Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (57) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

53.

Пети август 1945 г. беше неделя, но Лесли Гроувс от сутринта се намираше в кабинета си. Предишния ден той получи съобщението, което очакваше вече пети ден. Неговият пълномощник в Тиниан, бригаден генерал Фарел, му съобщаваше, че най-сетне прогнозата за времето е добра, урановата бомба е в пълна изправност и бомбардировачът B–29 се готви да излети на следващия ден.

Крайцерът „Индианаполис“, натоварен с повечето части на „Литъл Бой“, акостира в Тиниан на 26 юли^[1]. Няколко дни след това на борда на един транспортен самолет С–54 пристигна и останалото количество уран–235 от Албукерк. Капитан Парсънс, натоварен от Гроувс да участва в първата бомбардировка над Япония като оръжейник, чакаше в Тиниан заедно с пилота, полковник Пол Тибетс, и екипажа на бомбардировача „Енола Гей“. Освен тях, на тихоокеанския остров се намираха и учените от Лос Аламос, които щяха да сглобят бомбата, цялата сборна 509-а група, а също и представители на проекта „Манхатън“. „Литъл Бой“ беше готов вече почти от цяла седмица и всички чакаха само да се оправи времето, за да го пуснат над Япония.

Гроувс очакваше да научи, че самолетът е излетял около 1 ч следобед, а бомбата е хвърлена преди 7 ч същия следобед в неделя, но през целия ден не дойдоха никакви вести от Тиниан. Във външния кабинет на службата на Гроувс стояха няколко нетърпеливи офицери и напрежението непрекъснато се покачваше. Гроувс не се опита да се свърже с Фарел и да разбере какво става. Той беше на мнение, че подчинените не трябва да се безпокоят без нужда, особено когато участват в отговорни операции. Гроувс трудно понасяше бездействието на напрегнатото очакване в кабинета си и реши да излезе, за да поиграе малко тенис. Въпреки че на дежурния офицер бе наредено веднага да го потърси, ако пристигне някакво съобщение, генералът взе със себе си още един офицер, който да стои до телефона край тенискорта. През няколко минути той трябваше да звъни и да проверява дали няма вест от Тиниан. Мълчанието продължи и партията тенис завърши без прекъсване.

Скоро след като се върна в кабинета си, Гроувс разбра, че го е търсил генерал Маршал. Началникът на щаба на армията току-що се беше прибрал от уикенда в къщата си в Лийсбърг, Вирджиния, и искаше да разбере дали Гроувс има някакви новини. Дежурният офицер отговори: „Ще повикам веднага генерал Гроувс“, но Маршал възрази: „Не го безпокойте. Надявам се скоро да получим вести.“

Гроувс стоя в очакване в кабинета си още един час и излезе да вечеря в близкия Армейско-флотски клуб с жена си, дъщеря си и Джордж Харисън, специалния помощник на Стимсън. Мисис Гроувс и Гуен не видяха нищо необичайно в поведението на генерала. „Нищо ново“ — прошепна той на Харисън.

В службата на Гроувс хората, които знаеха, че самолетът с първата атомна бомба лети към Япония, започнаха сериозно да се безпокоят. Ще се задейства ли? А ако експлодира, няма ли да разруши и самолета? Успешният опит „Тринити“ преди три седмици не даваше достатъчно гаранции. Най-напред там бе изпитана плутониева, а не уранова бомба, с имплозивен, вместо оръдеен тип механизъм. Освен това, „Фат Ман“ беше детониран в пустинята Аламогордо на върха на една кула, което е много по-различно от хвърлянето на истинско бойно оръжие от самолет. Ще се задейства ли дистанционният взривател на предвидената височина? Ще се съединят ли правилно двете части на урановия заряд при изстрела в оръдието? Ще изхвърли ли инициаторът неутрони в точно определената част от секундата?

Имаше и още една причина за тревога. В „Литъл Бой“ беше вложен целият наличен запас от уран и нямаше резерви за втора бомба. Гигантските заводи в Оук Ридж произвеждаха материал за нова бомба, но трябваше да минат седмици и дори месеци, преди да се натрупа достатъчно количество уран.

По времето, когато Леели Гроувс си поръча любимия десерт, „Енола Гей“ би трябвало вече да каца обратно в Тиниан след изпълнението на мисията си. За човека, който в продължение на три години ръководеше титаничните усилия за създаването на бомбата, последните часове бяха изпълнени с напрежение и очакване. Чувстваше се като подсъдим в съдебната зала, който очаква прочитането на присъдата. Успешната мисия на „Енола Гей“ би могла да ускори края на войната. Съдбата на стотици хиляди американски и японски войници се решаваше в този момент някъде високо в небето над Япония. Лично за Гроувс нетърпеливо чаканото съобщение имаше стойност на окончателна присъда за целия проект „Манхатън“ и за начина, по който той го е ръководил — проект на стойност два милиарда долара на американските данъкоплатци, изхарчени без тяхно знание. Новината щеше да донесе оценка за неговите необичайни начини на ръководство, за дръзките му решения и за фантастичните рискове, които бе поемал, изцяло съзнавайки личната си отговорност. Само за няколко минути вестта от Тиниан щеше да промени смисъла на целия му живот. Тя беше като ключа на някакъв код, който променя значението на думите. Ако бомбата не избухне, тогава „смелостта“ на Гроувс ще се превърне в „безразсъдство“, „вдъхновението“ му — в „инат“, и „мъдростта“ му — в „лудост“. След няколко часа Лесли Гроувс щеше да стане национален герой — или главен обвиняем в най-голямото разследване на Конгреса през цялата му история.

Генерал Томас Ханди, заместник-началник на Генералния щаб, който вечеряше на съседна маса, се отби при Гроувс и се наведе въпросително. „Още нищо!“ — въздъхна Гроувс. Малко по-късно, в 6,45, го повикаха на телефона. Дежурният офицер майор Дери му предаде първото съобщение. „Да, «Енола Гей» е излетял по график от Тиниан, но все още няма вести от капитан Парсънс или от полковник Тибетс.“ Гроувс се почувства по-добре и когато се върна на масата си, пошушна новината на Ханди и на Харисън. Двамата го чакаха, без да се докосват до храната си, но мисис Гроувс и Гуен не забелязаха нищо — генералът не показваше никакви признаци на тревога. След вечерята съпругата и дъщеря му го откараха до службата със старата семейна кола. Той им съобщи, че тази вечер няма да се прибира вкъщи. Това не се беше случвало досега, но, както обикновено, мисис Гроувс не зададе никакви въпроси и всъщност не обърна особено внимание.

Хората в службата на Гроувс все още чакаха мълчаливо във външния кабинет. Генералът, както винаги, не показа никакво вълнение и се затвори в кабинета си да прегледа някои книжа^[2]. За да намали напрежението, той направи нещо много необичайно — свали си връзката, разкопча яката и си нави ръкавите. За другите офицери това недвусмислено показа колко напрегнат е моментът.

В 11,45 телефонът отново звънна. Обаждаше се секретарят на Генералния щаб полковник Маккарти. „Не, все още нямаме новини за бомбардировката“ — отговори Гроувс. Маккарти каза, че генерал Маршал му е наредил, ако дойде съобщение след този час, да не го безпокои, а да му го предаде утре сутринта в 7 часа, в началото на работния ден.

Гроувс започна силно да се тревожи. Съобщението би трябвало отдавна да е пристигнало. Или имаше някакво смущение във връзката — нещо невероятно, защото досега вестите никога не закъсняваха, — или линиите бяха в ред, а мълчанието означаваше провал.

Няколко часа преди това на хиляди километри оттам, в летящия над Япония B–29, капитан Парсънс прекъсна за миг последните приготовления на „Литъл Бой“, за да попълни дневника си:

Шести август 1945:

0245 — Излитане.

0300 — Започва зареждането.

0315 — Зареждането приключено.

0605 — Насочваме се към Империята откъм Иво.

0730 — Червените бушони включени.

0741 — Започваме изкачване. Метеорологичната справка показва, че времето над първа и трета цел е добро, над втора цел — неподходящо^[3].

0838 — Достигнат таван 9 810 метра.

0847 — Електронните бушони проверени.

0904 — Курс запад.

0909 — Целта Хирошима се вижда.

Точно в 0915 (Тинианско време) бомбата бе хвърлена над Хирошима.

Дългоочакваното съобщение от капитан Парсънс пристигна само 15 минути след обаждането от щаба на генерал Маршал. Гроувс го декодира и разчете лично: „Резултати отчетливи, успешни във всяко отношение. Видимият ефект по-голям, отколкото в Ню Мексико. След хвърлянето на бомбата в самолета всичко нормално.“

Вълна на облекчение премина през стаята. Гроувс веднага се обади на полковник Маккарти и го посъветва, въпреки инструкциите, да звънне на шефа си. След това седна на бюрото и нахвърли черновата на доклада до началника на щаба. Едва тогава се отпусна за малко на кушетката в кабинета си, очаквайки телеграмата от бригаден генерал Фарел с подробности за бомбардировката над Хирошима.

Урановата бомба беше действала успешно.

След три дни за първи път от самолет беше пусната плутониева бомба, която разруши Нагасаки.