Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— От всички задължения на ченгетата — каза детектив Чарли Търстън — наблюдението трябва да е най-гадното.

— И на мен определено не ми е любимо — съгласи се Брадфърд Андрюс. — Пък и този проклет дъжд само влошава нещата.

Търстън от „Убийства“ и Андрюс от „Грабежи“, и двамата в началото на трийсетте, седяха във временното си прикритие — микробус на електрическата компания „Пауър & лайт“ — Флорида. Бяха определени да следят Карлос Кинонес, един от шестимата заподозрени в серийните убийства, посочени от компютъра.

Полицейското управление разполагаше с най-различни автомобили, използвани за установяване на наблюдение над заподозрени. Сред тях имаше таксита, камиони на телефонни, газови и електрически компании, няколко коли за доставка на стоки и дори пощенски микробуси. Някои от тях бяха дарени или продадени на полицията от фирмите собственици. Други, конфискувани по време на акции срещу наркотрафиканти, им бяха дадени от съда. Видът на автомобила, с който се следеше даден човек, например Кинонес, се променяше всеки ден.

Детективите висяха вече близо два часа пред апартамента на Кинонес — една от многото бедняшки квартири в квартала, неофициално наричан „Град на свободата“.

Наближаваше 19:00 ч. и Брад Андрюс се прозяваше от скука. Той обичаше действието. Това се отнасяше за всички детективи и мнозина от тях бяха станали такива именно поради тази причина. И все пак през повечето време наблюдението изискваше тъкмо обратното. Налагаше се в продължение на часове да седят в автомобила и да зяпат през прозорците. Дори при хубаво време беше трудно да се концентрират върху работата си, без да си мислят за вечерята, спортуването или секса, или пък за пресроченото изплащане на ипотеката…

Вече час се сипеше проливен дъжд и пречеше на детективите да виждат добре какво става навън, а включването на чистачките само щеше да ги издаде. Монотонният ритъм на водните капки също не им помагаше — и двамата се унасяха.

Търстън видя прозявката на Андрюс.

— Разсъни се, бе, човек!

— Опитвам се — отвърна Брад Андрюс и се размърда в седалката. Опитен полицай, той беше един от детективите, които командироваха от „Грабежи“ за наблюдението. Преди това Андрюс бе работил в „Убийства“, но в опит да стабилизира семейния си живот се беше прехвърлил в сегашния си отдел, където работното време бе по-приемливо.

Спецгрупата за наблюдение се състоеше от двайсет и четирима души — двамата сержанти от „Убийства“ Ейнсли и Грийн, двата им екипа от по четирима детективи, плюс още дванайсет детективи от „Грабежи“. В графика за следене бяха включени и двама следователи от щатската прокуратура.

— Хей! — каза Андрюс. — Ето го нашия човек. Направо не е за вярване — пак си реши косата.

Латиноамериканец с маслинена кожа, Кинонес беше висок, строен мъж с тясно лице и гъста къдрава коса, която сресваше непрестанно. Дългата му криминална кариера включваше нападение, изнасилване и въоръжен грабеж с упражняване на насилие.

Придружен от непознат брадат мъж, той влезе в очукан жълт шевролет, модел 1978-ма, и потегли. Двамата детективи го последваха с микробуса си. Шофираше Андрюс.

Кинонес се насочи направо към шосе 836 — натоварена скоростна магистрала. След като пое на запад към международното летище на Маями, той започна да кара опасно, като блъсна няколко автомобила отзад — очевиден опит да ги спре и ограби.

— По дяволите! — изръмжа Търстън. — С удоволствие бих арестувал онези две копелета.

Андрюс кимна.

— Да, може и да ни се наложи.

Бяха изправени пред дилема, и двамата детективи го разбираха. Задачата им беше да наблюдават Кинонес като вероятен сериен убиец, но ако някой от ударените автомобили спреше, полицаите бяха длъжни да защитят собствениците му. Колите обаче не спираха, несъмнено поради многобройните предупреждения на полицията и медиите.

За голямо облекчение на детективите след известно време блъскането престана и Кинонес като че ли се отказа.

Жълтият шевролет отби от магистралата по северозападен 57-ми булевард, зави на юг в западния край на Литъл Хавана и спря до малък универсален магазин. Брадатият мъж излезе от колата. Кинонес продължи сам към южното университетско градче на общинския колеж в Маями — Дейд, разположен на югозападен 107-ми булевард и 104-та улица. Продължилото почти цял час пътуване бе досадно и Андрюс, който все още шофираше микробуса, изостана назад, колкото беше възможно, без да губи от поглед шевролета.

Вече бе 20:30 ч. и Кинонес спря на паркинга на колежа, така че да може да наблюдава студентите, които влизаха и излизаха от вечерни лекции. Детективите видяха, че няколко студентки рязко обръщаха глави, докато минаваха покрай автомобила на латиноамериканеца. Очевидно им подвикваше нещо, но те не спираха.

— Онзи тип има в досието си нападения и изнасилване — промърмори Търстън. — Мислиш ли, че…

В този момент Кинонес излезе от колата си и тръгна след млада русокоса жена.

— Да вървим! — Последван от Андрюс, Търстън изскочи от микробуса.

Кинонес беше на пет-шест метра зад жената, когато тя стигна до автомобила си — червена хонда — скочи вътре, включи двигателя и потегли. Латиноамериканецът изтича обратно до шевролета, все още без да забелязва детективите, които също побързаха към микробуса си.

Когато блондинката мина покрай колата на Кинонес, той потегли след нея. Сега полицаите преследваха и двата автомобила.

— Не изпускай от погледа си онзи кучи син — предупреди Търстън. — Ако е нашият човек, не трябва да допускаме ново убийство.

Андрюс кимна. Сега той караше по-близо до жълтия шевролет, знаейки, че вниманието на Кинонес е съсредоточено върху червената хонда отпред. Трите коли се движеха на север сред разредения трафик по югозападен 107-ми булевард, когато хондата рязко отби вдясно по югозападна 8-ма улица, „Тамаями трейл“. Кинонес очевидно не беше готов за завоя, продължи доста нататък след пресечката, спря и после рязко зави, за да последва жената.

— Тя знае какво иска това копеле — каза Търстън.

Кинонес бе забавен още повече от друга кола, която се готвеше да излезе от 8-ма улица. Той продължи няколко метра напред и шевролетът с вой на спирачки зави надясно. Изостанал назад при последната пресечка, Андрюс го последва.

Докато пътят се освобождаваше, детективите видяха, че блондинката е спряла в паркинга на висок жилищен блок и е излязла от автомобила си. Тя забърза към входа и отключи предната врата. Почти незабавно след като влезе вътре, жената затвори вратата зад себе си.

Няколко секунди по-късно жълтият шевролет на Кинонес спря до хондата. Андрюс подкара микробуса към паркинга и избра място, откъдето полицаите да могат да наблюдават едновременно заподозрения, който все още беше в колата си, и блока пред тях. След няколко минути двамата видяха, че в един от апартаментите на по-долните етажи светват лампи и ясно различиха през прозореца му русата жена. Но само за миг. Тя се приближи до прозореца и спусна завесите.

— Знае, че той е навън — каза Търстън.

— Да, може да я е проследявал и преди. Навярно знае апартамента.

— По дяволите! — внезапно извика Търстън. — Няма го. — Докато двамата гледаха към прозореца, Кинонес бе излязъл от автомобила си. Тъкмо влизаше в блока след някакъв човек, който бе отключил вратата.

Детективите изскочиха от микробуса и се затичаха към входа. Андрюс дръпна вратата, но тя се беше заключила. Вътре вече не се виждаше никой. Търстън незабавно натисна бутоните на домофона.

— Полиция! — извика той. — Преследваме заподозрян. Моля, отворете предната врата.

Знаеше, че повечето от обитателите на блока щяха да се отнесат към молбата му с подозрение, но някой можеше да…

Някой наистина им повярва. Прозвуча високо бръмчене. Андрюс извика „Отворено е!“ и двамата се хвърлиха вътре.

— На кой етаж е? — попита Андрюс. — Според мен на третия.

Търстън кимна.

— Качваме се!

Във фоайето имаше два асансьора, и двата затворени. Андрюс натисна бутона, после вратите на единия внезапно се отвориха и от него бавно излезе възрастна жена. Водеше на каишка пекинез, който изглежда нямаше желание да я последва. Търстън реши въпроса, като грабна кучето и го изхвърли навън. Докато жената отвори уста да протестира, двамата детективи вече бяха в асансьора, Андрюс натискаше бутона на третия етаж и после другия, с който се затваряха вратите. Но машината не бързаше — докато полицаите кипяха от ярост, вратите бавно се плъзнаха една към друга.

Щом стигнаха на третия етаж, полицаите изскочиха навън и свиха вдясно, където според тях беше апартаментът на русокосата жена. Но в коридора нямаше никой и всички врати бяха затворени. Търстън почука на две от тях, без да получи отговор.

— Тук няма нищо! — съобщи той. — Трябва да е на четвъртия етаж. Давай по стълбите! — Последван от Андрюс, той се насочи към вратата с надпис „ПРОТИВОПОЖАРЕН ИЗХОД“. Тичешком се заизкачваха по бетонното стълбище, после минаха през друга врата и излязоха в коридор, идентичен с онзи на долния етаж. Вратата на един от апартаментите на няколко метра от тях зееше разбита на трески. В същия миг оттам се разнесоха два високи изстрела, очевидно от пистолет. Детективите спряха, за да извадят оръжието си, и чуха още четири гърмежа бързо един след друг.

С мрачно изражение на лицето Търстън се придвижи, притиснат до стената откъм страната на отворената врата. Той махна с ръка на Андрюс да остане отзад и прошепна:

— Аз ще се заема. Прикривай ме.

Докато Търстън предпазливо се приближаваше, откъм апартамента се чуваха тихи звуци — леки стъпки, след това няколко неясни тупвания. С протегнат напред пистолет, той внимателно надникна през вратата. После почти незабавно свали оръжието и влезе вътре.

Зад малкото антре детективът видя дневна, на пода на която в локва от кръв лежеше по очи Кинонес. Дясната му ръка бе изпъната и близо до нея блестеше остър нож. Беше автоматичен нож със седефена дръжка, забеляза Търстън… Жената, която отблизо изглеждаше по-възрастна, седеше на кръгла табуретка. Държеше сведен надолу пистолет, тялото й бе отпуснато, косата разрошена, погледът замаян.

Търстън се приближи до нея.

— Аз съм полицай. Дайте ми това — посочи той към оръжието. Забеляза, че бе 22-милиметров автоматичен пистолет „Кал Рон“ с шест патрона. Тя покорно му го подаде. Детективът извади химикалка от джоба на ризата си, пъхна я през предпазителя на спусъка, пое оръжието така, за да не размаже отпечатъците от пръсти и за момент го остави върху някаква маса.

Андрюс предпазливо влезе, след което веднага отиде при трупа на Кинонес и провери за признаци на живот.

— Мъртъв е — заяви той. После леко премести тялото и попита Търстън: — Видя ли това, Чарли? — Полицаят посочи към сваления цип на панталоните на Кинонес, откъдето стърчеше пенисът му.

— Не, но всичко е ясно. — Изнасилвачите често се разголваха, като смятаха, че гледката ще възбуди жените. Търстън прибави: — Най-добре извикай Бърза помощ, за да удостоверят смъртта.

Андрюс включи джобния си радиотелефон.

— 1931 вика диспечера.

— Слушам.

— Пратете Бърза помощ на „Тамаями канал роуд“, апартамент 421, за да удостовери вероятен случай 45. Пратете също двучленен екип, който да се оправи със зяпачите, както и екип за идентификация.

— Прието.

След по-малко от минута навън се чу приближаващ вой на сирени — униформените полицаи и Бърза помощ бързо реагираха на сигнала. Екипът за идентификация действаше по-бавно, но несъмнено вече беше на път.

Търстън се свърза със сержант Малкълм Ейнсли като ръководител на спецчастта, за да му докладва.

— Наблизо съм — отвърна Ейнсли. — След минути ще бъда при вас.

Междувременно Андрюс бе започнал рутинния оглед на местопрестъплението, водеше си бележки и после разпита все още седналата жена.

— Моля, името ви, госпожице?

Тя изглежда с усилие събра мислите си, макар че ръцете й трепереха.

— Дулче Гомес.

После му съобщи, че е неомъжена, трийсет и шест годишна и живее в този апартамент. Била в Маями от десет години. Привлекателна е, помисли си Андрюс, въпреки известната твърдост, която се долавяше в нея.

Работела в „Саудърн бел“ като телефонен техник, каза му Гомес. Вечер посещавала лекции в общинския колеж на Маями-Дейд, следвала телекомуникации.

— Искам да си намеря по-добра работа.

Търстън се бе приближил до тях и посочи към трупа на Кинонес.

— Познавате ли този мъж, Дулче? Виждала ли сте го преди?

Тя потрепери.

— Никога!

— Ние го наблюдавахме. Възможно е да го е правил преди без ваше знание.

— Ами… като ми казвате сега, на няколко пъти имах чувството, че някой… — Тя замълча и се опита да си спомни. — Този pendejo[1] сигурно е знаел номера на апартамента ми, трябва да се е качил направо горе.

— И е разбил вратата? — подсказа й Андрюс.

Жената кимна.

— Влетя вътре като бясно куче, пишката му висеше навън и размахваше нож.

— И тогава вие го застреляхте, така ли? — попита Търстън.

— Не. Тогава още не бях взела пистолета, затова му нанесох каратистки удар с крак. Той изпусна ножа.

— Владеете карате?

— Имам черен пояс. Изритах го в главата и тялото и той се строполи на земята. После взех пистолета и го застрелях.

— Къде беше пистолетът?

— В другата стая. В спалнята ми, в едно чекмедже.

Търстън изглеждаше стреснат.

— Искате да кажете, че вече сте го били повалили на земята, но въпреки това сте взели пистолета и сте го застреляли, при това сте изпразнили и шестте патрона?

Жената се поколеба.

— Ами, исках това копеле да престане да мърда. Беше взел ножа и го размахваше насам-натам. Затова след като го застрелях, все пак няколко пъти го изритах в главата.

Това обясняваше шумовете — леките стъпки и тупванията — които двамата детективи бяха чули при приближаването си към апартамента.

— Но след като сте го застреляли, вече не го е размахвал — рече Андрюс.

Гомес сви рамене.

— Предполагам, че не. Но все още бях доста уплашена.

По време на разпита бяха пристигнали хората от Бърза помощ. Трябваха им само няколко секунди, за да потвърдят, че Кинонес е мъртъв. А в коридора навън вече стояха на пост двама униформени полицаи. Бяха оградили апартамент 421 с жълта полицейска лента и се занимаваха със събралата се тълпа от наематели.

Малкълм Ейнсли пристигна навреме, за да чуе втората половина от разпита.

— Да изясним едно нещо, госпожо Гомес — предпазливо каза той. — Вие сте свалили мъжа, защото владеете карате, и той все още е бил на земята, когато сте се върнали и сте изстреляли в него шест куршума, така ли?

— Вече ви казах това.

— Може ли да видя разрешението ви за притежаване на оръжие, моля?

За първи път младата жена прояви тревога.

— Нямам. Приятелят ми ми даде пистолета миналата Коледа. Беше под елхата, опакован като подарък. Мислех, че не…

— Сигурно е от НОА. Само такъв човек може да остави оръжие под коледната елха.

Полицаите често се сблъскваха със смърт, причинена от свободно продавани нападателни оръжия. Затова Националната оръжейна асоциация не се ползваше с добро име.

— Как се казва приятелят ви, Дулче? — попита Андрюс.

— Хусто Ортега. Само че вече не ходим заедно.

Ейнсли докосна Брад Андрюс по ръката.

— Започва да става оплетено. Струва ми се, че трябва да съобщиш на жената правата й.

— И аз си мислех същото, сержант. — Андрюс се обърна към младата жена. — Дулче, според закона, трябва да ви предупредя, че не сте длъжна да разговаряте с мен или да отговаряте на въпроси. Ако обаче от този момент насетне го направите, възможно е нещо, което сте казали, да бъде записано и да се използва като доказателство…

— Знам правата си — сприхаво го прекъсна Гомес. — Но аз не съм молила онзи задник да нахълтва в апартамента ми и действията ми бяха при самозащита.

— Няма значение, аз съм длъжен да ви ги кажа докрай, така че моля ви, изслушайте ме.

— Обикновено не правим това, госпожо Гомес — прибави Ейнсли, когато Андрюс свърши, — но сериозно ви препоръчвам веднага да повикате адвоката си.

— Защо?

— Не твърдя, че ще стане така, но някой може да заяви, че не е трябвало да застрелвате този човек и че вече достатъчно сте се…

— Това са глупости! — извика Гомес, после рязко замълча. — Е, мисля, че ви разбирам, макар да…

— Просто ви съветваме да повикате адвоката си.

— Вижте, аз съм работещо момиче и тлъстите хонорари на адвокатите не са по джоба ми. Оставете ме за малко сама. Ще поседя тук и ще събера мислите си.

— Повикал ли си щатски прокурор? — тихо попита Търстън сержантът.

— Още не.

— Побързай да го направиш. Трябва да решим този въпрос.

Търстън включи радиотелефона си.

Екипът за идентификация беше пристигнал и работеше бързо. След като Търстън си записа серийния номер на 22-милиметровия пистолет „Кал Рон“, специалистите го запечатаха в найлонова торбичка. Детективът позвъни по телефона на Гомес, вече свободен за използване, и се свърза с отдел „Комуникации“ в полицейското управление.

— Бих искал да проверите един пистолет, моля. — Той описа оръжието и серийния му номер. — Започнете с окръг Дейд, после ако се налага, разширете диапазона на търсенето. — В „Комуникации“ имаха компютърен достъп до оръжейните регистри в окръга, в страната, а ако се полагаше, и в целия свят.

Полицаят мълчаливо почака, после изведнъж възкликна:

— По дяволите! Хей, я повторете пак. — Той бързо записа нещо в тефтера си. — Да, разбрах всичко. Много благодаря.

След това набра нов номер — на отдел „Убийства“ в Маями. Разговорът продължи десет минути. Гласът на Търстън бе нисък, но възбуден. После даде знак на Ейнсли и Андрюс. Тримата се събраха в ъгъла на дневната стая.

— Няма да повярвате — каза Търстън. — Помните ли един стар случай — убийството „Ишъм“? Отпреди година и половина.

— Да, помня го — замислено отвърна Ейнсли. — Жертвата беше убита с куршум от собствения му пистолет, но оръжието липсваше. Разследването водеше Дайън Джейкъбо. Дайън имаше заподозрян, но без оръжието нямаше доказателства. Така си и остана неразрешен.

— Вече не е. Току-що открихме липсващото оръжие.

— Нейния пистолет ли? — посочи към Дулче Гомес Андрюс.

Търстън кимна с доволно изражение.

— От „Комуникации“ идентифицираха оръжието, първоначалния му собственик, изобщо всичко. А предполагам и името на заподозрения в случая „Ишъм“.

— Ортега ли? — предположи Андрюс.

— Позна! Някой си Хусто Ортега, онзи идиот, който е подарил още топлия пистолет на приятелката си. Във всеки случай току-що разговарях с Дайън Джейкъбо. Той знае къде е Ортега и в момента прави постъпки за заповед за задържане. Дайън казва, че след като имаме оръжието, случаят вече е разрешен.

— Едно печелиш, друго губиш — отбеляза Ейнсли. — Добре, Чарли. — Той посочи към трупа на Кинонес, вече покрит с чаршаф. — Какво ще кажете да арестуваме момичето?

— Честно казано, не ми се иска да се занимавам с нея — отвърна Търстън. — Костелив орех е. Не ми се иска и да я обвинят в убийството на Кинонес. Според мен този боклук сам си го е изпросил.

Андрюс кимна.

— И аз мисля така.

— В общи линии съм съгласен с вас — каза Ейнсли, — но трябва да ви напомня, че ръцете и краката на добрия каратист се смятат за смъртоносно оръжие. Затова някои черни пояси — а Гомес твърди, че има такъв — се регистрират в полицията. Така че прокурорът може да я обвини в убийство по невнимание. Във всеки случай скоро ще разберем. — Той кимна към външната врата, през която току-що беше влязла и оглеждаше местопрестъплението ниска, уверена жена на около петдесет и пет години.

Небрежно облечена в синя ленена пола и яркожълта блуза, новодошлата беше Мати Бийсън, заместник-щатска прокурорка и любимка на Ейнсли. Той уважаваше последователната й твърдост в съда в подкрепа на добре свършената работа, макар че преди процеса тя можеше да се държи изключително жестоко с детективите, ако подготовката и доказателствата им бяха непълни или недостатъчни.

— Какво е положението? — попита Бийсън.

Търстън изложи подробностите — установеното от него и Андрюс наблюдение над Кинонес, преследването на Дулче Гомес, търсенето из апартаментите и местопрестъплението, открито в апартамент 421.

— Действали сте доста бавно, а? — Типично в неин стил, прокурорката слагаше пръст направо в раната.

Търстън сбърчи лице.

— Какво друго мога да кажа, освен „да“?

— Във всеки случай така поне е честно. И за ваше щастие няма да бъдете изправени пред съда.

— Изобщо ще има ли съд? — попита Андрюс.

Без да обръща внимание на въпроса му, прокурорката погледна към Дулче Гомес, която все още седеше и чакаше. Бийсън се обърна към Ейнсли:

— Предполагам, че си преценил условието за каратисткия удар като смъртоносно оръжие.

— Когато пристигна, тъкмо обсъждахме въпроса.

— Винаги е толкова сложно, Малкълм. — Тя погледна към Андрюс. — Преди да отговоря на въпроса ви, детектив, ще ви попитам нещо. Ако повдигнем обвинение в убийство срещу тази млада жена от гледна точка на каратистките й умения, мислите ли, че в нейна защита може да се изтъкне нещо?

— Вижте, госпожо прокурор — започна, да изброява на пръсти Андрюс. — Тя работи на пълно работно време, следва вечерно, за да се издигне — изобщо е добър гражданин. Мислила е за собствените си проблеми, когато онзи боклук, с нападение и изнасилване в досието, я е проследил. Той прониква в жилищния й блок и разбива вратата на апартамента й, в който тя е сама. После се приближава към нея с увиснала навън пишка и смъртоносно оръжие в ръка. И какво става? Тя изпада в паника и действайки в самозащита, отива, може би законно, прекалено далеч. Но щом разкажете всичко това на съдебните заседатели, те не само че няма да я признаят за виновна, а ще се избият да я оневиняват.

Прокурорката си позволи да се усмихне.

— Не е зле, детектив. Може би трябва да следвате право. — После се обърна към Ейнсли. — Съгласен ли си с него?

Той кимна.

— Струва ми се логично.

— Естествено. Така че ще ти кажа само три думи, Малкълм: забрави за това! За архива — „убийство, неподлежащо на наказателна отговорност“.

 

 

Смъртта на Карлос Кинонес беше последвана от още нещо.

По време на обиска на наетия от него апартамент полицията откри, че той не е серийният убиец, защото при три от убийствата бе отсъствал от града и нищо не го свързваше с другите.

Така Кинонес първи отпадна от списъка с поставените под наблюдение заподозрени.

 

 

По време на своето наблюдение детектив сержант Тереза Данъли и детектив Хосе Гарсия нямаха работа с убийство. Течеше втората седмица на разследването и те наблюдаваха хаитянина Алек Пълайт, който живееше на североизточна 65-а улица в Литъл Хаити в Маями.

Сержант Данъли, детектив от отдел „Грабежи“, временно назначена в „Убийства“, беше висока, трийсет и пет годишна бяла брюнетка с десетгодишен стаж и имаше репутация на изобретателен следовател. Понякога я наричаха „Голямата мама“ заради огромните й гърди, прякор, който съвсем естествено използваше и самата тя. Данъли и Хосе Гарсия, обикновено наричан „Татето“, се познаваха от осем години и бяха работили заедно.

Колкото до Алек Пълайт, в досието му в „ТНАП“ се споменаваше, че страстно цитира Библията и че според самия него можел да разговаря с Господ. Смяташе се за агресивен и понякога активен, макар че нямаше регистрирани криминални прояви. В двуетажния бетонен блок, в който живееше, имаше още четири семейства с шест-седем деца.

Данъли и Гарсия отговаряха за Пълайт за първи път от началото на наблюдението. Досега бяха следили Еделберто Монтоя, който не бе извършил нищо подозрително.

Колата им беше паркирана близо до блока на североизточна 65-а улица и за голямо раздразнение на двамата детективи, вече бе привлякла вниманието на хората от улицата, както и любопитството на събралите се дечурлига.

За прикритие Данъли и Гарсия разполагаха с чудесен яркосин микробус „Лумина“ на „Дженеръл Мотърс“. Автомобилът бе натъпкан с техника — камери, телефони, касетофони и последен модел предаватели и приемници със скрити в тапицерията антени. Прозорците бяха тъмни и отвън не можеше да се види нищо. Микробусът беше експериментален, предназначен за специални акции.

— За Бога! — изпъшка Гарсия, когато видя блестящата нова „Лумина“ и съвършената й техника. — Обичам играчките, но в Литъл Хаити ще изпъкваме като лайно върху сватбена торта.

Тереза Данъли се засмя.

— Най-вероятно си прав, Тате. Когато видях какво са ни определили, се опитах да го сменя, но днес нямаше нищо друго. Или ще вземем колата, или ще трябва да вървим пеш.

Сега микробусът привличаше още по-голямо внимание — от двуетажния блок излязоха няколко души и се приближиха до яркосинята „Лумина“.

— Ще трябва да се разкараме — каза Гарсия. — Проклетата кола е направо като магнит.

— Чакай първо да опитаме нещо друго. — Данъли включи джобния си полицейски радиотелефон на секретния канал, определен за операцията по наблюдението, и каза: — 1321 вика централата.

В полицейското управление се обади специалният диспечер.

— Слушам.

— Пратете патрулна кола на североизточна 65-а улица № 265. Инструктирайте дежурните да не вдигат шум, да не използват светлинна или звукова сигнализация и да разпръснат малката тълпа, която се е събрала до блока. Да не обръщат внимание на паркирания наблизо син микробус „Лумина“.

— Прието. — И няколко секунди след това добави: — Пращам ви патрул 324.

Двама мъже, които бяха излезли от тухлената къща, надничаха през прозорците на микробуса, но очевидно не виждаха нищо.

— Това е истинска лудост! — прошепна Гарсия.

Към групата навън се присъедини трети мъж, мършав и оплешивяващ. Данъли погледна снимката на заподозрения и съобщи:

— Онзи плешивият е нашият човек.

— Проблемът е, че сега той наблюдава нас — измърмори Гарсия.

Мъжът, който първи се беше приближил до микробуса, опита дръжката на вратата. Когато не успя да я отвори, бръкна в джоба си и извади тежка отверка. С приглушен, но доловим вътре глас, той каза:

— Вътре нема никой. — И тримата се бяха събрали до вратата, а децата се бяха отдалечили.

— Не мога да повярвам — рече Гарсия. — Те ще я разбият.

— Ако го направят, вътре ще ги очаква изненада. — Данъли беше поставила ръка върху служебния си револвер.

Ситуацията можеше да стане съвсем парадоксална, ако мъжът с отверката не се беше огледал, за да се увери, че няма свидетели. Тогава видя пристигащата полицейска кола.

— Ето го и моя патрул — триумфално каза Гарсия.

Тримата мъже едновременно отскочиха назад и се отдалечиха. Новодошлият, когото Данъли бе разпознала като заподозрения Алек Пълайт, се подхлъзна, но успя да се хване за предния капак на микробуса. После изчезна и той.

Патрулният автомобил спря. От него излязоха двама полицаи и започнаха да обикалят района. Както обикновено, когато в Литъл Хаити се появеше полицията, всички се втурваха в различни посоки. Единият полицай хвърли поглед към синята „Лумина“, после се извърна. Скоро след това патрулната кола си замина.

— Оставаме ли? — попита Гарсия.

— Ще ти кажа след малко. — Данъли включи радиотелефона си и набра номера за пряка връзка с шефа на спецчастта им.

— Тук е Тереза Данъли — каза тя, когато сержант Малкълм Ейнсли отговори. — Имам въпрос.

— Питай, Тереза…

— Нямахте ли частичен неидентифициран отпечатък от длан от местопрестъплението на първото убийство — „Роял Колониъл“? — Както бе типично за нея, преди да установят наблюдението, Данъли си беше направила труда да прочете докладите за серийните убийства.

— Да, и все още не е идентифициран.

— Е, струва ми се, че разполагаме с отпечатък от дланта на Алек Пълайт. Ще можеш ли да уредиш да го проверят?

— Естествено — отвърна Ейнсли. — Отиди до специалния паркинг и прикрий микробуса. Ще пратя някого от екипа за идентификация да те посрещне.

— Разбрано. Благодаря, Малкълм. — После се обърна към Хосе Гарсия, който седеше зад волана. — Да се махаме от тук!

— С удоволствие.

 

 

Разположен под магистрала I–95 близо до полицейското управление, заобиколен с висока стоманена ограда, специалният паркинг на полицията в Маями беше мястото, където се пазеха като улики заловените по време на полицейски акции — особено насочени срещу наркотрафика — автомобили.

— Чудесно, че се сети за отпечатъка от дланта — каза Гарсия. — Аз изобщо не забелязах. Добър ли е?

— Абсолютно сигурна съм. — Данъли посочи напред. — Там някъде е.

На специалния паркинг при детективите дойде Силвия Уолдън.

— Аз вдигнах частичния отпечатък от местопрестъплението в „Роял Колониъл“ — каза тя. — Казаха ми, че може би имате идентичен.

— Ако не е така, ще елиминираме още един заподозрян. — Данъли я поведе към паркираната „Лумина“ и й показа мястото, на което се беше подпрял Алек Пълайт. Госпожа Уолдън извади четчиците и праховете и започна работа.

Един час по-късно Малкълм Ейнсли вдигна телефонната слушалка в офиса на отдел „Убийства“.

— Тук е Силвия Уолдън. Сравних отпечатъка от микробуса на сержант Данъли — между другото чудесен пълен отпечатък — с този от местопрестъплението в „Роял Колониъл“. Няма никаква прилика. Съжалявам.

— Нищо — отвърна Ейнсли. — Това означава, че имаме един заподозрян по-малко, което също ни е от полза.

Той позвъни на Данъли и й съобщи резултата, като прибави:

— Добро хрумване. Е, сваляме наблюдението над Алек Пълайт. И без това не беше сериозно заподозрян. Почини си, Тери, по-късно днес ще съобщим на двама ви с Хосе следващия обект.

 

 

В доказателство на разпространеното сред детективите убеждение, че наблюдението неизменно е хазартна игра, която може да даде резултати, вариращи от изключителен драматизъм до невероятна комичност, в срещуположната част на града детективите Хектор Флейтс и Огдън Джоли преживяха нещо, с каквото не можеше да се похвали никой друг.

И двамата бяха временно прехвърлени от „Грабежи“. Млад и енергичен, Флейтс имаше амбицията да се захване с частен охранителен бизнес, след като изучеше от първа ръка полицейския занаят. Щом чу за създаването на спецчастта, той незабавно подаде молба да го включат. Джоли беше опитен, но по-улегнал и с по-силно чувство за хумор от колегата си.

Обект на наблюдението им бе Джеймз Калхоун, известен като „Малкия Иисус“ заради татуирания върху гърдите му кръст и убеждението му, че е настъпило Второто пришествие и че той е Христос, който скоро ще се завърне обратно на небесата.

— Междувременно обаче е свършил доста работа тук — беше се пошегувал детектив Джоли. Калхоун имаше криминално досие за убийство, нападение и въоръжен обир и бе излежал две присъди в затвора. Освободен условно, той живееше в „Браунсвил проджектс“ — поредното неофициално название на населения предимно с чернокожи и латиноамериканци квартал близо до търговския център „Нордсайд“. Районът се намираше извън границите на Маями и следователно извън юрисдикцията на полицията в града. При секретни операции обаче, формалностите — например да информират местната полиция — се пренебрегваха и поради тази причина Флейтс и Джоли седяха в сервизен камион на компанията „Саудърн бел“, паркиран пред популярната дискотека „Кампала Стереофоник“.

Вече трета вечер проследяваха Калхоун до същия бар, където очевидно по цяла нощ пиеше заедно с приятели. До 21:00 ч. детективите бяха привършили купените от магазина сандвичи, бяха изпили по няколко чаши кафе и бяха уморени и отегчени. Флейтс съжаляваше, че е подал молба да го включат в тази, както вече се изразяваше, „абсолютна загуба на време“.

Тогава забелязаха няколко проститутки, които се мотаеха по улицата и провокативно се оглеждаха, преди да влязат в „Кампала“. И двамата детективи ги познаваха от времето, когато работеха като униформен патрул. В същия момент в зле осветения паркинг наблизо тихо спря кадилак. В него почти сигурно седеше сводник, който следеше момичетата си, докато ги извеждаше на работа. Проститутките сменяха локалите и баровете всяка нощ, за да избегнат срещи с полицията. Системата беше пределно ясна на детективите.

Очевидно бъдещите клиенти бяха информирани, защото скоро пристигнаха няколко автомобила. Шофьорите щяха да влязат в „Кампала“, отново да се появят с някоя от проститутките и после да отидат до най-близкия тъмен ъгъл, където сенките им щяха да се слеят — макар и не за дълго. Явно тази будоарна операция бе съвсем долнопробна.

— По дяволите! — каза Флейтс. — Ако онези жени ни видят, ще влязат обратно вътре и край с прикритието ни.

— Спокойно — отвърна Джоли. — Няма да ни видят.

— Трябва да се изпикая. Пих прекалено много кафе, не мога да трая повече. — Флейтс избра момент, в който не се виждаше нито една от двойките, излезе от камиона и тръгна назад по уличката. Когато свърши, той вдигна ципа на панталоните си и се насочи обратно само за да види, че към него се приближават проститутка, която познаваше, и нейният клиент. Детективът се обърна, но улицата беше глуха и завършваше с тухлена стена.

Въпреки че бе доста тъмно, той забеляза в ъгъла контейнер за отпадъци. Флейтс инстинктивно тръгна нататък, вдигна се на мускули и се прехвърли вътре. Секунда по-късно откри, че контейнерът е пълен с някаква мокра, гнила каша. Докато се ослушваше за спрялата до скривалището му двойка, детективът се опита да отърси от себе си нещо, напомнящо на картофени обелки, пилешки кости, кори от банани, гнили домати и някакво меко, граниво и мазно вещество, което предпочиташе да не се опитва да разпознае.

За разлика от другите двойки, двамата навън не бързаха. Любенето им беше придружено от тежко дишане, драматични възгласи „да, да“, доволни звуци и накрая тих разговор. Изглежда никой от партньорите не бързаше да си тръгва. Флейтс предположи, че мъжът е платил повече от обикновено. Детективът се чудеше дали изобщо някога ще си отидат. След двайсетина безкрайни минути те най-после се отдалечиха.

Когато Хектор Флейтс отвори вратата на камиона и влезе вътре, Джоли се обърна към него и после рязко запуши с длан устата и носа си.

— Господи, човече, ужасно смърдиш! — След това го огледа по-внимателно и като видя, че колегата му е омазан от главата до петите, избухна в смях.

Флейтс мрачно кимна: той знаеше, че има две неща, които не е в състояние да промени. Първо, до края на наблюдението му оставаха още шест часа. Второ, Огдън Джоли никога нямаше да престане да припомня на другите детективи историята за скривалището на Флейтс.

 

 

В началото на третата седмица от установяването на наблюдението детективите Ръби Боуи и Бърнърд Куин се срещнаха с Малкълм Ейнсли в офиса на отдел „Убийства“. Боуи и Куин се бяха редували с двама полицаи от „Грабежи“ да следят Ърл Робинсън.

В началото Робинсън беше главен заподозрян — като че ли всичко в досието му съответстваше на характера на серийните убийства. Докладът „ТНАП“ го описваше като „много агресивен“. Бивш боксьор тежка категория, Робинсън проповядваше по улиците — винаги с цитати от Откровението, — като твърдеше, че бил ангел на Божия съд. Прякорът му беше „Отмъстителя“. Досието на Робинсън включваше въоръжен грабеж, непредумишлено убийство и нападения с нож.

Ето защо за огромна изненада на Ейнсли Ръби Боуи му съобщи:

— И четиримата смятаме, че трябва да изключим Робинсън. Убедени сме, че е безопасен. През цялото си свободно време помага в приюта за бездомни „Камилъс Хауз“.

— Вярно е — потвърди Бърнърд Куин.

Според разказа на Боуи, когато година преди това приел религията, Робинсън изоставил всичко, свързано с престъпното си минало. Оттогава насетне той се превърнал в мирен гражданин с постоянна работа, занимаващ се с благотворителност.

— Собственият ми опит показва — продължи Куин, — че обикновено тези религиозни „превъплъщения“ са фалшиви. Но сега съм убеден, че човекът е искрен.

— Разговаряхме с директора на приюта Дейвид Даксман — каза Ръби Боуи.

— Познавам го — рече Ейнсли. — Добър човек.

— Даксман казва, че познава Робинсън от години и че сега е напълно променен. — Ръби погледна бележките си. — „Внимателен човек, който иска да помага на хората“ — ето как го описва директорът. Според него всички в приюта го обичали.

— Добре, прекратете наблюдението над Робинсън — нареди Ейнсли. — Задраскайте го от списъка. — Той се облегна на стола си и въздъхна.

Бележки

[1] Страхливец (исп.). — Бел.пр.