Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (37) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

33.

Високият, изпънат 52-годишен Едуин Джоунс, през целия си живот никога не бе пушил, не бе близвал алкохол и не пропускаше неделната служба на методистката църква в Шарлот, Северна Каролина. Външният му вид излъчваше сдържаност — строг и дисциплиниран в говора, с консервативен тъмен костюм и приятелски, но сериозни очи зад очила без рамки. Всяка сутрин точно в 8 ч строителният предприемач влизаше в офиса си на Западна четвърта улица № 209 и всеки следобед точно в 5 ч затваряше книжата си и тръгваше за къщи. Никой не можеше да си спомни той да е отсъствал дори един ден от работа или някога да е бил болен. Джоунс твърдо вярваше в упоритата работа, въздържаността и Светото писание.

Неговият баща Джеймс Адисън Джоунс, който нямал никакво училищно образование, на 18-годишна възраст пристигнал в Шарлот от една ферма. Успял да изгради от нищо строителната си фирма и да изпрати синовете си Едуин и Реймънд в колеж. Той обаче смятал, че най-голямото му постижение е възпитанието на синовете му в простите и ясни ценности на набожното методистко семейство от началото на века.

Почти никой в Америка не знаеше какво точно прави строителната компания „Джей. Ей. Джоунс“ в Оук Ридж, Тенеси — дори и хората от компанията не знаеха какво е предназначението на огромния секретен строеж. Работната сила в Оук Ридж наброяваше 20 000 души, а по ведомост всеки месец се изплащаха 5 милиона долара за заплати. Строежът поглъщаше огромни количества строителни материали — 270 000 кубически метра бетон, 40 000 тона стомана, 15 000 тона ламарина, 5 милиона тухли.

Никъде и никога дотогава не бяха строени такива колосални заводи — застроената площ на П-образното здание на К–25 възлизаше на 18 хектара, а дължината на всяка от страните му достигаше до 800 метра. При завършването му то щеше да бъде най-голямата в света покрита площ.

За компанията „Джей. Ей. Джоунс“ строежът представляваше огромно предизвикателство. Тя беше сравнително неизвестна фирма, но армията я избра заради много добрата й репутация в строителството на други военни обекти и инсталации. Генерал Съмървил, Гроувс и другите офицери от Инженерния корпус познаваха много добре способностите и почтеността на стария Джоунс и двамата му сина. Наистина, те не притежаваха голяма строителна фирма, но думата им струваше колкото десет договора. Когато Джоунс приеме срок, това означаваше, че работата сигурно ще бъде свършена навреме. При избухването на войната компанията работеше върху 22 строителни проекта, но щом армията се обърна по спешност към тях, те моментално изоставиха всички частни строежи и изградиха 12 военни бази, няколко болници и един док във Флорида. Толкова добре се справиха с дока, че бяха помолени да построят и 212 кораба тип „Либърти“ в корабостроителницата Брънсуик в Джорджия.

Едуин Джоунс въобще не беше притеснен, че не разбира нищо от кораби.

— Ще се научим по време на работата — казваше той често. — Ако изберете подходящи хора и се хванете здраво за работа и вложите цялото си сърце и душа, можете да направите всичко, без значение дали са военни бази или кораби.

— Бихте ли построили една много голяма електростанция? — го попита един ден генерал Гроувс по телефона. — Имате ли опит с електростанции?

— Да, имаме.

— Но тази ще е нещо изключително. Трябва да дава ток колкото за цял Бостън. Кога можете да започнете?

Едуин Джоунс замълча за момент, за да си направи сметка, и отговори спокойно:

— Утре!

Генерал Гроувс беше във възторг.

— Знаех си, че това е моят човек — каза той, като остави слушалката.

Още същата вечер Джоунс отлетя за Ню Йорк, за да се срещне с полковник Маршал. Самолетът пристигна на разсъмване в петък сутринта и Джоунс се появи още в 7 ч в канцелариите на Пето авеню. След петнадесет минути там беше и друг ранобудник — полковник Маршал също не си пилееше времето напразно. Към 8 ч бяха уговорени всички подробности и двамата подписаха обикновено „писмо за намерения“, с което Маршал възлагаше на „Джей. Ей. Джоунс“ да построи електростанцията в Оук Ридж. За целта бяха отпуснати 5 милиона долара, без да е сключен формален договор. Полковникът не съобщи никакви подробности, строителят от Шарлот не зададе никакви въпроси. Щом армията и правителството казваха, че проектът е много важен, секретен и спешен — за Едуин Джоунс това бяха достатъчно основателни причини да се захване със строителството.

Джоунс познаваше Оук Ридж, защото строеше там хиляда къщи за работниците от завода на „Стоун и Уебстър“. На 1 юни 1943 г. той започна електроцентралата, която беше завършена за 10 месеца. На 10 септември същата година тръгна и строежът на огромния завод за газова дифузия К–25. Милионите американци не знаеха нищо за Оук Ридж. Никой дори не подозираше, че в пълна тайна се изграждат цели градове с население десетки хиляди души.

Относително неизвестни строителни компании като „Джей. Ей. Джоунс“ и нейните 64 подизпълнители се справяха с невероятно трудни строителни проблеми. Само за да се изравни теренът за строежа бяха изкопани и преместени милион и половина кубически метра пръст. Подравняването на 53-те хектара строителна площадка отне 4 месеца. Топографията на терена беше такава, че се наложи да се засипват ями с дълбочина до 7 метра и да се изравняват хълмове с височина 14 метра.

Проблемът с полагането на основите за огромния завод, обзаведен с тежки машини, също беше много труден. Операциите в него изискваха „часовникарска“ точност и това предполагаше безупречна конструкция. Най-напред решиха да излеят бетонни стъпки върху неразкопаната почва и върху нея да издигнат колони до първия етаж, след което да изпълнят обема между стъпките и колоните с насип. Поради краткото време, което се предвиждаше, не можа да се намери подизпълнител за насипните работи. След това възникна идеята да се изравни терена и да забият пилони под всяка стъпка, но този метод също бе изоставен, защото беше скъп и бавен.

Накрая приложиха един революционен план — последователно насипваха пластове с дебелина 15 см, които се трамбоваха с валяци, както при строителството на язовири със земно-насипна стена. Това позволяваше да се излеят основите направо върху новите насипи. Тук възникна нова трудност. Оказа се, че червената глинеста почва съдържа прекалено много влага и не може добре да се трамбова. Въпреки огромния обем на работата се наложи пръстта да се разорава и изсушава, преди да се вложи в насипите.

Изкопните работи напълно отчаяха инженерите, защото се разбра, че на терена се редуват почви от 9 различни типа. Тъй като беше невъзможно видът на почвата да се определя на око, наложи се всеки ден да се вземат проби и тяхната плътност да се определя лабораторно.

Когато хората на „Келекс“ обясниха на Джоунс какви са изискванията им за чистота, той си помисли, че те просто се изразяват фигуративно, за да подчертаят важността на този проблем.

— Един отпечатък от пръст в целия завод се смята за замърсяване и е неприемлив — му казаха те.

Един отпечатък от пръст в четириетажен завод с дължина 800 метра! Много скоро Джоунс разбра, че те не се шегуват.

На площ от повече от 500 000 кв. м денонощно ще работят хиляди хора. Как би могло при това да се поддържа чистота като в операционна зала? Така беше заповядано отгоре и макар в цялата история на строителството да нямаше подобен прецедент, наложи се екипировката на К–25 да се почиства преди инсталирането й и то да се извършва наистина при „хирургически“ условия. Това означаваше пълно отстраняване на прах, масла, ръжда — дори най-малкото замърсяване можеше да причини пълен провал.

Компанията „Джей. Ей. Джоунс“, строителната фирма „Форд, Бейкън и Дейвис“ и другите подизпълнители извършиха чудеса в това отношение. Строителните работници се преобличаха от главата до петите със специални дрехи, преди да влязат в зданието. За абсолютно всички, включително генерал Гроувс и полковник Никълс, бяха предвидени гардеробчета и това важеше дори когато посещението траеше само няколко минути. Правеше се всичко да се избегне прахът и мръсотията — подовете се почистваха с прахосмукачки и мокри кърпи. Цялата екипировка — като се почне от клапите и се стигне до цели тръбопроводи — преминаваше през половин дузина операции: пясъкоструйно почистване, обезмасляване, промиване с основи и киселини. След почистването всички части се изсушаваха и опаковаха или запушваха, за да се предотврати замърсяването им при монтажа. Някои детайли дори се напълваха със сух азот против овлажняване.

Същите мерки се прилагаха и спрямо помещенията. Не само че отпадъците от строителството се изхвърляха, но всички повърхности, дори и стените, се избърсваха на ръка или се почистваха с прахосмукачки. За да се избегне запрашаването, в помещенията се поддържаше по-високо налягане с помощта на вентилатори, а въздухът, вкарван от тях, се филтрираше. Вътре в зданието се допускаха само специални, предварително добре измити транспортни средства.

Задачата беше грандиозна и предизвикателството — огромно. Следващите поколения ще гледат на невероятния завод К–25 като на нещо, подобно на пирамидите, издигнато от строители, надхвърлили технологичните възможности на своето време. С разочарование те ще открият, че скромните братя методисти Джоунс от Шарлот, Северна Каролина — „мистър Едуин“ и „мистър Реймънд“ — са били съвсем обикновени хора и добри граждани с подчертана филантропична нагласа. Те бяха много компетентни и способни, но, за разлика от героите на филмите и романите, не прекарваха безсънни нощи, мечтаейки за величие, не се разкъсваха от драматични терзания за успеха на делото и никога не произнасяха думи, предназначени за историята.