Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (48) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

44.

„Ние, бръснарите от Ричланд, се гордеем с чудесното ново здание, което ни се поверява тук — пишеше в брошурка на бръснарите, които се грижеха за хилядите работници от ханфордските строежи, издигащи се на 37 км оттам. — Нашата задача е да осигурим на жителите на този град най-доброто възможно обслужване.“

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи — 45 000-те рошави глави от Ханфорд бяха прекалено много за членовете на почтената бръснарска задруга. Дори да работеха денонощно, бръснарите нямаше да имат повече от пет минути на клиент. Те влагаха всичко от себе си, а същата брошура им даваше съвети в стила на известната специалистка по изискани маниери Емили Пост как да се държат възпитано със своите посетители:

„Всеки клиент е «джентълмен», а не просто «момче» или «чичо»“, пишеше в същата листовка. „Всеки посетител трябва да се посреща с уважение и любезност според длъжността му — доктор, а не док, капитан, а не кап, сержант, а не серж. Много невинни и почтени хора са губили приятелите си заради забележки от рода на: «Юнаци, къде сте се гипсирали снощи?» Подобни обноски отблъскват клиентите.“

Бръснарската фамилиарност най-малко предизвикваше раздразнение и недоволство в растящото население на Ханфорд, Вашингтон. Животът в Плутониум Сити не беше лек, особено през първата година, когато липсваха най-елементарните удобства. Главните причини за оплаквания бяха недостигът на жилища, откъснатостта на градчето и разпространеното мнение, че проектът не е особено важен за войната. Почти непрекъснати прашни бури и силни ветрове духаха над храстите от див пелин, пълнеха с пясък очите и устата на работниците и посипваха храната и дрехите им с фин прах. Тези неудобства караха мнозина да се отказват от договорите си, а след една пясъчна буря напуснаха близо 500 работници.

Ханфорд приличаше на някогашните градчета от Дивия Запад. Любимите занимания на много от жителите бяха пиенето, комарът и боевете. Както казваше един от патрулиращите полицаи в строителния лагер: „Тези бабаити не уважават нито Закона, нито себе си, нито дори бога.“ В Ханфорд се изпиваше повече бира, отколкото в Сиатъл. Барът беше с прозорци, които се отваряха отвън, за да може по-лесно да се укротяват сбиванията и скандалите чрез пръскане на сълзотворен газ направо от улицата. Патрулиращите полицаи имаха тежки нощни дежурства. Те събираха по улиците пияни работници, товареха ги и ги откарваха в малкия ханфордски участък, за да изтрезнеят и да могат отново да се върнат на работа. Основната грижа беше задържането на хората по работните им места и борбата със самоотлъчките.

 

 

Полковник Матайъс и „Дюпон“ всеки ден получаваха стотици оплаквания. Недоволството намираше отдушник и в пиперливи вицове за Ханфорд, както и в една безкрайна поема, в която се разказваше за Дантевата мечта на един жител на градчето, който молел дявола да го приеме в ада, но за свой ужас се събудил една сутрин в Ханфорд:

Кой град с ергените си тъй е горд?

Разбира се, Ханфорд!

И с момичките си — цял транспорт?

Разбира се, Ханфорд!

Кой град богат е с гаджета засмени,

на друго място невидени —

ала всички вече задомени?

Разбира се, Ханфорд!

 

Кой град си има и полиция прекрасна?

Разбира се, Ханфорд!

И все пак там май не е безопасно?

Разбира се, в Ханфорд!

Там се мушкат, пушкат, бият,

по цели нощи всички пият,

сто прогониш — двеста идат на сюрия

към Ханфорд.^[1]

Разбира се, можеха да се кажат и някои добри неща за живота в Ханфорд. В брошурата за набиране на работници пишеше: „Животът тук е труден, но е осигурена добра храна за семейните хора.“ Столът се гордееше със своя пай, а седмичният наем за барака или хижа не надминаваше 1,40 долара, включително и таксата за портиера. Въпреки купонната система месото не липсваше от щедрите порции в стола. Осигуряваха се най-различни забавления като южняшки танци в огромния салон с капацитет за 4 000 души, бейзбол, филми, концерти на музикални трупи, като Кей Кайзър, представления с хула-танцьорки и демонстрации на прочутите „Харлем Глоубтротърс“.

Отношенията между военните и персонала на „Дюпон“ бяха, общо взето, добри. Полковник Матайъс поддържаше контакти главно с ръководителя на строителството Гил Чърч и с неговия шеф Слим Рийд, а по-късно с отговорника по експлоатацията Уолтър Саймън и съответния му началник Роджър Уилямс. По принцип Фриц Матайъс беше подчинен на полковник Никълс, но последният все повече се ангажираше с операциите в Оук Ридж и не беше от хората, които държат строго на принципите на единоначалието, когато трябва да се свърши някаква работа. По тази причина с разрешението на Никълс Матайъс се обръщаше направо към Гроувс по въпросите, свързани с Ханфорд. Генералът му беше дал пълномощно да подписва самостоятелно договори за суми до 10 милиона долара, без предварително да ги съгласува с висшестоящите. Понякога Матайъс имаше пререкания със своя приятел Гил Чърч, но когато докладваха за това на Гроувс, единственият му отговор беше:

— Ако тия двамата не се скарват отвреме-навреме, значи и двамата са некадърници.

Генералът често идваше в Ханфорд да инспектира работата, докато един ден едрият и прям инженер на „Дюпон“ Слим Рийд не му обърна внимание върху отрицателния ефект от тези посещения.

— Вижте, генерале, ако наистина искате работата да върви бързо, спрете посещенията на вашите хора, докато не им кажем, че сме готови да пуснем реакторите.

— Защо? — попита Гроувс.

— Посещенията отнемат много време на най-добрите ни хора — всеки път трябва да се чертаят диаграми и да се събират данни, с които да ви убедим, че нещата вървят нормално. Това, естествено, ни откъсва от основната ни работа.

За момент Гроувс замълча, после погледна Рийд изпитателно в очите.

— Обещавате ли, че и вашите шефове от „Дюпон“ ще престанат да ви досаждат? Ще спра посещенията на моите хора, ако ми обещаете, че и представителите на „Дюпон“ ще стоят настрана от това място.

— Да — отговори, без да се замисли Рийд.

Тогава Гроувс се обърна към Норман Хилбъри:

— А вие ще държите учените в Чикаго?

След като Хилбъри кимна в знак на съгласие, Гроувс продължи:

— Добре тогава, мистър Рийд, разбрахме се. Ще чакам вие да ме повикате!

Повечето от спречкванията възникваха поради настояването на военните за спазване на изключително строги правила за сигурност. Това не притесняваше много персонала на „Дюпон“, защото в собствените им заводи бяха установени същите правила. Но някои учени намираха тези ограничения за прекалени и повечето от работещите в Ханфорд не ги разбираха. Всичко, което се отнасяше до завода, беше строго поверително. Забранено беше дори да се споменава какви количества и видове материали влизат или излизат от строежа — дори бирата и сладоледът. За влизането във всеки район и здание се изискваха пропуски и лични карти.

По-известните учени ползваха различни имена извън своите лаборатории. Например в Оук Ридж Комптън се наричаше мистър Холи, а в Ханфорд — мистър Комас. За Ханфорд Енрико Ферми беше доктор Фармър, а Юджийн Уигнър — доктор Вагнер. Веднъж Уигнър беше забравил личната си карта и стражата не го пускаше да влезе. Ферми, който беше с него, предложи да гарантира за колегата си.

— Можете ли да се закълнете, че името на този човек е Вагнер? — попита строго пазачът.

— Името му е Вагнер, точно както и моето е Фармър — отговори Ферми и показа пропуска си с най-високи препоръки.

— Благодаря, мистър Фармър — каза пазачът и ги пусна.

Гроувс не искаше да остави нищо на случая, затова назначи личен телохранител на Ферми и му нареди да не го изпуска от очи. Джон Баудино беше висок и много здрав итало-американец от Илинойс с добро образование и приятен характер. Свободомислещият Ферми в началото протестираше, че е поставен в смешно положение, но скоро се възползва от случая и започна да използва Джон като помощник при лабораторните си експерименти. Постепенно те станаха добри приятели, но Джон никога не можа да свикне с лекциите по ядрена физика, които Ферми му изнасяше по време на дългите пътувания до Ханфорд и Лос Аламос.

— Как може — учудваше се ученият, — такова интелигентно момче като тебе да не знае нищо за ядрената физика?

Почти всеки ден в строителството се появяваха нови проблеми и трудности. В началото на 1944 г. възникна остър недостиг от заварчици и майстори по тръбопроводите и всички усилия да се намерят подобни специалисти оставаха безрезултатни. Наложи се Гроувс да използва отново своите специални пълномощия — той бързо уреди всички работници от тези специалности да се освободят от редовна служба в армията и да бъдат изпратени в Ханфорд. Само след няколко дни в Ханфорд запристигаха около 60 униформени заварчици и водопроводчици от 60 различни военни части. Това не беше задължителна повинност — всеки професионалист имаше право да избира между работата в Ханфорд и служба в армията, а който не беше достатъчно квалифициран, също трябваше да се върне в строя. В резултат на тази бърза операция след една седмица в Ханфорд имаше вече 250 работници, от които само 25 нямаха достатъчна квалификация и бяха върнати.

Когато настъпи време за прибиране на реколтата от градините, появи се друг трънлив проблем — какво да се прави с богатата реколта на градините, станали държавна собственост след отчуждаването им. Бившите собственици отдавна бяха евакуирани, а да се наемат и докарат цивилни работници в строго секретната зона беше невъзможно. Щяха да се похабят много тонове вишни, праскови, зарзали и аспержи. Фриц Матайъс се свърза с официални представители на организацията, която ръководеше цялата стопанска дейност във федералните затвори. След като уговори прибирането на реколтата да стане от задържаните в затвора „Макнийл Айлънд“ край Такома, Матайъс построи съвсем близо до Ханфорд временен затворнически лагер. Стотици затворници, наблюдавани от своите надзиратели, обраха реколтата във всички градини в района и плодовете постъпиха за обработка в затворническата консервна работилница. С това остроумно решение се избегна изсмукването на допълнителна работна ръка от многобройните военни проекти на страната, а освен това никой не можеше да научи какво виждат затворниците при работата си край строго секретните инсталации в Ханфорд.

Една съботна вечер на септември 1944 г. полковник Матайъс и някои негови приятели заминаха на 560 км от Ханфорд да ловят сьомга в устието на река Колумбия. Около обяд на следния ден към тях се приближи катер на Бреговата охрана и предаде спешно съобщение за полковник Матайъс — една смяна монтажници беше обявила стачка.

Заплахата от стачки беше причина за постоянни безпокойства, въпреки че те рядко възникваха. Матайъс се завърна веднага в Ханфорд и свика събрание със стачниците за понеделник в 8 ч сутринта. В ханфордския театър се събраха около 750 разгневени мъже, а някои от тях бяха и пияни. Когато Матайъс се качи на трибуната, беше посрещнат със сърдити викове.

— С вашата стачка вие прекъсвате изпълнението на един проект, който може да спаси живота на много наши войници — извика Матайъс пред микрофона, когато тълпата за малко се укроти. — Сигурен съм, че голяма част от вас са патриотично настроени американци, но бих искал да намеря дузината подстрекатели на тази стачка, за да ги изпратя в Германия, защото там им е мястото!

Думите му бяха посрещнати с буря от протести. Матайъс имаше чувството, че ако хората имаха оръжие, щяха да го надупчат с куршуми. Един млад профсъюзен активист му се притече на помощ и успя да успокои събранието. Матайъс продължи:

— Убеден съм, че голяма част от вас са истински патриоти. Ще се погрижа вашите оплаквания да бъдат проучени и бързо да получат отговор. А сега е най-добре да се върнете на работните си места.

Събраните замълчаха за малко, след което избухнаха одобрителни възгласи със същата сила, както и протестите преди минути.

— Автобусите ще пристигнат след десет минути — продължи твърдо Матайъс. — Качвайте се и веднага на работа!

Стачката приключи. Дребните претенции на монтажниците бяха уредени само след няколко дни.

 

 

Основните единици в производството на плутония бяха трите реактора, но почти толкова важни бяха и инсталациите за пречистване на облъчения в тях материал. През 1944 г. в два отдалечени и зорко охранявани района на юг от планините Гейбъл се изградиха три пречиствателни инсталации, означени съответно Т, U и В. Те се намираха на около 16 км от ханфордските реактори и от съображения за сигурност бяха разположени на разстояние една от друга. Зданията без прозорци и със стени, дебели от 2 до 2,5 метра, имаха зловещ вид. Те представляваха огромни бетонни кутии с дължина 240 метра, ширина 20 метра и височина 24 метра. Всяка от тях съдържаше по 40 вкопани в земята вани, дълбоки по 6 метра, разделени с дебели, 1,8-метрови бетонни стени, и затворени отгоре с 35-тонни бетонни капаци. По дължината на ваните бяха прокарани три редици обслужващи галерии, а над тях, на височина 18 метра, се простираше още една дълга галерия, наречена „каньон“. Това беше смъртоносно радиоактивен коридор, осветен с голи електрически крушки, по който не би могъл да премине жив човек, след като започне работата на инсталациите.

Най-забележителното бе, че пречиствателните инсталации изцяло се управляваха от разстояние. Системата за управление и наблюдение на процеса, разработена специално за Ханфорд от „Дюпон“, нямаше прецедент в историята на промишлеността. Всички оптични уреди представляваха остроумни приспособления на апарати, предназначени за други цели — морски перископи, прицели от бомбардировачите на ВВС и най-различни други оптични устройства от военните запаси.

Двадесет и три-годишният химик Дан Фрийл, който разработваше оптичните уреди за „Дюпон“, беше много затруднен, когато се установи, че стъклото потъмнява в резултат на радиоактивното облъчване. С големи усилия успя да създаде изключително сложна система, при която не само операторът, но и лещите са екранирани, но тогава разбра, че за разлика от стъклото, пластмасите не потъмняват от облъчването. Военноморските сили също използваха вече пластмасови лещи в своите перископи за подводници. Наложи се „Дюпон“ да разработи нов клас пластмасови лещи за всички уреди, разположени близо до източник на радиация.

Фрийл и неговите колеги създадоха повече от 20 различни вида оптични уреди. Те купуваха повечето от частите от компанията „Колморген“, която изработваше перископи за подводниците на флота. Точно такива перископи бяха монтирани на огромния 18-метров мостов кран, специално построен от „Дюпон“. „Каньоните“ на трите пречиствателни инсталации имаха подобни кранове, които се движеха по релси по цялата дължина на зданието. Операторът се намираше в кабина, облицована с оловни листове срещу радиацията и снабдена с два перископа, за да може той да има обемно виждане на обектите в радиоактивния каньон^[2]. Целият мост, заедно със своя „пасажер“, се местеше напред и назад по дължината на каньона, а от кабината надолу се спускаха куки и ключове за извършване на различни манипулации.

Друга новост беше използването на телевизионни камери за наблюдение. По онова време телевизията се намираше все още в пелени и образът беше доста мътен, но камерите се оказаха особено полезни за наблюдение на участъците, където се извършваше пречистването. Фрийл създаде и уред за наблюдение в големите вани, пълни с вода и химикали. Той използва обективи от прицелните устройства на бомбардировачите В–29, които позволяваха обзор в радиус от 360°.

Много труден проблем беше намирането на начин да се изследват микроскопски ураниевите пръчки в момента, когато излизат от реактора и са толкова силно радиоактивни, че буквално светят. Беше изключително опасно да ги вадят на повърхността и Фрийл успя да създаде микроскоп, който можеше да работи под водата на дълбочина до 10 метра.

От страна на „Дюпон“ за пречиствателните инсталации отговаряше Реймънд Женеро, висок, синеок инженер. През 1942 г. Том Гари, шефът на проектантския отдел на „Дюпон“, му възложи проектирането на инсталациите и той се запозна с подробностите по процеса в Чикаго, където местният представител на „Дюпон“, Чарлс Купър, работеше в тясно сътрудничество с учените от групата на Глен Сийбърг. След като чикагската лаборатория беше разработила принципите на химичното пречистване на плутония, от проекта „Манхатън“ възложиха на „Дюпон“ да построи промишлена инсталация — това просто означаваше, че лабораторната процедура трябва да се „увеличи“ милиард пъти!

Женеро започна проектирането в „Немур Билдинг“ в Уилмингтън, като използваше в началото 35 инженери и чертожници. Най-големите трудности при проектирането идваха от извънредно високата радиоактивност на урановите пръчки. Като научен консултант на проектантите в „Дюпон“ беше назначен младият, но вече доста известен физик от Принстън Джон Уилър. Непретенциозният му нрав и познанията му скоро го направиха любимец на инженерите в проекта.

През това време чикагските учени в Оук Ридж започнаха да произвеждат малки количества плутоний за експериментални цели с помощта на Клинтъновия реактор, разположен в участъка Y–10. Близо до него построиха малка пилотна инсталация и от „Дюпон“ изпратиха стотици инженери да усвояват процеса. Въпреки това ханфордската инсталация беше толкова голяма в сравнение с Y–10, че вероятно проблемите трябваше да се решават отново.

Строителите от Ханфорд много се измъчваха от невероятните изисквания за чистота, наложени от учените. След построяването на „каньоните“ се наложи стените да се измият на ръка и да се изтъркат с тухли, обвити със зебло, след което да се измажат със специална боя. Работниците и посетителите обуваха платнени чехли, когато влизаха в „каньона“, за да не нараняват повърхността на подовете.

Мнозина, включително и инженери на „Дюпон“, се съмняваха във възможността да се приложи успешно дистанционно управление в такъв огромен завод. Не изглеждаше много реалистично да се очаква, че операторите ще успеят да контролират целия сложен процес и да извършват ремонт и заменяне на детайли от инсталацията само с помощта на перископи и управлявани от разстояние кранове. Въпреки това „Дюпон“ организира интензивни учебни програми както в Уилмингтън, така и в Оук Ридж, за да могат бъдещите оператори на пречиствателните инсталации да свикнат да боравят с тръби и болтове чрез дистанционния контрол и оптичните уреди.

По-късно в Ханфорд беше построен тренажор, възпроизвеждащ истинските размери на каньоните и бетонните вани, снабден с абсолютно същите инструменти. В продължение на три месеца операторите на крановете се упражняваха да сглобяват елементите на инсталацията, да работят с ваните, в които ще се разтварят радиоактивните материали, и да монтират съединенията на тръбите. За разпознаване на различните части използваха цветна схема — например жълто за ръчките, червено за куките, а на фланците бяха нарисувани едри цифри. Всички части и инструменти бяха стандартизирани — ключовете бяха само от един размер, който пасваше на всички болтове и гайки по съединенията.

Независимо колко точно бяха възпроизведени истинските условия в тренажора, Рей Женеро продължаваше да се притеснява за подготовката на хората. Ще могат ли те да работят със същата прецизност и сигурност, когато каньоните станат смъртоносно радиоактивни и никой няма да може да влезе в тях? През лятото на 1944 г., с наближаване на времето на съоръжаването на каньоните с истинските машини, Женеро реши, че най-добрата тренировка на операторите ще бъде, ако те сами се заемат с монтирането на машините. Идеята му беше одобрена от всички, макар да означаваше монтажът да се извърши по най-трудния възможен начин.

Всички части бяха грижливо разглобени, проверени още веднъж и старателно почистени с химични разтвори, след което ги опаковаха с целофан. Когато през септември 1944 г. всички материали бяха доставени в каньон Т, Женеро събра обучените оператори — около стотина души — и издаде строга заповед: от този момент никой няма право да влиза в зоната — все едно че тя вече е станала радиоактивна. Каньонът Т беше затворен и малко по малко операторите започнаха да монтират и да сглобяват тръби и болтове с помощта на дистанционното управление — кранове, перископи и управлявани от разстояние куки и ключове.

Повел първите четирима, Женеро пръв се качи в кабината на крана и каза на останалите:

— Ако се съмнявате, че ще успеете, чуйте какво ще ви кажа — сигурен съм, че ще се справите! Кой ще започне пръв?

Един от операторите спусна крана, хвана една ръчна количка и започна да се упражнява с нея пред очите на своите колеги. Друг оператор се залепи към окуляра на перископа, повдигна две тръби и се опита да ги съедини. Микрофоните и говорителите възпроизведоха щракането при докосването на двата къса метал. Звуците при монтажа постепенно се превърнаха в ценен помощник на операторите — тренираните механици скоро започнаха да различават дори шумове от навлизането на болта в резбата на гайката^[3].

В началото операторите от групата се забавляваха от зрелището, но скоро се запалиха и искаха също да опитат.

— Хайде, стига, аз съм наред! — оплакваха се най-нетърпеливите.

Упражнението се превърна в игра, подобна на онези забавления по панаирите, когато хората се мъчат да повдигнат сладкиши и други предмети с помощта на миниатюрни кранове и куки.

Хората започнаха да влагат голямо старание в тази игра и постепенно я овладяха до съвършенство — опитваха все по-трудни манипулации и с голяма точност управляваха куките и лостовете, увиснали под тромавите на вид кранове. Най-важният инструмент беше един специално проектиран ключ за сглобяване на тръби и кабели. „Сондата“, както го наричаха, работеше много добре и с нейна помощ бяха осъществени почти всички сложни връзки на кабели и съединения на тръби, без въобще да се приближи монтьор до тях. Когато наблюдаваха действията на дистанционните инструменти през перископите и коригираха най-фините им движения по шума, идващ от високоговорителите, операторите приличаха на опитни касоразбивачи, които се вслушват в щракането на щифтовете в сложната секретна брава, която се опитват да отворят.

Натрупаният опит при този необичаен метод на монтаж на заводски машини се оказа неоценим. След като каньоните започнаха работа, вече нямаше да има друг начин за контрол, поддържане и смяна на части, освен дистанционният. Облъчените пръчки, в които се намираше нововъзникналият плутоний, щяха да се изтеглят от реакторите и да се потапят в дълбоки вани, за да се охладят. След това те автоматично щяха да се поместват в специални квадратни бронирани варели и да се товарят с помощта на дистанционното управление на товарни колички, за да се пренесат до складовете, намиращи се на 8 км от реакторите. Там щяха да ги потопят във водни резервоари, облицовани с дебели бетонни стени.

След няколко дни изчакване да намалее високата им радиоактивност, операторите щяха да натоварят варелите на транспортни колички и да ги изпратят по релси към каньоните. Тежките врати щяха да се плъзнат настрани и количките щяха да попаднат в каньона. Операторите, заели места в кабините на крановете, щяха да вдигнат трите тежки бетонни капаци на първите вани на каньона, да открият варелите и като ги наклонят леко настрана, щяха да изсипят съдържанието им във ваните с разтвор за извличане. Празните варели щяха да бъдат върнати обратно на количките и капаците на ваните — поставени отново на местата им.

След разтварянето на облъчените пръчки операторите щяха да източат през тръбите течността в съседните вани. Радиоактивният разтвор, съдържащ все още неизвлечен плутоний, щеше да бъде обработван по дължината на каньона, преминавайки през трите последователни фази на пречистването — разтваряне, утаяване и отделяне на утайките чрез центрофугиране. На всеки етап радиоактивността на материала щеше да намалява. Като извършваха цялата операция с помощта на дистанционния контрол, операторите получаваха възможност да виждат какво става зад дебелите бетонни стени и да откри ват и отстраняват всяка повреда, която би възникнала в сложния лабиринт от тръбопроводи.

 

 

Въпреки големия брой новости, въведени за пръв път в промишлеността, най-големите и драматични трудности възникнаха в „участък 300“. Седмици наред докладите, изпращани до централата на „Дюпон“ в Уилмингтън, звучаха по един и същи начин: „Работата напредва навсякъде нормално, положението в участък 300 — непроменено.“ Седмица след седмица полковник Матайъс беше принуден да докладва едно и също на все по-нетърпеливия Гроувс: „Все още нямаме успехи в участък 300, генерале!“

В участък 300 урановите пръчки се поставяха в алуминиеви кутии. Няколко месеца бяха минали от неуспешните опити в Чикаго и Уилмингтън да се намери метод за плътно защитно опаковане на урановите пръчки, така че да се избегне директният контакт с охлаждащата вода. За да ускорят решаването на проблема, преместиха някои от лабораториите на „Дюпон“ в Ханфорд, но въпреки това не можеше да се намери решение и забавянето заплашваше да провали целия проект.

На пръв поглед проблемът не изглеждаше много сложен — просто урановата пръчка трябваше да се пъхне в алуминиева тръба, според думите на един от инженерите: „подобно на хот дог в своята обвивка“. Изискваше се обаче съвършено прилягане на алуминиевата тръба към повърхността на урановата пръчка — най-малкият теч или въздушно мехурче в една от хилядите пръчки можеше да предизвика катастрофално замърсяване и дори изключване на целия реактор. За да стане това, нагряваха равномерно цялата повърхност на пръчката и бързо я пъхаха в предварително нагрятата алуминиева тръба, след което заваряваха двата елемента. Самото заваряване на много тънкия алуминиев лист също беше изключително трудно. Връзката между двата метала трябваше да бъде съвършена — пръчки, които при проверката показваха 90 до 95% плътност на съединението, се бракуваха.

„Дюпон“ мобилизираха всичките си сили, за да преодолеят изоставането в участък 300. Потърсена беше помощта на три университетски лаборатории — Чикаго, Айова и Браун — и бяха консултирани най-добрите металурзи в страната. Опитаха сложни методи и апарати, но идеалната връзка между урановата пръчка и алуминиевата обвивка оставаше непостижима. Крауфорд Грийнуолт все по-често посещаваше участък 300, а пришпорването от всички страни ставаше нетърпимо. Келит Джоунс, Уорд Мейърс и Реймънд Грилс се чувстваха все по-виновни, след като всеки ден дузина офицери и инженери им задаваха все един и същи въпрос:

— Защо, по дяволите, се бавите вие в участък 300? Къде са пръчките? Не разбирате ли, че всичко спира заради проклетите ви опаковки?