Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (14) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

10.

Заседателната зала на деветия етаж беше величествена — 15 метра дълга, с висок като на катедрала таван, украсен с гипсови орнаменти, от който висяха три огромни кристални полилея. Нейният проектант трябва да е имал силно чувство за драматизъм. Пропорциите на залата внушаваха респект, а огромният червен килим поглъщаше всички шумове, освен тържественото тиктакане на големия стенен часовник. Високите френски прозорци бяха засенчени с тежки червени пердета, поръбени със злато, които скриваха гледката към улиците на Уилмингтън, Делауер.

Тридесетте члена на управителния съвет бяха насядали около полираната 10-метрова махагонова маса с овална форма, възпроизвеждаща добре известната марка на компанията „Дюпон дьо Немур“. На стените висяха маслените портрети в естествен ръст на всички бивши президенти на компанията — деветима строги на вид дюпоновци със странни малки имена, като се започне от първия — Елефтер-Ириней (1802–1834).

Тридесетте мъже трябваше да вземат важно решение. Само след няколко минути те трябва да отговорят с „да“ или „не“ на едно изключително предложение. Ако отговорът им бъде утвърдителен, в националната икономика щяха да потекат стотици милиони долари, десетки хиляди хора ще си сменят работата, ще се издигнат огромни строежи, високи комини ще запушат край много нови фабрики, а може би и целият ход на войната щеше да бъде променен в благоприятна посока.

 

 

Според първоначалните планове всички инженерни работи около проекта „Манхатън“ трябваше да се извършват от бостънската фирма „Стоун и Уебстър“. С нея бе подписан договор за 78 милиона долара и Маршал и Никълс бяха казали на шефовете Джон Лотц и Ръсел Бранч:

— Вие сте нашите инженери. Ще правите всичко, което ви поръчаме. След като разберем точно от какво се нуждаем, ние ще възложим части от задачата и на други фирми. Единствената гаранция, която можем да ви дадем, е, че и вие ще получите дял. Но решението кой какво да строи си остава наше.

Първите съмнения относно ефикасността на подобен общ договор идваха от страна на Артър Комптън. Като наблюдавал как хората на „Стоун и Уебстър“ работят върху плутоновия проект, той бързо разбрал, че на тях им липсват познанията по химия, необходими за тази задача. При едно от седмичните посещения на полковник Никълс в Чикаго той го дръпна настрана.

— Трябва ни химична компания. „Стоун и Уебстър“ са добри в своята област, но ако успеем с реактора, те ще объркат плутония с другите химикали. Как ще го пречистят? Ще го изгребват ли? Той трябва да се пречисти химично. — Комптън се замисли за миг и каза: — Трябва ни компания като „Дюпон“.

— Добре — отвърна бързо Никълс. — Ще привлечем „Дюпон“. Аз ги познавам — работил съм с тях.

Никълс се обади на един свой познат — Томас Чилтън — един от водещите техници в проектантския отдел на „Дюпон“.

— Трябва ни някой — казаха Никълс и Комптън, — който да проектира пречистването на един непознат елемент, плутоний. Някой, който да се заеме с тази работа.

— Колко ще струва? — попита Чилтън.

— Около един милион долара — отговори Комптън.

Никълс не се поколеба нито за миг.

— Да подпишем договор за това! — и извади писалката от джоба си.

Така през септември 1942 г. „Дюпон“ се ангажира да извърши пречистването на невиждано от никого вещество, което ще се получава от все още непроектиран реактор. Две седмици след това разгневеният Чилтън нахълта в кабинета на Никълс във Вашингтон.

— Вие се подигравате с мен! — развика се той на офицера. — За бога, те още не са получили това вещество! То не съществува! Как искате да ви проектирам инсталация за пречистване, като вие не знаете какъв ще бъде крайният продукт? Кой ви е шефът?

— Имаме нов началник — генерал Гроувс.

— Искам да говоря с него — каза инженерът на „Дюпон“. — Моята компания няма да рискува да си счупи врата за нещо, което не се знае дали въобще ще работи.

Генерал Гроувс не само че нямаше намерение да освободи „Дюпон“ от тази сравнително малка задача, но обмисляше съвсем сериозно как да ги ангажира в много по-голям мащаб. Гроувс разбираше вече, че проектът „Манхатън“ ще бъде много по-сериозно индустриално начинание, отколкото предвиждаха учените и различните комитети. Той смяташе, че постигнатото досега се надценява, а невероятните технологични и инженерни проблеми не се разбират. Наивно е да се очаква, че една-единствена компания като „Стоун и Уебстър“ може да изнесе целия товар, дори с помощта на всички възможни подизпълнители. С намерение да намали напрежението върху компанията, той смяташе, че целият плутониев проект трябва да се възложи на друга компания, и че единствените в САЩ, способни да се справят с подобна за дача, са хората на „Дюпон“.

На 30 октомври Гроувс се свърза по телефона с 60-годишния вицепрезидент и член на изпълнителния съвет на „Дюпон“ Уилис Харингтън. Генералът се извини, че не може да отиде в Уилмингтън и покани Харингтън да дойде във Вашингтон, за да обсъдят един важен и секретен проект. В гласа на генерала звучеше такава настоятелност, че още на следващия ден Харингтън пристигна във Вашингтон, придружен от доктор Стайн.

Чарлс Стайн ръководеше изследователската работа и беше главен технически съветник на „Дюпон“. Син на лутерански свещеник, той беше станал професор по химия още на 22-годишна възраст. Само две години след това, когато все още съвсем малко органични химици работеха в американската индустрия, започва работа за „Дюпон“. Прави блестяща кариера и 36 години по-късно е вицепрезидент на компанията и отговаря за цялата й изследователска програма.

Разговорът в кабинета на генерал Гроувс беше напълно откровен. Гроувс и Конант разказаха на двамата вицепрезиденти на „Дюпон“ за проекта „Манхатън“, наблягайки върху значението и спешността на работата върху атомното оръжие. Те не скриха от тях огромните проблеми и несигурност, свързани с проекта. Подчертаха, че се нуждаят — или по скоро нацията се нуждае — от помощта на „Дюпон“ при изграждането на цяла нова плутониева индустрия. За другите програми, свързани със създаването на атомната бомба, те не казаха нищо на Харингтън и Стайн, само споменаха, че съществуват.

На хората от „Дюпон“ не хареса никак това, което чуха. Най-напред те бяха химици, а предлаганата задача изискваше голям опит и познания във физиката. Освен това цялото начинание приличаше повече на научна фантастика, отколкото на индустриален проект. Когато Конант и Гроувс ги попитаха каква е тяхната оценка за шанса за късо време да бъде създадено цялото предприятие, двамата опитни технически ръководители отговориха откровено:

— Целият проект надминава човешките възможности.

Отговорът не бе по вкуса на Гроувс.

— Ние разбираме вашите чувства — каза той направо, — но въпреки това смятаме да действаме. Залогът е прекалено голям. Имаме нужда от най-добрите възможни съвети и помощ и знаем, че вие сте хората, които могат да ни ги дадат. Докато не се докаже безспорно, че процесът е невъзможен, строежът и проучванията ще вървят с максималното темпо, на което сме способни.

Въпреки че бяха твърде скептични относно цялата идея, Харингтън и Стайн обещаха да съберат допълнителни технически данни от учените в Чикаго и да докладват на президента на „Дюпон“, Уолтър Карпентър, и на изпълнителния съвет.

Стайн замина за Чикаго и много внимателно проучи работата върху плутониевия проект. С огромния си индустриален опит и дълбоки познания по химия той знаеше какво да говори, когато се срещна с доктор Комптън и полковник Никълс.

— Не мисля, че има голям шанс да се свърши цялата работа за по-малко от пет години. И въпреки това не виждам как нацията може да се откаже. Просто си мисля, че задачата е прекалено голяма и трудна. — Той се усмихна печално и добави: — Единствената компания в света, която може да доведе проекта до успешен край, е „Дюпон“. Но предпочитам да не се забъркваме в тази работа.

Стайн се върна в Уилмингтън и докладва на Уолтър Карпентър. Първото нещо, което си помисли Карпентър, когато чу за атомния проект, беше „вечно движение“. Идеята за извличане на енергия от атомите му се виждаше точно толкова съблазнителна и невъзможна като вековната мечта на хората за perpetuum mobile.

На 10 ноември Гроувс поиска от компанията официален отговор на предложението за участие в проекта и Карпентър се видя изправен пред една дилема. Уводните думи на Гроувс му бяха направили силно впечатление.

— В нашата работа трябва да се имат предвид три военни съображения — каза Гроувс. — Първо, възможно е Германия да ни изпревари в получаването на разпадащ се материал. Второ, няма позната защита от атомно оръжие. Трето, ако успеем да създадем бомбата навреме, това ще запази живота на десетки хиляди американски войници.

Карпентър изучаваше с любопитство генерала, докато той говореше. „Интелигентен — мислеше си той, — вдъхновен, агресивен, искрен, но преди всичко твърд.“ Двамата мъже бяха съвършено различни на външен вид. Слабият и приветлив президент на „Дюпон“ беше елегантен, 54-годишен джентълмен, с изпито лице, нездрав вид и впечатляващ гол череп. Любезната усмивка на умните му очи и въздържаните жестове на добре поддържаните му ръце излъчваха изящество. Срещу него стоеше едър като мечка офицер с тъмни мустаци и гъста коса и говореше прямо, без никакви любезности. Те никога не бяха се срещали преди това, но въпреки че бяха толкова различни по маниери и вид, веднага си повярваха напълно.

Уолтър Карпентър имаше достатъчно основания да не иска да ангажира компанията си в подобно рисковано начинание. „Дюпон“ участваше в многобройни военни проекти, произвеждаше експлозиви и доставяше на въоръжените сили най-различни химикали. Атомният проект беше прекалено рискован, съдържаше многобройни невероятни трудности, а шансовете за успех бяха нищожни. Ако се впусне в подобна опасна авантюра, компанията „Дюпон“ би поставила на карта своя престиж. Нямаше време за пилотни инсталации и за предварителни експериментални проучвания — трябваше да се създава изцяло нова индустрия.

Гроувс си даваше сметка за страховете на Карпентър.

— Правителството гледа на проекта като на най-спешен национален приоритет — заяви той твърдо. — Това е мнението на президента Рузвелт, на военния министър Стимсън и на генерал Маршал.

— А вие, генерале, вие лично, съгласен ли сте с тази оценка?

Гроувс беше изненадан от въпроса, но отговори, без да се замисли:

— Изцяло и без уговорки!

Имаше още една причина за въздържаността на „Дюпон“. Споменът за разследването на комитета „Най“ през 1934 г. все още не беше избледнял в паметта на директорите на компанията и въпросът за производство на експлозиви продължаваше да бъде деликатен за тях. Те не можеха да забравят яростната кампания срещу производителите на оръжие през 30-те години, когато членовете на семейство Дюпон бяха наричани „търговци на смърт“.

Сенатската комисия за разследване на мунициите, оглавена от сенатора Джералд Най, беше отговор на вълната от пацифизъм, заляла западния свят в годините след Първата световна война. Разочарованието от всичко, свързано с военните, бе взело драматични размери в САЩ, особено в либералната преса. Икономическите трудности по време на Депресията наливаха допълнително масло в огъня. В студентската антивоенна стачка участваха 25 000 младежи, които се бяха заклели да не подкрепят правителството при евентуална бъдеща война.

Тримата братя Дюпон бяха призовани като свидетели и изслушани на публични заседания. В центъра на представлението застана синеокият, спокоен и непоклатимо самоуверен Ириней.

— Ако не бяхме изпратили барут на Англия и на Франция — заяви той пред комисията, — Германия щеше да спечели войната и днес ние щяхме да бъдем германска колония.

Разследванията на комисията „Най“ разкриха огромните печалби, натрупани от „Дюпон“ през Първата световна война.

— До 1917 г. войната беше европейска работа и не ни засягаше — заяви Ириней Дюпон в защита на компанията. — Ние не можехме да рискуваме парите си в полза на чужди държави. Но когато САЩ влязоха във войната, ние имахме готови производствени мощности, защото се бяхме сетили да ги създадем в предишните години.

Аргументите бяха приети и „Дюпон“ бе напълно освободена от отговорност. Въпреки това военновременните печалби оставиха неприятно петно върху репутацията на компанията.

Уолтър Карпентър много добре разбираше това. Малко хора имаха толкова големи заслуги за дълбоките трансформации в стопанската политика на „Дюпон“ в периода между двете войни. При своето невероятно бързо издигане до поста президент на „Дюпон“, запазен преди него само за членове на семейството, пенсилванецът буквално беше израснал едновременно с компанията. На 31 години той бе станал член на изпълнителния съвет. Първата световна война беше току-що за вършила и членовете на съвета чувстваха, че компанията се нуждае от млада кръв в изпълнителния ешелон. Те решиха да се отдръпнат и да отстъпят местата си на група млади хора, между които беше и Карпентър.

През 20-те и 30-те години американската химическа индустрия беше изостанала далеч след европейската, а „Дюпон“ имаше само един отдел за експлозиви. Много химични продукти и по-специално жизненоважните багрила се внасяха от Германия. Немската химическа промишленост беше изпреварила американската може би с 50 години. По това време в „Дюпон“ решиха да навлязат в други области извън експлозивите.

Много от новите продукти бяха развити в изследователския отдел. Карпентър имаше късмет да работи в този отдел точно по времето, когато „Дюпон“ се превърна в химическа компания с широка и разнообразна продукция. След поста директор на изследователския отдел Карпентър стана ковчежник на компанията, а през 1940 г. и неин президент, главно поради финансовите си умения. По това време американската химическа промишленост бързо настига европейската, а „Дюпон“ се смята за равна или дори по-добра от водещите европейски фирми.

 

 

— Генерале, време е да се присъединим към членовете на нашия изпълнителен съвет — каза Карпентър и го поведе към заседателната зала.

Гроувс все още не можеше да разбере дали ще му кажат „да“ или „не“.

Членовете на управителният съвет ги очакваха. Гроувс и неговите помощници — Комптън, Никълс и Норман Хилбъри — седнаха в кожените кресла около полираната маса. Гроувс едва изчака да бъде представен от президента и веднага се захвана със същността на проблема, повтаряйки това, което беше казал на Карпентър.

Съвещанието не продължи дълго. Всеки участник познаваше плюсовете и минусите на предложението или по-скоро беше запознат с дългия списък от минуси, защото много малко можеше да се каже в негова подкрепа. Уолтър Карпентър прибави още нещо:

— Никой не може да предскаже колко е голяма вероятността от експлозия на реактора. Да допуснем, че се осъществи верижна реакция — ще бъде ли възможно тя да се контролира? Сигурни ли са, че една евентуална експлозия няма да разруши не само завода, но и целия район около него? Там ще работят хиляди и десетки хиляди хора — завърши той. — Една експлозия ще бъде истинска катастрофа.

Единствените присъстващи физици — Комптън и Хилбъри — се съгласиха, че на този ранен етап никой не може да даде 100% гаранции за сигурност. Те обаче увериха съвета, че физичната теория, всички изчисления и всички досегашни експерименти практически изключват възможността от експлозия. От „Дюпон“ настояха поради непредвидимите рискове правителството да се ангажира да компенсира евентуалните загуби, разходи, претенции и други щети, които би понесла компанията при една експлозия. Гроувс прие това искане без никакво колебание. Но той и неговите помощници все още не разбираха какъв е отговорът на тяхното предложение, особено след като беше прочетен докладът на специалистите на „Дюпон“, инспектирали чикагския проект.

Изводите в този доклад не бяха окуражаващи. Според експертите графитният реактор вероятно ще бъде работоспособен, но това все още не е доказано. Програмата се затруднява от недостига на инженери и от липсата на достатъчно метал. Експертите смятаха, че от първите два експериментални реактора не могат да се получат съществени данни, а вероятно реактор №3 няма да постигне проектните очаквания. Различните системи за охлаждане са сериозен нерешен проблем. Ако графитният модел се окаже негоден, експертите препоръчваха да се премине към варианта с тежка вода. В такъв случай би трябвало да се построят спешно четири инсталации за тежка вода, които ще струват по 10 милиона всяка.

Крайното решение на съвета нямаше никаква логична връзка с многобройните съмнения и страхове, изказани при обсъждането. Представителите на проекта почти се бяха отчаяли, когато Уолтър Карпентър прекъсна своето мълчание и заяви:

— Колкото и големи да са рисковете, нямаме друг избор, освен да приемем. Ние сме американска компания и досега винаги сме давали своя принос за отбраната на страната в трудни времена. Вече от близо 150 години…

Карпентър замълча за миг, като че ли от всичко най-много се страхуваше изказването му да не прозвучи прекалено емоционално.

— Генерал Гроувс изясни изключителната важност и спешност на проекта — продължи той с делови тон. — Първите, които решат този проблем, ще наложат на останалите победоносен край на войната. Тъй като Германия работи върху новото оръжие, а правителството има нужда от съдействието на „Дюпон“, ние не можем да откажем. Съветът ще предложи на борда на директорите да приеме задачата.

Гроувс и помощниците му почувстваха огромно облекчение. Първото препятствие беше преодоляно, а те вярваха, че членовете на съвета ще успеят да убедят директорите.

— Ние ще препоръчаме приемането на предложението при едно условие — продължи Карпентър, мислейки за настроението в обществото по времето на комисията „Най“. — Не искаме печалба от тази работа. Ще подпишем договор, в който е определена фиксирана печалба в размер на 1 долар, при условие че правителството поеме всички производствени разходи. Освен това всички патентни права, произтичащи от разработката, трябва да станат притежание на американското правителство, а не на компанията.

След няколко дни Карпентър и членовете на борда на директорите се събраха, за да вземат окончателно решение. Пред президента стоеше една папка, в която се намираше цялата свръхсекретна информация за проекта „Манхатън“. За Гроувс участието на „Дюпон“ беше толкова важно, че беше гласувал пълно доверие на Карпентър и му беше предоставил папката, за да може при нужда да разкрие пред директорите, ако те пожелаят това, крайната цел на проекта — създаване на атомна бомба.

Карпентър уведоми директорите, че президентът на САЩ смята проекта „Манхатън“ за решаващ за крайната победа във войната. Целта на проекта е тайна, но всеки член на борда има право да задава въпроси преди да гласува — тайните документи се намират в тази папка. Освен това той подчерта, че начинанието е твърде рисковано и евентуален неуспех може да повлече след себе си компанията. Въпреки това от името на изпълнителния съвет препоръча на директори те да приемат правителственото предложение.

Директорите на „Дюпон“ бяха точно толкова патриоти, колкото всички американци. Но те бяха и ловки инвеститори, които никога не биха вложили един долар от парите на компанията, без да проучат всички подробности. При друг случай бяха създавали трудности на изпълнителния съвет за далеч по-малки проекти. Те бяха обучени да защитават интересите на акционерите, а днес от тях искаха да одобрят един проект, който съдържаше много рискове и чиито подробности им бяха непознати.

Никой не зададе въпроси. Папката със секретни документи остана неотворена на бюрото пред президента. Жадните за печалба капиталисти гласуваха единодушно за проекта, който можеше да разори компанията им.

 

 

Съвещанието на 18-ия етаж на кулата „Кодак“ в Рочестър, Ню Йорк, продължи почти цял ден. Изпълнителните директори на „Истман Кодак“ и двамата представители на армията — генерал Гроувс и полковник Маршал — излязоха от съвещателната зала само да обядват и веднага пак се върнаха.

Гроувс беше твърдо решен да привлече филиала на компанията „Тенеси Истман“ в експлоатацията на електромагнитната инсталация в Оук Ридж, но шефовете на „Кодак“ не бяха никак разположени да участват в нови военни проекти.

Гроувс беше останал с отлично впечатление от работата на „Тенеси Истман“ в завода за експлозиви „Холстън“ край Кингспорт, Тенеси, и се обади по телефона на главния управител Джеймс Уайт, за да му направи конкретно предложение. Уайт го отклони под предлог, че неговата корпорация не прави предварителни проучвания за нови индустриални методи. Гроувс каза, че се нуждае само от техния промишлен опит.

— Нямаме нужда от учени. Ние имаме толкова много доктори на науките, че не можем да ги преброим.

Уайт не можеше да вземе решение, без да се консултира с централната компания и уреди среща на Гроувс в Рочестър.

Ръководителите на „Истман“ изслушаха търпеливо речта на Гроувс, която беше нещо средно между курс по пречистване на уран и лекция по патриотизъм и граждански дълг. Те обаче знаеха, че са прекалено заети с военни поръчки и не можеха да отделят хора за нова задача.

— Нужни са само 2 500 души — настояваше Гроувс.

Най-трудните въпроси задаваше ръководителят на изследователския отдел в „Истман“ доктор Чарлс Мийс, който беше англичанин и единствен учен между участниците в съвещанието. Той се изказа, че проектът е много неясен от научна гледна точка и е направо рискован. Мийс имаше опит в областта на радиоактивността и колегите му зачитаха мнението му за научната страна на проблема.

Директорите бяха напрегнати и нерешителни. Председателят се обърна към двамата офицери:

— Господа, трябва да вземем трудно решение. Имате ли нещо против да ни оставите за момент сами? Бихме искали да обсъдим нещата помежду си.

Офицерите излязоха в коридора и се загледаха в панорамната гледка към Рочестър и езерото Онтарио, която се разкриваше от прозореца.

— Е, кажете, как се справих? — попита Гроувс.

Маршал изглеждаше смутен. Поколеба се за миг и каза:

— Не беше зле, генерале. Но защо всеки път бъркахте най-важната, ключова дума? За бога, казва се изотоп, а не изотроп! Едва ли щяха да забележат, ако нямаше учен между тях. Но доктор Мийс всеки път буквално изскимтяваше, като казвахте изотроп! Не вярвам да е бил убеден от научното ви обяснение…

 

 

Офицерите бяха поканени отново в залата и президентът на „Истман“, Ти Джей Харгрейв, тържествено заяви:

— Ако правителството настоява, ние сме длъжни да приемем задачата. Пърли Уилкокс, шеф на „Истман Тенеси“, и Джим Уайт, главният управител, ще се заемат с работата.

Един от директорите поклати тъжно глава:

— Вие двамата ни вкарахте в най-голямата беля, в която сме се набърквали досега.

Гроувс и Маршал напуснаха сияещи зданието.

— Как, казваш, било правилно? — попита Гроувс заядливо. — Не изотроп, а изотоп, така ли?