Артър Хейли
Детективи (24)

Шеста глава

Както се оказа, през по-голямата част от първия си работен ден Малкълм Ейнсли нямаше никаква възможност да мисли за Дойл. Когато стигна до бюрото си в отдел „Убийства“, той откри, че цялото е отрупано с папки и документи, насъбрали се по време на четиридневното му отсъствие.

Най-важна за момента беше купчината с формулярите, определящи възнагражденията на детективите за оставането им в извънработно време. Ейнсли ги придърпа към себе си. Детектив Хорхе Гарсия, който седеше на съседното бюро, го поздрави с думите:

— Радвам се да видя, че се захващаш с главното.

— Зная как работите вие, момчета — отвърна Ейнсли. — Постоянно оставате, за да получите по някой и друг долар отгоре.

— Хей, нали трябва да храним децата.

Всъщност това извънредно възнаграждение бе изключително важно за детективите. Беше парадоксално: всички завиждаха на детективите и такива ставаха само най-добрите и най-умните, но в полицията в Маями за това звание не се полагаше по-голяма заплата.

До 1978 г. детективите в Маями получаваха извънредно сто долара месечно заради специалните си служебни задължения, заради уменията си и рисковете, на които се излагаха. Но през тази година полицейският съюз, в който детективите често бяха игнорирано малцинство, търсеше да направи някаква отстъпка в синдикалните преговори и отмени извънредното възнаграждение — предателство, според детективите, което превърна парите за извън работно време в жизнена необходимост. Сега детективът, работещ средно четирийсет часа на седмица, получаваше заплата от 880 долара, обложена с тежки данъци. Двайсет часа извънредна работа му носеха още 660 долара. Това е обаче си имаше цената: на практика не му оставаше никакво време за нормален семеен живот.

За всеки извънреден час работа подробно се докладваше и после се удостоверяваше от сержант, ръководещ детективски екип — задача, която Ейнсли нетърпеливо изпълни.

След това идваха оценките за всеки от служителите поотделно, които трябваше да прави на шест месеца. Пишеше текста на ръка и после го даваше на секретарката да го препише на машина. Следваха още документи — преглед на докладите на детективите за текущите разследвания, включително и новите убийства, — които трябваше да запомни, подпише и ако се налагаше, да предприеме съответните мерки.

— Понякога — оплакваше се Ейнсли на сержант Пабло Грийн — се чувствам като Дикенсов герой.

— Така е, защото всички се трепем заради Скрудж^[1].

Така че едва в късния следобед на първия си работен ден Ейнсли намери време за случая „Дойл“. Той взе касетата със записа и тръгна към кабинета на Нюболд.

— Какво те задържа? — попита Лио Нюболд. Всъщност, като си помисля, не е нужно да ми казваш.

Докато Ейнсли вадеше касетата, Нюболд каза на секретарката си:

— Не ме свързвай с никого, освен ако не е спешно. — После затвори вратата на кабинета. — С нетърпение очаквах да чуя това.

Ейнсли пусна записа от началото. Разнесе се шум от отваряне на врата, когато младият лейтенант от затвора Хамбрик се беше върнал заедно с Елрой Дойл, окован, с обръсната глава. Ейнсли тихо обясняваше какво става.

Нюболд внимателно слушаше последвалите реплики: мазния глас на свещеника… неясните думи на Дойл към Ейнсли — „Благослови ме, отче…“… крясъка на Ъксбридж — „Това е богохулство!“… отговора на Дойл — „Разкарайте този задник оттук!“…

Лейтенантът поклати глава. На лицето му се изписа удивление.

— Не мога да повярвам.

— Почакайте, има още.

Записът продължи по-спокойно, докато Ейнсли бе изслушвал „изповедта“ на Дойл.

— Аз убих няколко души, отче…

— Кои са първите, които си убил?

— Онез Икеи — двама японци в Тампа…

С напрегнато внимание Нюболд започна да си води бележки.

Скоро дойде потвърждението на Дойл за другите му убийства — семействата Есперанца, Фрост, Ларсън, Хенънфелд, Урбина, Темпон…

— Бройката не излиза — каза Нюболд. — Ти ми го каза, обаче се надявах…

— Че съм сгрешил в сметката ли? — леко се усмихна Ейнсли и поклати глава.

После идваше отчаяната молба на Дойл, свързана с убийството на семейство Ърнст: „Отче, кълна се!… Аз не съм го направил!… Туй е шибана лъжа… не ща да умра обвинен в нещо, дето не съм го направил!“.

Сълзливото излияние продължи, после Нюболд внезапно извика:

— Спри го! — Ейнсли натисна черното копче „ПАУЗА“. В заградения със стъклени стени кабинет настъпи тишина.

— За Бога! Дяволски достоверно звучи. Лейтенантът се надигна от стола си и импулсивно се заразхожда из стаята, после попита: — Колко време преди екзекуцията ти разказа всичко това Дойл?

— Може би десет минути. Не повече.

— Не зная, просто не зная. Бях сигурен, че няма да му повярвам… Но когато смъртта е толкова близо… — Нюболд погледна Ейнсли право в очите. — Ти вярваш ли му?

Ейнсли предпазливо отвърна:

— Както знаеш, винаги съм изпитвал съмнения за онзи случай, така че…

— Така че ти е по-лесно да повярваш на Дойл — довърши изречението лейтенантът.

Ейнсли не отговори.

— Да го чуем докрай — рече Нюболд.

Ейнсли включи записа.

— За всички онези убийства — четиринайсетте, които признаваше. Съжаляваш ли за тях?

— Майната им на всички!… Опрости ми само другите, дето не съм ги извършил!

— Той е луд — отбеляза Нюболд. — Или поне е бил.

— Същото си помислих и аз и продължавам да смятам така. Но лудите не лъжат непрекъснато.

Двамата замълчаха и се заслушаха как Ейнсли казва на Дойл:

— … никой свещеник не би те опростил, а пък аз не съм свещеник.

После думите на лейтенант Хамбрик:

— Знаете достатъчно… Направете нещо!

Очите на Нюболд бяха приковани върху Ейнсли, докато Дойл повтаряше след сержанта „Молитвата“ на Фуко. Лейтенантът прокара длан по лицето си и очевидно трогнат, тихо каза:

— Ти си добър човек, Малкълм.

Ейнсли изключи касетофона и пренави касетата.

Нюболд мълчаливо седна зад бюрото си. След малко продължи:

— Ти отговаряше за спецчастта, Малкълм, така че случаят си остава твой. Какво предлагаш?

— Да проверим всички твърдения на Дойл — клипса, грабежа, убийството на семейство Икеи, ножа, за който говореше, и гроба. Ще оставя разследването на Ръби Боуи — тя е добра в тези неща. Накрая ще знаем цялата истина за Дойл.

— А ако случайно се окаже, че не лъже? — попита Нюболд.

— Нямаме никакъв избор. Ще се заемем отново със случая „Ърнст“.

Нюболд навъсено го погледна. Малко неща в полицията можеха да се сравнят с проблемите, свързани с отварянето на приключен случай на убийство.

— Действай — най-после се съгласи Нюболд. — Кажи на Ръби да започва.