Артър Хейли
Детективи (7)

Втора глава

Малко преди осем часа в петък сутринта, три дни след убийството в хотел „Роял Колониъл“, Бърнърд Куин излезе от офисите на „Убийства“, за да отиде в цивилната секция по идентификация, също на петия етаж в сградата на полицейското управление. В едно от вътрешните помещения, в което сред компютри и претоварени с разпечатки бюра работеха пет-шест души от секцията, Куин се насочи към младата специалистка по дактилография, снела отпечатъците на местопрестъплението. Силвия Уолдън пишеше на клавиатурата пред голям компютърен екран и при приближаването на детектива вдигна поглед. Дългата й коса, забеляза той, беше влажна, навярно от силния дъжд, който бе настигнал на път за работа и Куин.

— Добро утро, Бърнърд — усмихната поздрави тя.

— Засега не е добро — мрачно отвърна той. — Може би ти си в състояние да го промениш.

— Недостиг на улики ли? — съчувствено попита Уолдън.

— По-скоро пълно отсъствие. Затова съм тук, за да те питам защо, по дяволите, докладът за отпечатъците се бави толкова.

— Три дни не е толкова дълъг срок — рязко отвърна тя. — Особено с количествата отпечатъци, които имам да проверявам и идентифицирам. Това би трябвало да ти е добре известно.

— Извинявай, Силвия — разкая се Куин. — Този гаден случай съвсем ме сговни. Забравил съм всичките си добри маниери.

— Не се притеснявай — рече тя. — Всички сме достатъчно уморени.

— Е, какви резултати получи?

— Някои отпечатъци пристигнаха от Ню Йорк тази сутрин. Принадлежат на човек, който отседнал в хотелската стая точно преди семейство Фрост.

— Имали ли са ги в архива?

— Не, не. Той се съгласил да даде отпечатъци в нюйоркското полицейско управление, за да ни помогне. Тъкмо ги сравнявам с онези, които открихме.

Компютърът пред Уолдън беше последен модел АСИОП — Автоматизирана система за идентифициране на отпечатъци от пръсти. След като се сканираха отпечатъците от местопрестъплението, за по-малко от два часа машината можеше да постигне онова, което щеше да отнеме сто и шейсет години работа — проверка на стотици хиляди архивни отпечатъци из цялата страна, откриване на идентични и определяне на самоличността. Отпечатъците се съхраняваха в системата и се извличаха с цифров код, който работеше със светлинна скорост. Често се случваше АСИОП мигновено да открие убиеца. Бяха възобновени много стари разследвания и след идентифицирането на отпечатъците на престъпниците се отправяха обвинения. Днес обаче задачата на Уолдън бе по-проста — да сравни получените по модема отпечатъци от Ню Йорк с неидентифицираните отпечатъци, които беше снела от стая 805 в „Роял Колониъл“.

На компютъра не му трябваше много време, за да даде отговор. Нюйоркските отпечатъци бяха същите като тези от стая 805.

Силвия Уолдън въздъхна.

— Страхувам се, че новините не са добри, Бърни. — Тя обясни, че намерените отпечатъци са от жертвите, от една камериерка и сега от предишния наемател на стаята. Но не и от престъпника.

Куин прокара пръсти през разрошената си коса и тъжно изпъшка. Имаше дни, през които му се искаше вече да е пенсиониран.

— Това не ме изненадва толкова — каза Уолдън. — Забелязах някои петна на местата, където би могло да има отпечатъци: петна, които оставят латексови ръкавици. Съвсем сигурна съм, че убиецът е бил с такива. Но все пак разполагам с нещо.

Куин рязко вдигна вежди.

— С какво?

— Неидентифициран отпечатък от длан. Частичен е, но не съответства на отпечатъците на хората, които вече идентифицирахме — специално поисках отпечатъци и от дланите им. Полицията има архив на отпечатъци от длани, но в него няма такъв. — Уолдън отиде до едно от бюрата, порови сред компютърните разпечатки и подаде на Куин лист хартия. Върху него имаше черно-бял частичен отпечатък от длан. — Ето го.

— Интересно. — Той обърна листа, разгледа го внимателни и го върна. — Не го познавам — лаконично каза детективът. — И какво можеш да направиш с това?

— Ето какво, Бърни: ако откриете заподозрян и вземете отпечатъци от дланите му, ще ти кажа, с почти абсолютна сигурност, дали е бил на местопрестъплението.

— Ако изобщо стигнем дотам — отвърна той, — ще долетя тук като ракета.

Докато се връщаше в отдел „Убийства“, Куин се почувства поободрен. Отпечатъкът от длан все пак беше нещо.

Още от самото начало в случая „Фрост“ имаше необичайно отсъствие на улики. В деня след откриването на труповете Куин се бе върнал в „Роял Колониъл“, въоръжен с дълъг списък от въпроси. Първо детективът повторно огледа местопрестъплението, после двамата с шефа на секцията по идентификация Хулио Верона обсъдиха всеки открит там предмет и оцениха стойността му. Един от тях беше скъсан плик от банка „Фърст Юниън“. По-късно през същия ден Куин обиколи клоновете на „Фърст Юниън“ в района и научи, че сутринта преди смъртта си семейство Фрост са осребрили пътнически чекове за осемстотин долара в намиращия се близо до хотела им клон на югозападна Двайсет и седма улица. Касиерът, който ги бе обслужил, добре помнеше двамата възрастни и беше сигурен, че с тях не е имало никой друг. Освен това нито той, нито другите касиери бяха забелязали някой да тръгва след двойката.

Куин поиска търсенето на отпечатъци в стая 805 да продължи на тъмно с помощта на флуоресцентен прах и лазерна светлина. Понякога така се откриваха отпечатъци, пропуснати при употребата на обикновен прах. Отново не намериха нищо.

От управителя на „Роял Колониъл“ получи списък на гостите по времето на убийството и втори списък на онези, които бяха отсядали в хотела предишния месец. Полицията щеше да се свърже с всеки от тях. Подозрителните щяха да бъдат проучени по-подробно.

Взеха показания под клетва от пазача Кобо. Куин настоятелно му задаваше въпроси, като се надяваше да раздвижи паметта му. Останалите от персонала, които познаваха семейство Фрост, също дадоха показания под клетва, но не се появи нищо ново.

Полицията провери телефонните разговори от стая 805 по време на престоя на жертвите. Хотелът имаше запис на изходните обаждания, а телефонната компания бе задължена да даде подробен списък на повикванията. Отново никакви следи.

Куин се свърза с неколцина информатори, като се надяваше да научи какво се приказва за убийството по улиците. Дори предложи да плати за информацията, но такава нямаше.

Той отлетя за Саут Бенд и провери в полицейското управление за някакви данни, свързани с жертвите — резултатът беше отрицателен. Детективът изказа съболезнованията си на членовете на семейството на убитите, след което ги разпита за миналото на Хоумър и Бланш Фрост. Интересуваше се дали има хора, които не са ги харесвали и може да са искали да им навредят. Всички отговори бяха „не“.

В Маями Куин и Ейнсли останаха изненадани от отсъствието на телефонни обаждания след подробните репортажи за убийството. Основните факти бяха разпространени чрез пресцентъра на полицията, макар че някои бяха запазени в тайна, нещо нормално в случаите на убийство, за да бъдат сигурни, че определени подробности ще останат известни само на детективите и на убиеца. Ако някой заподозрян споменеше за тези подробности, неволно или в рамките на самопризнание, това щеше да помогне на прокурора.

Сред неразкритата информация бяха мъртвите котки и запалените очи на Хоумър Фрост.

С напредването на времето — седмица, после втора, трета — разрешаването на случая изглеждаше все по-далечно. Най-важни си оставаха първите дванайсет часа от разследването на едно убийство. Ако дотогава не се появеше сериозна улика или заподозрян, вероятността за успех намаляваше с всеки изминал ден.

Трите най-важни неща в което и да е убийство са свидетелите, физическите улики и признанието. Без първото и второто, третото изглеждаше малко вероятно. Но в това разследване продължаваха да отсъстват и трите.

С появяването на други убийства случаят „Фрост“ неизбежно загуби приоритет.

Месеците течаха и престъпността във Флорида продължаваше да ескалира. Всички полицейски сили в щата, включително и отделите „Убийства“, бяха затрупани с работа, а мнозина от детективите — доведени до изтощение. Напрежението отчасти се дължеше на увеличаващия се порой от документи — външна поща, вътрешна поща, телетипи, факсове, доклади на местната полиция, протоколи, лабораторни анализи на кръв и наркотици, доклади и искания от други инстанции, съобщения за издирване… списъкът изглеждаше безкраен.

Налагаше се да движат нещата приоритетно. На първо място идваха спешните местни проблеми, а с останалата документация се предполагаше, че трябва да се справят по реда на значението й — понякога просто я забравяха. Някои доклади или искания бяха прехвърляни и оставяни настрани, за да се превърнат в растяща купчина за по-нататъшен прочит. Понякога редът на някой документ можеше да дойде след три, шест или дори девет месеца след получаването му.

Веднъж Бърнърд Куин нарече тези документи „купчината за утре“ и това име си остана. Обикновено детективът цитираше „Макбет“:

„Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»

пълзи от ден на ден с крачета ситни…“^[1]

Именно заради всичко това един телетип от полицейското управление в Клиъруотър, Флорида, носещ дата 15 март и адресиран до всички полицейски управления в щата, получи само бегъл поглед в отдел „Убийства“ в Маями, а после остана в „купчината за утре“… докато не изтекоха пет месеца от получаването му.

Телетипът беше от детектив Нелсън Ейбро, който, смаян от бруталността на неотдавнашното двойно убийство в Клиъруотър, искаше информация за подобни убийства другаде. В съобщението се споменаваше за „необичайни предмети“, оставени на местопрестъплението. Предметите не бяха описани, защото клиъротърският отдел „Убийства“ ограничаваше информацията за тези улики поради същата причина, поради която колегите им в Маями запазваха в тайна някои подробности от случая „Фрост“.

В Клиъруотър живееха много възрастни хора. Жертвите и сега бяха семейна двойка — Хал и Мейбъл Ларсън, над седемдесетгодишни. Били завързани един срещу друг и измъчвани, за да умрат накрая от загуба на кръв. Изтезанията включвали жесток побой и обезобразяване с тежки рани от нож. Разследването бе показало, че два дни преди това семейство Ларсън са осребрили чек за хиляда долара, но парите не били открити на местопрестъплението. Нямаше нито свидетели, нито отпечатъци от пръсти, нито оръжие, нито заподозрени.

Макар че детектив Ейбро получи няколко отговора на телетипа си, нито един от тях не беше от полза и случаят остана неразрешен.

 

 

Два и половина месеца по-късно.

Форт Лаудърдейл. 23 май.

Отново семейна двойка: семейство Хенънфелд, около шейсет и пет годишни, живееха в апартамент на булевард „Оушън“ близо до Двайсет и първа улица. Жертвите отново бяха открити завързани по познатия начин. И двамата носеха следи от побой и бяха жестоко накълцани. Труповете им бяха открити едва след около четири дни.

На четвъртия един от обитателите на сградата усетил, че от съседния апартамент се разнася неприятна миризма и повикал полицията, която разбила вратата. Броуърдският шериф детектив Бенито Монтес едва не повърнал при гледката и ужасната смрад.

На това местопрестъпление не били оставени „необичайни предмети“. Затова пък краката на Ървинг Хенънфелд били свързани с отоплителна електрическа печка, включена след това в мрежата. Стъпалата и пищялите на мъжа се превърнали на въглен. Отново липсвали пари.

И пак нито отпечатъци, нито свидетели, нито оръжие.

Но този път шериф детектив Монтес си спомни, че около три месеца преди това е чел за подобно убийство на възрастна двойка в Коконът гроув. След телефонен разговор с отдел „Убийства“ в Маями на следващия ден Монтес се срещна с Бърнърд Куин.

За разлика от ветерана, Куин Монтес бе млад, на около двайсет и пет години, със старателно поддържана коса. Подобно на повечето детективи от отдел „Убийства“, той беше добре облечен — този ден в тъмносин костюм с раирана копринена вратовръзка. По време на двучасовия разговор детективите сравниха бележките си за убийствата на семействата Фрост и Хенънфелд и разгледаха снимките на двете местопрестъпления. Полицаите се съгласиха, че начинът на смъртта изглежда идентичен. Същото се отнасяше и за други обстоятелства, включително положението на труповете и варварската жестокост на убиеца.

Една малка подробност: и в двата случая имаше радио, оставено да свири високо.

— Спомняш ли си каква беше музиката? — попита Куин.

— Разбира се. Рок, при това толкова силно, че човек не можеше да си чуе приказката.

— Същото беше и в случая „Фрост“ — отбеляза си Куин.

— Значи е същият тип — каза Монтес.

— Сигурен ли си, че е един човек? — попита го Куин.

— Да. Освен това копелето е едро, силно като вол и умно.

— Мислиш ли, че е образован?

— Инстинктът ми подсказва, че не е.

Куин кимна.

— И моят.

— Това му доставя удоволствие — прибави Монтес, — кефи се, та чак му текат слюнки. Търсим садист.

— Някаква идея за мъртвите котки от нашето местопрестъпление?

Монтес поклати глава.

— Просто обича да убива. Може да е убил котките само за да минава времето и да ги е донесъл със себе си за възбуда.

— Все пак ми се струва, че е послание — рече Куин, — някакъв код, който още не сме дешифрирали.

Преди шериф детектив Монтес да си тръгне, Бърнърд Куин се извини за отсъствието на сержанта си. Той обясни, че Малкълм Ейнсли би искал да присъства на срещата им, тъй като също се занимава със случая. Ейнсли обаче трябваше да замине на еднодневен полицейски семинар в друга част на града.

— Няма проблем — отвърна Бенито Монтес, — има време. Струва ми се, че това, което видяхме, е само началото.