Артър Хейли
Детективи (28)

Десета глава

Фелиша Давънъл я нямаше вкъщи. Беше 07:50 часът. Никой не знаеше къде е отишла.

Карина Васкес поясни:

— Единственото, което зная, е, че госпожа Давънъл доста припряно излезе. Беше разстроена. После чух колата й. — В отсъствието на иконом медицинската сестра на Вилхелм Давънъл очевидно бе поела отговорността и за долните етажи. Тя добави: — Може да е нещо свързано с господин Холдсуърт. — Сестрата се взря в лицата на полицаите. — Вие го отведохте, нали? Арестувахте ли го? Жена му беше отчаяна. Сега разговаря по телефона, опитва се да намери адвокат.

— Случват се разни неща — неопределено отвърна Ейнсли. — Както навярно ви е известно, тук е била извършена измама, дадени са лъжливи показания.

— Досещах се — призна Васкес. После я осени внезапна мисъл. — Може би госпожа Давънъл е отишла да ви търси.

— Възможно е — съгласи се Родригес. Той се обади по радиотелефона в отдела, после каза на Ейнсли: — Не, не е ходила там.

Разнесоха се забързани стъпки. Появи се Франческо Васкес. Камериерът задъхано каза:

— Госпожа Давънъл е в телевизионното студио на УБЕК! Току-що съобщиха, че в осем часа ще говори за смъртта на съпруга си.

— Това е след три минути — рече Ейнсли. — Къде има телевизор?

— Последвайте ме — каза госпожа Васкес и всички се запътиха по коридора към домашната кинозала, оборудвана със сложна апаратура. Гигантски телевизионен екран покриваше по-голямата част от една от стените. Франческо Васкес се приближи до контролния пулт, включи телевизора и на екрана се появи образ — краят на някаква реклама, — придружен от поразителен звук, бликащ отвсякъде. Последва надпис: „УБЕК — сутрешни новини“, после се появи говорителка, която съобщи:

— Изключително за УБЕК — важно съобщение за смъртта на Байрън Мадокс-Давънъл, за която се смяташе, че е убийство. Тук е госпожа Фелиша Мадокс-Давънъл, управителен директор на станцията.

После показаха отблизо лицето на Фелиша. Беше удивително красива. Ейнсли предположи, че за това е помогнал гримьорът. Изражението й бе сериозно.

— Можете да седнете — Карина Васкес посочи към двата реда кресла.

— Не, благодаря — отказа Ейнсли. Двамата с Родригес останаха прави, семейство Васкес също.

С ясен и спокоен глас, като гледаше право към камерата, Фелиша започна:

— Дойдох тук с цялото дължимо смирение и разкаяние, за да направя публично признание и да се извиня. Признанието ми е, че моят съпруг Байрън Мадокс-Давънъл не беше убит, както твърдях аз, а също и други по мое искане. Байрън умря от собствената си ръка — той се самоуби. Мъжът ми е мъртъв и вече не носи нито вина, нито отговорност за каквото и да е. Но аз трябва да поема и вината, и отговорността си. До този момент лъжех за начина на смъртта му, мамех приятелите и семейството си, правех неверни изявления пред медиите и полицията, скривах улики и фалшифицирах доказателства. Не зная какво наказание ще платя за всичко това. Каквото и да е, ще го приема. Приятели мои, скъпи съграждани от Маями, господа полицаи и телевизионни зрители — извинявам се на всички вас. А сега, след като си признах и се извиних, ще ви кажа защо извърших тази погрешна постъпка.

— Тази кучка пак ни изигра — прошепна на Родригес Ейнсли.

— Разбрала е, че Холдсуърт ще се предаде — тихо отвърна Хорхе, — затова е побързала да ни изпревари.

Ейнсли сбърчи лице.

— Сега ще изплува от тази гадост свежа като пролетно цвете.

— Трябваше да станете още по-рано, за да надхитрите госпожа Давънъл — обади се Карина Васкес.

Със смирен, но ясен глас Фелиша продължаваше:

— Още от най-ранното си детство споделях възгледите на другите от моето семейство и смятах самоубийството за нещо срамно — проява на страхливост, бягство от отговорност. Разбира се, съвсем различно е, когато някой иска да сложи край на ужасните мъки, предизвикани от смъртоносна болест. Но случаят със смъртта на моя съпруг Байрън Мадокс-Давънъл не е такъв. Нашият брак не беше удовлетворителен в нито едно отношение. За моя най-дълбока скръб аз нямам деца…

Докато гледаше и слушаше, Ейнсли се чудеше колко ли се бе подготвяла за този театър Фелиша. Макар че думите й звучаха спонтанно, той се съмняваше. Може би дори използваше телепромптър — беше разполагала с достатъчно време, за да копират текста, а в крайна сметка тя ръководеше станцията.

— Трябва да изясня един въпрос — продължаваше Фелиша. — Вината за онова, което извърших, нося единствено аз. Един от служителите в дома ми дори настоя да не го правя. Постъпих неблагоразумно и не го послушах. Специално държа той да не бъде обвиняван в нищо…

— Откача Холдсуърт от кукичката — прошепна Родригес.

— Не зная — каза Фелиша — какви проблеми, действителни или измислени, са накарали съпруга ми да сложи край на живота си…

— Адски добре го знае — прибави Хорхе.

Ейнсли се обърна.

— Губим си времето тук — рече той. — Да вървим.

Гласът на Фелиша отекваше след тях…

 

 

От бюрото си в отдел „Убийства“ Ейнсли телефонира на Кързън Ноулс.

— Да, гледах новините — каза прокурорът в отговор на въпроса на сержанта. — Ако има награда „Еми“^[1] за „лицемерие в действителния живот“, непременно трябва да номинират госпожа Давънъл.

— Мислите ли, че и другите ще са на това мнение?

— Не. Освен циничните прокурори и ченгета, всички останали ще повярват, че е чудесна и благородна — истинска представителка на династията Давънъл.

— Какво ще кажете за повдигане на обвинение?

— Вие се шегувате, разбира се.

— Нима?

— Малкълм, единственото, с което разполагате срещу тази жена, е, че е дала невярна информация на полицай и е възбудила разследване — това са ненаказуеми простъпки. Но да я изправим пред съда, особено след като е от семейство Давънъл и има най-добрите адвокати, които могат да се купят с пари… Никой прокурор тук няма да се заеме със случая. И ако продължавате да се чудите, ще ви кажа, че се качих на горния етаж и разговарях с Адел Монтесино. Тя е съгласна с мен.

— Значи ще я оставим на мира, така ли?

— Разбира се. И никой да не е посмял да твърди, че американският закон прави разлика между богатите и не толкова богатите. Ще отменя заповедта за арест.

— Изглежда сте скептик по отношение на нашата система, господин прокурор.

— Това е хронична болест, Малкълм. Ако чуете за някакво лекарство, съобщете ми го.

С това случаят „Мадокс-Давънъл“ като че ли приключваше. С два послеписа. Първият беше телефонно съобщение за Ейнсли от Бет Амбри, която го молеше да й се обади.

Както бе обещал, той държеше Бет в течение на събитията. Засега обаче тя не беше публикувала никакъв материал. Когато й телефонира, той я попита защо.

— Защото съм станала стара и мекушава, а не като едно време — абсолютен непукист — отвърна му тя. — Ако напиша защо Байрън се е самоубил, ще трябва да обясня, че е имал комарджийски дългове към мафията, което няма да има значение, но ще трябва да дам и името на забременялото момиче, а тя е мило хлапе и не го заслужава. Между другото искам да се срещнеш с нея.

— Знаеш, че Фелиша излъга, когато каза, че не знае защо се е самоубил Байрън.

— Представата на Фелиша за истината е онази част от нея, която я устройва в момента — потвърди Бет. — А сега за момичето. Тя има адвокатка и ми се струва, че я познаваш — Лайза Кейн.

— Да, познавам я. — Ейнсли харесваше Кейн. Бе млада, интелигентна и често работеше като обществен защитник на онези, които не можеха да си позволят адвокат. Разликата при Кейн беше, че въпреки ниското възнаграждение, което получаваха обществените защитници, тя правеше всичко възможно, за да помогне на клиентите си.

— Можеш ли да се срещнеш с нея утре?

Ейнсли се съгласи.

 

 

Лайза Кейн бе трийсет и три годишна, но изглеждаше десет години по-млада. Имаше къса червена коса, невинно лице без никакъв грим и когато се срещна с Ейнсли, носеше джинси и памучна тениска.

Срещата се проведе в разнебитен триетажен блок в прочутия с престъпността си квартал на Маями „Либърти сити“. Ейнсли пристигна сам с необозначена полицейска кола, а Лайза — с прекрасен фолксваген тип „калинка“.

— Не съм сигурен защо съм тук — каза той. Всъщност го бе довело любопитството му.

— Двамата с клиентът ми се нуждаем от съвет, сержант — отвърна Лайза. — Бет каза, че ще можете да ни помогнете. — Тя тръгна към стълбището и детективът я последва до третия етаж, като заобикаляше отпадъците и животинските изпражнения по пътя. Излязоха на балкон с ронещ се цимент и ръждив парапет. Лайза спря пред една от вратите и почука. Отвори им млада жена, навярно в началото на двайсетте. Тя покани двамата си гости.

— Влезте, моля.

Лайза ги представи.

— Това е Серафин… Сержант Ейнсли.

— Благодаря, че дойдохте. — Момичето протегна ръка, детективът я стисна, като се оглеждаше наоколо.

За разлика от мръсотията навън малкият апартамент блестеше от чистота. Серафин беше привлекателно, спокойно момиче, облечено в тениска на, цветя и син клин. Кафявите й очи сериозно наблюдаваха детектива.

— Съжалявам за обстановката навън — с дълбок, мек глас каза тя. — Байрън искаше аз да… — После рязко поклати глава и замълча.

— Байрън искал да намери по-добро място за Серафин — поясни Лайза Кейн, — но им попречили други неща. — После посочи с ръка. — Да седнем.

Когато седнаха, Серафин отново заговори, като гледаше Ейнсли в очите.

— Нося децата на Байрън. Навярно го знаете.

— Децата ли?

— Докторът ми каза вчера. Близнаци са — усмихна се тя.

— Има малко предистория — рече Лайза. — Байрън Мадокс-Давънъл и Серафин се срещнали, защото тя го снабдявала с наркотици. Двете с нея се запознахме, когато успях да постигна условното й освобождаване след обвинение в трафик на наркотици. Сега вече е чиста, условният срок изтече и Байрън престанал да взима наркотици месеци преди да умре. Никога не е бил сериозен наркоман.

— Аз обаче се срамувам — каза Серафин, като погледна към Ейнсли, после извърна очи. — Когато се случи, бях отчаяна…

— Серафин има четиригодишен син, Дейна — продължи Лайза. — Беше самотна майка, без издръжка, не можеше да си намери работа, а тук няма много възможности да намериш пари за храна…

— Виждам го непрекъснато — с разбиращ глас каза Ейнсли. — И къде се вписва в тази картина Мадокс-Давънъл?

— Ами, предполагам, че двамата със Серафин си подхождаха, някак си взаимно задоволяваха нуждите си. Във всеки случай Байрън започнал да идва тук, за да се измъкне от другия си живот и Серафин успя да го отучи от наркотиците — самата тя никога не е взимала. Може би не е било любов, но това няма значение. Байрън имаше малко пари, очевидно не много, но достатъчно, за да й помага. Купуваше й разни неща — Лайза посочи към мебелите около нея, — даваше на Серафин пари за храна и за наема и тя престана да продава наркотици.

„Естествено, че Байрън е имал пари — помисли си Ейнсли. — Не можеш да си представиш колко.“

— И се любели, разбира се — прибави Лайза.

— Нямах намерение да забременявам — намеси се Серафин, — но нещо се обърка. Когато казах на Байрън, той като че ли нямаше нищо против, каза, че ще се погрижи за всичко. Тревожеше се обаче за нещо друго, наистина се тревожеше, и един път каза, че бил хванат в миши капан. Беше точно след като престана да идва.

— Говорим за преди около месец. По това време свършили и парите — продължи Лайза. — Тогава Серафин ми се обади за помощ. Опитах се да телефонирам в дома на Давънъл, но не успях да се свържа с Байрън, а той не отговори на съобщенията ми. „Добре тогава“, казах си аз, и отидох в „Хавършам“ и… нали знаете? „Ние, Народът“.

Ейнсли знаеше. Престижната адвокатска кантора „Хавършам“ имаше толкова много важни партньори, че пълното й название заемаше цели два реда. Освен това бе добре известно, че фирмата представлява повечето от интересите на Давънъл.

— Постигнахте ли някакъв резултат? — попита той.

— Да — отвърна Лайза, — и точно затова се нуждаем от съвета ви.

 

 

Адвокатската кантора „Хавършам“, както се оказа от разказа на Лайза, проявила достатъчно благоразумие, за да приеме неизвестната млада адвокатка сериозно и да се отнесе към нея с уважение. Кейн се срещнала с един от партньорите на име Джафръс, който я изслушал и й обещал да проучи жалбата на клиентката й. Няколко дни по-късно Джафръс телефонирал на Лайза и й определил нова среща, която, както се оказало, станала около седмица преди самоубийството на Байрън Мадокс-Давънъл.

— Не си губиха времето — каза Лайза. — Очевидно отговорността на Байрън беше потвърдена, така че „Хавършам“ бяха съгласни на финансова издръжка за Серафин, но при едно условие. Името Давънъл не трябваше никога, когато и да било, да се използва във връзка с детето й. Бе предвидено и средство, което да го гарантира.

— Какво средство? Каква гаранция? — попита детективът.

Серафин, обясни Лайза, трябвало да удостовери под клетва в официален документ, че бременността й е резултат от оплождане от банка за сперма и че донорът е анонимен. После щяла да бъде получена документация от истинска банка за сперма, която да потвърди заявлението й.

— Навярно срещу голямо дарение — предположи Ейнсли. — А колко пари бяха определени за Серафин?

— Петдесет хиляди годишно. Но това е преди да разберем, че са близнаци.

— Не е достатъчно дори само за едно дете.

— Така си помислих и аз. Затова поискахме съвета ви. Бет каза, че ви били известни някои неща за семейството и че ще знаете накъде да се насочим.

Серафин внимателно слушаше.

— Как приемате тези неща с банката за сперма? — попита я детективът.

Момичето сви рамене.

— Единственото, което ме интересува, е децата ми да живеят на по-добро място и да получат най-доброто образование. Ако трябва, ще подпиша всякакъв документ, за да го постигна, дори да не е вярно. Името Давънъл също не ме интересува. Моето е също толкова хубаво, може би още по-хубаво.

— Как всъщност е фамилното ви име?

— Евърс. Чували ли сте го?

— Да, чувал съм го. — Ейнсли си спомни Медгър Евърс, един от лидерите на движението за граждански права през 60-те години, ветеран от Втората световна война, застрелян от бял сегрегационист, сега излежаващ доживотна присъда за това престъпление.

— Роднини ли сте? — попита Ейнсли.

— Далечни, струва ми се. Във всеки случай, ако едно от децата ми е момче, решила съм да го кръстя Медгър.

— А ако е момиче, можете да го кръстите Майрли. — Някога детективът се беше запознал с бившата съпруга на Евърс, в момента — под името Майрли Евърс-Уилиямс — председателка на борда на директорите на Националната асоциация за напредък на цветнокожите.

— Не съм се сещала за това — отново се усмихна Серафин. — Може би ще го направя.

Ейнсли си спомни за разговора си с Фелиша Давънъл, когато му бе казала, че Байрън получава четвърт милион долара годишно, плюс луксозен живот, без да прави нищо в замяна. И после нетърпеливите й думи: „За нашето семейство тези пари са жълти стотинки“.

— Ето съвета ми — каза той на Лайза. — Поискайте двеста хиляди долара годишно, докато близнаците не навършат двайсет години, като половината от сумата се плаща на Серафин за ежедневни разходи, а другата половина да остане под попечителство за образованието на децата и вече родения й син…

— Дейна.

— В сумата трябва да се предвиди и образованието на Дейна. Настоявайте на тази сума и ако „Хавършам“ — което всъщност означава Давънъл — откажат или се опитат да се пазарят, кажете им да забравят за клетвата и за банката за сперма, и че ще отнесете случая до съда, че ще претендирате за името Давънъл и всичко останало.

— Начинът ви на мислене ми харесва — каза Лайза. После погледна разколебано. — Обаче тяхното предложение беше съвсем различно.

— Направете го — настоя Ейнсли. — А, ако искате, опитайте се да предадете на госпожа Давънъл, че идеята за това уреждане на нещата идва от мен. Може да помогне.

Лайза продължително го изгледа, но само кимна:

— Благодаря ви.

 

 

Четирийсет и осем часа по-късно Ейнсли си беше вкъщи, когато му телефонира Лайза Кейн. Говореше задъхано.

— Направо не мога да повярвам! Тук съм със Серафин и току-що ни се обадиха от „Хавършам“. Приемат всичко, без никакви промени, без спорове, точно както аз… Не!… точно както вие предложихте.

— Сигурен съм, че начинът, по който сте се справили с…

Лайза не го слушаше.

— Серафин ми каза да ви предам, че сте чудесен. Според мен също!

— Знаете ли случайно дали госпожа Давънъл…

— Майк Джафръс от „Хавършам“ й телефонира с вашето съобщение и тя е отговорила, че иска да се срещнете. Казала е, че иска да й се обадите вкъщи, за да определите среща. — Гласът на Лайза се промени. Любопитството й бе прекалено силно, за да успее да го овладее. — Да не би между вас двамата да има нещо?

Ейнсли се засмя.

— Освен малко игра на котка и мишка — нищо друго.

 

 

— От това преживяване научих едно нещо — каза Фелиша Давънъл. — Да съм внимателна, когато разговарям с интелигентен детектив, особено ако е бил свещеник. Наистина може да ти струва много.

Двамата с Малкълм Ейнсли бяха в същата гостна, в която се бяха срещнали първия път. Сега обаче той седеше на удобно кресло, което съответстваше на креслото на Фелиша и беше съвсем близо до него. Тя бе красива както винаги, но по-спокойна, очевидно защото смъртта на Байрън вече не представляваше загадка, запълваща пространството помежду им.

— Като че ли сте се поразровили в миналото ми — рече Ейнсли.

— Телевизионната ми станция има ефикасен отдел за разследване.

— Е, надявам се, че са се погрижили да разполагат с достатъчно жълти стотинки, за да изпълнят условията на договора.

— Туш! — Тя отметна глава назад и се разсмя. — Малкълм — ако мога да те наричам така, започвам все повече да те харесвам. — Фелиша замълча, после продължи: — Докладът за теб, който ми подготвиха, беше изключително хвалебствен. Накара ме да се зачудя.

— Защо, госпожо Давънъл?

— Фелиша, моля!

Той кимна. Инстинктът му подсказваше в каква посока отива разговорът и не бе уверен как да се справи с него.

— Чудя се защо все още си полицай, след като очевидно имаш качества за много повече.

— Харесва ми да съм ченге. — После след моментно колебание прибави: — Фелиша.

— Това е абсурдно! Имаш отлично образование, учен, защитил докторат. Написал си книга по сравнителни религии, която все още масово се цитира…

— Бях съавтор и това беше отдавна.

Фелиша махна с ръка и продължи:

— Всичко показва, че си мислеща личност. Така или иначе, имам предложение. Защо не постъпиш в организацията „Давънъл“?

Той се стресна.

— Като какъв?

— О, не зная точно, още не съм се консултирала. Но винаги имаме нужда от умни хора и ако решиш да дойдеш при нас, ще намерим нещо, съответстващо на способностите ти.

— Думите й бяха придружени от лека усмивка, после Фелиша протегна ръка и докосна с връхчетата на пръстите си дланите на Ейнсли. Тя леко ги прокара по кожата му и допирът бе като паяжина, загатващ за обещание. — Сигурна съм, че каквото и да стане, така ще се сближим. — Жената навлажни устните си с език. — Ако това те интересува.

Да, интересуваше го — все пак беше човек. Изкушението предизвика у него душевна и физическа възбуда. После се събуди прагматизмът му. Той си спомни думите на Бет Ембри: „Фелиша направо яде мъже за закуска… Ако те е харесала на вкус, ще опита отново… Тя е царица с истинско жило“.

С жило или не, щеше да е вълнуващо да бъде разкъсан от Фелиша и да потъне в меда й — навярно си струваше, независимо от крайния резултат. Ейнсли бе имал любовна връзка, за която не съжаляваше дори сега, въпреки злобата на Синтия. Там, където управляваше страстта, обикновеният морал често заемаше второстепенно място. Часовете, прекарани в слушане на изповеди, бяха доказали това. В неговия случай обаче, помисли си той, епизодът със Синтия му беше достатъчен. Карън бе бременна с второто им дете и не беше време да се впуска в бесния ритъм на Фелиша.

Той докосна ръката й.

— Благодаря ти. После мога да съжалявам. Но ще оставя нещата такива, каквито са.

Фелиша дори не трепна. Без да престава да се усмихва, тя се изправи и официално протегна ръка.

— Кой знае? — отвърна госпожа Давънъл. — Пътищата ни могат отново да се пресекат.

 

 

Докато шофираше обратно към отдел „Убийства“, Ейнсли си напомни, че ако не се смятаха послеписите, „аферата Давънъл“ беше продължила само седем дни. Струваха му се много повече. Сега нямаше търпение да чуе доклада на Ръби Боуи.