Артър Хейли
Детективи (2)

Втора глава

— Не мога да повярвам, Малкълм! Просто не мога да повярвам.

— Страхувам се, че е истина — тъжно каза Ейнсли.

— Ти се страхуваш! От какво?

Първият въпрос на Карън, когато вдигна слушалката, беше: „Скъпи, кога ще се върнеш вкъщи?“.

Когато й каза, че тази нощ няма да се прибере, тя избухна, нещо, което се случваше съвсем рядко.

Ейнсли се опита да й обясни и да се оправдае, но безуспешно.

Сега тя продължи:

— Значи се страхуваш да не обидиш онзи човешки боклук, който ще седне на електрическия стол, както му се полага, дяволите да го вземат! Страхуваш се да не пропуснеш да добавиш нещо пикантно към поредния тъп случай? Но не се страхуваш, о, не!… изобщо не се страхуваш, че ще разочароваш собствения си син на рождения му ден. Твоя син, Малкълм, в случай, че си забравил — сина ти, който с нетърпение чака утрешния ден, брои дните, разчита на теб…

Всичко, което казва Карън, е вярно, мрачно си помисли Ейнсли. И все пак… Как да я накара да разбере? Да проумее, че едно ченге, особено ченге от „Убийства“, си остава винаги на работа. Че е длъжен да отиде. Че няма начин да не реагира на полученото повикване, независимо от личния си живот.

— Ужасно ми е мъчно за Джейсън — безизразно каза той. — Трябва да разбереш това.

— Нима? Е, изобщо не го разбирам. Защото ако те беше грижа, сега щеше да си тук с нас, вместо да отиваш при онзи убиец — при човека, когото поставяш пред всичко, особено пред собственото си семейство.

— Карън, трябва да отида! — остро отвърна Ейнсли. — Просто нямам избор. Никакъв!

Тя не отговори и той продължи:

— Виж, ще се опитам да хвана самолет от Джаксънвил или Гейнзвил и да дойда при вас в Торонто. Можеш да вземеш куфара ми.

— Предполагаше се, че ще пътуваш заедно с нас — да пътуваме тримата заедно! Ти, Джейсън и аз — твоето семейство! Или съвсем си забравил?

— Стига, Карън!

— И, разбира се, много важно, че баща ми има рожден ден, единственият седемдесет и пети рожден ден, който ще има, а кой знае още колко му остават. Но очевидно никой от нас не може да разчита на теб — освен онова създание „Звяра“. Така го наричате, нали? Звяр — и ти го поставяш над всички нас.

— Това не е вярно!

— Тогава го докажи! Къде си сега?

Ейнсли погледна през прозореца към пътните знаци на магистралата.

— Карън, не мога да се върна. Съжалявам, че не разбираш, но решението вече е взето.

Жена му замълча. Когато продължи, гласът й беше задавен и той разбра, че още малко, и ще се разплаче.

— Съзнаваш ли какво ни причиняваш, Малкълм?

Ейнсли не отговори и чу прещракването на телефона.

Отчаян, той изключи клетъчния телефон. Припомни си колко пъти е разочаровал Карън, като поставяше служебните задължения пред семейния си живот. В мислите му се върнаха думите на жена му отпреди седмица: „Малкълм, животът ни просто не може да продължава така“. Отчаяно се надяваше да не е говорила сериозно.

В колата се спусна тишина и Хорхе благоразумно не я наруши. След доста време Ейнсли мрачно каза:

— На жена ми адски й харесва да е омъжена за ченге.

— Кофти, а? — предпазливо отвърна Хорхе.

— Не мога да разбера — кисело прибави Ейнсли. — В момента просто прецаквам ваканцията си, при това само за да си поговоря с някакъв убиец, който ще е мъртъв на сутринта. Мислиш ли, че един добър съпруг би постъпил така?

Хорхе сви рамене.

— Ти си ченге от „Убийства“. Просто си длъжен да правиш някои неща. Не можеш винаги да ги обясниш. — После добави: — Аз никога няма да се оженя.

Изведнъж кубинецът натисна до дупка газта, рязко зави, за да изпревари една от колите и пресече пътя на друга. Шофьорът на втората кола протестира с натискане на клаксона.

Ейнсли изрева:

— За Бога! Карай по-спокойно! — После се обърна на седалката си и махна на човека отзад, като се надяваше, че той ще приеме жеста му за извинение. Беше ядосан.

— Дойл трябва да умре тази нощ, а не ние.

— Съжалявам, сержант — ухили се Хорхе. — Скоростта ме увлече.

Ейнсли разбра, че Лио Нюболд е прав. Понякога Хорхе наистина караше като луд, но кубинският му чар си оставаше непокътнат. Привлекателността му очевидно правеше чудеса и с жените — поредица от красиви, изтънчени жени, които го придружаваха навсякъде и като че ли го обожаваха, а после внезапно и необяснимо бяха заменяни с други.

— С навалицата около теб защо ли ти е да се жениш? — рече Ейнсли.

— На моята възраст трябва да имам избор.

— Е, определено нямаш проблем. Ти си истински Ромео. Нали помниш вчера — даже Ърнестин не можа да устои на чара ти.

— Ърнестин е проститутка, сержант. Може да я очарова всеки, който има в задния си джоб портфейл.

— Аз имах в джоба си четирийсет и пет долара и тя не ми се сложи.

— Не. Ами, просто… не зная. Хората те уважават. Онези момичета биха се чувствали така, сякаш се предлагат на чичо си.

Ейнсли се усмихна и тихо рече:

— Вчера се справи добре, Хорхе. Накара ме да се гордея с теб.

И после се отпусна назад в седалката си…

 

 

Един възрастен турист, Вернер Нихаус, караше взет под наем кадилак, когато се загуби из лабиринта от номерирани улици на Маями — много от тях имаха и имена, а понякога и по две. Често се случваше някой да се заблуди, дори от местните жители. За съжаление обърканият немец попадна в обвеяния с лоша слава Оувъртаун, където го нападнаха, ограбиха и застреляха, а после изхвърлиха трупа му от автомобила, който нападателите откраднаха. Това беше ужасно и безсмислено убийство. Грабежът — вероятната цел — можеше спокойно да мине и без него.

Липсващият кадилак незабавно бе обявен за национално издирване.

Убийствата на чуждестранни туристи вече привличаха международното внимание и натискът за скоростно решаване на случая се усилваше — от страна на кмета, общинските служители и шефа на полицията. Макар че нищо не можеше да заличи лошата слава на Маями, един бърз арест бе в състояние да смекчи отрицателната реакция.

Придружен от Малкълм Ейнсли, на следващата сутрин Хорхе обиколи в немаркирана кола района на Оувъртаун в търсене на улики или свидетели. Ейнсли остави младия полицай да води и на ъгъла на Северозападно Трето авеню и Четиринайсета улица той забеляза двама пласьори на дрога, познати му с уличните прякори Големия Ник и Малката мотика. За Мотиката имаше заповед за арест за участие в тежко престъпление.

Последван от Ейнсли, Хорхе бързо изскочи от колата. Ник тъпчеше нещо в панталоните си, когато полицаите го приближиха от две страни, като му отрязаха пътя за бягство. Той небрежно вдигна поглед.

Хорхе започна пръв.

— Хей, Ник, как я караш?

— Ей, какво има, бе, човек? — беше предпазливият отговор.

Пласьорите и детективите се спогледаха. Всички знаеха, че ако полицейските служители упражнят правото си да ги претърсят, ще намерят дрога, а навярно и оръжие, и тогава престъпниците, и двамата с огромни досиета можеха да получат тежки присъди.

— Чу ли за германския турист, който е бил убит снощи? — попита Хорхе Малката мотика, който беше висок метър и петдесет и шест, а лицето му бе осеяно с белези от шарка.

— Чух по телевизията. Тез копелета си правят к’вот си искат с туристите.

— Значи по улиците се говори за това?

— Малко.

Ейнсли пое разпита.

— Вие, момчета, можете да си помогнете, ако ни дадете някои имена.

Поканата беше ясна: „Нека сключим сделка“. Както го разбираха детективите от „Убийства“, разкриването на едно убийство имаше приоритет над повечето други случаи. В замяна на информацията щяха да пренебрегнат по-дребните престъпления — въпреки заповедта за арест.

Но Големия Ник упорстваше.

— Не знам ник’ви шибани имена.

Хорхе посочи към колата.

— Тогава най-добре всички да отидем до управлението.

Ник и Мотиката знаеха, че в полицейското управление непременно следваше пълен обиск и заповедта за арест не им мърдаше.

— Почакай! — предложи Мотиката. — Чух две курви да викат, че снощи застреляли нек’ъв бял и две копелета краднали колата му.

Хорхе се обади:

— Момичетата видели ли са го лично?

Мотиката сви рамене.

— Може би.

— Дай ми имената им.

— Ърнестин Смарт и една, дет’ й викат Флейм^[1].

— Къде можем да ги намерим?

— Ърнестин спи на Ривър и Трета. За Флейм не знам.

— Говориш за лагера за бездомни на Трета и Норт Ривър, нали? — попита Хорхе.

— Да.

— Ако сте ни метнали — обади се пак Хорхе, — ще се върнем и ще ви открием. Ако сте ни казали истината, ние сме ви длъжници.

Хорхе и Ейнсли се върнаха в колата. Отне им още час да открият една от проститутките.

Лагерът за бездомни на Трета улица се намираше под магистрала I–95, на брега на река Маями. Бившият паркинг нелепо пустееше, осеян с безбройните кашони и други леки заслони, събрани от изхвърлените боклуци — приличаше на бордей в някоя слаборазвита страна. Но тук живееха човешки същества, които водеха отчаян, деградирал начин на живот. Навсякъде бе пръснат боклук. Хорхе и Ейнсли предпазливо излязоха от колата си — всеки момент можеха да стъпят в купчина лайна.

Ърнестин Смарт и Флейм заедно обитаваха шперплатов сандък, който според надписите някога е бил пълен с автомобилни гуми. В сандъка бе пробита врата, заключена с катинар отвън.

Хорхе и Ейнсли продължиха нататък. Като караха към „страната на курвите“ — булевард „Бискейн“ и североизточна Осма улица, „Бискейн“ и Единайсета, Ийст Флаглър и Трето авеню — те разпитаха няколко дневни проститутки за Ърнестин и Флейм. Този ден не ги били виждали и накрая детективите се върнаха в лагера.

Този път завариха вратата на сандъка отворена. Хорхе пъхна глава вътре в мрака.

— Хей, Ърнестин. Аз съм твоето приятелче ченге. Как я караш?

Отвърна му дрезгав глас.

— Ако имах повече, нямаше да живея в тази кочина. Нема ли да ме чукаш, ченге? Ще ти пусна с отстъпка.

— По дяволите! Просто нямам време — трябва да разследвам едно убийство. Из улиците се приказва, че двете с Флейм сте го видели.

Ърнестин надзърна от мрака. Хорхе предположи, че е двайсетинагодишна, въпреки че изглеждаше двойно по-възрастна. Беше чернокожа, някога красива, но сега лицето й бе подпухнало и осеяно с бръчки. Фигурата й обаче беше хубава. Белият й гащеризон разкриваше стройно тяло и твърди гърди. Ърнестин видя погледа на Хорхе и като че ли се развесели.

— Всички виждаме разни неща — каза му тя.

— Но ще си спомниш, ако ти помогна, нали?

Ърнестин загадъчно се усмихна. Той знаеше, че отговорът е положителен.

Така беше с проститутките и точно затова детективите ги правеха свои приятели и съюзници. Проститутките изобилстваха от информация и я разкриваха, ако харесваха ченгето или сделката. Но никога не проявяваха инициатива — трябваше да им задават правилните въпроси.

— Случайно снощи да си работила на Северозападна Трета и Дванайсета улица? — колебливо започна Хорхе.

— Не знам… Може би.

— Е, чудех се дали си видяла двама типа да скачат в кола, карана от възрастен бял мъж, а после да го застрелват и да го изхвърлят от колата.

— Не, но видях как едно негро и нек’ва гадна бяла накараха нек’ъв старец да спре колата си и после направиха к’вото каза ти.

Хорхе погледна към Ейнсли, който кимна, изпълнен с гадно усещане.

— Дай да изясним — продължи Хорхе. — Били са чернокож мъж и бяла жена, така ли?

— Да. — Ърнестин го погледна право в очите. — Преди да кажа нещо повече, трябва да бутнеш нещо, мой човек.

— Ако не ни ментиш, ще си струва стотачката.

— Става. — Момичето изглеждаше доволно.

— Знаеш ли им имената?

— Черният е Кърмит Жабока. Прилича на жаба — очите му са смешно изпъкнали. Гаден е, винаги тегли парчето към себе си.

— Ами жената?

— Чувала съм да й викат Маги, винаги е заедно с Кърмит. Висят в кръчмата на Осма улица и съм виждала да ги прибират, ’щот имали дрога.

— Ще ги разпознаеш ли, ако донеса снимки?

— Естествено, миличък, за теб съм готова на всичко. — Ърнестин протегна ръка и докосна Хорхе по бузата. — Адски си готин.

Той се усмихна, после продължи да разпитва.

— Ами Флейм? Ще ни помогне ли?

— Трябва да питате него.

Хорхе се стресна.

— Него ли?

— Флейм е той-тя — поясни Ърнестин. — Казва се Джими Макрей.

Ейнсли шумно изпъшка.

— Не става за свидетел. Няма начин!

Хорхе кимна. Травеститите се срещаха често в похотливата част на подземния свят. Отгоре на всичко изглеждаше, че Флейм се подвизава като женска проститутка. Нямаше начин да докарат в съда такова чудо — съдебните заседатели щяха да се отвратят, така че трябваше да забравят за Флейм. От Ърнестин ставаше добра свидетелка, можеха да открият и други.

Хорхе се обърна към момичето:

— Ако онова, което ни каза, се окаже вярно, през следващите два дни ще дойдем с парите.

Този род разходи — парите за информатори — се покриваха от огромна банкова сметка, до която детективите имаха достъп.

В този момент по джобния полицейски радиотелефон на Ейнсли повикаха номера на частта му — 1910.

— Слушам — отвърна той.

— Обадете се на лейтенанта си.

Като използва същия джобен радиотелефон, Ейнсли набра номера на Лио Нюболд.

— Имаме напредък със случая „Нихаус“ — съобщи Нюболд. — Щатската полиция е открила липсващата кола с двама заподозрени. В момента ги карат насам.

— Не ми казвайте, сър — като погледна бележките си, рече Ейнсли. — Един чернокож на име Кърмит и бяла жена, Маги, нали?

— Точно така! Те са. Откъде знаеш?

— Хорхе Родригес откри свидетел. Проститутка. Казва, че ще ги разпознае.

— Кажи на Хорхе, че се е справил чудесно. Най-добре елате тук. Трябва бързо да свършваме с това.

 

 

Фактите бавно изплуваха на повърхността. Запомнил съобщението на полицията в Маями от предишния ден, някакъв бдителен служител от щатската транспортна полиция на Флорида забелязал търсения автомобил, спрял го и арестувал пътниците — чернокож мъж, Кърмит Капръм, деветнайсетгодишен, и Маги Торн, бяла жена, двайсет и три годишна. Носели револвери 38-ми калибър, които били пратени на балистична експертиза.

Двамата казали на транспортната полиция, че около час преди това намерили колата изоставена с ключовете вътре и се качили да се повозят. Историята очевидно била измислена, но транспортните полицаи не я оспорили, защото знаели, че със сериозния разпит ще се заемат детективите от „Убийства“.

Когато Ейнсли и Хорхе стигнаха в отдела, Капръм и Торн вече бяха там в отделни стаи за разпит. Компютърната проверка показа, че и двамата имат криминални досиета още от осемнайсетгодишна възраст. Младата жена, Торн, беше лежала в затвора за кражби и бе съдена за проституция. Капръм имаше две присъди за кражба и антиобществени прояви. Най-вероятно двамата имаха досиета и като малолетни престъпници.

 

 

Отдел „Убийства“ в Маями нямаше нищо общо е шумните, изпълнени с хаос детективски отдели от телевизионните филми, в които спокойно можеше да влезе всеки и да прави каквото си иска. Разположен на петия етаж в подобната на крепост главна сграда на полицейското управление на Маями в центъра на града, до отдела можеше да се стигне с асансьор от главното фоайе. Вратите на петия етаж обаче се отваряха само със специална карта, а такава имаха единствено детективите, цивилните служители и неколцина старши офицери. Всички останали членове на полицейския персонал и обикновените посетители трябваше да получат разрешение, за да влязат, и дори тогава се придружаваха от някой с карта.

Водените в отдела затворници и заподозрени влизаха през охраняван вход в сутерена и се качваха със специален асансьор, който стигаше направо до офисите на „Убийства“. Резултатът обикновено бе тиха, контролирана обстановка.

Хорхе Родригес и Малкълм Ейнсли погледнаха през едностранния прозорец към седналите в отделни стаи за разпит заподозрени.

— Трябва ни поне едно признание — каза Ейнсли.

— Остави на мен — отвърна Хорхе.

— Искаш да разпиташ и двамата ли?

— Да. Ще почна с момичето. Нещо против да го направя сам?

Обикновено заподозрените в убийство се разпитваха едновременно от двама детективи, но досегашните самостоятелни успехи на Хорхе бяха убедителен аргумент, особено в момента.

Ейнсли кимна.

— Давай.

Ейнсли наблюдаваше разпита на двайсет и три годишната Маги Торн. Заподозряната изглеждаше бледа и по-млада от годините си. Носеше изпоцапани, парцаливи джинси и мръсен блузон. Ако облечеше рокля и си измиеше лицето, помисли си Ейнсли, щеше да е красива. Но сега изглеждаше намусена, притеснена и нервно се люлееше на металния стол, към който беше заключена с белезници. Когато се появи Хорхе, тя дръпна белезниците, задрънча с тях по стола и извика:

— Защо, мама му стара, трябва да ме заключвате?

Хорхе спокойно се усмихна и се приближи до нея, за да ги свали.

— Иначе как я караш? Аз съм детектив Родригес. Искаш ли кафе или цигара?

Торн разтри китките си и измърмори нещо за мляко със захар. Изглежда малко се поотпусна, макар че продължаваше да се държи предпазливо. Тежък случай, помисли си Ейнсли.

Както обикновено, Хорхе беше взел със себе си термос, две пластмасови чаши и цигари. Той наля кафе и за двамата, като не спираше да говори:

— … Значи не пушиш, а? И аз. Опасна работа е тютюнът… — Не толкова опасна, колкото 38-калибровия пистолет на момичето, помисли си по-възрастният детектив. — … Съжалявам, ще трябва да го пиеш черно… Хей, нещо против да ти викам Маги? Аз съм Хорхе… Виж, искам да ти помогна, ако мога. Всъщност ми се струва, че можем да си помогнем взаимно… Не, не дрънкам глупости. Истината, Маги, е, че здравата си загазила и аз се опитвам да облекча положението ти, доколкото е по силите ми…

Ейнсли стоеше зад едностранния прозорец и потропваше с крак. „Свършвай с предупрежденията, Хорхе“, нетърпеливо си помисли той, макар да знаеше, че колегата му не може да продължи нататък докато не съобщи на Торн правата й, включително правото на адвокат. Разбира се, последното нещо, от което на този критичен етап се нуждаеха детективите, беше ограничаващото ги присъствие на защитници. И поради тази причина полицаите от „Убийства“ се опитваха да предупредят разпитвания по такъв начин, че отговорът му да е отрицателен.

Умението на Хорхе да получава точно такъв отговор бе станало легендарно.

Започваше с предразпит — съвсем законен, — по време на който задаваше общи въпроси: името на заподозрения, адрес, дата на раждане, професия, номер на социалната осигуровка… Но Хорхе напредваше съзнателно бавно и постоянно вметваше коментари…

— Значи си родена през август, Маги? Хей, аз също. И двамата сме зодия Лъв, но аз не вярвам наистина в тези зодиакални глупости. Ами ти?

Въпреки внимателния подход, момичето продължаваше да е предпазливо, затова Хорхе продължи с предразпита, макар още да не бе споменал за разследваното престъпление.

— Маги, само още няколко лични подробности. Омъжена ли си?… Не? Аз също. Може би някой ден. Е, ами гадже нямаш ли си? Кърмит? Е, страхувам се, че Кърмит също е загазил и точно сега няма да ти е от голяма помощ. Може би тъкмо той е причината да попаднеш тук… Ами майка ти?… Не думай! Никога не си я виждала?… Ами баща ти?… Добре, добре, край на въпросите за тях.

Хорхе седна близо до Торн, като небрежно докосваше ръката и рамото й. Някои заподозрени дори хващаше за ръка, което понякога предизвикваше сълзи. Но Торн беше труден случай и Хорхе отстъпи назад. Предразпитът обаче бе ограничен във времето.

— Искаш ли да се свържеш с някого, Маги?… Е, ако промениш решението си, спокойно можеш да ми кажеш.

Отвън Ейнсли напрегнато очакваше да чуе предупреждението за правата на арестувания. Междувременно наблюдаваше момичето. В лицето й имаше нещо познато, но въпреки способността за мигновено разпознаване — система за идентифициране, на която специално обучаваха полицаите — не можеше да си я спомни. Това го озадачаваше.

— Добре, Маги, имаме да си приказваме още много, но трябва да ти задам един въпрос: искаш ли да продължиш да разговаряш с мен — точно както и досега — без присъствието на адвокат?

Хорхе вървеше по ръба, но все пак оставаше в границите на законността.

Почти недоловимо Торн кимна…

— Добре, щото и аз искам да продължим. Но има нещо, което трябва да направим — нали знаеш какъв е правилникът. Така че трябва да ти го кажа, Маги, заради записа. Имаш право да запазиш мълчание…

Официалната формулировка продължи нататък, повече или по-малко в съответствие с точните думи:

— Не си длъжна да разговаряш с мен или да отговаряш на каквито и да е въпроси… Ако разговаряш с мен, всичко, което кажеш, може да се използва като доказателство срещу теб… Имаш право на адвокат по всяко време… Ако не можеш да си позволиш адвокат, ще ти бъде назначен безплатно…

Ейнсли внимателно слушаше. Макар че полицейските стаи за разпит бяха общо взето звукоизолирани, гласовете проникваха през едностранното стъкло пред него, така че по-късно, ако се наложеше, да може да свидетелства, че заподозряната е била предупредена за правата й. Независимо че гласът на Хорхе беше безцеремонен и небрежен, онова, което имаше значение, бяха съответните думи, макар че Торн като че ли почти не им обръщаше внимание.

Бе време за втория добре изчислен ход на Хорхе.

— Виж сега, Маги, можем или да продължим разговора, или аз се връщам на работа и ти повече няма да ме видиш…

На лицето на момичето се изписа съмнение: „Ами ако този тип изчезне?“

Хорхе разчете изражението й. Още малко, и щеше да успее.

— Маги, разбра ли какво ти казах току-що? Сигурна ли си? Добре, свършихме с това… А, само още нещо! Трябва да се подпишеш тук, за да потвърдиш онова, за което приказвахме.

Торн подписа официалния документ. Макар и нечетлив, подписът й потвърждаваше, че след като е била информирана за правата й, е решила да разговаря с детектив Родригес без присъствието на адвокат.

Ейнсли остави бележките, които си водеше. Хорхе действаше чисто и вече убеден във вината на двамата младежи, по-възрастният полицай смяташе, че в рамките на един час ще разполагат с признанията поне на един от тях.

Оказа се, че щяха да разполагат с признанията и на двамата.

 

 

В хода на разпита — първо на Торн, а после в другата стая и на Капръм — стана ясно, че двамата не са имали предварителен план, факт, който беше довел до извършването на тежко престъпление, вместо обикновен грабеж. Освен това по-късно те наистина смятаха, че ще могат да се измъкнат с няколко скалъпени лъжи, които им се струваха изключително правдоподобни, но изглеждаха смешни за всеки, който имаше опит в разследването на престъпления.

Хорхе се обърна към Торн:

— Относно колата, в която сте били двамата с Кърмит, Маги. Казала си на полицая, че сте я намерили само няколко минути преди това с ключовете вътре и че сте я взели, за да се повозите… Е, ами ако ти кажа, че имаме свидетел, който снощи ви е видял в тази кола и изобщо е видял всичко, което се е случило? Освен това в колата имаше повече от десет празни кутии от пиене и опаковки от храна. Всичко е пратено за анализ. Ами ако се намерят твоите отпечатъци, а също и на Кърмит?… Всъщност това ще докаже нещо, Маги, защото ще стане ясно, че двамата сте били в колата много повече от „няколко минути“, както казвате вие.

Хорхе отпи от кафето си и зачака. Торн също отпи от своята чаша.

— Още нещо, Маги. Когато са ви арестували и претърсили, у вас е имало много пари — повече от седемстотин долара. Нещо против да ми кажеш откъде сте ги взели?… Къде сте работили?… Наистина! Трябва да е била някаква много странна работа, че да ви донесе толкова пари. Как се казват работодателите ви?… Добре тогава, кажи ми едно-две имена и ние ще проверим при тях… Не можеш да ми кажеш нито едно? Маги, така няма да си помогнеш.

Добре, да продължим нататък. Виж сега, сред онези долари имаше и марки. Откъде ги взехте?… Марки, Маги — немски пари. Напоследък да сте били в Германия?… О, хайде, Маги! Как можеш да забравиш такова нещо? От господин Нийхаус ли ги взехте?… Това е господинът, който е бил убит. Със своя пистолет ли го застреля, Маги? Оръжието е подложено на експертиза. Ще разберем, ако си го направила.

Маги, разговарям с теб като приятел. Загазила си, здравата си загазила и мисля, че го разбираш. Иска ми се да ти помогна, но преди това трябва да започнеш с истината… Ето, налей си още кафе. Помисли си, Маги. Истината ще направи нещата съвсем лесни — особено за теб. Защото когато науча истината, мога да те посъветвам какво да направиш…

По-късно разпитът на другия, по-младия заподозрян, Капръм… с очи като на жаба, се оказа по-труден:

— Добре, Кърмит, през последния половин час слушах как отговаряш на въпросите ми, но и двамата знаем, че всичко, което ми каза, е пълна измишльотина. Дай сега да видим някои факти. Ти и гаджето ти Маги сте откраднали колата, обрали сте онзи старец, после сте го убили. Вече спокойно мога да ти кажа, че Маги Торн направи признания. Имам писмените й признания, в които твърди, че идеята е била изцяло твоя и че ти си застрелял господин Нийхаус…

Деветнайсетгодишният Капръм скочи на крака и бясно извика:

— Тая лъжлива кучка! Тя го направи, идеята беше нейна, не моя! Аз отидох само заради…

— Хей, чакай малко! Млъкни, Капръм! Чуваш ли ме? Успокой се!

„Като на лотария“, помисли си Хорхе. В отговор на онова, което смяташе за предателство на Маги Торн, сега Капръм нямаше търпение да разкаже собствената си версия за случилото се. Ейнсли би се усмихнал, но си спомняше за убития немец.

Капръм вече беше предупреден за правата си. Нямаше нужда да ги повтаря.

— Значи си готов да ми кажеш какво се е случило, Капръм, и този път истината? Ако е така, ще си помогнеш сам… Добре, да започнем с това, че двамата с Торн спирате онази кола и я превземате… Добре, щом така искаш, първо ще сложим името на Торн… Та къде бяхте двамата, когато…

Хорхе си водеше бележки в тефтерче, докато Капръм бързо разказваше и разкриваше фактите, без да мисли за последствията, без да разбира, че няма почти никаква разлика кой какво е направил и че най-важното е, че двамата заедно са извършили убийство. Когато Хорхе го попита защо изобщо са стреляли, Капръм отвърна:

— Старото копеле ни псуваше. Викаше много глупости, дето не ги разбирахме. Не искаше да си затвори тъпата уста, бе, човек.

Когато разпитът свърши, Капръм прочете всички страници, взе подадената му от Хорхе химикалка и се подписа под тях, с което документът се превърна в пълно признание.

Няколко часа по-късно балистичната експертиза показа, че в трупа на немеца са открити три куршума. Един бе изстрелян от пистолета на Капръм и два от този на Маги Торн. Заключението на патоанатома беше, че куршумът на негъра само е ранил жертвата. Един от двата куршума на Торн бе причинил незабавна смърт.

Ейнсли беше извикан по друга работа, но се върна навреме, за да чуе част от втория разпит на Торн. Накрая момичето със сериозно изражение на лицето попита:

— Какво ще стане сега? Ще ни пуснат ли условно?

Хорхе изобщо не си направи труда да отговори и Ейнсли знаеше причината.

Какво можеш да кажеш на човек, толкова странно несъзнаващ тежестта на извършеното от него и неизбежността на последствията. Как можеше Хорхе да отвърна на момичето: „Не, нямате никакъв шанс да получите условна присъда и даже временно да ви пуснат под гаранция или пък изобщо някога да излезете от затвора. Почти сигурно е, че след като ви изправят пред съдията и съдебните заседатели, ще бъдете обявени за виновни в убийство и осъдени на смърт чрез електрически стол“.

 

 

В съда адвокатите — със съответните жестикулации — щяха да ораторстват и беснеят, да твърдят, че признанията на Торн и Капръм са измъкнати чрез принуда. Можеха да използват думата „измама“ — при това не без известно основание, признаваше пред себе си Ейнсли.

Но получил свидетелски показания, че обвиняемите надлежно са били предупредени за правата си и че са се отказали от тях, съдията щеше да пренебрегне възраженията и признанията щяха да са валидни.

Колкото до „измамата“, Ейнсли беше стигнал до убеждението, че е оправдана. При което и да е тежко престъпление бе трудно да се сдобият с окончателно и убедително доказателство и заради коварството на адвокатите, виновните понякога се измъкваха. Неизбежно идваше наум случаят „О. Дж. Симпсън“. Но както и да бяха получени, признанията на Торн и Капръм казваха истината, която щеше да доведе до възтържествуване на справедливостта, а от гледна точка на обществото — и на Ейнсли — това имаше най-голямо значение.

 

 

Мисълта за признанията върна Ейнсли към Елрой Дойл и към причината за това безкрайно пътуване. Още от телефонния разговор със свещеника от Рейфорд се чудеше какво ли признание му предстои да чуе.

Той погледна навън към осветените пътни знаци. Бяха излезли от I–95 и летяха по скоростната магистрала. Първата им цел — Орландо — се намираше на триста и двайсет километра.