Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (11) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

7.

Професор Ърнст Лорънс чакаше Гроувс на гарата в Сан Франциско. Той се ръкува сърдечно с генерала и заяви:

— Отиваме направо в Радиейшън Хил, генерале. Очаква ви изненада! Сигурно сте се наслушали на теории в Чикаго и в Колумбийския университет. Тук ще видите как се прави пречистването!

Това беше първото посещение на Гроувс в Бъркли и той беше възхитен.

— Това надминава моите очаквания, доктор Лорънс!

По време на дългото пътуване с влака Гроувс беше проучил документацията за електромагнитния метод на Лорънс за пречистване на урановия изотоп и не беше много окуражен. Сега разбра защо инженерите от „Стоун и Уебстър“, избрани от Маршал да разработят индустриалното приложение на създадения в Бъркли процес, обичаха да работят с Лорънс. Той очевидно беше човек на действието, „учен инженер“, с когото може да се води нормален разговор по технически въпроси, за разлика от дългокосите университетски учени. Лорънс беше висок мъж с момчешки вид, руса коса и загоряла кожа. В движенията и в енергичната му походка се криеше огромна жизненост. Сините му очи бляскаха зад очилата с нетърпението на човек, който съзнава, че животът е прекалено къс за всичките чудесни неща, които е решил да извърши. Той нямаше нищо общо с възрастния и улегнал професор, когото повечето хора очакваха да видят. Здравият му калифорнийски тен, младежкото лице, широките спортни фланелени дрехи и непринудените маниери не отговаряха на общоприетата представа за един носител на Нобелова награда.

Лорънс седна зад волана и колата потегли към Бъркли. За Гроувс в продължение на дълги години това пътуване остана като най-опасното приключение, в което бе участвал по време на войната. Начинът, по който Лорънс караше, го втрещи. Натиснал докрай педала на газта и обърнал глава към събеседника си, професорът преминаваше от едното в другото платно на пътя и сечеше завоите с пълна скорост, без да обръща внимание на другите коли по шосето. Гроувс си отбеляза наум щом се върне във Вашингтон, да издаде заповед правителството да назначи шофьори на всички водещи учени — Лорънс, Ферми, Комптън, независимо дали те искат или не.

Все още замаян от пътуването, Гроувс последва Лорънс в зданието, където беше разположен калутронът. Той никога не беше виждал такава машина — тя бе непозната извън радиационната лаборатория в Бъркли. Терминът бе изкован от Лорънс: „калу“ от Калифорнийски университет и „трон“ от циклотрон, машината за разбиване на атоми, с която бе станал Нобелов лауреат през 1939 г.

Калутронът беше странен уред. Състоеше се от 95-сантиметровия магнит от циклотрона на Лорънс, към който беше прикачена вакуумна камера с форма на буквата С, заемаща 20-сантиметровото разстояние между полюсите на магнита.

— Това е старата машина — заяви гордо Лорънс. — Исках само да добиете представа. Почакайте само да видите новия калутрон!

Неколцина младежи, новозавършили студенти с карирани ризи и кецове, се суетяха около машината. Те изпълняваха всяко нареждане на Лорънс със страхопочитанието на новопокръстени, слушащи Светото евангелие. Атмосферата беше жизнерадостна и младежка. Гроувс гореше от нетърпение да види новата гигантска машина, за която Лорънс говореше с такъв ентусиазъм, защото беше чел достатъчно смущаващи доклади за неубедителните резултати, получени с 95-сантиметровия калутрон.

Първите доклади бяха написани в началото на 1942 г. от инженери на „Стоун и Уебстър“, изпратени да се запознаят с електромагнитната програма. Това, което бяха видели тук, силно ги бе обезпокоило. Те не разбираха много от атомна физика, защото теориите не бяха тяхната стихия. Но на тях им беше казано много поверително, че САЩ ще успеят да създадат оръжие с фантастична разрушителна сила, стига да успеят да пречистят достатъчно количество уран–235.

След като Лорънс им показал как действа калутронът, първият им въпрос бил съвсем конкретен:

— Колко чист уран–235 сте получили?

За тях било истински шок, като чули професорът гордо да заявява, че през февруари в неговата лаборатория са получени три проби от по 75 микрограма уран–235. „Микрограмове? Професорът шегува ли се? Ами това са незабележими за невъоръжено око прашинки!“ След това Лорънс им съобщил с не по-малка гордост, че пробите съдържали 30% чист уран–235. Инженерите не могли да скрият разочарованието си — значи прашинките не са дори достатъчно чисти!

От научна гледна точка електромагнитният метод на Лорънс беше изключително интересен, но инженерите не изпитаха голямо възхищение към неговия откривател. Те просто не можеха да видят никаква връзка между остроумното приспособление и сериозните индустриални операции. Как Лорънс ще получи килограми чист, разпадащ се уран–235? И защо „Стоун и Уебстър“ са се забъркали в тези лабораторни експерименти? Каква работа има за инженерите във всичко това? Ако за пречистването на няколко микрограма са необходими най-големите магнити в света и денонощната работа на няколко десетки учени от Бъркли, трябва магнитите да се умножат по хиляди, висококвалифицираните учени — по десетки хиляди, трябва денонощно да работят инсталации, заемащи цели хектари, и да се изхабят огромни количества уран, само за да се получи половин килограм чист U–235.

Преди Лорънс да отговори на въпросите им, инженерите започнали да се чудят как ръководителите на правителството и науката са повярвали, че в тази фантазия има дори зрънце реални възможности. Достатъчно беше обаче да се чуе само веднъж как говори Ърнст Лорънс за своите проекти, за да се разбере на какво се дължеше голямото му влияние в американските научни среди.

Неговите обяснения бяха блестящо упражнение по самоувереност и въображение. За реалистичните и здравомислещи инженери от „Стоун и Уебстър“ то бе незабравимо преживяване. Докато Лорънс описваше представите си за гигантски индустриални комплекси и лаборатории, армии от специално обучени специалисти и арсенали от току-що изобретени машини и инструменти, тонът на гласа му се повишаваше от възбуда. Заразният му ентусиазъм прогонваше всички съмнения и удавяше всякакъв здрав разум в поток от оптимизъм. За момент хипнотизираните инженери усетиха, че връзките им с реалността са прекъснати. Дълбоко в съзнанието си те чувстваха, че всичко това е прекалено фантастично, за да може да се осъществи, но докато Лорънс говореше, беше невъзможно да не се поддадат на хипнотичната му убедителност.

Когато онемелите представители на „Стоун и Уебстър“ се съвзеха, действителността ги уплаши. Компанията се беше съгласила да проектира огромните производствени инсталации и предварителното инженерно проучване трябваше да започне веднага. Преди края на 1942 г. строежът трябваше да започне. А все още никой не знаеше дори как точно ще изглежда електромагнитният процес и дали въобще тръгне!

Никога инженерна фирма не беше изправяна пред такава задача. Какви ще бъдат размерите на бъдещия завод, в каква форма и с какви спецификации ще се строи? Каква екипировка е необходима? Никой не знаеше това, нито в Бъркли, нито във Вашингтон. Единственото сигурно нещо беше, че работата е „изключително спешна“. Нямаше време за проби и за пилотни инсталации. „Стоун и Уебстър“ изведнъж разбраха, че трябва да създадат изцяло нова индустрия, чиито методи, машини и инструменти все още не бяха изобретени.

Лорънс призна охотно пред генерал Гроувс, че полученото с първия калутрон не е впечатляващо.

— Но това беше само началото — заяви той уверено. — Ще се откажем от старата 95-сантиметрова машина. Ние разполагаме с огромен експериментален 470-сантиметров циклотрон. Сега сме във война и циклотронът може да почака. Ще използвам неговия магнит за калутрона. Не сте виждали такъв магнит — най-големият в света! Ела те, ще ви го покажа!

Гроувс изживя още един път рисковете от шофирането на Лорънс, докато колата фучеше нагоре по тесния път към хълма над университетското градче. Далече долу, отвъд градините и поляните на Бъркли, под слънцето блестяха мостовете над залива Сан Франциско. Лорънс въведе Гроувс в новопостроения купол на върха на Радиейшън Хил. Под белия кръгъл таван, поддържан от стоманени греди, наредени като спици на велосипедно колело, гигантският магнит се извися ваше на 6 м височина над пода. Огромен, червено боядисан кран, висеше над незавършения циклотрон. Членове от групата на Лорънс работеха над пречиствателната уредба, разположена между полюсите на гигантския магнит. Машината беше внушителна, очевидно много по мощна от 95-сантиметровия калутрон.

Лорънс беше видимо горд със своето творение.

— Тук се намира урановият газ, генерале, а от другата страна — електрозахранването. То е десет пъти по-мощно, отколкото при стария модел!

Той придърпа Гроувс по-близо до машината.

— Ще ви покажа как работи. Атомите се ускоряват през вакуумната тръба до няколко хиляди километра в секунда. С тази скорост те навлизат в изключително мощно магнитно поле.

Лорънс викна на оператора:

— Джими, надуй го здраво — по-здраво, за бога! — Под действието на магнитното поле атомите се отклоняват и се движат по кръгови траектории. Както знаете, уранът има два изотопа: по-тежък — U–238, и по-лек — U–235. Леките атоми на U–235 имат различна траектория от тази на по-тежките атоми на U–238. Нали разбирате? То е все едно да хвърлим два различно тежки камъка с една и съща сила — единият ще отлети по-далеч от другия. Тук, на края на дъгата, сме поставили два контейнера: в единия се събират тежките атоми, а в другия — леките.

Лорънс дръпна Гроувс още по-близо.

— Погледнете оттук, генерале. Виждате ли дъгата? Там се извършва разделянето.

Гроувс видя електричната дъга.

— Колко дълго трябва да работи машината, за да се постигне добро разделяне? — попита той съвсем делово.

— Ами, трябва доста време, за да се създаде достатъчен вакуум в камерата — не по-малко от 15 до 24 часа.

— А колко време е работила машината?

— Досега не повече от десет или петнадесет минути.

Ентусиазираният Лорънс не разбра защо на лицето на Гроувс се изписа разочарование.

— А как върви пречистването? Какво количество сте събрали в кошниците? — попита Гроувс със слаба надежда в гласа.

— Още не сме постигнали измеримо разделяне. Поне засега. Всичко е все още експериментално, нали разбирате…