Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (31) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

27.

Никой архитект досега не бе получавал такава поръчка. Задачата беше грандиозна и неопределена — да се построи нов град на празен терен, изцяло планирано селище с къщи, градини и улици. Даваше се пълна свобода на проектиране и обещаваха да осигурят всичко необходимо. Не беше нужно новият град да бъде съобразяван с вкусовете, навиците и традициите на някакво съществуващо население. Проектът „Манхатън“ поемаше грижата да доведе обитателите, щом градът бъде завършен. Като начало в него трябва да намерят удобства за живот 13 000 семейства. Ако се наложи, населението може по-късно и да се увеличи.

В общи черти това беше поръчката, която фирмата „Скидмор, Оуингс и Мерил“ получи от правителството през февруари 1943 г. От няколко години фирмата работеше заедно с фондацията „Джон Пиърс“ върху създаването на евтини сглобяеми жилища от панелите, изработвани от корпорацията „Целотекс“. Вече били построени неколкостотин подобни жилища за самолетните заводи „Глен Мартин“ край Балтимор.

Фондацията „Пиърс“ получила информация, че някакъв мистериозен проект „Манхатън“ подготвя голямо жилищно строителство и решила да предложи своя модел. Изпълнителният директор на фондацията Джоузеф О’Брайън положи много усилия да открие този проект „Манхатън“. Той не фигурираше в телефонните указатели и никой не знаеше нищо за него. Накрая, благодарение на някакво объркване в телефонната централа на Инженерния отдел в Ню Йорк, О’Брайън успя да достигне до подходящия полковник, на когото горещо препоръча сглобяемите къщи на „Пиърс“ и проектантите от „Скидмор, Оуингс и Мерил“. Тяхната 7-годишна фирма водеше жестока борба за оцеляване в тежките военновременни условия на ограничения върху строителството. Сега пред тях се изправяше фантастична възможност — да проектират цял град.

Проектантската фирма била основана през 1936 г. от родения в Индиана Луис Скидмор и неговия буен зет Натаниъл Оуингс. До 1942 г. те бяха успели да проектират само няколко значителни строежи — складове за компанията „Хайнц“, жилищен комплекс в Бруклин, болница в Мичиган, завод за хартия в Уисконсин. Фирмата беше много динамична и компетентна както поради личните качества на основателите й, така и благодарение на екипа от разностранни специалисти, които работеха в нея. През 30-те години повечето американски архитекти се бяха ограничили в проектирането на индивидуални жилища, изоставяйки големите строежи — заводи и летища — на инженерите. Джон (Скид) Скидмор, Нат Оуингс и Джон Мерил обаче вярваха, че „архитектите трябва да си възвърнат историческата роля на създатели и координатори на големи обществени проекти“.

Децентрализацията беше друга характерна особеност на проектантската фирма. Темпераментният Нат Оуингс, който според някои „приличаше много на мечето Смоуки от рекламните афиши на Агенцията за опазване на околната среда“, отговаряше за бюрото в Чикаго, а достолепният и жизнерадостен Луис Скидмор — за клона в Ню Йорк. „Хора като нас двамата — казваше Скидмор, — могат да се чувстват удобно само когато всеки си има своя собствен район.“

Скидмор, който завършил академията „Боз’ар“ в Париж, работил като главен проектант на Чикагското изложение през 1933 г. и бил свикнал да използва леки, индустриално произвеждани материали. Когато се сдружил със зет си в проектантското бюро, двамата архитекти, поклонници на Льо Корбюзие — Валтер Гропиус и Мийс ван дер Рое — решили да строят само в модерен стил. Младите таланти, привлечени към бюрото, били окуражавани да обсъждат нови идеи и да предлагат смели решения в новата архитектура. „Ако двама партньори постигнат пълно съгласие — обичаше да казва Скидмор, — единият от тях трябва да напусне бюрото.“

Договорът мечта с проект „Манхатън“ имаше и някои лоши страни. След като получиха пълна свобода да проектират новия град с неговите къщи, болници и училища, търговски центрове и комуникации, архитектите съвсем логично поискаха да видят мястото.

— Не можем да ви го покажем — отговориха военните, — секретно е! Пригответе плановете и ако ги одобрим, ще ви дадем още подробности.

Това беше повече от необичайно, но хората бяха свикнали да не задават много въпроси през военно време.

— Добре — казаха архитектите, — ще проектираме по карта.

„Скидмор, Оуингс и Мерил“ получиха от инженерните войски само няколко въздушни снимки и топографски карти със зачеркнати географски наименования. На тях се виждаше хълмист терен, който се спуска от обрасъл с гори хребет към тясна долина на около две мили южно. Освен няколко планински пътеки, на картите личеше само един път, минаващ в посока изток — запад през долината. Почти нямаше жилищни постройки, освен няколко фермерски къщи и дървени колиби. Картите бяха добри, но да строиш град, без да видиш терена, беше все едно да си избираш съпруга по обява във вестник. Снимките на хълмистата местност, на които се виждаха стръмни хребети, обрасли с дъбови храсти, приличаха на някои местности в двете Каролини или в Тенеси.

Когато чуха от Военните инженери, че плановете трябва да са готови за три дни, партньорите най-напред си помислиха, че се отнася до някакъв военен израз, означаващ „много бързо“ или „спешно“. Оказа се, че представителите на проект „Манхатън“ се бяха изразили съвсем буквално — плановете наистина трябваше да се представят за одобрение след 72 часа.

В тесните кабинети на 57-ма улица в Ню Йорк закипя трескава дейност. Архитекти, инженери и чертожници работеха денонощно с темпо, което никога досега не бяха поддържали при всекидневната си работа. За специалния проект в Ню Йорк отговаряше 44-годишният архитект от Охайо Уилям Браун. Помагаше му екип от 10 архитекти, които много скоро се увеличиха на 400.

Първоначалният план предвиждаше селище за 13 000 семейства. За щастие „Скидмор, Оуингс и Мерил“ имаха опит в бързо построяване на сглобяеми къщи. Те бяха създали един тип, наречен „цеместо“, при който се използваха готови азбесто-циментови панели. Къщите бяха компактни, едноетажни, с широки прозорци, камина и климатична инсталация. Въпреки че военновременните ограничения правеха някои материали дефицитни, циментът и азбестът не бяха сред тях.

Партньорите не знаеха колко супермаркета, домакински магазини и бръснарници са необходими на 30 000 жители. В справочниците нямаше правила за оптимално разположение на училища, аптеки и противопожарни служби. Архитектите на фирмата преровиха цялата литература и се съветваха с много специалисти, за да успеят да предвидят оптималната схема.

Скидмор и Оуингс прекараха последните часове да нанасят поправки в окончателния план. На сутринта те го нарамиха триумфално, но когато се опитаха да го изнесат от бюрото, установиха, че той не може да се побере в асансьора. След отчаяни и унизителни усилия, продължили цял час, те се отказаха и планът слезе до партера, покачен върху асансьорната кабина.

Военните веднага го одобриха.

— Кога можете да изпратите екип на терена, за да започне работа? — попитаха те.

— Веднага — отговориха проектантите, — стига да знаем къде!

Представителите на отдел „Манхатън“ отново отказаха да разкрият местоположението на градчето. Накрая се стигна до компромис. Джон Мерил и шестима архитекти трябваше да се явят на пенсилванската гара в точно определен час. Там щяха да получат билетите си в запечатани пликове с номера на влака, означен върху тях. Едва след като се качиха на влака и отвориха пликовете, архитектите научиха, че пътуват за Ноксвил, Тенеси.

С пристигането си на следващия ден те бяха посрещнати от полковник Никълс, който им даде допълнителни указания и ги изпрати за Оук Ридж. Там завариха булдозерите и багерите на „Стоун и Уебстър“ да изравняват някои участъци на терена. Мерил си организира нещо като бюро в задната част на един гараж и тръгна да оглежда участъка. Първата му работа беше да очертае пътищата в съответствие с предварителната скица на мястото, съставена от „Стоун и Уебстър“. Трябваше да огледа всички трасета пеша, за да предвиди евентуалните топографски особености на терена.

Строгите правила за секретност, установени в проект „Манхатън“, създадоха някои проблеми и на архитектите. Те научиха, че нямат право да пишат на семействата си. Писмата им се поставяха в големи пликове и се изпращаха на адреса на фирмата в Ню Йорк. Там една посветена в тайните секретарка ги поставяше в нови пликове с нюйоркско пощенско клеймо и ги препращаше на семействата. Не един архитект има по-късно мъчителни обяснения с подозрителната си съпруга…

Архитектурното бюро бе преместено в една четиристайна фермерска къща на самия участък. Работното време започваше от изгрев и свършваше при залез слънце, 7 дни в седмицата, защото трябваше да се извърши най-бързото построяване на град в историята на САЩ. Плановете на всяка къща се приготвяха в Ню Йорк, след което на терена се определяше разположението й в съответствие със схемата на улиците. Всяка къща се оглеждаше поотделно, за да се разположи на терена и по този начин да се избегнат допълнителните и поглъщащи много време изкопни работи.

След няколко седмици целият екип на проектантската фирма — 400 архитекти, инженери и чертожници — се премести в Тенеси. Условията бяха много примитивни — претъпкани квартири, липса на кабинети и телефони. Докато Мерил се бореше с пътищата, отходните ями и осветлението, Скидмор и Браун прекарваха вечерите си в хотел „Андрю Джонсън“ в Ноксвил, наведени над огромен чертожен лист, разстлан върху леглото, чертаейки планове.

Въпреки непрекъснатите импровизации, крайният резултат беше един от най-успешните градоустройствени проекти, създавани дотогава. Градът представляваше тясна ивица с ширина 1,6 км и дължина 9,6 км, разположена по дължината на главния хребет. Първоначално се предвиждаше той да има 3 000 сглобяеми къщи — тип „цеместо“. Допълнително бяха издигнати още няколко хиляди сглобяеми къщи. Те пристигаха в Оук Ридж във вид на готови секции от стени, подове и прегради, комплектовани с електро– и водна инсталация. Дори мебелите бяха поместени в секциите преди изпращането им. Повечето къщи се произвеждаха в Индиана и към края на 1943 г. пътищата, водещи на юг към Тенеси, бяха задръстени от непрекъснат поток тежки камиони, натоварени със секции. С отворената си стена, покрита с брезент, и наредените мебели те приличаха на огромни кукленски къщи.

Късите срокове не позволяваха прилагането на обичайните методи в строителството. Бяха въведени поточните методи на Детройт, като сглобяването на къщите се разчленяваше на отделни операции, Всяка от които се изпълняваше от отделна работническа бригада. Тази система се оказа толкова ефикасна, че твърде скоро работниците успяваха да предадат по една къща на всеки два часа, а от завода излизаха дневно по 30 до 40 готови за обитаване къщи.

„Скидмор, Оуингс и Мерил“ успяха да построят много добре планиран град въпреки късите срокове, трудния участък и невероятните условия, наложени от военните. За представителите на отдел „Манхатън“ бяха важни промишлените строежи — при жилищното строителство те държаха само да се спазват сроковете и да не се използват дефицитни материали.

Въпреки това Оук Ридж не изглеждаше като някаква монотонна схема с улици, пресичащи се под прав ъгъл — от 1 до 100 в едната посока и от A до Z в другата. Улиците следваха естествените гънки на терена, но никъде не ставаха прекалено стръмни. Търговските центрове и училищата бяха еднакво достъпни за различните жилищни райони и всеки от тях имаше удобна връзка с различните комунални служби и услуги.

Архитектите работеха в тясно сътрудничество с военните инженери по жилищното строителство, пътищата, комуналните служби, сметищата и транспорта. В „Скидмор, Оуингс и Мерил“ не бяха наясно за какво се строи новият град, знаеше се само, че отвъд хълмовете се издига някакъв секретен завод, който ще произвежда нещо за военните — вероятно експлозиви, защото пристигаха много химикали. Едва много по-късно архитектите научиха какво точно се прави в тези заводи.

Първоначално задачата за построяване на съвсем нов град за хиляди работници била възложена на „Стоун и Уебстър“ като главни контрагенти на армията. Още през пролетта на 1942 г. те подготвиха предварителния план за разположение на града в своите бюра в Бостън. Когато след 6 месеца, за да се намали малко товарът на „Стоун и Уебстър“, бяха привлечени „Скидмор, Оуингс и Мерил“, те завариха добре подготвен участък, разчистен за предстоящите строежи. Изпълняваше се значителна програма за строеж на магистрали и бе завършена главната административна сграда — „Замъкът“, в която по-късно щеше се премести щабът на отдел „Манхатън“ от Ню Йорк^[1]. Въпреки че „Стоун и Уебстър“ продължаваха да проектират комуналната мрежа — вода, електричество, транспорт и отпадъци, — главните им усилия вече се концентрираха върху строителството на електромагнитния завод в така наречения участък Y–12 на Оук Ридж.

Преди ноември 1942 г. „Стоун и Уебстър“ беше единствената компания, ангажирана от отдел „Манхатън“ да отговаря за всички видове строителство. Тя бе избрана заради опита й при строителството на заводите за ТНТ и синтетичен каучук. Още през март 1942 г. членът на Комитета S–1 Еджър Мърфри поиска от инженерите на компанията да приготвят предварителни проекти и оценки на завод за центрофужно пречистване на уранови изотопи. „Стоун и Уебстър“ участваха също в избора на площадката в Оук Ридж, проектираха лабораторията „Аргон“ за чикагските учени и построиха завода за тежка вода в Трайл, Британска Колумбия. В Лос Аламос на компанията предстоеше да изгради бъдещата лаборатория за проектиране на бомбата. Нито един от тези ангажименти не би могъл да се сравнява с огромното предизвикателство, каквото беше построяването на електромагнитния завод в Оук Ридж.

Инженерната разработка на процеса, предложен от Лорънс, започна още през юли 1942 г., когато няколко инженери от „Стоун и Уебстър“ посетиха Бъркли, за да се запознаят с електромагнитното разделяне на изотопи. Някои от тях останаха в Калифорния и изиграха много важна роля в последните етапи на изследователската работа по електромагнитния процес и при подробното проектиране на калутрона. Информацията, която те получаваха в Бъркли, заминаваше за Бостън, където в рамките на фирмата бе създадена специална инженерна организация.

Новата група дублираше до известна степен някои от функциите на компанията, но това беше наложено от съображения за секретност. Много скоро в нея бяха включени около 800 инженери, чертожници и други служители, които заемаха 13 етажа в четири отделни здания. Само около половин дузина хора в „Стоун и Уебстър“ знаеха всичко за проекта и неговите цели. Всеки етаж се пазеше от въоръжен часови, а на прозорците и вратите бяха инсталирани алармени инсталации. Всеки член на работната група имаше по две кошчета за отпадъци — червеното беше предназначено само за секретни книжа. След края на всеки работен ден червените кошчета се занасяха на специално място и съдържанието им се изгаряше в присъствие на човек от службата за сигурност. По проекта можеха да работят само американски граждани, и то след предварително проучване на досиетата им от службата за сигурност на военния департамент. Всеки посетител попълваше пропуск, от който трябваше собственоръчно да откъсне и предаде една ивица — по този начин дискретно се събираха отпечатъците на всички, които влизаха в сградите, тъй като откъснатата ивица беше от специална чувствителна хартия.

Думата „уран“ не се произнасяше никога — имаше специален списък от кодови названия. Чертежите се съхраняваха в каси и заключващи се шкафове. Дори и подизпълнителите, които произвеждаха някои екипировки за „Стоун и Уебстър“, бяха подложени на същите правила за секретност и някои участъци на техните заводи се охраняваха. Тъй като се работеше в различни здания, съвсем обичайна гледка стана между тях да сноват момичета със свитък чертежи под мишница, охранявани от едри здравеняци с пистолет на кръста.

За ръководител на всичките строежи за проекта „Манхатън“ от „Стоун и Уебстър“ определиха Огъст (Гюс) Клайн — инженер с необикновена енергия. Той беше между десетимата висши инженери на компанията, които бяха посетили навремето Радиационната лаборатория на Лорънс в Бъркли, за да научат подробности за електромагнитния метод от неговия създател. Гюс Клайн беше нисичък и буен човек, родом от Ню Джърси, който прекарваше живота си в непрекъснати пътувания и си доспиваше по летища и гари. Той имаше навсякъде многобройни приятели и главно заради неговата близост с много армейски инженери компанията „Стоун и Уебстър“ се ангажира толкова дълбоко и отрано с проекта за атомната бомба.

При строителството на сложните инсталации за все още недовършения електромагнитен процес Гюс Клайн и неговите колеги се сблъскаха с проблеми, чиято природа и трудност им бяха напълно непознати преди това. Магнитите, електроинсталациите, контролните уреди и голяма част от допълнителното оборудване бяха изпълнени по радикално нови проекти. Вакуум-помпите трябваше да могат да изтеглят огромни обеми въздух и да създават вакуум 30 милиона пъти по-голям от стандартните стойности. Цялата вакуумна система, заедно с допълнителното оборудване, беше създадена по проекти на компанията. Тя беше безпрецедентна и за нея се наложи да се създават нови уреди за измерване на налягането.

Проектирането и построяването на магнитите също създаде много проблеми. Те бяха огромни — дълги по 75 м и с тегло хиляди тонове (сто пъти по-големи от най-големия дотогава магнит в света, използван в 470-сантиметровия циклотрон на Лорънс в Бъркли). Магнитното им поле беше толкова силно, че изтръгваше от ръцете на работниците обикновени ключове, парчета тръби или, ако те ги стискаха по-здраво, нараняваше ръцете и пръстите им. За да се избегне това, всички преносими инструменти трябваше да се изработят от немагнитни метали или стомани по съвсем нови и оригинални проекти. Нужни бяха големи количества от дефицитните немагнитни метали и стомани, толкова необходими за други военни проекти. Работниците трябваше да се обучат да заваряват, да обработват термично и да закаляват тези метали. Бяха произведени пълни комплекти от малки инструменти, изработени от берилиева мед. Проблемите с електроизмервателните уреди също бяха уникални и много трудни.

Много важно допълнение към инсталацията Y–12 в Оук Ридж беше обширният „химичен участък“. Причината беше, че една част от урана, подложен на пречистване, се разпиляваше и трябваше след това да се извлича от стените на контейнерите и от подвижните части на апаратурата. Атомите на изотопите влизаха в химична или физична връзка с металите, от които беше изработена пречиствателната инсталация. Всички нейни части трябваше периодично да се разглобяват и да се почистват с пара, киселини и по електричен път. Получените при това кисели уранови разтвори съдържаха много примеси като желязо, никел, мед и други метали.

Строителството на химичния участък беше много трудно и поради това, че почти нищо не се знаеше за химията на урана — процесите трябваше да се откриват по време на инженерното проектиране. Наложи се да бъдат използвани много нашироко стъклени тръби, поради което на място трябваше да се създадат условия за рязане и обработка на стъкло. За да не се губи нито прашинка от скъпоценния материал, всички подове бяха направени от неръждаема стомана и съединенията между листовете се заваряваха. Филтрираше се дори и въздухът от вентилационните уредби, за да се извлекат от него уранови прашинки, които иначе биха били безвъзвратно изгубени в атмосферата.