив-сержантът беше съвсем наясно с нея.

Ейнсли знаеше, че на теория полицейското управление е независимо от градската политика, но че в действителност не е така. Общинският съвет контролираше бюджета му чрез общинския управител, който също назначаваше началника на полицията и имаше правото да го уволнява — имаше такъв прецедент. Членовете на съвета разполагаха с вътрешна информация за старшите полицейски служители, който чакаха реда си за повишение. И някои съветници имаха приятели в полицията, така че можеха да оказват скрито влияние, както понякога и ставаше.

От време на време в миналото между общинския съвет и полицейското управление бяха възниквали противоречия: съветът ревниво пазеше правомощията си и се засягаше, когато някой ги нарушаваше. Тъкмо затова пет дни по-рано лейтенант Нюболд предостави стъписващите разкрития на вниманието на шефовете си майор Фигерас и майор Йейнс. Те на свой ред предадоха информацията нагоре и така тя стигна до висшето началство, което се зае със случая.

Докато вратите на асансьора се затваряха, Ноулс извика отвън:

— Късмет!

„Късмет в какво?“ — зачуди се Ейнсли, докато асансьорът се спускаше надолу. В момента представата му за късмет предполагаше ролята му в тази драма да свърши, когато отнесе обвиненията в кабинета на заместник-началника. Но подозираше, че няма да стане така.

Лошото му настроение от предишния петък се запази през почивните дни и в понеделник, докато мрежата на възмездието се стягаше около Синтия.

В личния му живот също бяха настъпили промени. Късно през нощта в петък той беше казал на Карън за решението си да напусне отдел „Убийства“, когато свърши текущите си задължения, и навярно изобщо полицейското управление, макар че не бе сигурен в това. При тази новина, полуразплакана, Карън го прегърна и го утеши.

— Скъпи, това е огромно облекчение. Видях какво ти причиняват всички онези ужаси. Не можеш да издържаш повече и вече отдавна трябваше да си напуснал. Не се тревожи за бъдещето, ще се справим! Ти си по-важен от всичко останало — за мен, за Джейсън и… — Тя докосна корема си, вече наедрял от четиримесечната й бременност.

През онази нощ двамата с Карън разговаряха за Синтия. Той й разказа за трагедията й.

Карън го изслуша, после каза:

— Всеки би я съжалил, особено жените. Но истината е, че нищо от онова, което са й причинили родителите й и което тя е извършила, вече не може да бъде поправено. Прекалено късно е. Каквото и да стане, другите хора — особено ние с теб — не трябва да споделяме отчаянието или вината на Синтия и да съсипваме живота си. Така че, Малкълм, направи каквото трябва и напускай!

Когато изговаряха името на Синтия, Ейнсли както и преди се чудеше дали жена му знае за едновремешната му връзка.

Но сега трябваше да изпълни тази си мисия — определено последна — колкото можеше по-бързо.

Вратата на асансьора се отвори и той излезе на първия етаж на съда.

 

 

В офиса на заместник-началник Отеро Серано, шеф на всички полицейски разследвания, го посрещна секретарката.

— Добър ден, сержант Ейнсли. Очакват ви. — Тя се изправи и отвори вратата към вътрешния кабинет.

Вътре вече разговаряха Серано, Марк Фигерас, Маноло Йейнс и Лио Нюболд. При влизането на Ейнсли те млъкнаха и обърнаха глави към него.

— Обвиненията ли носите, сержант? — Висок и атлетичен, началник Серано седеше зад бюрото си. Бивш детектив, той беше постигнал забележителни успехи.

— Да, сър. — Ейнсли му подаде пластмасовата папка. Серано извади копията на обвиненията и подаде втория екземпляр на другите.

Докато всички четяха, Ръби Боуи тихо надникна в кабинета, приближи се до Ейнсли и прошепна:

— Трябва да поговорим. Открих детето й.

— На Синтия ли? — стреснато се огледа той. — Мислиш ли…

— Още не — отвърна тя.

Четенето продължаваше. Фигерас вдигна поглед от документите и въздъхна:

— За Бога! Няма как да е по-лошо.

— Случват се такива неща — примирено отвърна Серано.

Вратата се отвори и в кабинета влезе началникът на полицията, Фаръл Кетлидж. В стаята настъпи тишина и всички се изправиха.

— Продължавайте — тихо каза Кетлидж. — Той се приближи до прозореца и се обърна към Серано: — Това си е твоето шоу, Отеро.

Четенето не спираше.

— Синтия тотално ни е прецакала — отново се обади Фигерас. — Успяла е да получи повишение, след като е скрила онова убийство на съпругата на Дженсън и нейния приятел.

— Проклетите медии ще имат истински празник — предрече Маноло Йейнс.

Въпреки по-важното обвинение в преднамерено убийство, размишляваше Ейнсли, именно второто и третото обвинение — за съучастието на Синтия в качеството й на детектив от отдел „Убийства“ и за укриването на информация — ги засягаха най-силно.

— Ако се стигне до процес, той ще отнеме години — рече Лио Нюболд. — И ние през цялото време ще бъдем на мушката.

Другите мрачно кимнаха.

— Това е всичко — каза Серано. — Исках да си поговорим за събитията, защото всички ще участваме в тях. Но трябва да действаме.

— Може би няма да е толкова лошо, ако Ърнст разбере, преди да отидем при нея — предложи Маноло Йейнс. — Така ще може да направи нужното и да лапне пищова. Ще спести на всички адски много неприятности.

Ейнсли очакваше думите на Йейнс да предизвикат остър протест. Но не се обади никой. Последва мълчание, през което дори началникът не каза нищо. „Дали в думите му не се крие скрито послание?“ Докато се мъчеше да сподави подозренията си, Серано се обърна към него.

— Може и да не ви харесва, сержант Ейнсли, но вие сте избран да извършите ареста. — Той замълча за миг. — Има ли някакви проблеми?

Значи знаеше. Ейнсли предполагаше, че всички те знаеха за връзката му със Синтия. Той си спомни думите на Ръби: „Ние сме детективи, нали?“.

— Няма да ми е приятно, сър. Но ще свърша необходимото. — В известен смисъл дължеше на Синтия да издържи всичко това.

Серано одобрително кимна.

— Тъй като става въпрос за общински съветник, всичко от този момент нататък ще е под възможно най-критичния поглед на публиката. Репутацията ви е изключителна и съм сигурен, че няма да допуснете никакви грешки.

Ейнсли съзнаваше, че всички погледи са впити в него и точно както по време на разговора с Фигерас и Йейнс пет дни преди това, като че ли се отнасяха към него с повече уважение, отколкото изискваше чинът му.

Серано се консултира с някакъв документ, донесен му от секретарката само минути преди това.

— Рано тази сутрин установихме наблюдение над Ърнст. Преди половин час е пристигнала в кабинета си в общината. Сега е там. — Той вдигна поглед към Ейнсли. — Трябва да вземете с вас полицейска служителка. Това ще бъде детектив Боуи.

Ейнсли кимна. Днес заподозрените жени почти никога не се арестуваха само от мъже: прекалено лесно можеха да се оплачат от сексуален тормоз.

— Наредих да ви пратят подкрепление от униформени полицаи — продължи Серано. — Ще ви трябва и това. — Той му подаде заповед за арест, подготвена още докато очакваха обвиненията. — Действайте!

 

 

Ръби погледна към Ейнсли в претъпкания асансьор.

— По-късно, ще ми го кажеш по пътя — измърмори той. После, когато излязоха навън, допълни: — Докарай колата. Аз ще поговоря с подкреплението.

Двамата униформени полицаи — сержант Бен Брейнън, когото Ейнсли познаваше добре, и неговият партньор — стояха до синьо-бялата кола на служебния изход.

— Ние сме твоята могъща десница — каза Брейнън, след като го поздрави. — Заповедта е отгоре. Трябва да си адски важна личност.

— Даже да е така, не е за дълго — отвърна Ейнсли. — И това няма да промени заплатата ми.

— Каква е задачата?

— Отиваме до общината в „Гроув“, до кабинетите на съветниците. Двамата с Боуи извършваме един арест и вие ни подкрепяте. — Той извади заповедта и посочи написаното име.

— Леле Боже! — Брейнън не вярваше на очите си. — Това истина ли е?

Ръби Боуи докара необозначената кола пред синьо-белия автомобил.

— Напълно — потвърди Ейнсли, — така че ни последвайте. Навярно няма да ни потрябвате, но е добре да знаем, че сте с нас.

Щом потеглиха, Ейнсли погледна въпросително Ръби.

— Исках да ти кажа — започна Ръби, — че Синтия може би ни очаква. Заради онова, което открих снощи.

— Нямаме много време. Давай бързо — кимна Ейнсли.

 

 

И Ръби му разказа…

Още откакто беше научила от дневниците на Елиънър Ърнст, че Синтия е родила дете от баща си, Ръби се опитваше да разбере какво се е случило с бебето — дете, от което никой не се интересуваше.

— Било е момиче — каза Ръби. — Научих рано сутринта в центъра за осиновяване. — Но центърът не направи нищо повече и отказа достъп до старите архиви, като се позова на изискването за поверителност.

Ръби не настоява, защото информацията не е толкова съществена. За съществуването на детето вече се знае и за разследването на убийството на семейство Ърнст това е напълно достатъчно.

— Аз обаче исках да разбера — рече Ръби. — На два пъти минах през центъра — там имаше една по-възрастна социална работничка, която според мен можеше да наруши правилата и да ми помогне. Но се страхуваше. Преди два дни ми телефонира. Щяла да се пенсионира след седмица. Снощи отидох у дома й и тя ми даде един документ.

Документът, обясни Ръби, показвал, че осиновяването на детето на Синтия продължило по-малко от две години. Осиновителите били осъдени за насилие и пренебрегване на родителските задължения, и детето им било отнето. Последвала дълга поредица от семейства, при които момичето живяло, докато станало на тринайсет години. Документът свършвал дотам.

— Ужасно тъжна история, изпълнена с безразличие и жестокост — каза Ръби и прибави: — Имах намерение да проверя последното посочено семейство, после се отказах, когато видях името на детето.

— И какво е то?

— Маги Торн.

Беше му познато, помисли си Ейнсли. Просто не можеше да си спомни откъде.

— Това беше случаят на Хорхе Родригес — подсказа му Ръби, — германският турист, Нихаус, който бе застрелян. Струва ми се, че ти беше…

Сега вече всичко се върна в паметта му. Проститутката, безсмисленото убийство… международният отзвук и безпомощната двойка убийци: младият чернокож мъж Кърмит Капръм и бялата жена Маги Торн… Анализите доказаха, че са стреляли и двамата обвиняеми и че двата фатални куршума са от пистолета на Маги Торн… При разпита и двамата бяха признали.

Тогава, спомни си Ейнсли, лицето на младата жена му се беше сторило познато. Бе се опитал да се сети на кого му прилича, но не успя. Сега вече знаеше. Дори сега, след толкова време, той разбираше, че приликата на Торн със Синтия е невероятна.

— Има още нещо — каза Ръби, когато зави по улица „Бейшор“. — Жената от центъра за осиновяване, която ми даде информацията, се опита да се подсигури. Ако нарушат поради някаква причина правилото за поверителност, те трябва да съобщят на истинските родители на детето, и социалната работничка го направи. Прати официално писмо на Синтия за дъщеря й Маги Торн — Синтия вероятно изобщо не е знаела това име, — в което се казва, че полицията е искала информация и че такава й е била предоставена. Писмото беше пратено в петък на стария адрес на семейство Ърнст в „Бей пойнт“. Синтия сигурно вече го е получила.

— Случаят „Нихаус“. — Мислите на Ейнсли се лутаха. Трудно владееше гласа си. — Какво стана накрая? — Детективът си спомняше почти всичко, но искаше да е сигурен.

— Капръм и Торн получиха смъртни присъди. Сега са в отделението на смъртниците и тече процедура на обжалване.

Ейнсли забрави за всичко друго. Можеше да мисли единствено за Синтия, която получава писмото… Синтия бе умна, следеше случаите и веднага щеше да свърже името, да събере всички късчета на мозайката, включително и интереса на полицията… Официално писмо!… Сега тя знаеше, че единственото й дете, детето, което никога не бе виждала, скоро ще бъде екзекутирано… Той отчаяно мислеше: нямаха ли край ужасните удари, които животът нанасяше на Синтия?… Душата му се изпълни с дълбоко състрадание, което за миг засенчи всичко. Малкълм се наведе напред и закри лицето си с длани. Тялото му конвулсивно се разтърси. Той плачеше.

 

 

— Съжалявам — каза Ейнсли. — Има моменти, в които човек губи равновесие. — Спомни си за демонстрантите пред рейфордския затвор, които като че ли бяха забравили за жертвите на убиеца.

— Тази работа понякога… Снощи плаках… — Гласът на Ръби пресекна.

— Когато стигнем — започна Ейнсли, — искам първи да вляза при Синтия. Сам.

— Не може. Това не е според…

— Зная, зная! Не е според правилата, но Синтия никога не би подала жалба за сексуален тормоз, прекалено горда е. Виж, ти каза, че писмото е било пратено в петък на стария й адрес в „Бей пойнт“. Може още да не го е получила. Ако е така, мога да й съобщя новината по-внимателно и дори тя да…

— Малкълм, трябва да ти напомня нещо. — Сега гласът на Ръби бе тих и нежен. — Вече не си свещеник.

— Но съм човешко същество. И аз съм човекът, който ще наруши разпоредбите…

— И аз имам задължения — възрази тя. И двамата знаеха, че ако нещо се обърка, Ръби може да плати с кариерата си.

— Виж, ще те прикрия каквото и да стане, ще кажа, че съм ти заповядал. Моля те.

Намираха се на вълнолома „Динър кий“ и бяха стигнали до сградата на общината. Ръби спря колата пред главния вход. Синьо-белият автомобил паркира точно зад тях.

Тя се колебаеше.

— Не зная, Малкълм. — После попита: — Ще кажеш ли на сержант Брейнън?

— Не. Униформените полицаи така или иначе ще останат навън. Ти ще дойдеш с мен, но ще останеш в чакалнята. Дай ми петнайсет минути.

Ръби поклати глава.

— Десет. Най-много.

— Съгласен съм.

Двамата влязоха през главната врата на уникалната и стара сграда на общината.

 

 

В епоха, в която разкошът на властта бе норма и официалните сгради в натруфен стил възвестяваха самомнението на политиците, общината в Маями правеше изключение. Изградена върху скала, заобиколена от две страни от Бискайския залив, тя беше сравнително малка двуетажна сграда, боядисана в бяло, а някои декоративни релефи бяха в синьо. Хората често се изненадваха от цялостната простота, въпреки че тук бяха кабинетите на кмета, заместник-кмета, тримата съветници и градския управител. Други, обикновено по-възрастни хора, често казваха, че сградата повече прилича на база за хидроплани — което не бе за чудене, тъй като от 1934 до 1951 г. тя беше база на „Пан Америкън еъруейз“, построена, за да обслужва хидропланите „Клипър“, превозващи пътници от Маями за трийсет и две страни. После, когато хидропланите последваха пътя на динозаврите, „Пан Ам“ закри базата и през 1954 г. тя подслони общинарите на Маями.

Тук бяха творили история, помисли си Ейнсли, а защо не и сега?

 

 

В централното фоайе Ейнсли и Боуи се приближиха до възрастен служител от охраната и показаха служебните си карти. Човекът им махна да влизат. Сержантът знаеше къде се намира кабинетът на Синтия и даде знак на Ръби да тръгне по коридора, който водеше към чакалнята. Ръби неохотно го остави и демонстративно погледна часовника си.

Преди да влязат в сградата, Ейнсли бе инструктирал полицаите да останат отпред, да слушат радиотелефоните си и незабавно да отговорят, ако бъдат повикани.

Сержантът продължи по коридора и стигна до врата с табелка:

СЪВЕТНИК

СИНТИЯ ЪРНСТ

На бюро в стая без прозорци седеше млад служител. В отделен малък кабинет секретарка работеше на компютър. Тъмнозелената масивна врата между двамата беше затворена.

Ейнсли показа картата си.

— Тук съм, за да се срещна с госпожа съветничката по служебен въпрос. Не съобщавайте за мен.

— И бездруго нямаше да съобщя. — Младият мъж посочи към зелената врата. — Влизайте направо. — Сержантът отвори вратата.

И застана срещу Синтия. Тя седеше на орнаментирано бюро с безизразно изражение на лицето. Кабинетът бе просторен и красиво функционален, макар и не разкошен. Прозорецът на задната стена разкриваше изглед към пристанището. Една врата отдясно навярно водеше към килер или малка тоалетна.

Помежду им увисна тежко мълчание.

— Исках да кажа… — след няколко секунди започна той.

— Спести си го! — едва помръдна устни Синтия. Очите й бяха студени.

Тя знаеше. Ейнсли разбираше, че не са нужни обяснения. Синтия имаше много връзки: общинският съветник можеше да прави услуги и да иска в замяна. Несъмнено някой неин длъжник — от съдебните заседатели или от полицейското управление — бързо бе вдигнал телефона.

— Може да не ми повярваш, Синтия — каза Ейнсли, — но ми се иска да бях в състояние да сторя нещо, каквото и да е.

— Ами, тогава да помислим по този въпрос. — Гласът й беше леден, лишен от всякакво чувство. — Зная, че обичаш екзекуциите, така че навярно ще можеш да присъстваш на тази на дъщеря ми, за да се увериш, че всичко ще мине както трябва. А сигурно и на моята. Нима няма да ти достави удоволствие?

— Моля те, не прави това.

— Ти какво предпочиташ? Разкаяния и сълзи, някоя жалка грешница от старата ти игра ли?

Ейнсли въздъхна. Не беше сигурен на какво се е надявал, но знаеше, че то се е провалило. Знаеше също, че съвсем скоро ще влезе Ръби. Беше допуснал грешка, като я убеди да остане навън.

— Не ми е лесно да го направя — каза той и постави заповедта за арест върху бюрото. — Страхувам се, че си арестувана. Трябва да те предупредя…

Синтия сардонично се усмихна.

— Приемам, че вече си ми съобщил правата.

— Трябва ми пистолетът ти. Къде е? — Ейнсли бе стиснал с дясната ръка автоматичния си „Глок“, макар че не го извади. Синтия имаше същия. Като всеки положил клетва полицейски служител, след уволнението си тя беше получила пистолета като подарък от града.

— В бюрото. — Тя се изправи и посочи към едно от чекмеджетата.

Без да откъсва очи от нея, детективът протегна лявата си ръка, отвори чекмеджето и бръкна вътре. Пистолетът беше поставен под парче плат. Той го взе и го прибра в джоба си.

— Обърни се, моля. — Беше приготвил белезниците.

— Още не. Първо трябва да отида до тоалетната. Не можеш да свършиш някои неща със заключени зад гърба си ръце.

— Не. Остани където си.

Без да му обръща внимание, Синтия тръгна към вътрешната врата, която Ейнсли беше забелязал.

— Ако не ти харесва, давай, застреляй ме — подигравателно каза тя през рамо.

Тревожна мисъл блесна в ума на Ейнсли, но той я прогони.

Когато вратата се отвори, той видя вътре тоалетна. Очевидно нямаше изход навън. Вратата бързо се затвори. Сержантът свали ръка от пистолета и тръгна напред. Имаше намерение да я отвори — насила, ако се наложеше. Без конкретна причина Ейнсли разбра, че се движи прекалено бавно.

Преди да стигне до вратата и само секунди след като се бе затворила, тя отново рязко зейна. На прага застана Синтия с пламтящи очи и със силно напрегнато лице — маска на омраза. После изръмжа:

— Не мърдай! — В ръката си държеше малък пистолет. Макар да знаеше, че го е надхитрила, че пистолетът навярно е бил вътре, той започна:

— Син, виж… ние можем…

— Млъквай! — Лицето й се движеше. — Знаеше, че го имам. Нали?

Ейнсли бавно кимна. Той бе допускал тази възможност. Оръжието, което Синтия държеше, беше малък хромиран „Смит & Уесън“ с пет патрона: пистолетът, толкова успешно използван от нея по време на банковия обир, на който двамата с Ейнсли някога бяха попаднали.

— И си мислиш, че навярно ще го използвам, за да се застрелям! За да спестя на себе си и на всички останали неприятностите. Отговори ми!

Не бе време да крие истината.

— Да, така е — призна сержантът.

— Е, наистина ще го използвам. Но ще взема и теб със себе си, копеле мръсно! — Тя зае положение за стрелба.

Възможностите проблясваха през ума му като летни светкавици. Можеше да се опита да извади своя пистолет, но Синтия щеше да стреля в мига, в който помръднеше, а той беше видял крадеца в банката с дупка точно по средата на челото. Колкото до Ръби, бяха изминали едва пет минути. Нямаше смисъл повече да увещава Синтия. Можеше ли да направи нещо? Не, нищо. И така… „Краят рано или късно идва за всеки. Приеми го.“ Една последна мисъл: понякога се бе чудил — дали през последните си секунди щеше да се върне към вярата, та дори да е само надежда? Сега знаеше отговора. И той беше „не“.

Синтия бе готова да стреля. Той затвори очи и после чу изстрела… Странно, не почувства нищо… Ейнсли отвори очи.

Синтия лежеше на пода, стиснала в ръка малкия пистолет. От откритата рана отляво на гърдите й се стичаше кръв.

До външната врата Ръби се изправяше от полуприклекналата поза, от която беше насочила своя 9-мм автоматичен пистолет.