Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (10) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

6.

Както обикновено, секретарката на генерал Гроувс, мисис Джийн О’Лири, придружи своя шеф с влака до Балтимор, за да може той да й диктува още известно време спешни писма и бележки.

Будната и хубава 30-годишна жена беше работила преди това в Ню Йорк като секретарка в списание „Тайм“. Разстроена от внезапната смърт на мъжа си, тя се беше преместила през 1942 г. във Вашингтон заедно с малката си дъщеря. Известно време бе работила при генерал Стайър, след което бе преместена при Гроувс почти година, преди той да поеме проекта „Манхатън“.

През войната секретарките не се задържаха дълго при Гроувс. Той беше много строг работодател и безапелационно вярваше, че секретарите трябва да посвещават на работата цялото си време. Дългите почивки с кафе го дразнеха, а личните въпроси не биваше да се обсъждат в службата. Гроувс се държеше на дистанция и нямаше време за нищо извън работата. О’Лири се нуждаеше точно от такъв шеф. Тя се стремеше да забрави личната си мъка, като се остави работата да я погълне изцяло и избягваше нарочно всякакво общуване и приятелства. След няколко месеца престана да се плаши от резките и нетърпеливи маниери на генерала. Скоро тя спечели доверието му и се превърна в една от ключовите фигури в неговата канцелария. Малко по малко О’Лири стана негова доверена помощница във Вашингтон, особено когато той отсъстваше от столицата.

Твърдостта и липсата на внимание бяха част от репутацията на Гроувс. Хората от строителството се оплакваха, че той е прекалено груб с тях, а в армията често го критикуваха за липсата на такт и дипломатичност. Мнозина смятаха, че той е един завършен егоист. Гроувс знаеше това, но не се тревожеше, че не го обичат. Единственото, което го интересуваше, беше да се върши работа. И той се грижеше работата да върви, дори и да трябва да настъпи някого. Повечето му подчинени се страхуваха от него, само малцина го обичаха. Това го улесняваше; единственото, което изискваше от тях, беше респект. А Гроувс беше уважаван както от подчинените си, така и от началниците и от колегите си.

Скоро след завършването през 1918 г. на академията в „Уест Пойнт“ Гроувс бе станал известен с образцовата си работа, ефикасността си и пълното посвещаване на армията. Когато му възлагали задача, неговите командири знаели, че тя ще бъде изпълнена, и то добре и в срок. Как той си вършеше обаче работата, бе съвсем друго нещо. При необходимост Гроувс можеше да бъде груб, безпощаден, тираничен и строг. Той не проявяваше никаква търпимост към забавяне то, не понасяше мудността и нямаше нито време, нито способности за празни учтивости. Самият изключително работоспособен, той изискваше от всички максимума, без да щади нито здравето и чувствата на хората, нито своите.

Подчинените на Гроувс в армията нямаха избор — длъжни бяха да приемат неговия маниер на работа. Но той третираше по същия начин и компаниите, с които си сътрудничеше. Често канеше някой цивилен инженер да го придружи на обектите и за негово учудване избираше влака, който тръгва в полунощ. Те пристигаха на местоназначението рано сутринта и когато изтощеният му спътник предвкусваше с надежда една добра закуска след безсънната нощ, Гроувс, напълно свеж, заявяваше бодро: „Да не губим време за закуска, да отидем на право на обекта!“

Заради своята способност да изпълнява задачите в срок и според изискванията, Гроувс беше натоварен да ръководи строежа на Пентагона, а по-късно, като заместник на генерал Томас Робинс, отговаряше за военните строежи в цялата страна. Много от началниците му не го обичаха, но всички ценяха неговата смелост и чувство за отговорност.

Още при първото си посещение в Чикаго на 5 октомври Гроувс демонстрира своя откровен и прям стил в разговорите с прочутите учени. Артър Комптън заедно с полковник Маршал посрещнаха Гроувс и Никълс на гарата, веднага ги заведоха в лабораторията, показаха им различните отдели и им представиха колегите си. Посещението отне цялата сутрин.

Гроувс остана с добро впечатление от разнообразните подходи към проблема за охлаждането на графитния реактор. Въпреки че се обсъждаха различни методи, решението на проблема беше все още в стадия на приказките. Забавянето затрудняваше вземането на други важни решения. В разговорите с Лео Зилард и други учени, работещи по охлаждането, Гроувс успя да ги убеди да се спрат на един или на два от методите и да изоставят останалите. Така още преди обяд бяха избрани два метода за охлаждане — с хелий и с въздух.

За следобеда бе насрочена среща с чикагските учени в една от големите и добре обзаведени стаи на лабораторията. Събра се внушителна група: трима Нобелови лауреати — Ферми, Комптън и Франк, най-големите специалисти в областта като Уигнър и Зилард, както и дузина млади учени. На дискусията трябваше да се реши много важният въпрос какво количество разпадащ се материал е необходимо за една атомна бомба.

Един след друг учените излизаха на черната дъска и я изпълваха със сложни уравнения. Гроувс за първи път наблюдаваше как работят на черната дъска ядрените физици. Въпреки добрата си математична подготовка той трудно следеше уравненията, изписвани твърде нечетливо, подобно на лекарски рецепти. Докато полагаше усилия да следи написаното, Гроувс откри, че числото в един експонент е преписано погрешно на следващия ред. За момент той се усъмни дали не му поставят клопка, но след миг реши да се хвърли напред с главата.

— Извинете — прекъсна той пишещия, — не разбирам как стигате от уравнение 5 до уравнение 6. Защо 10 на минус 6-а става изведнъж 10 на минус 5-а?

Ученият прегледа бързо написаното на дъската.

— Прав сте — каза той, — тук има грешка!

И бързо изтри с пръст погрешния експонент.

Гроувс беше учуден, че някой от големите учени може да допусне елементарна математическа грешка, но това го успокои и му възвърна самоувереността.

Най-накрая учените успяха да стигнат до конкретна стойност за необходимото количество разпадащ се материал.

— Каква е достоверността на тази стойност? — попита генералът.

Той не се надяваше на голяма прецизност. Като инженер очакваше да чуе, че достоверността на посочената стойност е между 25 и 50%. Беше изненадан, когато му казаха, че достоверността е плюс-минус един порядък. За първи път чуваше този термин. Това означаваше, че истинското количество разпадащ се материал може да се окаже 10 пъти по-голямо или 10 пъти по-малко от изчислената стойност.

Гроувс не можеше да повярва, че учените са готови да работят с такива несигурни изчисления. „Това е пълна идиотщина — помисли си той. — Все едно да поръчаш вечеря и да кажеш: — Не знам колко гости ще дойдат — може би десет, а може и хиляда. Погрижете се обаче храната да стигне за всички.“

Генералът беше шокиран от тези нереалистични разсъждения и не можа да се сдържи:

— Как си представяте, че ще проектираме завод на базата на толкова несигурни данни? Какво производство да предвидим — три бомби месечно, една трета от бомба или тридесет бомби?

Чикагските учени не можаха да му отговорят.

Преди да закрие съвещанието, Гроувс реши да постави отношенията между него и учените на твърда основа. Без да показва никакво смущение от това, че говори с Нобелови лауреати, той им заяви направо:

— Искам да наблегна на нещо много важно. Вероятно знаете, че нямам учена степен. Полковник Никълс има, но аз нямам. Искам да ви кажа обаче, че съм посветил 10 години на обучението си. Цели 10 го дини аз само учех. Не трябваше да си изкарвам хляба с преподаване и само учех. Това се равнява на две учени степени, нали?

Никой не каза нищо. Появиха се няколко смутени усмивки. Лео Зилард пуфкаше нетърпеливо с лулата си и едва дочака генералът да излезе, за да изрази възмущението си.

— Как може да се работи с такъв човек?