Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (38) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

34.

Пред „Келекс“ се трупаха нови и нови трудности. Проблеми с бариерата, помпите, корозията, каскадата. Невероятната разяждаща сила на урановия газ например изключваше използването на почти всички познати метали в инсталацията. Изискването за абсолютна херметичност надминаваше всичко познато досега, дори при много по-малки системи. Да се херметизира инсталация с гигантски размери, съдържаща стотици километри тръбопроводи и две хиляди каскадни стъпала, изглеждаше като непостижима мечта. Цялата газово-дифузионна система можеше да рухне от един микроскопичен теч, който е невъзможно да се предотврати — свръхчувствителните инструменти долавяха минимални течове дори през метал с дебелина един метър. Не съществуваха нито клапи, нито метод за заварка, нито тръбно съединение, които да могат да гарантират абсолютна херметичност.

Технологията по това време разполагаше с клапи и съединения, които в продължение на дълги години са задоволявали дори и най-строгите изисквания — просто никога дотогава не е било нужно да се постигне по-висока степен на херметичност. Сега се появяваше ново изискване: няма да бъде възможно да се пречисти уран за бомбата, ако не се херметизират абсолютно за неопределено дълго време — месеци и дори години — стотици километри тръбопроводи.

През лятото на 1943 г. силно безпокойство обхвана компанията „Келекс“, разположена в „Улуърт Билдинг“ в Манхатън. Консултираха се експерти, разглеждаха се безброй модели, но ставаше все по-съмнително, че ще може да се намери в цялата страна производител, който да създаде идеалната клапа или съединение, осигуряващи абсолютна херметичност на цялата система.

В този момент на Лудвиг Ског, който проектираше електроинсталацията в Оук Ридж, му хрумна щастливата идея да потърсят Джей. Си. Хобс. В „Келекс“, и по-специално Доби Кийт и Ал Бейкър, познаваха добре репутацията на Хобс и одобриха тази идея. Но дали той ще се съгласи? Джей. Си. Хобс печелеше добри пари в промишлеността и беше прочут не само със своята изобретателност, но и с трудния си раздразнителен характер и с подчертания си индивидуализъм.

Лудвиг Ског срещнал за първи път Хобс през 1940 г. в Чикаго. Клиент на компанията „Сарджънт и Лънди“, чийто вицепрезидент бил Ског, го завел да види един необичаен завод, току-що построен от „Дайъмънд Алкали“. Ског знаел, че проектантът на завода Джей. Си. Хобс е най-добрият строител на котли в страната, но това, което видял, го изненадало. Хобс успял да убеди „Дайъмънд Алкали“, че ще им излезе по-евтино сами да си произвеждат електроенергия, отколкото да я купуват. Той проектирал един необичаен котел, който замествал 32 от традиционния тип. Хобс беше много прям и леко дръпнат мъж на около 50, доста самоуверен и влюбен в механиката.

— Номерът е да се качи налягането на парата до 320 кг, вместо обичайните 90 кг. След това вдигнах и температурата до 370°. Всички започват с пара, нагрята до 180°, но това е грешка. То е като при водопада — от колкото по-отвисоко пада водата, толкова повече енергия дава. Нагрявам парата до 430, после до 540, накрая и до 1 370°. Истинска прегрята до червено пара — със сила като на Ниагарския водопад. По-малко въглища отиват да се нагрее един килограм пара до 1 370°, отколкото до 200°. Изненадани сте, нали? Получавам повече енергия с по-малки разходи!

Хобс беше направил всичко сам и лично проектирал и инсталирал тръбопроводите и котела.

— Единственото нещо, което купих, е тази турбина — казал той с презрение. — Ужасно нещо. Смених всичко, освен табелката на производителя, направо я построих отново!

Ског, подобно на много други в професията, познаваше многобройните изобретения и патенти на Хобс, от които най-прочут беше котелът с „теоретично горене“, създаден през 1914 г. за хотела „Уилям Пен“ в Питсбърг. Неговата газова горелка автоматично смесвала въздуха с горивото, за да се получи най-пълно изгаряне.

Хобс беше проектирал много топло– и електростанции, а също и цялата градска система от подземни топлопроводи в Питсбърг, заедно с най-големия котел в света, още преди Първата световна война. Това позволило през войната градът да се превърне в един от най-големите производители на муниции. Следващите 25 години всички инженери и проектанти в Америка копираха смелите нововъведения на Хобс. Чертежите му, изработени с цветни моливи, се превърнаха в символ на професията.

Когато в „Келекс“ за първи път се спомена името на Хобс, някои инженери бяха скептични, защото според тях Джей. Си. беше прекалено свободолюбив, за да работи за една организация. „Старецът е не само вълк-единак, а истинска примадона!“

Лудвиг Ског (със своите 50 години той беше един от малкото „старци“ в „Келекс“) разказа на младите си колеги някои от историите около необикновените постижения на Хобс. Признаваше странностите на Хобс, но самият той никога не бе имал проблеми с него. „Но щом работата опре до проектиране на котли или до изобретяване на приспособления…“ — Ског не можа да намери достатъчно суперлативи, за да опише възможностите му. За него клапите и котлите на Хобс звучаха като тръбите на великолепен орган, на който свири истински виртуоз.

Славата на опак човек, с която беше известен Хобс, се дължеше на това, че той беше напуснал доста компании само защото шефовете им не възприемаха смелите му идеи. В работата си не правеше никакви компромиси. Признаваше само своя начин за решаване на задачите. Непримирим към глупостта и некомпетентността, упорит и самоуверен, той съвсем откровено заявяваше на клиентите и началниците си:

— Вижте какво, това не е моят начин, а единственият начин. Независимо дали сте съгласни или не, това са природни закони. Не можете да отмените всеобщото привличане с гласуване, нали?

Някои президенти на компании се осмеляваха да не се съобразяват с природните закони и с Хобс. Реакцията му в такива случаи беше проста — взимаше си чертежите и шапката и напускаше компанията без повече обяснения.

По същия начин напуснал и комуналната компания „Алегени Каунти Лайт“ в Питсбърг, в която бе работил в продължение на 14 години. Направил го с болка на сърцето. През 1924 г. проектирал нов тип котел, чиито стени били направени от водни тръби, вместо от тухли. Консултантите на президента препоръчали проектът да се промени и да се използват традиционните огнеупорни тухли. Хобс отрекъл този „ужасен проект“, но президентът го подкрепил и Джей. Си. си тръгнал, без дори да каже довиждане.

— Не се сърдя — обясняваше той по-късно, — но не мога да работя за някого, който спира прогреса.

Хобс започнал да работи за химичната промишленост, където печелел даже повече пари, отколкото в Питсбъргската компания. Зарязването на комуналната компания за него беше като напускане на съпруга заради глупава кавга. Въпреки интереса му към парите, пуританското сърце на Хобс го влечеше към обществената служба.

— В комуналния бизнес има нещо много важно: той е национална ценност, защото в него няма конкуренция, а сътрудничество — казваше той със съжаление. — Обменяме идеи и си помагаме в решаването на проблемите. Хората в комуналните фирми се посвещават на общността — поне в Питсбърг беше така — и това много ми харесваше. Там съществува дух на другарство. Като отидете в друг град, просто влизате в техните офиси и можете да си поговорите.

Хобс поддържаше непрекъснат контакт с изобретатели, инженери и механици и обичаше да обсъжда с тях технически проблеми. Интелектуалците и университетските учени не го привличаха много, а на инженерите теоретици, които са научили всичко от книгите, а не от практиката, гледаше с недоверие. Хобс много обичаше да ги шокира с необичайни проекти.

— Не е според теорията, но работи по-добре — злорадстваше той. — Винаги притеснявам даскалите, защото те предварително на книга са решили какви да бъдат характеристиките, а моите котли са съвсем други!

Хобс не изпитваше истинска враждебност към тях, както например към левите демагози, пушачите и паразитите, живеещи на гърба на обществото. Той просто не им вярваше.

— Какъв е този стремеж към докторски степени напоследък? — оплакваше се той. — Това е погрешен импулс, защото води само към спечелването на титлата. Аз не съм доктор, но съм по-подготвен от тях, защото не съм си губил времето с теоретични неща без каквато и да било практическа полза. Ако сте книжен червей или имате фотографска памет, тогава минавате напред, нали! Тези приятели, които изучават какво написал някой въз основа на училищните си спомени, а не на истински практически опит, няма да стигнат далеч!

Теоретиците често се чувстваха засегнати от безцеремонния инженер, но той не се нуждаеше от популярност, особено когато трябваше да се свърши някаква работа. Обикновено не участваше в съвещания и се отвращаваше от колективни решения. Някои от хората на „Келекс“, които познаваха нрава му, не допускаха, че той би могъл да се сработи с екипа. „Представяте ли си такъв чешит да работи под ръководството на Кийт!“

Но Кийт не мислеше така. Той знаеше, че единственият шанс да се осъществи невъзможния му проект, е всеки отделен проблем да попадне в ръцете на най-добрия специалист в страната. Когато има да се върши работа, всички други съображения минават на заден план.

— Ако си поръчам портрет при Тулуз-Лотрек — каза той на един свой помощник, — няма да го питам дали пие и какъв живот води!

Някои от инженерите не бяха чували за Тулуз-Лотрек, но доводът им се видя убедителен.

Лудвиг Ског вдигна телефона и се обади на Хобс в дома му в Охайо.

— Можете ли да прескочите до Ню Йорк? — попита го той. — Захванали сме се с нещо много важно и имаме нужда от вашата помощ. Не мога да ви кажа нищо повече, но ще бъде хубаво да участвате в нашата конференция.

Хобс се съгласи и пристигна в Ню Йорк. Кийт и Бейкър го посрещнаха в „Улуърт Билдинг“.

— Имаме сериозни проблеми — каза Ал Бейкър, — и се нуждаем от някого, който да може да ги реши. Знаем, че имате голям опит в строителството и пускането на големи инсталации.

За газовата дифузия и атомната бомба не се спомена нито дума, но Кийт кратко отбеляза:

— Щом този завод започне работа, войната ще приключи.

И двете момчета на Хобс бяха в армията, а едното служеше в Тихия океан. Освен това двамата инженери от „Келекс“ му харесаха — бяха истински „професионалисти“, а имаше доверие на Ског. Измърмори нещо като: „Ще си помисля“, което при него означаваше почти „да“. Дадоха му да попълни документите за получаване на достъп до секретна работа. Хобс ги огледа с недоверие.

— Сто пъти съм проверяван досега, така че лесно ще се ориентират. Строих магнезиев завод за правителството и съм минавал през цялата тази безсмислена процедура. Те знаят даже коя е баба ми.

Подозренията на Хобс се засилиха още повече, когато стигна до формулярите за патенти. Според установената практика всички изобретения, създадени по време на работа върху проекта, ставаха собственост на правителството. Но Хобс не желаеше да отстъпва някому миналите, сегашните и бъдещите си изобретения. Той притежаваше около 30 патента, които му носеха прилични приходи. Вярваше твърдо в свободното предприемачество и в паричното стимулиране на изобретателите и творците. Беше натрупал състоянието си със собствените си ръце, без ничия външна помощ, и дълбоко се отвращаваше от всичко, което му намирисваше на „социализъм“. Когато се върна в „Келекс“ с попълнените формуляри, бутна настрана патентните документи и заяви:

— Тези не мога да подпиша и не съм съгласен да работя с вас, ако настоявате.

В „Келекс“ не правеха изключения никому, но Кийт и Бейкър се спогледаха и се съгласиха.

— Добре, така да бъде!

Друг проблем възникна при определяне на заплатата му. В сравнение с това, което Хобс бе получавал досега, определеното от правителството възнаграждение беше смешно, а освен това той можеше да отдели само половината от работното си време за проекта — имаше ангажименти към флота и не можеше да се откаже от тях. С одобрението на армията Кийт и Бейкър решиха да му дадат пълна заплата, въпреки че ще бъде на половин работен ден.

За Хобс понятието „половин работен ден“ нямаше никакъв смисъл. Ако проблемът го заинтересуваше, той се хвърляше в него презглава и времето преставаше да съществува. Не би позволил на никого да му казва кога и по колко да работи.

Както в работата си, така и в живота Хобс имаше непоклатими представи за добро и зло и през ум не му минаваше да ги подлага на съмнение. Подобно на много други в проекта „Манхатън“ — Гроувс, Буш, Комптън, Юри и Хилбъри — и той беше син на свещеник. Бил едва петгодишен, когато баща му, евангелистки възпитател от Западна Вирджиния, бил изпратен като училищен инспектор във Флорида. Джей. Си. работил известно време като капитан на малка яхта, а след това заминал за Питсбърг да следва в Технологичния институт „Карнеги“. Завършил през 1910 г., но продължил да посещава вечерни курсове още няколко години. Неговият случай беше доста необичаен — той завършил инженерство, без да е посещавал гимназия. Районите на Флорида, където работел евангелистът Хобс, по онова време нямали гимназии, но подготовката, която младежът получил от родителите си, била достатъчна да си взема с лекота всички изпити.

Веднъж някой го попитал:

— Каква е тайната на вашите изобретения, мистър Хобс?

— Събирам информация дори с върха на пръстите си — отговорил той. — Вижте ръцете ми — те винаги са били мазолести. Отварям си очите, наострям си ушите, използвам всичките си сетива. Като разглеждам някой завод, пъхам си носа в машините и котлите. Оглеждам отвсякъде големите химични инсталации и се опитвам да разбера как точно действат. В непознат завод искам първо да ми покажат промишлените отпадъци. Там разбирам какви са им трудностите. Отпадъците показват какви са грешките в проектирането и в работата на инсталациите. Оттам черпя информация, а не от хората с научни степени в управлението!

Джей. Си. Хобс започна работа в „Келекс“ на 8 септември 1943 г. Още на следващия ден пожела да види чертежите на целия завод. Разстла ги на двойната маса на главния инженер и ги проучва дълго и внимателно. Не познаваше още подробностите по производството, нито какви са трудностите на „Келекс“. След дълго обмисляне хвана големия си мек молив и нанесе по плана своите „кокоши драскулки“. Само с няколко смели движения съкрати близо две трети от дългите цели километри тръбопроводи. (Това се равняваше на шестмесечен труд, а стойността на отрязаните тръби достигаше до 20 милиона долара.)

Смаяните инженери мълчаха. Накрая главният инженер, любезният Алън Фрут, пое дълбоко въздух и започна, гледайки тъжно към съсипания чертеж:

— Първоначалният проект сигурно изглежда малко сложен… Но вие едва ли си давате сметка за огромните проблеми, свързани с каскадите, бариерите и всичко останало.

— Нямам представа — отговори Хобс. — Но от чисто инженерна гледна точка този чертеж просто вони!

Така премина първият работен ден на Джей. Си. Хобс в проекта „Манхатън“.