Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Втора глава

— Ще ти кажа всичко — съобщи Дженсън, все още седнал в стаята за разпити в отдел „Убийства“ заедно със Стивън Круз.

Докато писателят излагаше историята, Круз слушаше и се опитваше да скрие удивлението, недоверието и накрая примирението си, но безуспешно. Когато Дженсън свърши, след продължително мълчание адвокатът рече:

— Патрик, сигурен ли си, че не си измислил всичко това, че не е нов роман, който се готвиш да напишеш? Нали не си организирал цялата история, за да разбереш какво мисля?

— Някога може би щях да го направя — мрачно отвърна Дженсън. — За съжаление всяка моя дума е истина.

Дженсън изпитваше донякъде облекчение, че поне в известен смисъл всички карти са свалени. С всяка изречена дума бремето се облекчаваше. Здравият разум обаче го предупреждаваше, че чувството му е илюзорно. Следващите думи на Круз го потвърдиха.

— Според мен на първо място се нуждаеш не толкова от адвокат, колкото може би от свещеник, за да ти прочете молитва.

— И дотам може да се стигне — рече Дженсън. — В момента имам адвокат и искам от теб да теглиш чертата. Какво е положението ми? Какво трябва да се опитам да постигна? Какви са шансовете ми?

— Добре! — Круз се изправи и започна да се разхожда напред-назад из малката стая. — Според онова, което ми каза, ти си сериозно замесен в убийството на петима души. На бившата ти съпруга и приятеля й и на онзи човек в инвалидната количка, Райс. После на Густав и Елиънър Ърнст, които бяха важни хора и недей да си мислиш, че това няма значение. Освен това случаят „Ърнст“ очевидно е предумишлено убийство. За него със сигурност, а може би и за първите двама души ще бъдеш осъден на смърт. Как ти се струва?

Дженсън понечи да отговори, но Круз му махна да замълчи.

— Ако беше убил само бившата си жена и приятеля й, можех да пледирам за престъпление от страст. В случаите, в които оръжието на престъплението е огнестрелно, максималната присъда е трийсет години. Тъй като досието ти е чисто, щях да искам по-малко, навярно петнайсет, даже десет. Но с другото убийство… — Адвокатът поклати глава. — Това променя всичко.

Той погледна през прозореца.

— Трябва да свикнеш с едно нещо, Патрик. Дори да не те осъдят на смърт, няма начин да избегнеш затвора, навярно за много време. Струва ми се, че е малко вероятно двамата с теб някога отново да играем скуош.

Дженсън направи гримаса.

— След като вече знаеш що за човек съм, съмнявам се, че изобщо би искал.

Круз само махна с ръка.

— Оставям подобни преценки на съдиите и заседателите. Но докато съм твой адвокат… а, между другото, скоро двамата с теб трябва да си поговорим за хонорара, и те предупреждавам, че не взимам евтино… Така или иначе, като адвокат, независимо дали харесвам клиентите си — имало е и такива, които не съм харесвал, — аз им давам всичко, на което съм способен, а истината е, че съм добър!

— Приемам всичко това — отвърна Дженсън. — Но имам още един въпрос.

Круз седна на стола си.

— Питай.

— Какво е положението на Синтия? Първо, защото не е съобщила онова, което е знаела за убийството на Наоми и Холмз, и после за укриване на веществени доказателства — пистолета, дрехите, записа и всичко останало?

— Почти сигурно ще бъде обвинена за възпрепятстване на правосъдието, а това е сериозно престъпление, особено в случай на убийство е изключително тежко. Освен това ще я обвинят в съучастие и за всичко това навярно ще влезе в затвора за пет години, дори десет. От друга страна, ако има първокласен адвокат, може да се измъкне с две години или дори, макар да не е много вероятно, с условна присъда. Във всеки случай с политическата й кариера е свършено.

— Значи казваш, че тя може да се измъкне по-леко от мен?

— Разбира се. Ти призна, че си извършил убийството. Тя не е знаела предварително и каквото и да е направила, е било след него.

— Но в случая с убийството на семейство Ърнст — родителите на Синтия — тя знаеше предварително. Сама замисли всичко.

— Така казваш ти. И съм склонен да ти вярвам. Но според мен Синтия Ърнст ще отрича всичко и как ще докажеш, че си прав? Кажи ми: тя срещала ли се е с онзи Върджило, който според думите ти е извършил убийството?

— Не.

— Излагала ли е нещо писмено до теб, когато и да било?

— Не. — Той замълча. — Но, чакай… всъщност има нещо. Не е много, но… — Дженсън му разказа за брошурата с плана на улиците в „Бей пойнт“, върху който Синтия беше обозначила къщата на родителите си с кръстче и после в присъствието на Дженсън бе написала работното време на прислужницата и отсъствието на иконома Паласио и жена му всеки четвъртък вечер.

— Колко са думите?

— Навярно дванайсетина, някои са съкратени. Но почеркът е на Синтия.

— Както сам каза, не е много. Нещо друго? — Докато разговаряха, Круз си водеше бележки.

— Ами бяхме заедно на Каймановите острови — за три дни на Гранд Кайман. Тогава Синтия за първи път ми каза, че иска да убие родителите си.

— Без свидетели, предполагам?

— Ясно, не мога да го докажа. Но, чакай. — Дженсън разказа как са пътували поотделно и са резервирали стаи в различни хотели. — Аз летях със самолет на „Кайман еъруейс“, запазих си билета и все още е у мен. Тя взе самолет на „Америкън еърлайнс“ под името Хилда Шоу, видях билета й.

— Знаеш ли номера на полета?

— Беше сутрешен полет — единственият. Шоу трябва да е в списъка на пътниците.

— Това пак не доказва нищо.

— Доказва връзка, защото по-късно Синтия трябва да е изтеглила онези четиристотин хиляди долара от сметката си в банка на Кайманите.

Круз разпери ръце.

— Известно ли ти е, че е абсолютно невъзможно да накараш банка на Кайманите да даде информация за сметката на свой клиент?

— Разбира се. Но ако предположим, че сметката на Синтия е регистрирана във вътрешната данъчна служба?

— А защо трябва да е регистрирана?

— Защото е точно така. — Писателят разказа как докато са били на Кайманите, той тайно преровил куфарчето на Синтия и след като разкрил съществуването на сметката, преписал основните данни. — Имам името на банката, номера на сметката, тогавашния баланс и името на човека, който е вложил парите като подарък — някой си „чичо Зак“. По-късно проверих: Густав Ърнст има брат Закари, който живее на Кайманите.

— Сега разбирам как си написал книгите си рече Круз. — А откъде е получила информацията данъчната служба?

— Синтия им е казала. Изглежда не е искала да нарушава американските закони и затова си е взела данъчен консултант — всъщност имам името и адреса му в Лаудърдейл, — който й е казал, че всичко ще е наред, стига да декларира лихвата и да си плати данъците по нея, както е и направила. В куфарчето й имаше писмо от данъчната служба.

— Подробностите, за което несъмнено си записал.

— Да.

— Напомни ми — рече Круз никога да не изпускам куфарчето си от ръце, когато си наблизо. — Лицето му потръпна в полуусмивка. — Всичко това изобщо не е толкова смешно, освен че Синтия Ърнст, която е действала толкова хитро, за да се запази чиста, все пак е оставила улики, които могат да говорят срещу нея. От друга страна, фактът, че притежава онези пари, не доказва абсолютно нищо, освен ако…

— Да?

— Освен ако тази усмивка на лицето ти, която не ми харесва много, не означава, че си премълчал нещо. Ако е така, дай да го чуем.

— Добре — каза Дженсън. — Разполагам с един запис. Намира се в банков сейф, за който само аз имам ключ. Той доказва всичко, което ти съобщих. А, да, другите документи — онези с бележката на Синтия за иконома Паласио, моите записки от Кайманите и самолетният билет също са в сейф.

— Стига си се правил на много умен. — Круз се приближи на сантиметри от лицето на арестанта и прошепна: — Това не е игра, Дженсън. Възможно е вече да си на път към електрическия стол, така че ако имаш някакъв важен запис, най-добре да ми разкажеш всичко за него. Веднага.

Дженсън покорно кимна, после обясни за записа, който тайно бе направил преди година и девет месеца по време на обеда в Бока Рътон. Тогава Синтия беше одобрила да наемат Върджило за убийството на родителите й, беше се съгласила да плати по двеста хиляди долара на колумбиеца и на Дженсън, беше му обяснила собствените си планове да имитира другите серийни убийства. Пак тогава писателят й каза, че Върджило е убил младежа на инвалидната количка, информация, която тя беше запазила за себе си.

— Господи Боже! — Круз замълча и се замисли. — Това може да промени всичко… Е, не всичко. Но много.

 

 

— Клиентът ми е готов да сътрудничи при определени условия — съобщи на Ноулс Стивън Круз, когато разговорът в стаята за разпити се възобнови.

— По какъв начин да ни сътрудничи? — попита Кързън Ноулс. — Защото разполагаме с всички необходими доказателства, за да осъдим господин Дженсън за убийството на Наоми Дженсън и Килбърн Холмз. Освен това, както изглежда, ще получи смъртна присъда.

Дженсън пребледня. Той неволно се пресегна и докосна Круз по ръката.

— Давай, кажи им.

Адвокатът се обърна към него и яростно го изгледа.

— Какво искате да ми кажете? — с лека усмивка попита Ноулс.

Круз възвърна хладнокръвието си.

— Като съдя по всичко това тук, изглежда нямате чак толкова доказателства срещу съветник Ърнст.

— Не разбирам защо ви интересува, Стив, но щом питате, ще ви отговоря, че разполагаме с достатъчно. По онова време тя работеше в полицията и носи наказателна отговорност за съучастничество, подстрекаване и укриване на престъпление. Навярно ще искаме присъда от двайсет години затвор.

— И навярно ще намерите съдия, който ще й даде пет, а може би и две. Възможно е даже да се измъкне.

— Това не е възможно, но продължавам да не разбирам…

— След малко ще разберете — увери го Круз. — Изслушайте ме, моля. Ако се договорим с вас, той може да ви донесе много по-голяма награда: Синтия Ърнст върху поднос като действителният убиец на родителите си Густав и Елиънър Ърнст. — В стаята настъпи мълчание. Чуваше се дори дишането. Всички погледи бяха насочени към Круз. — От вас с Ейнсли зависи какво наказание ще поискате в този случай, Кързън, но очевидно ще можете да получите максималното.

Опитният юрист никога не проявява изненада и лицето на Ноулс остана безизразно. Все пак той видимо се поколеба, преди да попита:

— И с каква магия ще го постигне клиентът ви?

— Той разполага с два документа, които уличават госпожа Ърнст, а също — което е по-важно — с касетофонен запис. Нередактиран. Всичко е на сигурно място, където не може да го достигне и заповед за обиск. Записът съдържа абсолютно всички доказателства, които ви трябват, за да я осъдите, лично от устата на Синтия Ърнст.

Круз продължи да разказва и като се консултираше с бележките си, в най-общи линии очерта характера на записа, макар че пропусна да спомене директно за Патрик Дженсън или за убийството на инвалида. Вместо това адвокатът каза:

— В записа също се споменава, и предполагам, че ще го сметнете за извънредна награда, името на друг човек, виновен за извършването на друго, съвсем различно и засега неразкрито убийство.

— Клиентът ви замесен ли е в тези други две престъпления?

Круз се усмихна.

— Това е информация, която в интерес на клиента си засега не трябва да ви разкривам.

— Вие лично слушали ли сте този предполагаем запис? Виждали ли сте документите, каквито и да са те?

— Не, не съм. — Круз очакваше този въпрос. — Но съм сигурен във верността на онова, което ми беше разказано, и ви напомням, че клиентът ми отлично си служи с думите и езика. Нещо повече, ако с вас стигнем до споразумение и доказателствата се окажат по-незначителни, отколкото ви обещаваме, всичките ни уговорки ще се смятат за недействителни.

— И няма да имат никаква стойност — рече Ноулс.

Круз сви рамене.

— Предполагам.

— Но ако всичко стане както вие казвате, какво искате в замяна?

— За клиента ми ли? Всичко това да се вземе предвид, и да повдигнете обвинение в непредумишлено убийство.

Ноулс се разсмя.

— Стив, наистина трябва да ви го призная! Притежавате невероятен кураж. Направо не мога да си представя как можете да искате при тези обстоятелства просто да го потупат по рамото, при това го правите така невъзмутимо.

Круз сви рамене.

— На мен ми се струва логично. Но ако идеята не ви харесва, какво е вашето предложение?

— Нямам такова, защото ние с вас вече стигнахме дотам, докъдето можехме — отвърна Ноулс. — Оттук нататък всички решения ще зависят от Адел Монтесино и тя може би ще иска да се срещне с двама ни навярно още днес. — Прокурорът се обърна към Ейнсли. — Малкълм, да прекъснем разтвора. Трябва да телефонирам.

 

 

Ноулс тръгна за щатската прокуратура, а Стивън Круз се върна в офиса си в центъра на града, след като потвърди, че ще бъде на разположение.

Междувременно Нюболд, който разбираше, че ролята на полицейското управление става по-сложна, се посъветва с прекия си шеф майор Маноло Йейнс, началник на звено „Престъпления срещу личността“. На свой ред Йейнс разговаря с майор Марк Фигерас и като шеф на секцията „Криминално разследване“, той незабавно свика съвещание в кабинета си.

Когато Нюболд пристигна там заедно е Ейнсли и Ръби Боуи, те завариха Фигерас и Йейнс в напрегнато очакване. Седнаха край правоъгълната заседателна маса начело е Фигерас.

— Да повторим всичко, което ни е известно — каза Фигерас. — Всичко.

Обикновено, докато за цялостната дейност на отдел „Убийства“ се докладваше на началниците, с конкретните подробности за отделните случаи не бе така: на основата на принципа, че е полезно по-малко хора да знаят тайните на разследването. Но сега, по настояване на Нюболд, Ейнсли разказа за някогашните си съмнения, свързани със случая „Ърнст“, последвани от признанието на Елрой Дойл за четиринайсет убийства и за категоричното му отричане да е убил семейството на съветника.

— Разбира се, ние знаехме, че Дойл е роден лъжец, но с одобрението на лейтенанта аз се поразрових в нещата. — Ейнсли описа проверката си на докладите, въпросителните около убийството на семейство Ърнст и разследването на Боуи в Метро-Дейд и Тампа.

Той даде знак на Ръби, която продължи. Фигерас и Йейнс внимателно слушаха.

— Въпросът беше дали Дойл ми е казал истината за всичко останало, освен случая „Ърнст“? — обобщи накрая Ейнсли. — Оказа се, че е така и тогава повярвахме, че той не е убил съветника и жена му.

— Това не е доказателство, разбира се — замислено отбеляза Фигерас, — но е основателно предположение, сержант, и аз го подкрепям.

Беше очевидно, че двамата старши офицери гледат на Ейнсли като на основна фигура в обсъждането, явно отнасяйки се към него с уважение и на моменти с определена почит, което изглеждаше странно.

После Ейнсли и Боуи разказаха за проверката на кашоните от дома на Ърнст, за детството на Синтия и накрая — за веществените доказателства, уличаващи Патрик Дженсън в убийство: доказателства, които Синтия беше скрила. Всички тези подробности бяха толкова нови, че до този момент не бяха напускали границите на отдел „Убийства“.

После идваше арестуването на Дженсън същия ден и неговите обвинения срещу Синтия Ърнст, наред с твърдението му, че притежава документи и касетофонен запис.

Въпреки богатия си професионален опит Фигерас и Йейнс очевидно се стреснаха.

— Имаме ли някакви доказателства — попита Йейнс, — свързващи Синтия Ърнст с убийството на родителите и?

— За момента, не, сър — отвърна Ейнсли. — Тъкмо затова документите и записът на Дженсън са изключително важни, ако наистина са толкова убедителни, колкото твърди адвокатът му. Щатският прокурор би трябвало утре да разполага с всичко.

— Незабавно трябва да докладвам за това на началника — каза Фигерас. — И ако наистина се стигне до арест — на общински съветник, — той трябва да бъде извършен много, много внимателно. Въпросът е от извънредно значение. — Той свали очилата си, разтърка очи и измърмори: — Баща ми искаше да стана лекар.

 

 

— Да не си губим времето е игрички. — Щатската прокурорка на Флорида Адел Монтесино впери строгия си поглед в Стивън Круз. — Кързън ми съобщи за вашите фантазии клиентът ви да пледира за непредумишлено убийство, така че вече пуснахте малката си шегичка. А сега да погледнем действителността. Ето предложението ми: ако приемем, че документите и записът, предложени от вашия клиент, са наистина убедителни, и ако той се съгласи да даде свидетелски показания, с които да ги потвърди, няма да искаме за него смъртно наказание.

— Хей! — възкликна Круз, но лицето му остана безизразно.

Беше късен следобед. Внушителният кабинет е облицовани с махагон стени и с библиотека, пълна е тежки юридически книги гледаше към двор с фонтан. По-нататък се виждаха корпоративни небостъргачи, а в далечината синееше морето. Ако се използваше за маса, бюрото на Монтесино можеше да побере дванайсет души. Зад него, на огромен тапициран стол, който можеше да се накланя и върти във всички посоки, седеше щатската прокурорка: ниска, набита и за пореден път потвърждаваща професионалната си репутация на питбул.

Стивън Круз седеше срещу Монтесино, Кързън Ноулс бе от дясната му страна.

— Хей! — повтори адвокатът. — Това не е никаква сделка, в никакъв случай, при положение, че клиентът ми е задържан за престъпление от страст… нали си спомняте страстта, Адел — любов и огън. — Неочаквана усмивка придружи думите му.

— Благодаря, че ми напомнихте, Стив. — Монтесино, която малцина се престрашаваха да наричат с малкото й име, беше известна с чувството си за хумор. — Но искам да напомня нещо и на вас: доброволно загатнатата от вас и клиента ви възможност той да е замесен в още едно престъпление — в случая „Ърнст“, който е очевидно убийство. В такъв случай моето предложение да не искам смъртно наказание даже е великодушно.

— Тълкуването на „великодушието“ зависи от алтернативата — възрази Круз.

— Тя отлично ви е известна. Доживотен затвор.

— Предполагам, че предвиждате и допълнителна клауза: след десет години на губернатора да може да се препоръча помилване.

— В никакъв случай! — отвърна Монтесино. — С всичко това завинаги се свърши, когато премахнахме комисията за условно освобождаване.

От 1995 г. доживотната присъда във Флорида означаваше точно това — за цял живот. Наистина, след като излежеше десет години, затворникът можеше да подаде молба за помилване до губернатора, но в повечето случаи, особено, ако присъдата беше за предумишлено убийство — нямаше почти никаква надежда.

Дори да беше разтревожен, адвокатът не го прояви.

— А не забравяте ли нещо? Че като се има предвид тази ужасна алтернатива, клиентът ми може да реши да не ви даде записа и документите, за които говорихме, и да поеме риска от съдебния процес.

Монтесино посочи към Ноулс.

— Вече обсъждахме тази възможност — рече прокурорът, — и според нас клиентът ви цели лично отмъщение срещу госпожа Ърнст, чието име също се спомена. И за да постигне отмъщението си, той така или иначе ще ни даде записа и всичко останало.

— Ето какво ще направим — прибави Адел Монтесино. — Когато получим всички доказателства и разберем какво е направил клиентът ви, ние отново ще прегледаме възможността да пледирате за по-леко престъпление. Но не даваме никакви други гаранции. Така че: край на споровете и обсъжданията. Довиждане, господин адвокат.

Ноулс придружи Круз до външната врата.

— Ако искате да се договорим, върнете се скоро и като казвам скоро, имам предвид още днес.

 

 

— О, Господи! Боже мили! Да прекарам дните си в затвора! Невъзможно е, направо е немислимо! — Гласът на Дженсън премина в истеричен фалцет.

— Може и да е немислимо — отвърна Стивън Круз. Но в твоя случай не е невъзможно. Това е най-добрата сделка, която мога да ти осигуря, и освен ако не предпочиташ електрическия стол, който от гледна точка на признанията ти е напълно вероятен, съветвам те да я приемеш. — Адвокатът отдавна беше разбрал, че при излагането на реалните факти пред клиента идваше момент, в който действаха единствено простите, откровени думи.

Седяха в една от стаите за разговор в затвора на окръг Дейд. Бяха довели Дженсън под охрана от килията, в която го бяха преместили от недалечното полицейско управление. Навън се бе спуснал мрак.

За късния разговор Круз трябваше да получи специално разрешение, но телефонното обаждане от щатската прокуратура премахна всички пречки.

— Има още една възможност, и като твой защитник ще ти и кажа. Можеш да не им дадеш записа и да бъдеш съден само за убийството на Наоми и приятеля й. В такъв случай обаче над теб винаги ще виси опасността по-късно да се открие доказателство за съучастието ви със Синтия в убийството на семейство Ърнст.

— Ще се открие — мрачно отвърна Дженсън. — След като вече им казах, ченгетата, особено Ейнсли, няма да престанат да ровят, докато не успеят да го докажат. Ейнсли е разговарял с Дойл точно преди екзекуцията и после искаше да съобщи на Синтия нещо, което Дойл е казал за родителите й, но тя го прекъсна. Зная, че беше адски уплашена и се чудеше какво е открил Ейнсли.

— Знаеш ли, че някога сержантът е бил свещеник?

— Да. Може би това му дава някаква особена проницателност. — Дженсън поклати глава. — Ще им дам записа и документите. Сега вече искам всичко да се разкрие — достатъчно съм мамил и лъгал, — а пък искам и Синтия да си получи заслуженото.

— В такъв случай се връщаме на пледирането за по-леко престъпление, както ни предложиха — каза Круз. — Обещах да им дам отговор още тази вечер.

Това отне още половин час, но накрая Дженсън през сълзи призна:

— Не искам да умра на електрическия стол и ако това е единственият начин, предполагам, че ще го приема. — Той изпусна продължителна, дълбока въздишка. — Преди няколко години, когато се носех по върховете и получавах всичко, което си поисках, изобщо не съм си представял, че някой ден ще изпадна в такова положение.

— За съжаление — отвърна Круз — познавам и други, които казват абсолютно същото.

На излизане адвокатът се обърна и каза:

— Утре рано сутринта ще се погрижа да взема записа и документите.

 

 

На следващата сутрин Малкълм Ейнсли бе първият клиент, който влезе в клона на „Фърст Юниън“. Току-що бяха отворили банката и той отиде направо в кабинета на управителя. Секретарката понечи да го спре, но той показа служебната си карта.

Четирийсетгодишен, добре облечен, управителят погледна картата на Ейнсли и се усмихна.

— Е, сигурно на идване съм карал малко по-бързо от позволеното.

— Ще забравим за това — отвърна детективът, — ако ни помогнете в един дребен проблем.

Той обясни, че клиент на банката, в момента затворник, чака в необозначен полицейски автомобил навън. Щели да го придружат до банковия му сейф и полицията щяла да вземе съдържанието му.

— Вашият клиент прави това съвсем доброволно. Ако искате, можете да го попитате, така че не е необходима съдебна заповед. Бихме искали всичко да стане бързо и тихо.

— Аз също — каза управителят. — Мога ли да…

— Да, сър. — Ейнсли му подаде лист хартия, върху който Дженсън беше написал името си и номера на сейфа.

Щом видя името, управителят вдигна вежди.

— Това е като в книгите на самия господин Дженсън.

— Предполагам, че сте прав — отвърна Ейнсли. — С единствената разлика, че е истина.

По-рано сутринта същия ден, петък, Ейнсли бе отишъл в управлението, където съхраняваха личните вещи на Дженсън, взети веднага след арестуването му. Сред тях имаше връзка ключове, един от които сержантът извади — очевидно ключ за банков сейф.

Процедурата в трезора на банката беше кратка. Дженсън, чиито ръце бяха свободни, макар лявата му ръка да бе заключена с белезници за дясната на Ръби Боуи, подписа необходимите формуляри и отключи сейфа.

След като извадиха оттам кутията, напред пристъпи специалистка от екипа за идентификация. Тя си сложи гумени ръкавици, отвори капака и извади четири неща — стара, сгъната брошура, малка страница от бележник, самолетен билет и малка аудиокасета. Жената постави всичко в пластмасова кутия и я запечата. После щеше да отнесе вещите в лабораторията, където щяха да бъдат проверени за отпечатъци от пръсти. После щяха да направят на всяка една от тях по две копия, включително и на записа, който се смяташе за най-важен. Ейнсли щеше да отнесе оригиналните предмети и по един екземпляр от копията в щатската прокуратура. Вторият екземпляр оставаше за отдел „Убийства“.

— Това е всичко. Да вървим — каза сержантът.

Управителят, който стоеше отзад, попита:

— Господин Дженсън, забелязах, че кутията е празна. Ще ви трябва ли повече?

— Малко вероятно е — отвърна Дженсън.

— В такъв случай мога ли да получа ключа?

— Съжалявам, сър — поклати глава Ейнсли. Той е веществено доказателство и трябва да остане в нас.

— Но кой ще плаща таксата за сейфа? — попита управителят, докато посетителите излизаха.

 

 

По-късно Ейнсли занесе оригиналните документи и записа, както и копията им, на Кързън Ноулс в кабинета на главния прокурор. Върна се в отдел „Убийства“ и в кабинета на Лио Нюболд заедно с лейтенанта и Боуи прослуша копие на записа.

Качеството на звука беше отлично и всяка дума на Дженсън и Синтия се чуваше ясно. В един момент Боуи възбудено въздъхна:

— Точно както обеща Дженсън. Всичко е тук!

— Вижда се, че той направлява разговора — отбеляза Нюболд. — Предпазлив е, но се е постарал всичко важно да бъде записано.

— Синтия сама е попаднала в собствения си капан — рече Боуи.

Малкълм Ейнсли, чиито мисли бяха в пълен смут, не каза нищо.

 

 

Късно следобед се обадиха от щатската прокуратура и извикаха Ейнсли. Въведоха го в кабинета на Адел Монтесино. Там бе и Кързън Ноулс.

— Прослушахме записа — каза Монтесино. — Предполагам, вие също.

— Да, госпожо.

Тя кимна.

— Реших, че трябва лично да ви го кажа, сержант Ейнсли продължи прокурорката. — За следващия вторник е насрочено заседание на предварителния състав на съдебните заседатели, които ще решат дали е необходим съдебен процес. Ние ще искаме срещу съветник Синтия Ърнст да бъдат повдигнати три обвинения, най-важното от които е в предумишлено убийство. Ще ни трябвате като свидетел.

— За подготовка имаме почивните дни и понеделника, Малкълм, и ще ни е нужно цялото време: за свидетелите и веществените доказателства, включително и клетвени показания от вас за признанията на Дженсън — прибави Ноулс.

Ако нямате нищо против, още сега ще отидем в моя кабинет и ще започнем работа.

— Разбира се — автоматично измърмори Ейнсли.

— Нека ви кажа нещо, сержант — рече Монтесино. — Научих, че докато всички други са смятали случая „Ърнст“ за поредното серийно убийство, вие сте бил единственият, който не е повярвал и сте се заел — с търпение и огромно усърдие — да докажете обратното. Което в крайна сметка и постигнахте. Искам да ви благодаря и да ви поздравя за това и скоро ще споделя мислите си с други хора. — Тя се усмихна. — Починете си хубаво през нощта. Предстоят ни четири тежки дни.

 

 

Два часа по-късно, докато шофиране към дома си, Ейнсли си мислеше, че би трябвало да триумфира. Но той не изпитваше нищо друго, освен непреодолима тъга.