Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (30) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

26.

След като бе дадена зелена светлина за строителството на К–25 — газово-дифузионния завод в Оук Ридж — възникна въпросът: коя компания ще поеме експлоатацията му? „Келекс“ проектираше завода, но за управлението му трябваше да се ангажира голяма химична компания. „Дюпон“ вече беше поел плутониевия проект и Гроувс знаеше много добре, че трябва да привлече друга мощна индустриална организация.

При първата им среща в Чикаго Доби Кийт и някои инженери от „Дюпон“ бяха посъветвали Гроувс да се обърне към „Юниън Карбайд“. Компанията имаше отлична репутация и вече работеше върху няколко военни проекти, между които и жизненоважния синтетичен каучук. Освен това някои от клоновете на „Юниън Карбайд“ и нейни дъщерни фирми отдавна сътрудничеха с отдел „Манхатън“ и с някои учени от Чикаго и от Колумбийския университет. Това бяха „Нешънъл Карбон“, доставила чист графит за чикагския реактор, „Линде Еър Продактс“, с която Ферми и Зилард преговаряли за течен кислород, и „Юнайтед Стейтс Ванадиум“, осигурила по договор с правителството уранова руда от мините в Колорадо.

От години на колорадското плато се трупали големи количества уранов окис. Той бил отпадък от рафинериите за ванадий и компанията се чудела какво да прави с него. Четиридесет и две-годишният вицепрезидент на компанията Лайман Блис бил натоварен да търси евентуални промишлени приложения на урановия окис. Досега само малки количества от него се оползотворявали за производство на жълт пигмент за керамични изделия. Лайман Блис имал идеята да използва тоновете уранов окис като съставна част в някои сплави и в една малка пилотна рафинерия за уранови съединения, построена в Тонауанда, край Ню Йорк.

След създаването на отдел „Манхатън“ през 1942 г. полковник Маршал и подполковник Никълс се заинтересуваха много от урановия окис на „Юниън Карбайд“ и през октомври подписаха договор за доставка на 36 000 кг. Както полковник Маршал, така и по-късно генерал Гроувс, бяха свикнали да си сътрудничат с Лайман Блис и затова първите преговори на генерала с него за привличането на „Юниън Карбайд“ в проекта К–25 се състояха в кабинета на Блис на 15-я етаж на старото здание на компанията на ъгъла на Медисън авеню и 42-ра улица.

Нито Блис, нито някой друг в „Юниън Карбайд“ беше чувал за газово-дифузионния завод. За щастие Блис имаше представа за процеса, защото бе чел една много интересна статия за работата на Джон Дънинг в Колумбийския университет, публикувана в юнския брой от 1940 г. на списанието „Харпърс“ от Джон О’Нийл. Броят веднага бил иззет от обръщение, защото в статията се разглеждали много важни аспекти и възможности за приложението на ядрената енергия. Блис имаше впечатлението, че учените говорят за някакво далечно и неопределено бъдеще и не можеше да си представи как някой ще се заеме да строи сега такъв фантастичен завод. Генерал Гроувс, естествено, не навлезе в подробности, но дори и принципите, които изложи, изглеждаха направо невъзможни за инженера от „Карбайд“. Блис беше не само изненадан, а направо ужасен.

— Не мога да взема такова важно решение — каза той. — Да поговорим с Джим Рафърти.

Генерал Гроувс имаше едно правило, което винаги спазваше в преговорите с различни компании — да се опита да установи контакт с личността, чиито решения никой не би оспорил. Това невинаги беше президентът или председателят на борда на директорите. Всяка компания се управлява по различен начин и често е нужно доста време, за да се намери истинският вдъхновител, човекът с реална изпълнителна власт и авторитет.

При „Юниън Карбайд“, въпреки сложната организация на компанията и многобройните, почти независими дъщерни фирми, на Гроувс не му се наложи да търси дълго. Всички знаеха, че основният виновник за големите успехи на компанията беше нейният изпълнителен вицепрезидент Джеймс Рафърти.

Рафърти беше упорит и як 57-годишен шотландец, който винаги наричаше нещата със собствените им имена. Вероятно това обясняваше изключителната му способност да ръководи хората. След 25-годишна служба в компанията този способен и прям инженер бе оставил своя отпечатък в почти всички нейни отдели и подразделения. Той започнал от „Линде Еър“, след това станал ръководител и вицепрезидент на „Карбайд анд Карбон Кемикълс“ и се изкачил до поста президент на „Бейкълайт Дивижън“.

„Като признание за това, че дълги години е бил «работният кон в задния двор» на «Карбайд», пишело в една статия в «Кемикъл енд Енджиниъринг Нюз», през 1939 г. Рафърти бе назначен за вицепрезидент на корпорацията «Юниън Карбайд енд Карбон», от която произлизат всички подразделения на «Карбайд». Това назначение не можа да опровергае впечатлението, че в «Юниън Карбайд» и нейните филиали работят поне 100 души, носещи името Джеймс Рафърти.“

Роден в Чикаго, Джеймс е едно от осемте деца на бедно ирландско семейство. Имал желание да стане свещеник или адвокат и бил доста напреднал в латински и гръцки, когато внезапно се насочва към химия и инженерство. Завършва Технологичния институт „Луис“, работи в продължение на 8 години в една комунална фирма и постъпва в „Линде Еър“ през същата година, когато фирмата става поделение на „Юниън Карбайд“. Като ръководител с изключителна енергия и поглед в бъдещето, Рафърти допринася много за появяването и бурното развитие на една нова индустрия в Америка — производството на синтетични материали от петрол, вместо от въглища, както било преди това. В своята област Рафърти е един от „великите отци на химичната индустрия“. За него с думата синтетично се означава нещо ценно — материал, създаден за определена цел, човешко изделие с качества, превишаващи тези на естествените материали.

Когато Лесли Гроувс бе въведен в облицования с дъб кабинет на Рафърти, двамата мъже веднага се харесаха. Гроувс разбра, че пред себе си има деен човек, ефикасен и пробивен. От своя страна Рафърти твърдо вярваше в американската система на свободно предприемачество и беше убеден, че промишлеността трябва да участва във военното усилие на страната. На генерала не му беше трудно да го убеди колко важно е корпорацията да подпомогне проекта „Манхатън“. „Американската химична промишленост — обичаше да казва Рафърти, — се възползва от стимулиращата атмосфера на системата на свободното предприемачество. При посещенията си в Европа съм имал възможност да сравнявам тяхната индустрия с нашата. Убеден съм, че благополучието и сигурността на една нация са в пряка зависимост от развитието и успехите на промишлеността.“ Рафърти беше впечатлен от искрената убедителност на Гроувс и обеща да обсъди въпроса с шефовете на онези поделения на „Карбайд“, които могат да помогнат.

На втората среща след няколко дни Гроувс беше придружен от полковниците Маршал и Никълс. Край Рафърти седяха най-видните хора на „Карбайд“ — Уилям Барет, Фред Хагерсън и Бенджамин О’Шей, а също и двамата му помощници Джордж Фелбек и Лайман Блис. Босовете на „Карбайд“ изслушаха двамата военни инженери, след което им зададоха няколко технически въпроси. Този следобед Гроувс беше особено убедителен и напрежението в залата се покачи силно. Представителите на „Карбайд“ чувстваха, че задачата е изключително важна. Като инженери те инстинктивно биха били против замесването в проекта „Манхатън“, защото от пръв поглед си личеше, че той е нереализуем. Едновременно с това знаеха много добре, че корпорацията им не бива да отказва помощта си. Както Рафърти, така и Блис бяха препоръчали да се приеме предложението, въпреки съпротивата на някои от най-добрите експерти на компанията. За по-малко от час „Карбайд“ прие и подписа договор да поеме оперативното управление на газово-дифузионния завод и да произведе някои от неговите съставни части.

— Бях слисан — сподели по-късно Блис с генерала. — Мислех, че ще ви изхвърлят, а те стояха през цялото време със зяпнали уста и дума не обелиха.

Първият инструктаж на шефовете на „Карбайд“ беше извършен от учените от Колумбийския университет и експертите на „Келекс“ на 1 март в залата на акционерите в офисите на „Карбайд“ на Медисън Авеню. Гроувс пристигна с Маршал, Никълс и Стауърс, които отговаряха за газовата дифузия в отдел „Манхатън“, а Рафърти доведе десетте водещи експерти и ръководители на компанията.

Дънинг, Кийт, Юри и Бенедикт подробно описаха гигантския завод в Оук Ридж. Те много уплашиха шефовете и специалистите на компанията, които почнаха да се чудят дали да не се откажат от договора. Това, безспорно, беше най-нереалистичният проект, разглеждан някога от тях. Когато разбраха, че газово-дифузионната каскада се състои от 3 000 стъпала, те се убедиха, че и най-големите им страхове са напълно оправдани. Това беше направо неосъществимо!

През това време Рафърти беше избързал и вече организираше ядрото на екипа, който ще поеме новото начинание на „Карбайд“. Лайман Блис, негов добър приятел и колега, известен със способностите си на дипломат и на съветник, щеше да бъде личният му помощник по всички въпроси, свързани с проекта. Доктор Джордж Фелбек, един от най-енергичните инженери на компанията, поемаше ръководството на цялата операция. От този момент Фелбек щеше да играе водеща роля в развитието на газово-дифузионния завод.

Джордж Фелбек имаше блестящ ум и силен, често твърде темпераментен характер. Неговата сила беше в идеите — в ръководенето на хората нямаше големи успехи. Скандинавската му резервираност не улесняваше контакта с него, но тези, които успяваха да го опознаят по-отблизо, ставаха негови възторжени приятели. Той беше едър, 46-годишен швед от Канзас, дипломиран механоинженер от университета в Илинойс. След 15-годишна служба в „Юниън Карбайд“ Фелбек внезапно напуснал фирмата заради неразбирателство с един свой началник, заминал за Калифорния и подготвил докторат по физикохимия в Калифорнийския технологичен институт. Той вече бил 45-годишен, когато завършил доктората си и започнал преподавателска работа в Калифорния. Рафърти, който отдавна ценеше неговия талант, успя да го върне в компанията, като му предложи добра заплата и висок пост.

Фелбек съчетаваше качествата на интелектуалец и на човек на действието и беше много подходящ за ръководител на операцията на „Юниън Карбайд“ в рамките на проекта „Манхатън“. Освен това имаше голям опит в разделянето на газове при високо налягане, който щеше да бъде много полезен за газово-дифузионния процес. Той не само притежаваше инстинкта на истински изобретател, но беше изключително работлив и много често след тежък ден си взимаше работа за вкъщи, за да дойде на следващата сутрин на обекта още в 7 часа с нови идеи. Методът му беше прост — ставаш и действаш — дори с риск да тръгнеш в грешна посока. Ненавиждаше съвещанията и не искаше доклади — интересуваше го само действието, и тежко на тези, които се забавят с резултатите.

Правеше впечатление на неразговорлив човек. Винаги си мислеше за нещо, дори когато разговаряше с някого. Чуеше ли за някакъв проблем, веднага започваше да търси решението му. Едва при по-близък контакт с него хората разбираха, че той се интересува от тях и от това, което казват.

Лайман Блис беше близък приятел на Фелбек от почти двадесет години и между двамата съществуваше пълно доверие, което скоро щеше да си проличи в операциите, извършвани от „Юниън Карбайд“. Двамата приятели от своя страна бяха близки с шефа Рафърти и по този начин ръководството на операцията попадна в ръцете на един триумвират от блестящи инженери с допълващи се качества и характери.

Всекидневната работа се ръководеше от Джордж Фелбек. За „Карбайд“ той стана това, което Доби Кийт беше за „Келекс“. Задължението на „Карбайд“ беше не само да ръководи експлоатацията, но още по време на проектирането и строителството да се гарантира, че заводът ще работи добре. Генерал Гроувс беше казал много ясно, че няма да приема никакви извинения за лошо свършена работа при проектирането. Той дори поощряваше Фелбек да се меси в работата на „Келекс“ и на групата от Колумбийския университет, за да се намерят оптимални решения на всички проблеми, с които те се сблъскваха.

Тъй като „Карбайд“ поемаше цялата отговорност за експлоатацията на газово-дифузионния завод, хората на Фелбек внимаваха да не се допусне нещо в проекта или в съставните му части, което да не ги удовлетворява напълно. Представители на „Карбайд“ бяха делегирани към „Келекс“ и Колумбийския университет, за да се обучават и едновременно да помагат при проектирането. Всеки чертеж на „Келекс“ трябваше да бъде одобрен и подписан от тях. Джордж Фелбек участваше в ежеседмичните съвещания в кабинета на Доби Кийт в „Улуърт Билдинг“. И двамата бяха силни личности и често се спречкваха, когато не постигаха съгласие по критични въпроси, но въпреки това се харесваха и уважаваха взаимно. Сътрудничеството на „Карбайд“ с „Келекс“ и с Колумбийската група се оказа много ползотворно.

От всички проблеми, с които се сблъскваше проектът „Манхатън“, най-критично беше положението с бариерата. Генерал Гроувс започна да показва признаци на нетърпение. Юри беше направо обезпокоен. Доби Кийт натискаше Кларънс Джонсън и колегите му до границата на физическите им възможности. Само Джон Дънинг от Колумбийската лаборатория си оставаше оптимист, но той си беше такъв по рождение.

Докато тандемът Норис — Адлър се бореше отчаяно с недостатъците на своята бариера, Фостър Никс продължаваше опитите е никелов прах в лабораторията на „Бел Телефоун“. Неговата бариера, за разлика от крехките образци на Норис — Адлър, беше структурно здрава, но разделителната й способност не удовлетворяваше. Пред Никс се изправяше още едно препятствие — бариерите, които той изготвяше в лабораторията, имаха площ от няколко квадратни сантиметра, а за завода трябваше да се произведат няколко квадратни километра. В „Бел“ опитваха най-различни методи, но всичките се оказваха нерезултатни. Масовото производство на бариерата на Никс изглеждаше невъзможно.

Когато „Карбайд“ се присъедини към проекта, Джон Фелбек изпрати един от младите инженери, Алван Тени, да се запознае с бариерите. Той огледа най-напред бариерата на Норис — Адлър и я намери съвсем незадоволителна. Освен че бе извънредно чуплива и съдържаше отверстия, тя беше и с неравномерни качества. При изпитанията всеки отделен екземпляр даваше различни резултати. В този си вид бариерата беше неприемлива. След това Ал Тени посети лабораторията на „Бел“ за да докладва на Фелбек дали методът на Никс позволява да се направи по-добра бариера. Тени имаше впечатлението, че работата на Никс е обещаваща, но за жалост досега бе извършвана само в лабораторни мащаби. Фелбек реши сам да се запознае по-подробно с проблема.

През пролетта на 1943 г. той събра малка група специалисти от „Юниън Карбайд“ и посети лабораторията на „Бел“. Никс им показа мостри и демонстрира техниката си. Той призна, че не може да произведе бариерите си в голям мащаб, защото няма промишлен опит. Експертите на „Карбайд“ не разбираха много от никелов прах, но Фелбек ги попита:

— Можете ли да помогнете?

Един от членовете на групата беше Лион Кей. (Кен) Мерил от завода „Бейкълайт — Карбайд“ в Бонд Брук, Ню Джърси. В тамошната лаборатория имаше един изключително находчив експерт по производствена техника, Фрейзиър Гроф, който бе натоварен да огледа работата в „Бел Телефоун“. Гроф не беше учен. Той имаше само диплома по химия, но притежаваше невероятни способности за подбор на подходящи методи при нови технологии. Смятаха го за гений — темпераментен, със силна воля, безкрайно съвестен и целенасочен перфекционист, особено твърд и взискателен към младите инженери, с които работеше.

Набитият и намръщен 48-годишен червендалест мъж от шотландски произход беше пълен индивидуалист, който почти няма приятели и се разбира с много малко хора. Гроф беше упорит, рязък и лесно раздразнителен. Интересуваха го само кариерата и семейството — жена и две дъщери. Те живееха в Плайнфийлд, Ню Джърси, а градината, в която Гроф собственоръчно отглеждаше зеленчуци, бе най-добрата в района. Най-голямото му удоволствие беше летуването в Ню Хемпшир, когато семейството наемаше къща край брега на езерото Уинипесоук. Той обичаше да лови риба и хората край езерото казваха, че никой не хваща повече костур от него. Усамотяваше се с часове и докато чакаше рибата да клъвне, решаваше много от професионалните си проблеми. Често се случваше да се върне от риболов и да се обади по телефона в Ню Джърси, за да предложи идеи и решения по някой проблем. Той бе изцяло погълнат от работата си както в делниците, така и в почивните дни и през отпуските.

Гроф беше в състояние да работи 18 часа при нужда и не се интересуваше от нищо извън непосредствената си работа. Когато реши да се научи да играе голф, си купи комплект стикове и едно ръководство и се запъти към игрището. След няколко седмици непрекъснати тренировки започна да постига с лекота по 80 точки.

Въпреки че мнозина не го обичаха, той се ползваше с голямо уважение в „Бейкълайт“ заради интуитивния си творчески ум. Когато го изпратиха да огледа бариерата на Никс, той нямаше никаква представа за проекта „Манхатън“, нито бе чувал нещо за металургия, бариери и пречистване на уран. Само с един поглед обаче разбра, че Фостър Никс изобщо не подозира за съществуването на модерни индустриални методи.

Гроф се върна в Ню Джърси, обясни на Кен Мерил какво е решил и се захвана за работа. Посети още няколко пъти лабораторията на „Бел“, а Фостър Никс идваше често в Бонд Брук да работи с него. Въпреки че и двамата бяха упорити и твърдоглави, ученият и практикът се харесаха. Още повече че сътрудничеството им обещаваше да бъде ползотворно. Гроф се опита да възпроизведе в голям мащаб това, което Никс правеше в лабораторията, макар че всички го смятаха за невъзможно. Учени и специалисти твърдяха едно и също нещо: бариерите не могат да се произведат в голям мащаб и да имат еднакво добри качества.

След като огледа внимателно целия процес на изработване на бариерите, Гроф предложи:

— Защо да не постъпим както в промишлеността^[1]?

Първите резултати бяха окуражаващи и в продължение на месеци Гроф работеше върху подобряването на технологията. Методите, въведени в лабораторията на „Бейкълайт“, бяха възпроизведени в големи мащаби от компанията „Интернешънъл Никел“ в Хънтингтън, Западна Вирджиния.

Изпитанията през октомври показаха голямо подобряване на качеството, но разделителната способност все още беше слаба. Порите не бяха достатъчно фини, за да осигурят добро разделяне в промишлени условия. Междувременно бе въведен нов тип никелов прах, който допринесе да се решат структурните проблеми на бариерите. Още един пример на „взаимно оплождане“ между американските учени и промишлени експерти, което позволи на проекта „Манхатън“ да направи нова малка стъпка напред.