Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (53) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

49.

В началото на април 1945 г. Оук Ридж трескаво се подготвяше за височайше посещение. Издадена бе заповед всички заводи да са тип-топ до 11-ти. Чертаеха се подробни графики и диаграми, а медните копчета на униформите се излъскваха до блясък. Когато пред някои входове монтираха рампи, пусна се слух, че те се правят за инвалидната количка на президента Рузвелт.

Слуховете излязоха неверни. Когато към обяд колата пристигна от Ноксвил, от нея излязоха генерал Гроувс и един висок, леко приведен възрастен господин с бастун. Двамата се здрависаха с полковник Никълс, който бе излязъл да ги посрещне пред къщата за гости.

— Добре дошъл в Оук Ридж, господин секретар — каза Никълс и покани гостите в трапезарията на къщата.

Седемдесет и осем-годишният военен министър Хенри Стимсън все още беше много активен и енергично ръководеше своето ведомство. Той долетя от Вашингтон, за да види с очите си Оук Ридж — най-големия от секретните градове на проекта „Манхатън“ — начинание, за чийто успех той носеше най-тежка отговорност. По време на полета Гроувс се възползва от случая и се опита да обясни на високия гост най-елементарните понятия от ядрената физика. Напълно незаинтересован, той го слушаше възпитано, но накрая го прекъсна:

— Докторе, не ми разправяйте тези работи. Нищо не разбирам!

Гроувс се изчерви.

— Много ви моля, господин министър, не ме наричайте доктор особено пред учените! Те могат да се засегнат.

— Но вие сте учен — възрази твърдо Стимсън. — Всички знаем, че не сте само генерал, но и учен!

По време на цялата лекция интересът на Стимсън се събуди единствено, когато Гроувс му показа една схема на хелиевия атом.

— Хелий? — каза той. — Това понятие произлиза от Хелиос, бога на слънцето на древните гърци, нали?

Той беше много доволен, че е успял да открие нещо познато в потока от неразбираемия научен жаргон, с който го заливаше Гроувс.

Хенри Стимсън не разбираше нищо от атоми и това не го притесняваше. Главната му грижа беше проектът „Манхатън“ да завърши с успех и атомната бомба да бъде създадена навреме, за да допринесе за спечелването на войната. Той осигури на проекта всичките възможни ресурси на страната, а президентът Рузвелт бе натоварил своя военен министър с пълната отговорност и власт за това. През последната година гигантското начинание отнемаше все повече от времето и вниманието на Стимсън. Застаряващият министър не беше много добре със здравето и сериозно мислеше да се оттегли — единственото, което го задържаше на поста му, беше проектът „Манхатън“.

— Знаете ли, генерале — призна той на Гроувс. — Искам да вложа всичките си сили в този проект и само заради него все още стоя във Военния департамент.

Гроувс се възхищаваше много от този изискан стар джентълмен, който така вдъхновено и целенасочено ръководеше Военния департамент. Започна да се среща по-редовно с най-висшия си началник едва през 1944 г., но отношенията им много бързо станаха близки. В първите две години от съществуването на проекта Гроувс виждаше доста рядко министъра, главно когато му носеше докладите, предназначени за президента.

Обикновено контактите на Гроувс с военния министър се осъществяваха чрез посредничеството на неговия частен секретар Харви Бънди, който беше образец на умен, доверен и дискретен държавен служител. Бънди чудесно познаваше навиците на своя шеф и беше станал негов личен приятел. Той се грижеше за здравето на Стимсън и умееше да успокоява редките му гневни изблици. Понякога казваше на Гроувс: „Генерале, не стойте много дълго при министъра — дори и той да ви задържа. Днес е много уморен.“ Или: „Генерале, докато пътувате в колата с мистър Стимсън, не го заговаряйте. Той обмисля нещо и трябва да бъде оставен на спокойствие. Когато е готов да говори с вас, сам ще ви даде знак.“

Постепенно Стимсън започна да изпитва удоволствие от срещите си с Гроувс. Той остана много изненадан и доста се развесели, когато веднъж, през първата година на проекта, нареди на един свой чиновник да звънне на генерала и да го повика да дойде незабавно, а Гроувс отговорил: „Предайте на министъра, че много съжалявам, но в момента не мога да го посетя. Обяснете му, моля, че имам много спешна работа и съм повикал в кабинета си хора, дошли от голямо разстояние да се срещнат с мен.“ Чиновникът звъннал отново след няколко минути. „Министърът ви разбира много добре. Ще ви бъде ли удобно да го посетите следобед?“ — „Да, разбира се!“ — отговорил Гроувс.

След като се установиха правилата на техните взаимоотношения, Стимсън ги спазваше много строго и с основание. Той добре знаеше, че генерал Лесли Гроувс прави точно това, което се очаква от него — посвещава всичките си сили на свръхспешния проект „Манхатън“. От този момент всяко повикване от кабинета на Стимсън винаги започваше с: „Генерале, кога ще ви бъде удобно да посетите министъра?“

Само дни преди посещението на Стимсън в Оук Ридж обаче Гроувс спешно бе повикан от неговия кабинет. „Министърът иска да ви види веднага, независимо колко сте зает в момента. Става дума за нещо много важно и е желателно да тръгнете незабавно.“

В Конгреса бяха започнали да ферментират много сериозни недоволства. Депутатът от Мичиган Албърт Енджъл получил информация, че в Тенеси край Ноксвил се издигат гигантски секретни строежи и отправи запитване към правителството. Сенаторът Хари Труман от Мисури, който по това време бе председател на специалната сенатска комисия, разследваща военните разходи, също научил за огромните разходи, направени за някакъв мистериозен проект „Манхатън“. Но когато Стимсън дал честната си дума, че едно разследване би застрашило националната сигурност, Труман се съгласил да го отложи за края на войната и дотогава да не повдига въпроса. Стимсън, Ваневар Буш и началник-щаба на армията генерал Джордж Маршал трябвало да се явят в Капитолия и на секретно съвещание с лидерите на Парламента — спикера Сам Рейбърн, лидера на мнозинството Джон Маккормак и лидера на малцинството Джоузеф Мартин — да дадат разяснения за целите на проекта „Манхатън“. Като разбрали колко важен е този проект, и тримата депутати обещали да сътрудничат при отпускането на средства, без да се вдига много шум. След това подобна среща се състояла и с лидерите на Сената. Депутатът Енджъл не се успокоил и настоявал за анкета. Подозирайки разхищаване на средствата на данъкоплатците, той се противопоставил на новия огромен превод на пари за Военния департамент, който възлизал на милиони долари, и бил съвсем неопределено мотивиран като „експедиране на продукция“. Под това кодово име се скривал един от източниците за финансиране на проекта „Манхатън“.

Единственият начин да се успокои Енджъл и неговите подозрителни колеги бе да им се покаже Оук Ридж и да се апелира към техния патриотизъм. Министър Стимсън реши преди това той самият да посети гигантските заводи в Тенеси, които дотогава струваха вече над 1 милиард долара.

След закъснелия обяд в къщата за гости в Оук Ридж, придружен от Гроувс и Никълс, Стимсън беше отведен до газово-дифузионния завод К–25. Министърът редовно бе информиран за напредъка в строителството на различните обекти на проекта „Манхатън“ и беше наясно с гигантските мащаби и астрономическите разходи за К–25. Но когато кортежът излезе на гребена на хълма до края на гората след 21 км път, гледката, която се откри, беше толкова неочаквана, че дори сдържаният Стимсън ахна от учудване.

Сред необитаемата допреди две години пустош се издигаше най-голямото здание, строено някога в света. Разпростряла се на площ от 180 000 кв. метра, тази огромна П-образна постройка беше дълга 800 метра и 120 метра широка. С малките прозорчета само на горния етаж на високите сиви стени тя имаше вид на някаква зловеща крепост. К–25 работеше с пълна пара и от завода долиташе непрекъснато бръмчене, подобно на жужене от рояк пчели, което странно се смесваше с пролетните звуци от близките гори.

Въпреки че газово-дифузионният процес беше напълно автоматизиран — първият автоматизиран завод с такива мащаби в света — в неговата експлоатация участваха 9 000 работници от „Юниън Карбайд“, разпределени в три смени. По големина и сложност този завод нямаше равен на себе си в историята на промишлеността.

Зданието се състоеше от три етажа и партер, на който бяха разположени охладителите и истинска плетеница от водни и въздушни тръби. Самата дифузия — рециклирането на урановия газ през хилядите стъпала на каскадата — се извършваше на първия етаж. Това място имаше необичаен за промишлено предприятие вид — на цялата площ от 18 хектара не се виждаше жив човек край херметично затворената апаратура.

Независимо от всички мерки за осигуряване на абсолютна непропускливост и прецизност, много елементи на апаратурата допълнително бяха облицовани с херметична броня и поставени под повишено азотно налягане, за да е напълно сигурно, че нито една молекула кислород няма да проникне във вакуумната система. Единствените човешки същества, които от време на време се появяваха в участъка, бяха членовете на контролните екипи, проверяващи показанията на уредите в инсталацията.

И на втория етаж не се виждаха други работници, освен контрольорите. Тук бяха разположени километричните тръби и проводници на каскадите, а също и хилядите клапи. И на двата етажа контрольорите спазваха изключително строги правила за чистота — облечени бяха от главата до петите в памучни комбинезони, които се сменяха при всяко влизане в участъка. Особено внимание се обръщаше на минималните замърсявания с мазнина, защото урановият газ реагираше извънредно бурно с тях. Апаратурата не трябваше да се докосва от гола човешка ръка и на хората бяха раздадени специални ръкавици. В чистия като хирургическа зала завод не се допускаше най-малката прашинка и въздухът непрекъснато се филтрираше.

Заводът се управляваше от третия етаж, където хиляди оператори наблюдаваха многобройните контролни пана, манометри и термометри, разположени в безкрайните дълги коридори, осветени с ярката светлина на флуоресцентните лампи. Коридорите наистина бяха безкрайни и операторите се придвижваха по тях с велосипеди — когато някой от тях забележеше в края на дългия почти километър коридор слънчев лъч, проникващ през някое малко прозорче, това действаше много успокоително на самотния колоездач, извършващ своята обиколка.

К–25 влезе в действие на 20 януари със зареждането на първите етапи на каскадата и пускането на урановия хексафлуорид през тях. След някои дребни проблеми с помпите, към края на февруари бяха заредени допълнителни стъпала и започна бавното пречистване и разделяне на уран–235. „Келекс“, които проектираха и построиха гигантския завод, отстъпиха мястото си на експлоатационната компания „Юниън Карбайд“.

Екипите на операторите бяха избрани и тренирани в продължение на цяла година под ръководството на упорития и прям 40-годишен инженер от Охайо Кларк Сентър, който беше един от близките помощници на Фелбек. Заради големия му опит в разделянето на газове в заводите на „Карбайд“ и способността му да работи с хора, той стана първият главен надзирател на цялата огромна операция в К–25.

Сентър отначало беше стъписан, след това въодушевен от това необикновено предизвикателство и накрая погълнат изцяло от работата си. Подобно на другите инженери в Оук Ридж, той съзнаваше много добре, че подобна гигантска задача се явява един път в живота. Дори за лаик като секретаря Стимсън беше ясно, че К–25 е истински шедьовър, може би най-големият, създаден от американския технически гений^[1].

След като посети и пилотния реактор в участък Х–10, който беше пуснат в действие, за да се съберат необходимите данни за Ханфорд, министър Стимсън се оттегли в къщата за гости. Той беше уморен, но много доволен от това, което беше видял. За да му спестят усилията по време на обиколката, нито един от инженерите не беше говорил с него. Същата вечер обаче полковник Никълс и съпругата му поканиха министъра на среща с 25-те водещи личности на завода, повечето от компаниите „Тенеси-Истман“ и „Юниън Карбайд“.

Адютантът на Стимсън, полковник Уилям Кайл, се опитваше да задържи министъра на неговото кресло и му представяше гостите един по един, всеки само за по две минути. Очарователният възрастен джентълмен отхвърли тази формалност и застана прав в центъра на партито. Особено щастлив и стимулиран от компанията тази вечер, която му беше много приятна, той искаше да поговори с всеки един.

— Знаете ли, вие тук трябва много да се гордеете с това, което сте построили. Но ако то се провали, кой ще бъде отговорен за всичко — само аз!

Днес, след първата инспекция на място в Оук Ридж, Стимсън ясно съзнаваше каква огромна отговорност бе поел навремето, когато проектът „Манхатън“ не беше нищо повече от мъглива идея.

На следващата сутрин в 6 ч в приемната за гости се състоя конференция за сегашното състояние на производството, след което на госта показаха трите пречиствателни инсталации към завода Y–12. Електромагнитният процес, въпреки неговата абсурдна нерентабилност и висока цена, засега даваше най-добрите шансове навреме да се произведе достатъчно количество уран–235. Двата други метода — газовата и термичната дифузия — едва бяха влезли в действие, а фантастичният завод К–25 осигуряваше засега обогатяване само до 1,1%. Електромагнитният метод беше много по-ефикасен, когато се захранва с леко обогатен уран. Взе се решение докато не се пуснат в действие допълнителни стъпала на каскадата, продукцията на К–25 да се използва като суровина за електромагнитния процес. Едновременно с това Y–12 се подхранваше и с леко обогатения уран, получаван в термодифузионната инсталация S–50. Цялата производствена схема беше невероятно сложна. Предвиждаше се постепенно повишаване на производителността на К–25 до обогатяване от 20% и едновременно намаляване на добива от алфа-калутроните. Двата завода, заедно с термодифузията, работеха с естествен уран и го довеждаха до някаква степен на обогатяване, след което материалът се подаваше на бета-пистите, които трябваше да получат чист уран. Целият план, съставен преди да се знаят истинските възможности на различните процеси, нямаше вид на много добре научно обоснована програма, от която зависеше до голяма степен изходът от войната.

Жизненоважно беше правилно да се координира производството на различните заводи в Оук Ридж, които даваха уран с постоянно променяща се и различна степен на обогатяване. Никълс образува специална група под ръководството на армейския майор Артър Петерсън, която да се занимава с проблема. Всяка седмица той съставяше графики на производството в различните заводи и на постигнатото обогатяване и препоръчваше производствената схема за следващите дни. Естествено, всеки завод се бореше за приоритет. Ърнст Лорънс настояваше пред Гроувс да се построят в близост до големите индустриални центрове на страната допълнителни алфа-инсталации. Доби Кийт и Джордж Фелбек се кълняха, че като влязат в действие всички степени на каскадите, К–25 ще може да произведе достатъчно уран за бомбата. Генерал Гроувс вярваше на тези хора, но предпочиташе да обсъжда проблемите с Никълс. Доби Кийт беше вбесен, когато един ден Никълс го посети и му показа първите диаграми на Петерсън.

— Доби, нали познаваш Пит? — попита полковникът, имайки предвид майор Петерсън.

— Естествено! Той върши чудесна работа със своята координация.

— Погледни тези графики! Те показват, че можем да се справим по-бързо, ако използваме бета-инсталациите, отколкото ако пуснем в действие горните степени на К–25. Просто няма нужда от тях.

Кийт беше възмутен.

— Как така няма нужда?

Като родител, горд със своята рожба, той не търпеше никаква критика за любимия си К–25.

— Аз също се изненадах — отговори спокойно Никълс. — Мислех си, че електромагнитният процес е само временно решение, докато не пуснем в действие целия К–25. Но честно, не виждам никаква слабост в изводите на Пит!

Доби Кийт не беше убеден.

— Дай ми тези графики. Ще ги покажа на Мансън Бенедикт — да видим той какво ще каже!

На следващия ден Доби Кийт сам отиде при Никълс с поражение, изписано на лицето му.

— Ник, прав си! — призна тъжно той. — Ние изтървахме парахода. Единственият изход е да се построят още бета-инсталации!

Окончателното решение трябваше да вземе генерал Гроувс. Той издаде заповед да се спре засега монтажът на горните степени на каскадата и заводът К–25 да извършва само ниската степен на обогатяване. Електромагнитната инсталация трябваше да се използва изключително за получаване на високообогатен уран. По този начин крайният продукт — разпадащ се уран за атомната бомба — най-напред ще излезе от бета-пистите на Y–12, които трябва да се захранват с продукцията на К–14 и S–50.

Докато обясняваха на Стимсън подробностите на производствената програма, както Гроувс, така и Никълс изразяваха увереност, че ще успеят да спазят крайните срокове. Час след това изтощеният военен министър напусна Оук Ридж в посока на Ноксвил, където го чакаше самолет за Вашингтон.

— Чувствам се невероятно окуражен и укрепнал — каза той, преди да си тръгне. — Оук Ридж е най-големият и значителен научен експеримент в историята^[2].

На другия ден след посещението на Стимсън една ужасна новина разтърси страната — в Уорм Спрингс, Джорджия, президентът Рузвелт беше починал след масивен мозъчен кръвоизлив.

Урановото производство в Оук Ридж бързо премина към високи скорости. През май броят на етапите в каскадата на К–25 се удвои, а през юни заводът започна да предоставя на бета-пистите материал, обогатен до 7%, което сериозно увеличи добива на разпадащ се материал. Още едно усилие, и до един месец Оук Ридж щеше да успее да изпрати в Лос Аламос достатъчно уран–235 за една бомба.