Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (15) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

11.

Яките и загорели момчета, които се втурнаха навън от училище то Ранч в Лос Аламос след звънеца в 3 часа, бяха самото олицетворение на доброто здраве. Въпреки студения ноемврийски вятър всички носеха къси панталони. Ашли Понд, директор и основател на училището, вярваше в ползата от живота на открито и не разрешаваше отопление дори в спалните. Всеки ученик разполагаше с кон, а плуването, пързалянето с кънки и екскурзиите по река Йемиз заемаха голям дял от възпитанието на учениците, в по-голямата си част синове на богати родители от Източните щати.

Военната кола спря пред входа на главното здание, направено от греди и украсено с колони от ръчно дялани дървета, които наподобяваха фасадата на гръцки храм. Четиримата мъже, излезли от колата, не приличаха на родители, и първоначалното любопитство на момчетата угасна. Генерал Гроувс и майор Дъдли бяха в униформи, но това беше обичайна гледка в тези военни години. Във вида и на другите двама — доктор Опенхаймер и доктор Едуин Макмилън — нямаше нищо интригуващо.

Четиримата мъже вдъхваха свежия планински въздух и разглеждаха околността. Около петдесет дървени къщички бяха пръснати по пасищата и нивите. Сечището сред боровете, разположено на високо плато, 2 500 м над морското равнище, представляваше чудесна гледка. На хоризонта се очертаваше начупената линия на високите планини, които заобикаляха в кръг цялата местност, наподобяваща дъното на гигантски вулкан. Ерозията беше изкопала дълбоки каньони, които прорязваха платата, а на няколко мили оттам се виеше Рио Гранде, съвсем обикновена река, въпреки импозантното си име.

Четиримата нямаха намерение да посещават Лос Аламос, когато сутринта тръгнаха от Албукерк. Първоначалната им цел бяха околностите на Йемиз Спрингс, на север от Албукерк, препоръчани от местната армейска инженерна служба като евентуално място за строеж на лабораторията. Преди да се насочат към Ню Мексико, бяха посетили два района в Калифорния, но те се оказаха неподходящи. В гъстонаселената Калифорния беше трудно да се намери изолирано място, което да осигури достатъчна секретност. Опенхаймер притежаваше ранчо високо в планините Сангре де Кристо в Ню Мексико още от 1929 г., познаваше района и горещо го беше препоръчал на Гроувс. След обстойни проучвания на целия югозападен район майор Дъдли беше стигнал до същите изводи.

Долината Йемиз Спрингс, която посетиха сутринта, не им хареса. Тя беше твърде тясна, а Опенхаймер я намери прекалено тъжна и потискаща. Той чувстваше, че малко физици ще се съгласят да живеят и работят на дъното на този мрачен каньон. Ако искаха да привлекат водещите физици и химици, трябваше да помислят за по-привлекателно място.

Гроувс също намери недостатъци. Долината беше населена от индианци фермери, което щеше да създаде трудности при изселването им и можеше да има неблагоприятен отзвук в пресата. И други изисквания не можеха да се спазят тук, затова разочарованата група реши да отхвърли това място. Преди да си тръгнат, Гроувс се обърна към Опенхаймер:

— Да не проваляме деня си напълно. Да погледнем някое друго място. Имате ли някаква идея?

— Да се върнем към Албукерк, като минем през училището Ранч в Лос Аламос. Мястото ще ви се види интересно. Познавам го, защото се намира само на 90 км от моето ранчо. Ходили сме дотам на коне.

Превалиха планинската верига в посока на Санта Фе и след като се подкрепиха с по един сандвич край пътя, стигнаха до високото плато, на което беше разположен Лос Аламос. Гроувс веднага хареса мястото. Плоското зелено плато беше оградено от дълбоки каньони, което осигуряваше добра изолация. То беше слънчево и приличаше на планински курорт, а гледката към планинската верига Йемиз и върховете на Сангре де Кристо беше величествена.

Постройките на училището Ранч можеха да дадат подслон на първите учени. Гроувс се осведоми за водата и се оказа, че тя е достатъчна. Единственият недостатък беше лошият път, който свързваше Лос Аламос със Санта Фе на около 32 км на югоизток. Беше съмнително дали по него ще може да се пренесе тежката лабораторна апаратура. Гроувс огледа пътя, за да разбере дали може да се подобри без големи усилия и загуба на време. Той имаше достатъчно опит в пътното строителство и след половинчасов оглед реши, че това е възможно, въпреки че някои стръмнини можеха да създадат проблеми. Друго предимство на мястото беше, че освен учителите и учениците няма коренно население, което да трябва да се изселва. А ако откажат да го продадат? За щастие се оказа, че училището има финансови трудности и собствениците му бяха много доволни да се отърват от него на добра цена.

Опенхаймер беше много доволен от избора на Гроувс. Той беше влюбен в тукашните планини още откакто ги беше видял за първи път в Ню Мексико на 17-годишна възраст. „Тук ще се работи приятно“, си мислеше той.

Все още не се знаеше дали Опенхаймер ще бъде ръководител на лабораторията или само един от главните членове на групата. Колебанията около неговото назначение продължаваха седмици и положението все още беше неясно. През този период обаче той беше спечелил уважението на Гроувс като учен и като човек. Шефът на проекта „Манхатън“ не бе намерил в досието му сериозни основания за съмнение в лоялността му към САЩ. За Лесли Гроувс всеки, който симпатизира на комунистите, беше просто глупак, но той си спомняше, че по време на Депресията и на Испанската война много либерали в Америка изпитваха симпатия към комунистическата кауза. Гроувс смяташе, че блестящият учен и хуманитарист Опенхаймер е малко наивен политически.

Според правилата беше напълно изключено Опенхаймер да получи разрешение да участва в една от най-секретните военни разработки. Но според Гроувс неговият случай не беше стандартен. Той беше изключителен учен, от какъвто проектът спешно се нуждаеше, а освен това вече знаеше прекалено много. През цялата си кариера Гроувс беше разчитал на способността си да преценява хората. След като прегледа няколко други кандидатури, той реши, че Опенхаймер е най-подходящ за ръководител на новата лаборатория. Не възможно беше човек с подобно досие да получи разрешение по нормалния път и Гроувс реши да поеме отговорността върху себе си. Неговата заповед смая офицерите, отговорни за сигурността на проекта „Манхатън“, и те се опитаха да издействат тя да се отмени. За генерал Гроувс обаче веднъж взетото решение винаги беше окончателно.

Полковник Маршал и подполковник Никълс бяха запознати с възраженията срещу назначаването на Опенхаймер, но подкрепяха напълно Гроувс. Официалното писмо до службата за сигурност трябваше да бъде подписано от полковник Маршал като началник на отдел „Манхатън“. Никълс беше в кабинета му, когато той продиктува писмото на секретарката си минути преди да замине на обиколка. Тя го при готви за изпращане, но междувременно Маршал бе заминал, без да го подпише.

Никълс знаеше много добре, че ако чакат Маршал да се върне, ще бъде изгубено ценно време, а всяко отлагане ще засили още повече възраженията на службата за сигурност. Той имаше пълно право да действа от името на Маршал и не се поколеба нито за миг. Намери друга заповед, подписана от Маршал, копира подписа му върху готовото писмо и го изпрати веднага.

Два дни по-късно то бе върнато обратно със следната забележка от шефа на службата за сигурност: „Тъй като въпросът с разрешението за доктор Опенхаймер е много сериозен, ние внимателно разгледахме тук приложеното писмо. Имаме съмнение, че подписът е подправен. Чакаме потвърждение.“

Никълс продиктува ново писмо от свое име, с което потвърждаваше, че предишното е редовно.