Артър Хейли
Детективи (3)

Трета глава

Малкълм Ейнсли се събуди от силно тупване — навярно неравност на пътя или по-вероятно миеща мечка. Труповете им осейваха цялата магистрала. Той се протегна и седна изправен, после погледна часовника си — десет минути след полунощ. Беше задрямал. Видя отбивка за Уест Палм Бийч, което означаваше, че са изминали една трета от пътя до Орландо. Хорхе, забеляза Ейнсли, караше в най-лявото платно сред сравнително натоварено движение.

Ейнсли взе телефона и набра номера на лейтенант Нюболд. Когато шефът му отговори, той каза:

— Добър вечер, сър.

— Здрасти, Малкълм. Наред ли е всичко?

Ейнсли погледна настрани.

— Лудият кубинец още не ме е убил.

Нюболд се засмя.

— Виж, проверих полетите и направих резервация. Мисля, че ще успееш да стигнеш в Торонто до утре следобед.

— Това е чудесна новина, лейтенант. Благодаря! — Шефът му съобщи подробностите: полет с „Делта“ в 10:05 ч. от Джаксънвил до Атланта и оттам с „Еър Канада“ до Торонто.

Щеше да стигне в Торонто само два часа по-късно от първоначално предвиденото, което наистина го облекчаваше. Положението обаче не беше идеално, тъй като родителите на Карън, които живееха на повече от един час път с кола от летище „Пиърсън“ в Торонто, бяха планирали някакво събиране за обед и той щеше да го пропусне. Но щеше да присъства на семейната вечеря.

— Накарай Родригес да те закара до Джаксънвил — продължи Нюболд. — Разстоянието е само деветдесет и шест километра — спокойно ще успееш. А когато се върнеш, ще измислим нещо за извънредните ти разходи.

— Това може би ще смекчи Карън.

— Разстроена ли беше? — попита Нюболд.

— Може и така да се каже.

Лейтенантът въздъхна.

— И с Дивайна беше същото, когато бях прекомерно зает. Не мога да я обвинявам. А, обадих се в щатския затвор. Обещаха ми да претупат формалностите, така че бързо да можеш да влезеш при Звяра.

— Чудесно.

— Помолиха за едно. Когато стигнеш на двайсетина минути път до Рейфорд, позвъни на лейтенант Нийл Хамбрик. Ето ти директния му номер.

Ейнсли го записа.

— Всичко е наред, лейтенант. Отново ви благодаря.

— Хей, приятно пътуване и добре да си прекараш в Торонто.

Ейнсли изключи телефона и се замисли за чудесните отношения между Нюболд и белите му подчинени. Подобно на повечето колеги в отдела, Ейнсли харесваше и уважаваше лейтенанта, ветеран с двайсет и четири годишен стаж в полицията, емигрирал на петнайсетгодишна възраст в САЩ от Ямайка заедно с родителите си. Младият Лио следвал криминология в университета в Маями и после на двайсет и две години постъпил в полицейското управление. Тъй като бе чернокож, политиката за даване на възможности на малцинствата от 80-те години беше ускорила произвеждането му в лейтенант, но за разлика от някои други бързи кариери, благодарение на очевидните способности на Нюболд, белите му колеги не го бяха намразили. Сега той караше осмата си година като шеф на отдел „Убийства“.

В страната бе изписано много за расовите противоречия в полицията на големите градове, най-вече за полицейското управление на Лос Анджелис, в което в продължение на много години нетърпимата дискриминация спрямо чернокожите — и полицаи, и цивилни — бе имала полуофициално одобрение отгоре. Едва сега в условията на озлобеност от всички страни там се правеха опити за постигане на равнопоставеност и справедливост. За разлика от Лос Анджелис полицейското управление в Маями беше преживяло същата болезнена промяна преди повече от десет години и със съвсем малки остатъци от миналото интеграцията вече бе постигната.

 

 

За голяма изненада на Малкълм, Карън спеше, когато й телефонира, за да й съобщи новата информация за пътуването си.

— Ще се видим утре към четири часа — завърши той.

— Ще повярвам, когато го видя — сънено, но с доловимо чувство на обич измърмори жена му.

Когато Ейнсли прекъсна връзката и се отпусна назад на седалката си, гласът на Хорхе прекъсна мислите му.

— Още ли си католик, сержант?

Въпросът бе неочакван.

— Моля?

Хорхе провираше синьо-бялата полицейска кола между многобройните тирове по магистралата. Когато излязоха на сравнително свободен участък, той продължи:

— Ами, някога си бил свещеник, а сега не си. Затова съм любопитен — още ли си католик?

— Не.

— Е, чудех се като католик, или поне като бивш католик, какво мислиш за това пътуване: за смъртното наказание, за това, че отиваш на среща със Звяра Дойл, преди да го вържат на стола, за това, че той знае благодарение на кого се е озовал там.

— Това е прекалено труден въпрос за този час.

Хорхе сви рамене.

— Няма проблем, ако не искаш да разговаряш за това.

Ейнсли се поколеба. Когато на трийсетгодишна възраст свали расото, той загърби семинарията, докторската степен в университета и петте години като енорийски свещеник. Просто си тръгна и изцяло се отказа от религията. Колкото до причините, освен неколцината близки приятели, на които се бе доверил, Ейнсли не говореше много и нямаше желание да оказва влияние на други. С времето обаче отговаряше на въпросите с все по-голяма готовност.

— В някои отношения — каза той — между ченгетата и свещениците няма голяма разлика. Свещеникът се опитва да помага на хората, бори се за справедливост — или поне така би трябвало. Ченгето от „Убийства“ иска да види убийците заловени и, ако ги обявят за виновни, да излежат присъдата си.

— Понякога — рече Хорхе — ми се ще да можех да говоря за това, да се изразявам правилно като теб.

— Имаш предвид смъртното наказание?

— Да, точно така. От една страна, аз съм ченге. Колко ченгета в тази страна наистина са срещу смъртното наказание? Двама? Може би трима? Но от друга страна, съм и католик. А църквата се противопоставя на смъртното наказание.

— Не бъди толкова сигурен, Хорхе. Под повърхността много религии изобилстват от лицемерие, защото приемат убийството, когато им изнася. О, известна ми е прекрасната теория. Преподавали са ми я. „Животът е Божи дар и никое човешко същество няма право да отнема живот.“ Но това е така само когато им е изгодно.

— И кога не им е изгодно?

— По време на война, когато хора, а не Господ, отнемат живот. И всички държави, които тръгват на война, още от старозаветните израилтяни, та чак до съвременна Америка — всички те приемат, че Бог е на тяхна страна.

Хорхе се засмя.

— Е, аз определено се надявам да е на моя страна.

— С някои от мошеничествата ти нямаш много шансове за това.

— Кой, аз ли? — попита Хорхе. — Ти си онзи, който е свалил расото. Не мога да си те представя в списъка на папските хора.

Ейнсли се усмихна.

— В последно време и в моя списък няма много папи.

— Как така?

— Някои от тях не се подчиняват на законите, които налагат на другите. Като папа Пий XII — чувал си за него. Точно той е оставил без внимание избиването на евреите от Хитлер и не е възразил, когато е бил в състояние да спаси живота им. Ето как религиите опрощават убийството без всъщност да заемат някаква позиция.

— Когато всичко излязло на бял свят, родителите ми потънали в срам — рече Хорхе. — Не се ли приказваше преди известно време, че църквата признава вината си?

— Да, през 1994-та, но всичко продължи само един ден. В Израел се появи копие на ватикански документ, в който се описвал „срама и разкаянието“ на католиците заради Холокоста. Но на следващата сутрин от Ватикана направиха категорично опровержение. „Може би някой ден, но не сега.“ Постъпиха като Галилей.

— Я се поясни.

— През 1633-та — отвърна Ейнсли — Галилей бил осъден за ерес и прекарал последните осем години от живота си под домашен арест — само защото доказал, че земята се върти около слънцето, обратно на католическата доктрина, според която земята е център на вселената и не се движи. Едва през 1992-ра, „след тринайсетгодишно проучване на Ватикана“, папа Йоан Павел II официално призна, че църквата греши — нещо, което науката бе доказала векове преди това.

— И църквата не е направила нищо! От 1633-та почти до днес?

— Три и половина века. Рим не бърза със собствените си изповеди.

Хорхе се засмя.

— Но ако аз използвам презерватив в петък, най-добре да се изповядам още в събота. Или не е така!

Ейнсли се усмихна.

— Знам, светът е безумен. Но да се върнем на въпроса ти. Когато бях свещеник, не ми харесваше каквато и да е форма на убийство. Все още е така. Но вярвам в закона и докато смъртното наказание е част от него, аз няма да му се противопоставям.

Докато говореше, Ейнсли си спомни за неколцината, наречени от прокурора „лунатици“, които твърдяха, че заради непреклонното му отричане виновността на Елрой Дойл не е доказана. Ейнсли не беше съгласен. Той вярваше, че виновността на Звяра е доказана, но сега отново се чудеше какви ли щяха да са признанията на Дойл.

— Ще останеш ли да присъстваш на екзекуцията? — попита Хорхе.

— Не, надявам се. Ще видим какво ще стане, когато стигнем там.

Хорхе замълча, после се обади:

— Из управлението се говори, че си написал книга на религиозна тема. Казаха ми, че си продал милиони екземпляри. Надявам се и да си направил милиони от това.

Ейнсли се засмя.

— Човек не забогатява от съавторство в книга по сравнителни религии. Нямам представа колко екземпляра са били продадени, обаче книгата излезе на много езици и все още може да се намери из библиотеките.

 

 

Часовникът на пулта за управление показваше 02:15 часа.

— Къде сме? — попита Ейнсли. Отново беше задрямал.

— Току-що минахме Орландо, сержант.

Ейнсли кимна и си спомни други, по-приятни пътувания по този маршрут. Знаеше, че от двете им страни се намира една от най-прелестните местности във Флорида. Магистралата от Орландо до Уайлдууд, на осемдесет километра пред тях, официално беше второкласен път. Там навън се криеха в мрака вълнисти хълмове, покрити с диви цветя, горички от високи борове, тихи езерца и дървета, разцъфнали в пъстри багри. По огромните полета пасяха крави, портокаловите горички бяха натежали от плод по това време на годината…

Флорида, замисли се Ейнсли, се бе превърнала в едно от желаните кътчета на света. Тук сякаш можеше да се открие всичко новаторско, изящно, артистично и вълнуващо, особено в Маями: разрастващ се, кипящ, разнороден котел, съдържащ много от най-доброто в съвременния живот. Но в същото време, мрачно си напомни той, бе и смесица от най-лошото.

Някога беше чел как през 1513 г. изследователят Понс де Леон измислил името на Флорида на основата на испанския израз „pascua florida“ — „сезон на цветята“. Днес името на слънчевия щат все още бе толкова вярно, колкото и тогава.

— Уморен ли си? — попита Ейнсли. — Искаш ли аз да карам?

— Не, добре съм.

Пътуваха вече малко повече от три часа, пресметна Ейнсли, и бяха изминали повече от половината разстояние. Като се имаха предвид второкласните пътища след междущатско шосе №75, на което скоро щяха да излязат, можеха да стигнат в Рейфорд към 05:30 часа.

Екзекуцията беше определена за 07:00 ч. и нямаше да имат почти никакво време. Освен ако не се отменеше в последната минута — малко вероятно в случая на Дойл.

 

 

Ейнсли се отпусна назад и положи усилия да подреди мислите си. Спомените му за Елрой Дойл и всичко, което се бе случило, приличаха на архивна папка, съдържаща хаос от бележки и страници.

Спомняше си, че за първи път видя името на Дойл преди година и половина, когато се появи в съставения от компютър списък на потенциалните заподозрени. По-късно, когато Дойл стана основният заподозрян, отделът извърши широко разследване, което стигаше чак до ранното детство на престъпника.

Когато започнаха убийствата, Елрой Дойл беше на трийсет и две. Бе роден и израснал в квартала на „бедните бели“ в Маями, известен като Уинууд. Макар името му да не се изписва на официалните карти, Уинууд обхваща район от шейсет улици в центъра на Маями, предимно с бедно бяло население, плюс мрачната статистика на голяма престъпност, безредици, грабежи и полицейска бруталност.

Точно на югозапад от Уинууд се намира Оувъртаун, също необозначен на картите, предимно с бедно чернокожо население, плюс тъжната статистика на престъпността.

Бюла, майката на Елрой Дойл, беше проститутка, наркоманка и алкохоличка. Тя казваше на приятелите си, че бащата на сина й „мо’е да е ’секи от стотиците тъпкачи“, макар по-късно да твърдеше пред Елрой, че най-вероятният му баща изтърпява доживотна присъда в затвора „Бел Глейд“ във Флорида. Въпреки това Елрой се запозна с дълъг списък от други мъже, които живееха с майка му за различни периоди от време и помнеше мнозина от тях с пиянските побоища и сексуалните извращения спрямо него.

Въпросът защо Бюла Дойл изобщо имаше дете след няколкото си предишни аборта получаваше простото обяснение: „просто не й останало време да се избави от хлапето“.

Накрая Бюла, изключително практична жена, обучи сина си на дребни престъпления и как да избягва „да му сцепят гъза“. Елрой усвояваше бързо. На десетгодишна възраст крадеше храна за себе си и за Бюла и отмъкваше всичко, което се изпречеше пред очите му. Обираше другите момчета в училище. Помагаше му това, че беше едър за възрастта си и свиреп побойник.

Под наставничеството на Бюла, Елрой се научи да се възползва от снизходителните по отношение на малолетната престъпност закони. Въпреки че на няколко пъти го бяха арестували за нападения, кражби и дребни обири, винаги го освобождаваха под опеката на майка му само с шляпване по ръката.

Както много по-късно научи Малкълм Ейнсли, на седемнайсетгодишна възраст за първи път заподозряха Елрой Дойл в убийство. Заловиха го да бяга от района, в който беше извършено престъплението и го задържаха за разпит. Тъй като бе малолетен, доведоха майка му в полицейския участък и в нейно присъствие детективите подложиха Дойл на разпит.

Ако бяха открили сигурни доказателства срещу него, Елрой щеше да бъде обвинен в убийство като възрастен. Бюла обаче разбираше достатъчно, че да откаже да сътрудничи и не позволи синът й доброволно да даде отпечатъци, които можеха да го свържат с намерения близо до местопрестъплението нож. Накрая полицията освободи Дойл поради липса на достатъчни улики и убийството остана неразкрито.

Години по-късно, когато го заподозряха в серийните убийства, детското му досие остана затворено и не можаха да открият отпечатъците му в архива.

След като на осемнайсетгодишна възраст Дойл официално стана възрастен, той продължи да използва придобитите си като дете улични умения. Никога не го хванаха и затова нямаше криминално досие като възрастен. Едва много по-късно, когато полицейското управление се разрови в миналото му, извадиха на бял свят важна информация, останала забравена или скрита.

 

 

Гласът на Хорхе рязко го откъсна от мислите му.

— Трябва да заредим бензин, сержант. Хайде да спрем в Уайлдууд, хей там точно пред нас.

Беше почти 03:00 часът.

— Добре, но напълни резервоара бързо. Междувременно аз ще изтичам вътре и ще донеса кафе.

— И пържени картофки. Не, нека са палачинки.

Ейнсли нежно погледна към него и разбра защо понякога приема Хорхе като свой син.

Когато поеха по отбивката, двамата мъже видяха светлините на няколко бензиностанции. Уайлдууд бе традиционно магистрално кръстовище — през деня хаотичен конгломерат от пълни с боклуци туристически магазини, а през нощта спирка за презареждане на тираджии.

Хорхе избра най-близката бензиностанция, която носеше знака на „Шел“. Зад нея имаше денонощна закусвалня, край която бяха паркирани автомобили. Пет-шест силуета се бяха струпали един до друг около две от колите. Когато синьо-белият полицейски шевролет приближи, те вдигнаха глави и обърнаха лица.

После картината с невероятна скорост започна да се променя. Фигурите се разделиха, някои се дръпнаха настрани, други се затичаха и групичката се превърна в размахващи се ръце и крака. Вратите на паркираните коли се отваряха, фигурите се хвърляха вътре и още докато затваряха, автомобилите потегляха и изчезваха. Поемайки по местните пътища и избягвайки главната магистрала, те бързо се скриха от поглед.

Хорхе и Ейнсли се разсмяха.

— Ако тази нощ не свършим нищо друго — отбеляза Ейнсли, — поне попречихме на продажба на дрога.

И двамата знаеха, че I–75 е опасен път късно през нощта. Освен пласьори на дрога, тук имаше джебчии, крадци и проститутки и всички те само чакаха подходящ момент, за да се хвърлят в действие.

Но видът на полицейската кола променяше всичко.

Ейнсли даде на Хорхе пари за бензин и после купи от закусвалнята кафе и палачинки, като запази сметката, за да му я изплатят по-късно. В допълнение за това си пътуване двамата щяха да получат и извънредно заплащане.

Продължиха отново по I–75, отпивайки от кафето през дупките в пластмасовите капаци на картонените чаши.