Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Трета глава

През пролетта и лятото на същата година жителите на Южна Флорида се задушаваха от изключително високите температури и влажност на въздуха, придружени от всекидневни гръмотевични бури и проливни дъждове. В самия Маями поредицата от прекъсвания на електричеството, предизвикани от претоварването на мрежата, върнаха онези, които имаха климатични инсталации, в лепкавия свят на останалите. Друг проблем беше изострянето на престъпността. Бандитските побои, престъпленията от страст и битовото насилие ескалираха. Дори търпението на иначе миролюбиви хора свършваше и те изпускаха нервите си — тривиални разправии по улиците и паркингите водеха до сбивания между абсолютно непознати. При по-сериозни спорове гневът завършваше с яростни изблици или дори с убийства.

Цяла една стена в отдел „Убийства“ бе заета от бяло табло, известно на детективите като табло на „хората, които умират, за да се срещнат с нас“. Разделени в стегнати редове и колони, там се изписваха имената на всички убити през текущата и изминалата година наред с ключовите подробности от разследванията и вероятните заподозрени. Арестите се обозначаваха с червено.

До средата на юли предишната година таблото показваше седемдесет убийства, двайсет и пет от които оставаха неразкрити. До средата на юли през текущата година имаше деветдесет и шест убийства, а броят на неразкритите възлизаше на напълно незадоволителната цифра седемдесет и пет.

И двете възходящи тенденции сочеха увеличаване на убийствата, придружени от иначе обикновени обири, автомобилни кражби и ежедневни улични грабежи. Като че ли навсякъде престъпниците застрелваха жертвите си без очевидна причина.

Заради широката обществена загриженост от растящите цифри, шефът на отдела лейтенант Лио Нюболд няколко пъти беше викан в кабинета на майор Маноло Йейнс, началник на звено „Престъпления срещу личността“, което обхващаше отделите „Грабежи“ и „Убийства“.

По време на последната им среща майор Йейнс, здравеняк с гъста, къдрава коса и школуван сержантски глас, не си губи времето, когато секретарката му въведе Нюболд.

— Лейтенант, какво, по дяволите, правите вие и вашите хора? Или би трябвало да кажа какво не правите?

Обикновено майорът се обръщаше към Нюболд с малкото му име и го канеше да седне. Този път не направи нито едното, нито другото, а просто свирепо го гледаше от бюрото си. Нюболд подозираше, че и самият Йейнс е бил мъмрен от началството си и тъй като му бяха известни принципите на субординацията, не бързаше да отговори.

Кабинетът на майора се намираше на същия етаж като отдел „Убийства“ и големите му прозорци гледаха към окъпания в ярка слънчева светлина център на Маями. Бюрото беше от сив метал с бяла пластмасова повърхност, върху която в строг военен порядък лежаха купчини папки и моливи. Срещу него имаше заседателна маса с осем стола. Както в повечето полицейски кабинети, обстановката бе аскетична, леко разведрена от няколко снимки на внуците на Йейнс, поставени върху странична масичка.

— Положението ви е известно, майоре — отвърна Нюболд. — Претрупани сме. Всички детективи работят по повече от шестнайсет часа на ден и проверяват всяка улика, с която разполагаме. Момчетата са на ръба на пълното изтощение.

Йейнс раздразнително махна с ръка.

— О, за Бога! Сядай.

— Удълженото работно време и изтощението са част от тази работа и ти го знаеш — каза Йейнс, когато лейтенантът седна. — Така че колкото и много да работят хората ти, опитай се да ги притиснеш по-силно. И запомни следното: когато са уморени, хората са склонни да недоглеждат разни неща и тъкмо ние сме длъжни да направим така, че това да не се случва. Казвам ти, Нюболд, отдели специално внимание на всеки случай, и то веднага! Погрижи се да не остане нищо недовършено. Спри се на всяка подробност — и най-вече търси връзки между случаите. Ако след това разбера, че е било пропуснато нещо важно, обещавам ти, ще съжаляваш, че изобщо си ми споменал за умората на хората ти. Уморени били! За Бога!

Нюболд вътрешно въздъхна, но не отвърна нищо.

— Това е всичко, лейтенант — завърши Йейнс.

— Да, сър. — Нюболд се изправи, пъргаво се обърна и излезе с твърдото решение да постъпи точно така, както настояваше Маноло Йейнс.

По-малко от месец след този разговор, както Лио Нюболд щеше да се изрази по-късно, „целият дяволски покрив рухна“.

 

 

Събитията започнаха на 14 август в 11:12 ч., когато температурата в Маями стигна 36°С, а влажността — 85%. През този ден детектив сержант Пабло Грийн оглавяваше дежурния екип, когато в офиса на „Убийства“ се получи сигнал за убийство в квартал „Пайн теръс“ на булевард „Бискейн“ и Шейсет и девета улица.

Жертвите бяха съпрузи от латиноамерикански произход на шейсетина години на име Лазаро и Луиза Урбина. След като почукал и не получил отговор, един от съседите им надникнал през прозореца. Когато видял двете завързани фигури, той разбил вратата и няколко секунди по-късно се обадил в полицията.

Убитите съпрузи бяха в дневната на четиристайния си апартамент. И двете жертви бяха пребити, телата им бяха нарязани с нож и жестоко обезобразени. По пода около тях се бяха събрали локви кръв.

Сержант Грийн, ветеран в полицията на Маями с двайсетгодишна служба, висок, строен, с щръкнали мустаци, спешно затърси кого да прати.

Той стана и огледа офиса на „Убийства“, но единственото, което видя, беше, че бюрата на всички детективи са пусти. Помещението бе просторно, с шест редици малки метални бюра, поставени едно до друго и отделени с високи до рамото паравани. На всяко от тях имаше многолинейни телефони, по няколко огромни купчини папки, а тук-там и компютърни терминали. Всички детективи имаха свои бюра и повечето се опитваха да оставят в сивото еднообразие личното си присъствие със семейни снимки, рисунки или карикатури.

В цялата стая имаше само две секретарки, които отговаряха на телефона. Както всеки друг ден, днес звъняха граждани, журналисти, членове на семействата на жертвите, които искаха информация за смъртта на роднините си, политици, които търсеха обяснение за внезапното покачване на убийствата, и кой ли още не.

Грийн знаеше, че всички налични детективи са по работа и че през по-голямата част от лятото отделът изглеждаше точно както днес. Собственият му четиричленен екип разследваше осем убийства, останалите екипи бяха подложени на същото напрежение.

Щеше да му се наложи лично да отиде до „Пайн теръс“. При това бързо.

Грийн погледна към купищата писмена работа върху бюрото си — доклади за престъпления и други документи, които се трупаха вече втора седмица и лейтенант Нюболд го притискаше да ги обработи. Той облече сакото си, провери кобура под мишницата си, след което тръгна към асансьора. По радиотелефона на необозначената си полицейска кола щеше да се свърже с един от хората си и да извика някого да му помага, но се съмняваше, че това ще стане бързо, защото знаеше, че всички са претрупани с работа.

Колкото до досадната и безкрайна писмена работа, Грийн мрачно си помисли, че ще му се наложи да се върне и да придвижи част от нея вечерта.

 

 

Петнайсетина минути по-късно Грийн пристигна на „Пайн теръс“, номер 18, вече опасан с официалната жълта лента: „ПОЛИЦИЯ — НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ!“. Той приближи до униформения полицай, застанал между входа на блока и малката тълпа любопитни.

— Полицай Франкъл? Аз съм сержант Грийн. Какво е положението?

— Тук бяхме първи с моя партньор, сержант — докладва Франкъл. — Не сме пипали нищо. — После посочи към застаналия встрани набит, брадат мъж. — Това е господин Хавиер. Той е съседът, повикал полицията.

Брадатият се приближи.

— Когато видях през прозореца онези трупове — каза той, — веднага разбих вратата. Може би не трябваше…

— Не се безпокойте. Винаги има шанс някой да е останал жив.

— Семейство Урбина определено бяха мъртви. Не ги познавах добре, но никога няма да забравя…

— Господин Хавиер е направил две неща — прекъсна го Франкъл. — Използвал е телефона вътре, за да повика полицията, и е изключил радиото.

— Свиреше ужасно високо — рече Хавиер. — Не можех да разговарям по телефона.

— Да сте правили нещо друго с радиото? — попита Грийн. — Например да сте сменяли програмата? Или пък да сте пипали нещо друго?

— Не, сър — унило отвърна Хавиер. — Мислите ли, че съм замазал някакви отпечатъци?

„Всички са специалисти детективи“ — помисли си Грийн.

— Рано е да се каже, но ще сме ви благодарни, ако ни позволите да вземем отпечатъците ви, за да ги сравним с другите. — Детективът се обърна към Франкъл: — Останете във връзка с господин Хавиер. По-късно днес ще имаме нужда от него.

Когато влезе в апартамента на семейство Урбина, сержант Грийн веднага разбра, че онова, което вижда, не е обикновен случай, а ужасно и критично продължение на вероятната поредица от отвратителни серийни убийства. Подобно на повечето старши служители в отдела, той беше в течение на разследванията на другите екипи и знаеше за януарското убийство на Хоумър и Бланш Фрост в Коконът гроув. Знаеше и за случая „Хенънфелд“ във Форт Лаудърдейл отпреди близо три месеца, който толкова приличаше на другия. А сега тук — ужасяващо ясно — беше третата аналогична кланица.

Грейн реагира бързо и взе закачения на колана му джобен полицейски радиотелефон, за да се обади на няколко места.

Първо повика екип за идентификация — най-неотложната работа в подобни случаи. Незабавно трябваше да се съберат и най-дребните улики. Но диспечерът му съобщи, че всички екипи за идентификация са заети с други случаи и нямаше да има свободен най-малко още час. Пабло Грийн кипна. Знаеше, че всяко забавяне може да доведе до изчезването на улики. Но ругатните нямаше да постигнат нищо и той си замълча.

При втория разговор, когато повика патоанатом, за да огледа жертвите, търпението му се изчерпа. Казаха му, че няма и свободен патоанатом, но че щели да му пратят „при първа възможност“.

— Не ми върши работа — отвърна той, като се опитваше да не крещи, но знаеше, че не е в състояние да направи нищо. При следващия разговор постигна същите резултати: нямаше свободни щатски прокурори — един от тях в момента бил в съда и щял да се опита да пристигне след час.

„В момента се променят“, помисли си Грийн. До неотдавна всяко повикване на местопрестъплението предизвикваше незабавна реакция, но очевидно вече не бе така. Предполагаше, че всичко това е част от упадъка на обществените ценности. Във всеки случай определено не се дължеше на намаляването на броя на убийствата.

Успя да се свърже по радиотелефона с лейтенант Нюболд и като подбираше внимателно думите си, тъй като разговора слушаха и други, му обясни неотложната необходимост от бързи действия в „Пайн теръс“. Нюболд му обеща незабавна помощ. Освен това Грейн предложи да съобщят на сержант Ейнсли и детектив Куин. Нюболд се съгласи и добави, че самият той също ще дойде на местопрестъплението.

Грийн отново насочи вниманието си към жертвите. Точно както и в другите два случая, мъжът и жената бяха завързани един срещу друг, със запушени уста. Най-вероятно така ги бяха принудили с беззвучен ужас да наблюдават изтезанията един другиму.

Сержант Грийн скицира положението им, без да пипа нищо, преди да е пристигнал екипът за идентификация. На една маса той забеляза плик с написан отгоре адрес — писмото беше извадено и пликът бе оставен отворен. Той внимателно го обърна с джобно ножче и успя да прочете пълните имена на съпрузите Урбина, които прибави към бележките си.

Върху малко бюро близо до труповете Грийн откри портативно радио — явно онова, което Хавиер беше изключил. Детективът погледна настройката: FM 105.9. Знаеше станцията — „Хот 105“. Хардрок!

После, като се движеше все така предпазливо, приглаждайки мустаците си, замислен, Грийн огледа другите стаи.

Всички чекмеджета в двете спални бяха отворени, вероятно от нападателя. Върху едно от леглата беше изпразнено съдържанието на дамска чанта и на мъжки портфейл. Нямаше пари, но бяха оставени някои дребни бижута.

Всяка от спалните имаше отделна баня с тоалетна и макар че екипът за идентификация щеше подробно да огледа и двете, надникна и там. Не забеляза нищо съществено. Дъската на тоалетната чиния в по-голямата баня бе вдигната и вътре имаше урина. Детективът си отбеляза тези факти, макар да знаеше, че нито урината, нито чинията можеха да доведат до идентифицирането на когото и да е.

Върна се в дневната и освен познатата смрад от откритите рани усети някаква нова миризма. Когато се приближи до жертвите, тя се усили. Тогава откри източника й. До ръката на убитата жена имаше бронзово гърне с нещо, което приличаше на човешки екскременти, отчасти потопени в урина.

Понякога в работата му имаше мигове, в които на Пабло Грийн му се искаше да е избрал друга професия.

Докато отстъпваше назад, той си напомни, че не е нещо ново престъпниците да се изхождат на местопрестъплението — обикновено по време на взлом в заможни домове, навярно като израз на презрение към отсъстващите собственици. Но не можеше да си спомни да е виждал такова нещо при случай на убийство, особено като имаше предвид ужасната смърт на двамата старци. Добър, приличен семеен човек, Грийн се изпълни с ярост към нападателя. „Що за гаден човешки боклук е този?“

— Какво казваш, Пабло? — разнесе се глас откъм външната врата. Беше на току-що пристигналия Нюболд и Грийн разбра, че е приказвал на глас.

Все още развълнуван от чувство, което рядко изпитваше или проявяваше, сержантът посочи към двата трупа, а после и към гърнето.

Лио Нюболд се приближи и огледа сцената.

— Не се тревожи — тихо каза той. — Ще хванем това копеле. А когато го направим, така ще разчепкаме случая, че кучият син непременно да бъде осъден на смърт.

Нюболд си спомни и не толкова отдавна изречените думи на майор Йейнс: „Погрижи се да не остане нищо недовършено. Спри се на всяка подробност — и най-вече търси връзки между случаите“.

Е, детективите от отдела знаеха за вероятната връзка между убийствата на семействата Фрост и Хенънфелд във Форд Лаудърдейл, а сега, след новото двойно убийство, толкова ясно свързано с другите две, неизбежно изникваше въпросът дали могат да постигнат нещо повече, като го обединят с предишните две разследвания и ги разглеждат като серийни. Дали това нямаше да доведе дори до откриването на заподозрян?

Нюболд не вярваше. Освен това бе сигурен, че ще се появи друго предположение, за което щяха да допринесат медиите и което почти сигурно щеше да доведе до усилване на натиска, оказван върху отдел „Убийства“ и изобщо върху полицейското управление.

Но в този момент най-важно беше да съсредоточат усилията си върху този последен случай, успоредно с подновяването на разследванията на другите два. Нямаше съмнение, че отделът си има работа с чиста проба сериен убиец.

— Успяхте ли да се свържете с Ейнсли и Куин? — попита Грийн.

Нюболд кимна.

— Идват. Казах на Куин да повика и колегата си от Лаудърдейл.

Няколко минути по-късно пристигна четиричленен екип за идентификация, почти незабавно последван от патоанатома Сандра Санчес. На когото и да се бе обаждал след спешното позвъняване на Грийн от местопрестъплението, Нюболд очевидно беше преодолял всички препятствия, навярно като бе разговарял с някой много по-високопоставен в управлението.

През следващите пет часа работата напредваше бързо. Останките на Лазаро и Луиза Урбина бяха прибрани в найлонови чували и откарани в окръжната морга, където по-късно вечерта щяха да бъдат подложени на аутопсия. Сержант Грийн щеше да присъства и отново щеше да отложи писмената си работа поне с още един ден. А дотогава тя щеше да нарасне.

Макар че трябваше да се извърши подробно проучване и анализ на много от уликите, събрани от екипа за идентификация, още в самото начало изникна огромно разочарование.

— Почти сигурно е, че престъпникът е бил с ръкавици — каза специалистката по отпечатъци Силвия Уолдън. — Има само няколко петна от онези, каквито оставят латексовите хирургически ръкавици — същите като в „Роял Колониъл“. Освен това ми се струва, че онзи, който е извършил това, знае достатъчно, за да използва два чифта, тъй като с един чифт след известно време ще се появят отпечатъци. Тук-там има следи от пръсти, разбира се, и аз ще ги проверя, но най-вероятно не са на убиеца.

Грийн поклати глава и измърмори:

— Благодаря.

— За нищо — отвърна Уолдън.

Няколко часа преди това Ейнсли и Бърнърд Куин бяха пристигнали на „Пайн теръс“ и се съгласиха с Нюболд и Грийн, че търсят един-единствен сериен убиец.

На излизане Ейнсли повторно огледа местопрестъплението, преди да вдигнат труповете на жертвите, и обърна специално внимание на бронзовото гърне. В него и в съдържанието му имаше нещо, което пораждаше някаква идея, смътен спомен, непълен образ, който детективът не можеше да определи. Ейнсли се върна при гърнето на два пъти, като се надяваше, че неуловимата мисъл ще се проясни.

Може би в крайна сметка нямаше абсолютно нищо, реши той, нищо, освен собствената му умора от сцените на трагична смърт и навярно желанието му да открие нова отправна точка. Сигурно онова, от което се нуждаеше в момента, беше да се прибере вкъщи и да прекара вечерта със семейството си… да се посмее по време на вечеря… да помогне на Джейсън с домашните… да се люби с жена си… и може би на сутринта мозъкът му щеше да е готов с някои отговори.

Но следващата сутрин не роди нови идеи. На паметта му бяха нужни още четири дни, за да се събуди с драматична, удивителна яснота, когато Ейнсли най-малко го очакваше.