Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (44) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

40.

Крехката фигура с карирана риза, почти винаги заобиколена от група предани последователи, беше станала характерна гледка в лабораторията на Лос Аламос. Рано всяка сутрин Робърт Опенхаймер напускаше къщата си на Пийч Стрийт № 1967, за да отиде на работа в кабинета си от другата страна на Ашли Понд. Обикновено носеше широкопола шапка, която допълнително подчертаваше издълженото му лице. Понякога водеше сина си Питър до детската градина, преди да отиде на работа в 8 ч сутринта.

Въпреки огромното напрежение, животът на Робърт и Кити Опенхаймер в Лос Аламос беше щастлив. Разполагаха с проста, но удобна къща — една от къщите, останали от бившето училище „Ранч“, която се намираше на тъй наречената „улица на ваните“, наречена така от по-лошо настанени завистливи учени. Опенхаймер обичаше свежия утринен въздух на Лос Аламос и аромата на борове и планински цветя, донасян с ветровете от платото Пахарито. Когато можеха да се откъснат за малко, двамата с жена му прекосяваха на кон хребета Сангре де Кристо и стигаха чак до долината Пекос. Прекарваха нощта на палатка, винаги придружавани от един войник на кон като охрана. Въпреки крехкото си здраве Опенхаймер имаше изумителна издръжливост. Каквото и да предприемеше, дори ездата по стръмните пътеки, винаги създаваше впечатление, че знае много добре какво и как да го направи.

Кабинетът му се намираше на втория етаж на една дървена постройка, типична за всички военни бази по онова време. Всичко в него беше строго и функционално, освен великолепната гледка към езерото и колибите чак до далечната планинска верига. Кабинетът бе обзаведен с бюро в единия край, голяма маса в другия и черни дъски по всичките стени. В кабинета си Опенхаймер четеше докладите за постигнатите резултати, диктуваше на секретарката си Присила Грийн и приемаше колегите си. Докато говореше, той се разхождаше из стаята, пушеше непрекъснато и често покашляше. Изразяваше мислите си много добре, но говореше бавно, обмисляйки всяко изречение, и си служеше с красноречив, но понякога твърде литературен език.

Имаше славата на много работлив човек и често оставаше в кабинета си след вечеря или в почивните дни. Не съществуваха никакви съмнения в това кой управлява лабораторията. По един съвсем възпитан и деликатен начин 38-годишният Опенхаймер бързо беше наложил авторитета си над своите колеги, част от които бяха по-възрастни от него. В неговия метод на ръководене нямаше сянка от диктаторски нотки. Много рядко повишаваше тон или се караше на подчинените си. Той просто се държеше като един от тях, колегата, наричан „Опи“, който винаги се опитва да убеди, а не като директора доктор Опенхаймер, който е там, за да издава заповеди. Зад любезните му обноски обаче не беше трудно да се отгатне предразположение към нетърпение и гняв, които колегите му много внимаваха да не предизвикват. Деликатната му физика криеше железен характер — подобно на всички родени водачи, и той притежаваше самочувствието, че по-добре от другите знае какво трябва да се прави. Извънредната му чувствителност и емоционалност, които той се стараеше да контролира, му придаваха вид на драматичен герой.

Фалшив или истински, но точно този негов драматичен образ омагьосваше хората и придаваше особен ореол на личността му. От всички атомни физици Опенхаймер възбуждаше най-голям интерес и адмирации. Бившите му студенти го имитираха, младите учени го боготворяха, а младите секретарки се изчервяваха в негово присъствие.

Между Гроувс и Опенхаймер съществуваха добри отношения още от самото начало. Генералът следеше отблизо работата в Лос Аламос и често посещаваше лабораторията. Въпреки че си запазваше правото да взема окончателните решения, той беше предоставил фактическото ръководство изцяло на Опенхаймер. Когато му се налагаше да разговаря с отделни учени, никога не прескачаше директора на лабораторията и никога не обсъждаше с тях личните им проблеми в отсъствието на Опенхаймер.

Докладите на разузнаването за шефа на лабораторията в Лос Аламос много го смутиха. Поведението на Опенхаймер в случая Елтентън беше странно, а разказът му за тримата професори, с които неизвестният посредник X се е свързал, съдържаше доста противоречия. Въпреки това Гроувс продължаваше да му има доверие и не поставяше под съмнение лоялността на Опенхаймер. Генералът допускаше, че той просто иска да запази някой близък.

Това не изненадваше Гроувс — той очакваше, че човек като Опенхаймер би постъпил точно така. („Типично поведение на американско момче, което смята, че да се донася за приятел е отвратително,“ споделил Гроувс пред свой сътрудник.) Но Гроувс, Лонсдейл и Паш знаеха, че в някои подробности Опенхаймер си противоречи, а това, според офицерите от разузнаването, доказваше вината му.

Гроувс, освен всичко, беше много любопитен да разбере как един човек с изключителна интелигентност, когото смяташе за напълно лоялен американец, може да се забърка в подобна невероятна история. Мина му през ума, че може би в нея е замесен братът на Опенхаймер, Франк, който навремето членувал в партията. Ако е така, напълно естествено е той да се опита да го защити, за което, според генерала, не би заслужавал морални упреци. Но не моралната страна е важна в случая — същественото беше да се пресече евентуалният канал за изтичане на жизненоважна секретна информация към Съветския съюз. След като прочете доклада на Лонсдейл за разговора му с Опенхаймер, Гроувс разбра, че ученият никога няма да сподели истината с човек от разузнаването и реши при следващото си посещение в Лос Аламос да направи един последен опит да я открие.

Два месеца след първия им разговор за случая Елтентън този път Гроувс направо попита Опенхаймер кой е посредникът:

— Ако не ми кажете сам, ще бъда принуден да ви заповядам!

Опенхаймер проговори. Една вечер през зимата на 1942–1943 г., когато живеел все още със семейството си в Бъркли, на гости дошъл един негов приятел, Хаакон Шевалие. Французинът Шевалие преподавал в университета и семействата им били близки. Когато Опенхаймер отишъл в кухнята да приготви напитките, Шевалие го последвал и му казал между другото: „Скоро срещнах Джордж Елтентън.“ След това разказал, че Елтентън споделил с него за възможни канали за предаване на техническа информация на съветските учени. Опенхаймер признал на Гроувс, че бил шокиран от това и казал нещо от рода на: „Но това е предателство!“ — или „Това е ужасно!“ — и Шевалие се съгласил с него. Това било всичко — Шевалие никога повече не отворил дума по този въпрос.

Защо Опенхаймер все пак споделил за това пред Гроувс било очевидно — той искал да го предупреди за действията на Елтентън, без да замесва приятеля си Шевалие. Опенхаймер беше убеден, че френският професор е напълно невинен, но в миналото имал контакти с леви организации и положението му било много уязвимо. Навремето Хаакон Шевалие бил много активен в левите учителски профсъюзи и съдействал на организацията за подпомагане на испанските републиканци „Спениш Рилийф“. Всъщност Опенхаймер се запознал с него на едно събрание на тази организация, председателствано от Шевалие.

Няколко минути след като Опенхаймер разкри името на посредника, захвърчаха поверителни телеграми между службите на Гроувс, Никълс, Лонсдейл и Паш. Шевалие веднага беше поставен под наблюдение, а секретните служби и ФБР поискаха от генерал Гроувс да отстрани Опенхаймер от ръководството на лабораторията в Лос Аламос. (Лонсдейл, въпреки изричното желание на Гроувс^[1], беше информирал ФБР за подозренията му, че Опенхаймер прикрива брат си.)

Как може човек с два сериозни пропуска по отношение на сигурността — случаите с Джийн Татлок и Хаакон Шевалие — да бъде оставен да ръководи най-секретния военен проект? Може ли да се поверят подобни тайни на лице, толкова уязвимо с предишните си връзки? Генерал Гроувс трябваше да вземе важно решение.

И двата варианта криеха рискове. Ако бъде отстранен Опенхаймер, изпълнението на проекта ще се забави. Ако остане, има вероятност да настъпи пробив в цялата система за сигурност. Никой не можеше да сподели с Гроувс огромната отговорност, която тежеше върху него — той не разполагаше с Конгрес, в който проблемът да се обсъди, нито можеше да се опре на общественото мнение. Отговаряше само пред Комитета по военна политика — Буш, Конант, генерал Стайър и адмирал Пърнъл. Тяхната роля постепенно беше ограничена, но те продължаваха да носят отговорност за това, дали генерал Гроувс взема правилни решения и имаха властта да препоръчат на секретаря по отбраната Стимсън да освободи шефа на проекта „Манхатън“.

При генерала обикновено нещата бяха прости и той не допускаше чувствата или желанието за популярност да влияят върху решенията му. За него беше важно всеки път да определи точно желаната цел и да се движи към нея. За бившия възпитаник на „Уест Пойнт“ и в този случай целта беше ясна и очевидна — да се създаде колкото може по-бързо атомна бомба. Опенхаймер беше незаменим за постигането на тази цел. Генералът се разбираше с него и го виждаше поне веднъж месечно, а често се случваше да разговарят по телефона и по няколко пъти на ден. Ученият нямаше нужда от пришпорване. Той дори работеше повече, отколкото очакваше от него генералът — Гроувс познаваше здравословното състояние на Опенхаймер и се страхуваше той да не рухне физически от претоварване.

Като разчиташе на своята преценка за хората, генералът не се съмняваше в неговата лоялност. Дори и да грешеше (това Гроувс допускаше само като теоретична възможност), човек като Опенхаймер можеше да стане наистина опасен, в случай че бъде отстранен от проекта и се почувства огорчен. Във всеки случай ученият вече знаеше прекалено много подробности за целия проект „Манхатън“.

Генерал Гроувс не разбираше и не одобряваше доста от идеите и действията на младите физици. Но това нямаше нищо общо със случая. През декември 1943 г. се търсеше решение на въпроса да остане ли Опенхаймер начело на лабораторията.

Без много колебания Гроувс стигна до решението.

— Опенхаймер остава! — заяви той направо на хората от разузнаването.