Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (49) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

45.

Подобно на своите колеги, и доктор Реймънд Грилс полагаше невероятни усилия за решаване на проблема. 26-годишният химик от Илинойс от няколко месеца бе определен от „Дюпон“ да проучи всички възможни начини за опаковане на урана и вече беше извършил някои изследвания в Чикаго и Уилмингтън, преди да пристигне в Ханфорд. Грилс знаеше, че в реакторите ще се получава плутоний, но нямаше никаква представа за крайната цел на това производство, нито какво се извършва в останалите лаборатории. Той самият беше слабо запознат с металургията, а още по-малко знаеше за урана, чийто свойства все още бяха слабо проучени.

Грилс никога нямаше да забрави деня, когато занесе уранова пръчка в една работилница в северната част на Чикаго с намерение да я почисти с помощта на песъкоструен апарат. Уранът се окисляваше и почерняваше много бързо, което пречеше на операциите по опаковането, затова почистваха повърхността на пръчката чрез промиване с киселини или я остъргваха ръчно. Някой от университета подхвърлил:

— Защо да не опитаме с песъкоструен апарат?

Когато Грилс занесе пръчката в работилницата, техникът самоуверено каза:

— Разбира се, че ще стане. Ние почистваме с пясък всякакви материали.

Той постави пръчката в апарата и го включи. Когато пясъчната струя започна да бие в урановата пръчка, избухна истински дъжд от искри, като фойерверките по случай 4-и юли. Техникът едва не припадна.

— Господи, какво става тук? — промълви той, треперещ от уплаха.

Грилс не можеше да му каже от какъв материал е пръчката.

— Продължавай! — успокои го той. — Всичко е наред! Нищо лошо няма да се случи!

Друг път на Грилс му се наложи да пренесе няколко уранови пръчки от Кливланд до Чикаго. Уранът беше поставен в две сандъчета, не по-големи от малки куфарчета, но тежеше толкова много, че Грилс едва ги мъкнеше по дългите стълби на гарата. Един носач видя младия човек да се поти и пъшка, носейки две толкова малки сандъчета, и реши, че е болен и се нуждае от помощ. Грилс никога не би дал на друг човек да пипа поверения му уран, но бе толкова уморен, че остави сандъчетата на земята и каза:

— Добре!

Носачът се опита да ги повдигне, но краката му се подкосиха. Любезната усмивка изчезна от лицето му и той погледна изумено към Грилс.

— Какво, по дяволите, има в тези сандъчета? От 30 години съм носач, но не ми се е случвало такова нещо!

След като се беше борил в продължение на близо две години с покритието на урановите пръчки, и Грилс, подобно на колегите си, започна да се обезкуражава. И точно когато всички възможни техники една след друга се бяха провалили, ето че се намери решение, което на всичкото отгоре се оказа изключително просто. Грилс беше установил отдавна, че почти мигновеното окисление на урановите пръчки е основната причина, която пречи да се получи равномерно покритие, независимо колко бързо се извършва операцията. Една вечер той реши да потопи пръчката в баня от разтопен припой — по този начин няма да има контакт с въздуха и цялата повърхност ще бъде равномерно покрита. Грилс и помощникът му Ед Смит потопиха пръчката в дълбока 1,20 метра кръгла вана с разтопен припой и се опитаха да я пъхнат в алуминиевата тръба. Те работеха с обикновени щипки, без да използват мощните инструменти, нагряващи устройства и други приспособления, с които си бяха служили в предишните опити. За тяхно учудване се получи много добро свързване на двата метала.

При по-внимателно разглеждане обаче двамата химици откриха, че са прогорили една малка дупчица в алуминиевата тръба. Очевидно, температурата на разтопения припой в банята беше твърде висока. Опитаха още един път, като се стараеха цялата операция да се извърши много бързо. Втората пръчка изглеждаше много по-добре. Работиха до късно през нощта и накрая се убедиха, че новият начин за покриване на урановите пръчки е много добър, защото при него се получава безупречно свързване с алуминиевата тръба.

Много възбудени от постигнатото, Грилс и Смит решиха да отложат за другата сутрин изпитването на получените образци и да не съобщават на никого за новата техника, докато не преминат всички тестове. Следващата вечер те отчетоха резултатите от изпитанията — бяха постигнали съвършено покритие. Въодушевени, те хукнаха да съобщят добрата вест на своя шеф Келит Джоунс. Новината бързо се разпространи. След още няколко опита и тестове не останаха повече никакви съмнения — най-сетне е намерен метод, който дава 100-процентово качествено покритие.

Първият ханфордски реактор вече беше пред завършване, когато мнозина започнаха да се безпокоят дали водата от река Колумбия, която се използваше за охлаждането, е достатъчно чиста. Други учени бяха готови да се закълнат, че замърсяване на реактора е невъзможно. Трети пък препоръчваха да се пристъпи към незабавно строителство на дейонизираща инсталация за пречистване на водата. Истината беше, че никой не бе наясно по въпроса.

Една вечер в Ханфорд генерал Гроувс обсъждаше този проблем със Слим Рийд, когато при тях влезе доктор Хилбъри. Гроувс го попита какво е неговото мнение, Хилбъри се замисли за момент и каза:

— Не вярвам, че има нужда от инсталация за дейонизиране. Обаче ако греша и тя наистина се окаже потребна, ще изпаднем в много трудно положение.

Реакцията на Гроувс беше мигновена. Той се обърна към Рийд и му заповяда:

— Започвайте да я строите!

— Колко ще струва? — попита Хилбъри.

— Между 6 и 10 милиона долара — отговори съвсем спокойно Гроувс. (До 1944 г. месечната заплата на генерала, който почти всеки ден подписваше чекове за стотици милиона долари, беше само 663,40 долара заедно с всички надбавки. Към края на войната заплатата му бе повишена на 828,67 долара месечно.)

Ученият зяпна изумено.

— Добре че не знаех това, когато ми поискахте съвет^[1]!

През август строежът в Ханфорд беше пред завършване и експлоатационната група на „Дюпон“ под ръководството на първия заводски директор, Уолтър Саймън, постепенно започна да поема в свои ръце операциите. Инженерите на компанията бяха свършили великолепна работа, при което фундаменталните изследвания, разработката и проектирането напредваха едновременно. Само за две години гигантските ханфордски заводи се превърнаха в действителност. На пустата равнина, обрасла с храсти див пелин, сега се беше прострял на площ от 1 550 кв. километра огромен комплекс — един нов град, Ричланд, три огромни реактора, две инсталации за химично пречистване, административни сгради и безброй здания на различни технически служби, ангажирани в сложния производствен процес. Плановете и проектите се бяха променяли непрекъснато по време на строителството. Реакторите с хелиево охлаждане бяха изоставени през февруари 1943 г. и заменени с водно охлаждане. От първоначално планираните пет реактора бяха издигнати само три, а пречиствателните инсталации вместо осем станаха три, от които една в резерва.

В началото на септември 1944 г. полковник Матайъс се обади на Гроувс във Вашингтон и му съобщи новината, че първият реактор в Ханфорд ще бъде пуснат в действие след броени дни. С наближаването на този ден напрежението нарастваше. Учените, военните и инженерите съзнаваха, че на карта е поставено цялото бъдеще на плутониевия проект — независимо от изключително старателната подготовка, никакви предварителни опити не бяха в състояние да докажат със сигурност, че огромните реактори ще бъдат работоспособни. Щяха ли да действат като малкия реактор в Оук Ридж? Какво ще се случи, когато се достигне планираната мощност от 250 000 киловата? Ами ако настъпи нещо непредвидено? Всички бяха на нокти. Ако реакторът се провали, втора възможност нямаше да има.

— Полковник — каза Гроувс на Матайъс по телефона от Вашингтон, — ще ви дам един съвет. Стойте там и наблюдавайте отблизо. Ако реакторът гръмне, най-добре е да скочите право в центъра му. Това ще ви спести страшно много неприятности!

Матайъс присъстваше на зареждането на реактор В, което започна в сряда следобед на 13 септември. Напрегнати и нервни, Артър Комптън и Енрико Ферми, заедно с представителите на „Дюпон“ Роджър Уилямс и Крауфорд Грийнуолт също се присъединиха към операторите. Строителните работници бяха напуснали реактора още сутринта. Опитните оператори започнаха последен преглед на уредите. Много скоро — щом се постигне критично състояние — целият реактор в дебелата си бетонна обвивка щеше да стане смъртоносно радиоактивен.

Точно в 5,43 следобед Ферми пристъпи напред и спусна първата уранова пръчка в реактора. Беше напълно естествено той да го направи, също както преди две години в корта за скуош на Стаг Фийлд. Всички присъстващи бяха съгласни, че честта да ръководи операцията се падаше по право на родения в Италия атомен гений. Този път зареждането щеше да продължи няколко дни — трябваше да се вкарат хиляди уранови пръчки в реактора и да се извършат многобройни измервания.

Операторите работиха през нощта в сряда и през целия ден в четвъртък. В петък сутринта критичното състояние видимо наближаваше, въпреки че реакторът все още работеше, без да е включена охлаждащата система. Спуснаха контролните пръчки, а Ферми извади старата си очукана сметачна линийка и започна да изчислява колко уран трябва да се прибави за достигане на критичната точка, докато охлаждащата вода изпълва мрежата от тръби. На всяка фаза от зареждането се правеха измервания, които неизменно потвърждаваха предвижданията на маестрото е точност до десети от процента. В понеделник реакторът започна да отделя топлина и операторите подготвиха охладителната система за включване. Мощността нарастваше с около 5 000 киловата на всеки етап.

На 27 септември малко след полунощ — две седмици, след като Ферми бе започнал зареждането — настъпи дългоочакваният момент. Издърпаха контролните пръчки, мощността постепенно започна да се увеличава и верижната реакция започна. След около един час наредиха на операторите да качат още малко мощността. Към два часа след полунощ тя надмина всички постигани досега стойности, но все още беше далеч от планираното ниво.

Към 3 ч настъпи нещо много странно и напълно неочаквано. Изведнъж мощността започна да пада — в началото по-бавно, а после все по-бързо и към 4 ч сутринта достигна до изходната стойност. Разтревожени и изненадани, операторите проверяваха всички уреди на своите контролни пултове. Верижната реакция бавно затихваше. Към 6,30 провалът беше пълен — реакторът беше спрял от само себе си.

Никой не разбираше какво става. Учените и инженерите, на чиито лица беше изписано поражението, се втурнаха да оглеждат реактор В. Предлагаха се няколко хипотези за обяснение на провала. Естествено, съществуваше възможност за саботаж. Теоретично беше възможно и някои тръби да са протекли и водата да е навлязла в графита. Според друга теория водата на река Колумбия, която съдържаше следи от бор, би могло да е оставила тънки утайки по тръбите и те да поглъщат неутроните. Вината можеше да бъде и в атмосферния азот — ако той е навлязъл в порите на графита, вероятно „изсмукваше“ неутрони. Някои учени предполагаха, че замазката на бетонната капсула пропуска.

Нито една от тези хипотези не можеше да обясни провала. Настроението в Ханфорд беше мрачно. Това не беше само неуспех, а истинска катастрофа. След две години свръхчовешки усилия Ханфорд се беше превърнал във фиаско на стойност 350 милиона долара.