Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Елрой Дойл беше отведен в затвора на окръг Дейд и обвинен в предумишленото убийство на Кингсли и Нели Темпон. Както изискваше законът, по време на двайсет и четири часовия му арест в съседната съдебна сграда на окръга проведоха изслушване за пускане под гаранция. Не се налагаше Дойл да говори — щеше да го направи по време на предварителното изслушване две до три седмици по-късно. Вместо това съдът му назначи защитник и той формално поиска пускане под гаранция, което също толкова формално бе отхвърлено.

Дойл не прояви интерес към процедурата, отказа да разговаря с адвоката си и се прозяваше пред очите на съдията. Когато обаче трябваше да го отведат от съдебната зала и приставът го хвана за ръката, престъпникът удари човека в корема толкова силно, че той се преви надве. Двама от охраната и един от затворническите служители мигновено се хвърлиха върху Дойл, нанесоха му няколко удара, оковаха го във вериги и го отведоха. В затворническата килия тримата отново го заблъскаха с юмруци, докато не се отпусна в ръцете им.

Макар че официалното решение в случая вече зависеше главно от щатските прокурори, екипът от специалисти по идентификация и детективи от отдел „Убийства“ продължаваха да събират улики.

В един от храстите в градината на семейство Темпон, близо до мястото, където беше задържан Елрой Дойл, откриха окървавения нож „Боуи“. Лабораторните анализи на ножа показаха, че по дръжката има негови отпечатъци и че кръвта по острието и дръжката са идентични с тази на двете жертви. Освен това доктор Сандра Санчес, патоанатом на окръг Дейд, бе готова да свидетелства, че точно този нож „Боуи“, идентифициран по характерните белези и зъбци, е действителното оръжие, с което са убити Кингсли и Нели Темпон.

Според Санчес обаче това не беше ножът, използван при убийството на семействата Фрост, Урбина и най-накрая Ърнст. Подробностите за раните от убийствата в Клиъруотър и Форт Лаудърдейл още не бяха получени за сравнение.

Когато разговаряше с детективите и екипа за идентификация, Санчес добави:

— Това не означава, че Дойл не е извършил другите убийства. Ако се съди по типа на раните, според мен го е направил той. Но може би си е купил повече от тези ножове и когато претърсите жилището му, вие ще ги намерите.

Но за голямо разочарование на детективите и прокурорите, които се надяваха на окончателно разрешаване на предишните случаи, сред оскъдното имущество на Дойл не бяха открити ножове, нито каквито и да е други улики.

Твърдите доказателства в случая „Темпон“ обаче, продължаваха да се трупат. Откритата по дрехите и обувките на Дойл кръв отговаряше на пробите, взети от двете жертви. Материята, взета изпод ноктите му незабавно след арестуването, съдържаше нишки от дрехите на Кингсли Темпон и негов косъм. Кървавите отпечатъци от обувки на местопрестъплението бяха идентични с кецовете, които носеше Дойл, а отпечатъкът от палеца му, също кървав, бе открит на страничната врата на къщата.

Разполагаха и с показанията на дванайсетгодишния Иван Темпон. Щом се възстанови от шока, той се прояви като спокоен, убедителен свидетел. Първо на детектив Дайън Джейкъбо, а по-късно и на щатския прокурор детето разказа как през полуоткрехнатата врата е видяло Дойл да измъчва и убива дядо му и баба му.

— Просто не сме имали по-лесен случай — каза щатската прокурорка Адел Монтесино, когато обявяваше спорното си решение да обвини Дойл само в убийството на семейство Темпон.

 

 

Докато на прокуратурата й трябваха повече от шест месеца, за да разгледа уликите и да се подготви за процеса, полицейското управление в Маями много по-бързо се занима с друг сериозен проблем — слабата работа по наблюдението на Елрой Дойл, довела до ненужната смърт на семейство Темпон. Тази информация беше известна само на неколцина от началниците. Детективите от отдел „Убийства“ бяха специално предупредени да не обсъждат въпроса с никого, включително и със семействата си.

В продължение на няколко дни полицейското управление със затаен дъх се чудеше дали някой репортер няма да се задълбае по-надълбоко от обикновените новини, колкото и драматични да бяха те. Друг проблем представляваше фактът, че Кингсли и Нели Темпон са чернокожи. Макар че в грешката на полицията нямаше нищо расистко, винаги имаше активисти, горящи от нетърпение да превърнат всяка възможност в расово противопоставяне.

После колкото и да бе странно — почти невероятно — онова, от което се страхуваха, не се случи: информационният бент издържа. Медиите, включително националните вестници и телевизия, се съсредоточаваха върху ужасното престъпление и изтъкваха факта, че най-после е заловен очевиден сериен убиец. Тук им помогна друг фактор. Малкият Иван Темпон, който, според думите на един журналист, „смело повикал полицията въпреки риска сам да бъде убит“, незабавно се превърна в национален герой.

Нямаше нито свободно ефирно време, нито излишни квадратни сантиметри във вестниците за повече информация.

Успоредно с това, тихомълком и зад кулисите, се обсъждаха наказанията на полицаите, свързани с, както беше казано, „убийството, което не би трябвало да бъде извършено“. Участваше дори началникът на управлението заради потенциалните щети за облика на полицията в случай, че истината излезеше на бял свят. Окончателното решение обаче зависеше от майор Марк Фигерас, шеф на секцията „Криминално разследване“, който ръководеше всички криминални отдели.

Фигерас изясни намеренията си:

— Искам да знам всичко до последната подробност, без да се премълчава и най-незначителната информация.

Заповедта бе предадена на лейтенант Нюболд, който проведе отделни едночасови разговори с Малкълм Ейнсли и Дан Дзагаки, записани на касетофон.

Макар че не спести нищо за действията на Дзагаки, Ейнсли хвърли върху себе си вината за това, че е променил първоначалната си преценка за младия детектив.

— Допуснах грешка — каза на Нюболд той. — Отговорността е моя и аз я поемам. Нямам никакво извинение.

Дзагаки се опита да се оневини и дори обвини Ейнсли в това, че не е дал ясни нареждания — твърдение, на което Нюболд не повярва.

Лейтенантът предаде доклада си и записите на майор Маноло Йейнс, началник на звено „Престъпления срещу личността“, който ги отнесе на майор Фигерас. Няколко дни по-късно той тихо обяви решението си.

Детектив Дзагаки получаваше мъмрене за „небрежност при изпълнение на служебни задължения“ и глоба в размер на шейсет работни часа, освен това го понижаваха в униформен полицай. Фигерас отбеляза пред Йейнс:

— Бих предпочел да изхвърля този кучи син. За съжаление, според правилника за държавните институции, небрежността не е нарушение, изискващо уволнение.

Сержант Ейнсли получаваше мъмрене за „лоша преценка“. Когато му съобщиха, той прие наказанието като основателно, въпреки че щеше да остане в личното му досие до края на полицейската му кариера.

Лейтенант Нюболд обаче имаше друго мнение.

Той отиде в кабинета на майор Йейнс и поиска незабавен разговор с него и Фигерас.

Йейнс вдигна очи от бюрото си.

— Държиш се много служебно, Лио.

— Въпросът наистина е служебен, сър.

— За какво се отнася?

— За сержант Ейнсли.

Йейнс с любопитство погледна Нюболд, после взе телефонната слушалка, тихо размени няколко думи и кимна:

— Ще ни приеме веднага.

Без да разговарят, двамата тръгнаха по коридора и секретарката ги въведе в кабинета на майор Фигерас.

— Зает съм, лейтенант — рязко каза Фигерас, — така че давай бързо.

— Сър, моля ви да преразгледате наказанието на сержант Ейнсли.

— Ейнсли ли моли за това?

— Не, сър. Аз ви моля. Ейнсли не знае, че съм тук.

— Вече взех решение. Не виждам причина да го променям. Ейнсли е виновен.

— Той го знае и се самообвинява много повече, отколкото трябва.

— Тогава защо, по дяволите, си тук?

— Защото сержант Ейнсли е един от най-добрите ни служители, майоре. Досието му е за пример, а процентът на разкрити случаи и качествата му на ръководител са изключителни. Предполагам, че знаете това. Майор Йейнс също. А… — Нюболд се поколеба.

— Продължавай! — изръмжа Фигерас.

Нюболд погледна двамата старши офицери в очите.

— Както почти всички в управлението знаят, наскоро към Ейнсли се отнесоха адски несправедливо. Струва ми се, че му дължим нещо.

Последва кратко мълчание. Фигерас и Йейнс се спогледаха, разбирайки точно какво има предвид Нюболд. После Йейнс тихо каза:

— Съгласен съм с лейтенанта, сър.

Фигерас свирепо погледна към Нюболд.

— Какво искаш?

— Деветдесетдневно мъмрене.

— Имаш го — след кратко колебание отвърна Фигерас. — А сега се махай!

Нюболд се подчини.

Сега вече Ейнсли щеше да получи мъмрене, което щеше да остане в досието му само деветдесет дни, след което наказанието и всички негови копия щяха да бъдат унищожени.

 

 

През следващите седмици и месеци Елрой Дойл постепенно престана да бъде в центъра на вниманието както на отдел „Убийства“, така и на медиите. Положението се промени за кратко по време на процеса, на който Ейнсли, доктор Санчес, Иван Темпон и други дадоха свидетелски показания, последвани от признаването му за виновен от съдебните заседатели и от произнасянето на смъртна присъда от съдията. Няколко месеца по-късно се забеляза слаб интерес при отхвърлянето на автоматичното обжалване на Дойл, последвано от съобщението, че самият Дойл не позволил по-нататъшно обжалване и че е определена дата за екзекуцията.

После за пореден път забравиха за Дойл — до вечерта, в която отец Рей Ъксбридж от Рейфордският затвор телефонира на сержант Малкълм Ейнсли.

Съобщението бе озадачаващо. Елрой Дойл, който щеше да седне на електрическия стол след осем часа, беше поискал преди да умре да се срещне с Малкълм Ейнсли.