Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (7) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

3.

Осъзнал спешността на задачата си, Гроувс започна да взема решения и да изпраща поток от инструкции наляво и надясно, без да дочака официалното си назначение. Първата му грижа беше да осигури на проекта „Манхатън“ възможно най-високия приоритет.

— Не можем да доставим достатъчно бързо необходимите ни материали, ако имаме приоритет АА–3 — каза той на Никълс.

Никълс беше на същото мнение и му показа черновата на писмото, което бе приготвил предварително и с което искаше от Съвета за военно производство да даде на проекта „Манхатън“ най-висшия приоритет — AAA. Гроувс хвърли един поглед на писмото и го бутна настрана. После взе молива и нахвърли чернова на писмо, адресирано до самия него и подписано от Доналд Нелсън, шефа на Съвета за военно производство. След като му го преписаха на чисто, Гроувс взе писмото и лично го занесе в кабинета на Нелсън.

— Не, изключено! — възкликна Нелсън, след като прегледа писмото и изслуша нетърпеливо аргументите на Гроувс. — Имаме прекалено много важни военни проекти, които чакат върховен приоритет.

Гроувс се изправи, едва сдържайки гнева си.

— Добре, мистър Нелсън — каза той студено. — В такъв случай ще препоръчам на президента да отмени проекта „Манхатън“, защото Съветът за военно производство не ни съдейства.

Блъфът подейства. След малко Гроувс си тръгна с писмо, подписано от Нелсън, с което проектът „Манхатън“ получаваше приоритет AAA.

След като бе повишен в чин бригаден генерал, Гроувс встъпи официално в длъжност на 23 септември 1942 г. Същия следобед бе свикано съвещание на високо ниво при военния министър Стимсън. Министърът, заобиколен от най-близките си съветници — Буш, Конант, генералите Маршал, Съмървил и Стайър, контраадмирал У. Р. И. Пърнъл и Харви Бънди, искаше да се реши кой ще упражнява върховния контрол върху атомния проект. Стимсън имаше и друга причина да свика съвещанието — той искаше да види по-отблизо офицера, назначен с толкова високи препоръки за ръководител на проекта „Манхатън“.

Въпреки че Гроувс бе най-младшият от всички присъстващи по възраст и чин, той изложи енергично и без колебание възгледите си. Стимсън каза, че той самият, вицепрезидентът Уолъс и генерал Маршал са твърде заети с други задачи, за да могат да отделят нужното внимание на толкова важно начинание като проекта „Манхатън“. Затова предложи да бъде създаден Комитет по военната политика, облечен с висши контролни функции. В комитета ще влизат седем или девет високопоставени личности от армията, флота и от службата за научни изследвания и развитие.

Гроувс протестира енергично.

— Толкова широк състав няма да бъде ефективен. Той ще причини само отлагания и забавяне. Оптималната бройка е трима души. Ще мога да ги информирам своевременно и по-лесно ще получавам техните препоръки.

След кратка дискусия предложението на Гроувс бе прието. Стимсън все пак намери начин да включи както Буш, така и Конант в тричленния комитет: Буш — като председател, а Конант — като негов заместник. Адмирал Пърнъл ще представя флота, а самият Гроувс — армията.

В този момент Гроувс направи нещо, което малко офицери биха си позволили пред своите началници. Той се изправи рязко, погледна часовника си и заяви:

— Моля да бъда извинен. Трябва да ви напусна, ако сме приключили с обсъждането. Не искам да изпусна влака за Тенеси. Утре сутринта ще избираме място в Оук Ридж за първия атомен завод.

За момент всички се спогледаха поразени. Общото желание беше Гроувс да действа бързо, но никой не очакваше, че той е чак толкова бърз. Генерал Съмървил и заместникът му генерал Стайър си размениха усмивки. Те първи бяха препоръчали Гроувс за ръководител на проекта „Манхатън“^[1].

Гроувс бе освободен, но съвещанието продължи още малко. Бе направена съществена промяна в състава на комитета — армията ще бъде представена в него от Стайър, а не от Гроувс. Беше очевидно, че шефът на проекта „Манхатън“ трябва да има свободата да взема самостоятелно важни решения и да носи отговорност за тях. Едновременно с това беше нужно неговата работа да бъде наблюдавана от отговорни хора. Комитетът имаше върховната власт — правото да препоръча на секретаря по отбраната Стимсън да освободи Гроувс в случай че не одобри начина, по който той ръководи проекта „Манхатън“.

Рано на другата сутрин Гроувс пристигна в Ноксвил, където го чакаше полковник Маршал. Веднага тръгнаха да огледат участъка Оук Ридж, който се намираше на около 30 км от Ноксвил и на 13 км южно от малкото градче Клинтън. Участъкът беше избран от Маршал и Никълс още през юни и Гроувс го одобри. Той отговаряше на всички изисквания за бъдещия атомен завод — изолиран, почти ненаселен район, с достатъчно електроенергия, обилно водоснабдяване, удобен достъп по шосе и железопътна линия и мек климат, позволяващ целогодишна работа на открито.

Този участък от спокойния селски район се наричаше Блек Оук Ридж. Той беше най-северният от пет хребета, покрити с дъбови и борови гори, които се простираха край криволичещата река Клинч. Пейзажът беше зелен и красив, със заоблени хълмове, обрасли с кучешки дрян и пълни с яребици и сърни. На изток се простираше веригата Грейт Смоуки, а на запад се издигаха върховете на планината Къбърланд. Долините бяха рядко населени с мълчаливи и горди хора от Тенеси, някои от които още живееха в дървени колиби като своите прадеди. Районът беше беден икономически. Въпреки построените язовири от Управлението на долината Тенеси, електричеството още не беше прокарано във всички долини.

— Този район изглеждаше добре на картата — каза Гроувс на Маршал, — но действителността надминава очакванията ми.

Маршал кимна.

— Всички, които са го видели, го харесват. Но все още се чудя дали е оправдано да отчуждим 22 хиляди хектара земя за строеж на заводи, след като предварителните научни изследвания още не са приключили.

Гроувс знаеше това. Когато Маршал пое ръководството на отдел „Манхатън“ през юни, той вярваше, че научната разработка е привършена. Учените твърдяха, че са готови да преминат към индустриално производство веднага щом бъдат построени заводите. Само след няколко седмици, обикаляйки лабораториите със своите помощници, строителните инженери от фирмата „Стоун и Уебстър“, Маршал разбра горчивата истина — нищо не е подготвено за производство и целият проект се намира в ембрионална фаза.

Като методичен и съвестен офицер Маршал смяташе отчуждаването на земята за преждевременно при тези условия. Той се съюзи с някои членове на комитета S–1, които, за разлика от Конант, искаха да се отложи началото на строежите поради липса на достатъчно научни данни. Буш и Конант не бяха доволни от това и се наложи Маршал да бъде отстранен. (Другата причина беше, че Буш искаше проектът да се ръководи от офицер, който има повече връзки с правителствените кръгове във Вашингтон.)

Гроувс бе съгласен с Маршал, че започването на индустриално производство не е логично в момента. Но неговите методи бяха различни, а и самоувереността му по-голяма — той беше готов да поеме големия риск да задвижи всичко едновременно и да направи смели стъпки, без да чака да завършат успешно предишните етапи. Към края на деня от Оук Ридж бе издадена заповед за спешно отчуждаване на участъка.

Скоро след като се завърна от Оук Ридж, Гроувс замина за Питсбърг, където в изследователската лаборатория на „Уестингхаус“ работеха върху центрофужния метод. Той искаше да инспектира всички основни лаборатории и по възможност да си създаде представа за шансовете на всеки един от петте метода за производство на разпадащ се материал за бомбата.

В Питсбърг не му направиха много добро впечатление. Апаратурата за центрофужния процес бе създадена от професор Джеси Биймс от университета във Вирджиния и изпробвана най-напред от „Уестингхаус“, а след това и от „Стандарт Ойл“ в Ню Джърси. Тя се състоеше от големи цилиндри, въртящи се с фантастична скорост, при което на теория по-лекият изотоп U–235 би трябвало да се отдели от по-тежкия U–238. Конкретни резултати все още не бяха получени.

Гроувс бе смутен и от нещо друго. Очевидно хората в Питсбърг не бяха разбрали, че атомната програма изисква изключителна спешност. Впечатлението му беше, че тук всички се движат със спокойно „академично“ темпо и не би могло да се каже, че работят както никога досега в живота си. Гроувс бе изумен, когато разбра, че в неделя и по празници лабораториите са затворени. В деня на неговото посещение се въртеше само един цилиндър.

— Това нещо не трябва ли да се върти непрекъснато? — попита той шефа на лабораторията.

— О, да.

— А колко дълго се е въртял този цилиндър?

— Ами, общо около 15 минути.

Гроувс поклати глава неодобрително.

— Защо не го въртите непрекъснато, след като са такива изискванията?

Въпросът му съдържаше упрек.

— Не мислех, че това се налага — беше отговорът на шефа. — Освен това, не знаем дали цилиндърът ще издържи на натоварването.

Гроувс беше забелязал, че и в университета във Вирджиния темпото на работа е доста лениво. Той не разбираше много от пречистване на изотопи, но нямаше никакъв комплекс за малоценност пред учените. Всеки инженер със здрав разум като него може да разбере дали един процес е възможен или не. Центрофужният метод изглеждаше добър, но се намираше още в предварителна лабораторна фаза и Гроувс имаше чувството, че шансовете му за успех не са големи. Освен това работещите по този процес не показваха някакъв видим стремеж да бързат, а липсваше истински лидер, който да оглави работата и да ги мобилизира.

След като се върна във Вашингтон, Гроувс сподели с Конант, че центрофужният метод трябва да бъде изоставен и вниманието да се съсредоточи върху другите начини за получаване на разцепващ се материал. Конант беше съгласен с него и докладва на Буш, че центрофужният метод е най-слабият от петте. Скоро след това той беше изоставен.