Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (12) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

8.

Трудно е да си представи човек двама души, толкова различни във всяко отношение. Единият беше крехък и слаб, млад професор с напрегнато изражение и магнетични сини очи, които излъчваха изключителна чувствителност, а другият — едър, здрав и самоуверен генерал. Дори да бяха от различни биологични видове, теоретичният физик от Бъркли и армейският инженер от „Уест Пойнт“ нямаше да имат толкова малко общо в произхода и образованието си. Те имаха различни характери, вкусове и начин на мислене. Говореха един и същ език, но влагаха различни смислови нюанси в думите.

Толкова различни хора обикновено никога не се срещат. Ако това се случи, те не биха имали какво да си кажат. Дори още по-лошо: генералът би причислил професора към „дългокосите леви интелектуалци“, а професорът би наредил генерала в компанията на „реакционните пруски милитаристи“. Странно, но при доктор Робърт Опенхаймер и генерал Лесли Гроувс се получи точно обратното. Докато разговорът между тях течеше в тясното купе на експреса „Туенти сенчъри лимитед“ от Чикаго за Ню Йорк, двамата мъже започнаха да проявяват все по-силен интерес един към друг. Полковник Маршал и подполковник Никълс също пътуваха в претъпканото купе и тримата офицери бяха поразени от блестящите разсъждения на учения.

Гроувс беше срещал само веднъж за кратко Опенхаймер и бе останал поразен от изключителния интелект на резервирания 38-годишен физик. Той му беше заприличал на някакъв монах професор с широки познания в теоретичната физика и остър ум. Като слушаше как говори Опенхаймер сега, генералът откри изключително широката му култура и богатите му познания в изкуството, литературата и философията. Направи му силно впечатление и това, че след като говореше свободно немски и френски, Опенхаймер изучавал за удоволствие и санскритски. Гроувс беше изумен от бързия и остър ум на младия професор и от способността му да обхваща проблемите. Едновременно с това той констатира с изненада, че Опенхаймер има съвсем ограничени представи за американската политическа система, за промишлеността, строителството, за проблемите на управлението и на труда. При целия му блясък невежеството му по отношение на американската военна история беше съизмеримо с това на Гроувс за симфоничната музика или за индуската поезия.

По това време Опенхаймер беше само външен консултант към проекта „Манхатън“. Комптън го беше помолил да се заеме с теоретичните аспекти от създаването на бомбата. Като всички физици от неговото поколение, и той беше следил с голям интерес развитието на ядрената физика след осъщественото през 1938 г. разпадане на атома. По негови думи, беше участвал по един „романтичен начин“ в дискусиите за критичната маса^[1]. Едва през септември 1941 г. бе запознат с тайната на атомния проект и то поради невниманието на един английски колега, който се разприказвал с Лорънс в присъствието на Опенхаймер. Допускайки, че той е запознат с проекта, английският посетител дори беше препоръчал да бъде привлечен по-отблизо в работата. Лорънс бе на същото мнение и следващия месец го взе със себе си на едно съвещание в Скенектади, Ню Йорк, където щяха да разглеждат проблемите на критичната маса. По пътя Лорънс му разказа всичко за електромагнитния процес.

Опенхаймер започна да проявява все по-голям интерес към атомния проект и дори помагаше на Лорънс със съвети при проектирането на електричните вериги на магнитите. Формално той си оставаше консултант и продължаваше да преподава в университета.

След Пърл Харбър Опенхаймер беше поканен на съвещанията в Чикаго, където Комптън постепенно поставяше основите на Металургичната лаборатория. Още тогава Комптън беше убеден, че успоредно с работата върху „бавното разпадане“, както наричаха проблемите на ядрения реактор, трябва да започнат изследвания и върху „бързото разпадане“, или с други думи — атомната бомба. Той помоли Опенхаймер да се заеме с тази работа и да събере малка група физици — теоретици.

Тогава никой нямаше дори предварителна идея за конструкцията и размерите на бомбата. Много учени смятаха, че е прекалено рано да се проектира бомбата, преди да се знае колко уран–235 може да се пречисти и какво оръжие може да се създаде от плутония. Един от скептиците беше Ърнст Лорънс от Бъркли. „Погрешно е да се започва работа по този проблем още отсега, защото ще се наложи да се отклонят хора от най-важната задача — получаването на разпадащ се материал. След три месеца — беше казал той на Гроувс, — ще са достатъчни 30 учени да проектират бомбата, ако вече имаме достатъчно разпадащ се материал.“

Генералът, който се страхуваше да не загуби дори и един ден в състезанието с германските учени, не беше съгласен с това. Той чувстваше, че по този начин или се омаловажават трудностите при постройката на бомбата, или се надценяват способностите на учените. Проектът „Манхатън“ не може да чака да се събере достатъчно материал и едва тогава да започне проектирането на оръжието. Той беше съгласен с учените, които казваха, че предстоят големи трудности. Имаше изключително много нерешени проблеми. Колко материал е необходим, за да се достигне критичната маса? Каква форма трябва да му се придаде? Как ще експлодира? Може ли да се предскаже силата на експлозията? Възможно е да се пропусне нещо съществено или да се появи неочаквана трудност, за чието преодоляване ще е нужна година. Би било абсолютно непростимо да се събере достатъчно разпадащ се материал и едва тогава учените да кажат: „Не знаем как да направим бомбата!“

Повечето учени признаваха колко е важно бързо да се определи критичната маса и затова Комптън беше натоварил Опенхаймер да проучи теоретичните страни на въпроса. Но това все още беше несъгласувана програма — различните страни на проблема се проучваха от независими групи, пръснати из страната, и повечето от участниците работеха само в извънработното си време, като продължаваха да се занимават с преподавателска дейност.

Гроувс не одобряваше това положение. Такъв половинчат подход, без фиксирани срокове и дейна организация, противоречеше на неговия темперамент и стил на работа. Неофициално той бе изразил мнението си така: „Не можем само да си седим на задниците и да разсъждаваме!“ По тази причина бе много любопитен да чуе съмненията на Опенхаймер относно проектирането на бомбата. Физикът си служеше с други изрази — един от многобройните му таланти беше майсторството му в литературния английски език. Независимо от това, възгледите на двамата бяха много близки. Професорът също се безпокоеше от липсата на координация в проектирането на бомбата и за това Гроувс го бе поканил да пътува с него, Маршал и Никълс до Чикаго, и да им каже какво мисли по тези въпроси.

Опенхаймер най-много се тревожеше от липсата на контакт и обмяна на информация между различните лаборатории. Той не вярваше, че могат да се получат значителни резултати без близък контакт между учените. Не са ли прекалено строги правилата за сигурност, които ограничават обмяната на мнения?

Офицерите го слушаха внимателно. Географското разделение беше сериозен проблем. Опенхаймер описваше неблагоприятните последици от него, но не отричаше принципа на „компартиментализацията“, който осигуряваше секретността на проекта.

Тя се състоеше в това, всеки да знае само толкова, колкото е необходимо за собствената му работа. Не беше необходимо хилядите инженери, учени и работници да знаят, че работят върху създаване на атомна бомба. Хората от Металургичната лаборатория нямат работа с газовата дифузия. Няма основания работещите върху електромагнитното пречистване в Бъркли да знаят подробности за работата върху плутония. Дори и в една лаборатория всеки трябва да е наясно само със собствените си експерименти и няма защо да знае какво става в съседното помещение. Това правило трябва да важи за всички, дори и за учени и инженери от най-висок ранг. Тъй като беше военно време, хората не бяха склонни да задават излишни въпроси. За всеки случай имаше строга заповед на всеки да се казва само това, което е позволено да знае.

Предимствата на тази система бяха очевидни и инструкциите за нейното провеждане бяха издадени от Рузвелт и категорично се поддържаха от Стимсън, генерал Маршал, адмирал Ърнст Кинг, Буш, Конант и Гроувс. От друга страна, компартиментализацията беше критикувана като първопричина за много грешки, дублиране на усилия и прекалени ограничения. Неизбежно учените щяха да губят време и усилия да решават проблем, който вече е решен в друга лаборатория, само защото им е забранено да си обменят информация.

Гроувс и помощниците му бяха добре запознати с положението, но бяха твърдо решени да запазят секретността на проекта и дори да засилят мерките за сигурност, въпреки протестите на учените. Гроувс имаше още едно основание да поддържа компартиментализацията. Той искаше учените да се занимават с непосредствените си задачи, а не да създадат някакъв „университет“, в който свободно да обсъждат всякакви нови идеи.

Имаше само един начин да се примирят противоположните становища на учените и на военните: да се съберат на едно място всички учени, които работят върху бомбата, и тогава да се оставят да си обменят информация и идеи колкото си искат. При условие че бъдат изолирани от останалия свят. Гроувс обсъди този вариант с Опенхаймер, който мислеше по същия начин. Буш и Конант вече бяха консултирани — те също бяха съгласни да се съберат на едно място всички изследвания, свързани с бомбата.

Планирайки единната лаборатория, Гроувс излизаше за първи път извън пълномощията, които му бяха предоставени. При назначаването му за ръководител на проекта „Манхатън“ се смяташе, че той ще отговаря главно за строежа и работата на заводите за производство на разпадащ се материал. Формално той нямаше други задължения, но никъде не беше казано също, че не трябва да се занимава с разрешаването на нововъзникнали проблеми. Постепенно и неусетно Гроувс се нагърби с повече отговорности, отколкото първоначално му бяха възложени. Той прилагаше своето основно верую: „Съмняваш ли се, действай!“ Всеки нерешен проблем ще породи друг, по-голям, и така само ще се увеличават препятствията по пътя към крайния успех.

След като получи одобрението на Комитета по военна политика, състоящ се от Буш, Конант, Стайър и Пърнъл, Гроувс се зае със създаването на единната лаборатория. Оставаше нерешен въпросът за намиране на човек, който е в състояние да я организира и ръководи. Това, че Комптън беше натоварил Опенхаймер да се заеме с предварителните теоретични изследвания върху новото оръжие, не означаваше автоматично, че той трябва да стане ръководител на програмата. Комитетът S–1 беше изказал препоръка за този пост да се избере виден учен с достатъчен авторитет и престиж, за да може да привлече най-добрите сътрудници и да координира техните усилия.

За съжаление нито един от наличните Нобелови лауреати не можеше да бъде натоварен с тази работа. Комптън вече имаше много задачи, излизащи извън конкретната му област. Електромагнитният процес нямаше големи шансове, ако се лиши от ръководството на Лорънс. Юри беше химик, а ръководството на новата лаборатория беше преди всичко работа за физик. Не беше разумно да се повери на чужденец или на емигрант най-дълбоко засекретената военна програма, а освен това Ферми беше много необходим за опитите в Чикаго.

При липсата на по-подходящ кандидат Гроувс беше склонен да избере Опенхаймер. При всяка среща с учения уважението му към неговия изключителен ум и способността му да обхваща всички страни на проблемите растеше. Въпреки това Гроувс чувстваше, че Опенхаймер не е идеалният кандидат. Той нямаше никакъв административен опит и беше типичен чист университетски теоретик. Пълната му незаинтересованост към историята на страната и нейните корени също беше лоша препоръка за него.

Буш и Конант не бяха особено ентусиазирани от този избор, а Комптън и Лорънс имаха резерви по отношение на неговите способности на ръководител и администратор. Но кой друг тогава? Гроувс поста ви въпроса направо:

— Намерете ми един Ърнст Лорънс и аз веднага ще го назнача! Къде да открием такъв човек? Опенхаймер поне е първокласен теоретик и изключително умен човек. — След което добави: — А за административната работа аз ще се погрижа да върви добре!

Следващите дни донесоха ново отлагане за Гроувс. Появи се нов, много смущаващ факт, който направи още по-трудно вземането на решение. ФБР уведоми шефа на проекта „Манхатън“, че миналото на Опенхаймер не позволява той да бъде използван в проекта. По принцип проектът „Манхатън“ имаше своя собствена служба за сигурност, която работеше в тясно сътрудничество с хората на Едгар Хувър. ФБР можеше само да съветва и препоръчва, но окончателното решение оставаше право на Гроувс. Тъй като проблемът беше прекалено важен, той реши да не се осланя на чужди мнения и сам се запозна с досието на Опенхаймер.

Произходът на Опенхаймер беше доста интересен. Той беше роден през 1904 г. в семейството на преуспяващ нюйоркски бизнесмен. Баща му емигрирал от Германия в САЩ на седемнадесетгодишна възраст. Детето израснало в модния квартал Ривърсайд Драйв, а семейството му имало широки културни интереси. Будното момче събирало пеперуди и марки, четяло поезия и правило опити с микроскоп, вместо да си играе със своите връстници.

На 11 години имал богата колекция от минерали и си кореспондирал със знаменити геолози. Тъй като писмата му били много зрели, бил поканен да изнесе лекция в Минералогичния клуб в Ню Йорк. Когато пристигнал в клуба заедно със своите родители, всички останали изненада ни, че лекцията ще бъде изнесена от момчето, а не от бащата. Тя имала голям успех и била изпратена с овации.

Опенхаймер завършва Харвард с висока оценка (summa cum laude) и заминава за Кембридж. В Гьотинген, Германия, защитава докторската си дисертация. След една година специализация в Харвард и в Колумбийския технологичен институт той отново се отправя към Европа, този път в Лайден и Цюрих. След завръщането си в САЩ през 1929 г. Получава покани от няколко университети и е назначен за доцент едновременно в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена и в Калифорнийския университет в Бъркли. През следващите 12 години чете лекции по теоретична физика и по-специално квантова теория, ядрена физика и теория на относителността в двата университета.

Опенхаймер водел активен интелектуален живот и не се интересувал от политическите и социалните проблеми на своето време. Той самият описва тези години така:

— Моите приятели в Пасадена и в Бъркли бяха предимно университетски учени, артисти и филолози. Четях много — класически автори, поезия, романи, пиеси, а също и от другите области на науката. Не се интересувах и нищо не четях за политика или икономика. Бях напълно отчужден от съвременния живот в страната. Никога не четях вестници или списания като „Тайм“ или „Харпърс“, нямах нито радио, нито телефон. Научих за борсовата криза от 1929 г. доста дълго след нея. За първи път гласувах на президентските избори през 1936 г. Моите приятели намираха това много странно и ме смятаха за интелектуалец. Интересувах се от човека и неговите познания, а най-вече от моята наука, но нямах никаква представа за обществените отношения.

ФБР беше загрижен най-много за контактите на Опенхаймер с някои леви движения. „Той никога не е бил комунист — прочете Гроувс, — но често общувал с членове на партията, особено по време на Испанската гражданска война.“ Досието на Робърт Опенхаймер беше пълно с информация за контакти с леви организации и с членове на комунистическата партия. Както за ФБР, така и за службата за сигурност на проекта „Манхатън“, която била отблизо контролирана от контраразузнаването на Военния департамент, това досие беше компрометиращо. Те твърдо отказаха да издадат разрешение за достъп до секретни данни и не бяха съгласни той да оглави един от най-деликатните военни проекти. Учените, които работеха по проекта, не се интересуваха от политическото минало на Опенхаймер. Ако имаха някакви резерви спрямо него, те не бяха поради младежките му връзки с леви организации.

Единственият, който можеше да реши дали Опенхаймер да бъде назначен за ръководител на обединената лаборатория, беше генерал Гроувс. Още от малък той подозираше всеки, който бе имал нещо общо с левицата и мразеше комунистите. Гроувс, а също Маршал и Никълс, бяха консервативни американци, които смятаха, че връзките с комунистически групи са не само непатриотични, но издават съмнителни умствени качества.

На Лесли Гроувс му предстоеше да вземе без отлагане важно решение.