Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (27) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

23.

„Скоти“ Уиър, загорял от вятъра тридесет и шест годишен фермер, чакаше зелената светлина на светофара на едно кръстовище в малкото градче Ричланд, Вашингтон. Неочаквано към него се приближи някакъв чужденец и го попита дали не търси работа.

— Май ще трябва да търся — отговори с горчивина Уиър. Същата сутрин беше получил официално писмо, с което го уведомяваха, че земята му е нужна на военните и в тридесетдневен срок трябва да я освободи.

— Ако сте готов да работите за долар на ден плюс извънредни, обадете се в „Грей Билдинг“ — му каза непознатият.

На стената на „Грей Билдинг“ Уиър видя за пръв път знака на „Дюпон“.

— Значи заради вас армията ни изхвърли от къщите ни — каза той след Медицинския преглед.

Уиър получи работа, но се съгласи с яд — той се чувстваше гузен и се страхуваше съгражданите му да не го възприемат за „бояджия“.

— Да знаете — каза той на представителя на „Дюпон“, — само да се мерне в Ричланд някой от правителството, та ако ще да е и самият президент, веднага ще го застрелят!

Уиър изразяваше чувствата на хиляда и петстотин възмутени жители на Ричланд, Ханфорд и Уайт Блъфс, които също като него бяха получили предупреждение да освободят земите си. Те отказваха да приемат, че в САЩ могат да бъдат изгонени от къщите им мирни и уважаващи законите граждани. Бързо разбраха обаче, че всякакво упорство е излишно, защото правителството беше твърдо решило да сложи ръка върху хиляда и петстотин квадратни километра от тяхната земя. Съдебно решение от 9 март 1943 г., издадено от Министерство на правосъдието, постановяваше, че районът е „необходим за обществените интереси“ и подлежи на отчуждаване.

Най-лошото беше, че проектът „Манхатън“ не можеше да обясни на ощетените собственици причините за отчуждаването. Гроувс, който беше убеден, че изходът на войната може да зависи от осъществяването на плутониевия проект, не се притесняваше от реакцията на хората. По-голямата част от района беше пустинна и необработвана земя, обрасла с див пелин, а плътността на населението възлизаше едва на 0,8 души на квадратен километър. Извън напояваните градини, които даваха добра реколта от вишни, сливи и кайсии, останалата земя беше песъчлива и неплодородна. Старите кореняци едва свързваха двата края, но напоследък в района започнаха да се заселват мормони и да подобряват земеделската реколта.

Плодовата реколта тази година беше великолепна и тъй като строителството нямаше да започне толкова скоро, а страната се нуждаеше от хранителни продукти заради войната, проектът „Манхатън“ позволи на фермерите да оберат плодовете. Този хуманен жест се оказа скъп за правителството. Поради отличната реколта цените много скочиха, а те по-късно послужиха за база при изчисляването на обезщетенията, изплащани на собствениците от държавата.

Гроувс предприе и друга мярка за успокояване на духовете, но тя имаше почти катастрофални последици. Правителството придобиваше пълни права само върху част от района и там не се допускаше никой да живее. В останалата част хората можеха да останат временно в къщите си. Генералът издаде заповед, която гласеше: „Не се разрешава увеличаването на населението в отделните ферми!“ Хората бяха шокирани.

— Как си позволява този генерал да се бърка в семейния ни живот?

Гроувс спешно се опита да изглади недоразумението.

— Нямам предвид естествения прираст — обясняваше той. — Можете да си имате бебета, но не бива да вземате квартиранти!

Все още под огъня на разгневените жители, Гроувс и Матайъс откриха, че и други са хвърлили око на участъка Ханфорд. Армията и въздушните сили на флота бяха подписали споразумение да използват местността като полигон за артилерийски стрелби и бомбардировки. Матайъс настояваше веднага да се прекратят полетите над Ханфорд, но от канцеларията на заместник-секретаря по отбраната му отговориха, че разрешението вече е дадено и не може да се отмени.

Силно обезпокоен, Матайъс се свърза с полевите командири генерал Едуард Уилямс в Спокейн и адмирал Франк Уагнър в Сиатъл. Секретността на проекта не му позволяваше да им разкрие предназначението на Ханфордския строеж и двамата командири трябваше да повярват на честната му дума, че се касае за най-важния военен проект. По същото време Гроувс действаше във Вашингтон, отново без да разкрива целите на строежа. Накрая както армията, така и флотът се отказаха от намеренията си и техните командвания в района започнаха да сътрудничат на Матайъс, без да задават никакви въпроси.

Скоро след като Матайъс се установи постоянно в Ханфорд. Гроувс му нареди да посети редакторите на местните вестници, губернатора, депутатите от щата и Службата по цензурата. Матайъс събра редакторите от Паско, Уала Уала, Якима, Просър, Спокейн и Сиатъл на съвещание и ги помоли да не публикуват нищо за проекта без предварително съгласуване с него.

— Не ми е разрешено да ви разкрия за какво става дума — каза той, — но строежът има изключително важно военно значение.

След кратко обсъждане всички вестници обещаха да сверяват предварително с него информацията си, преди да я публикуват. Матайъс успя да си осигури също сътрудничеството на губернатора Артър Ленгли и на члена на конгреса Халбърт Холмс.

За ръководител на строителството от „Дюпон“ назначиха тридесет и три годишният строителен инженер Гилбърт Чърч, участвал заедно с Матайъс и Хол при избора на площадката край Ханфорд. Чърч пристигна през март 1943 г. и си нае ергенска квартира в Паско. Въпреки че ръководеше целия строеж, той не знаеше нищо за тайната на проекта, дори за първи път чу думата „плутоний“ едва година по-късно.

Помощникът на Чърч беше много колоритна личност. Инженер Гранвил Рийд — едър и прям мъж на около петдесет години — приличаше много на Чърчил, а често се държеше и като него. Слим Рийд на млади години бе успял да съчетае техническото си образование във Вирджинския политехнически институт със следване в академията „Боз’ар“ в Париж. Той познаваше генерал Гроувс още от времето, когато „Дюпон“ започнали да строят заводи за амуниции, и двамата мъже се уважаваха взаимно. Рийд беше допринесъл много за благосклонното отношение на „Дюпон“ към генерала. Изключително самоуверен, често груб и несговорчив, непрекъснато пушещият пури инженер имаше същия характер като Гроувс. Слим Рийд никога не отбягваше отговорностите и беше известен с голяма прецизност и в най-малките подробности. Той беше колоритен и твърд индивидуалист почти без задръжки, който ругаеше и крещеше като луд и презираше официалните съвещания.

— За бога — казваше той, — как могат да си въобразяват, че комитети и комисии вършат някаква работа?

Рийд ръководеше строежа от Уилмингтън и периодично посещаваше Ханфорд.

— Вижте какво, момчета — казваше той на своите хора, — важното е да разберете, че при това строителство ни се дава само един шанс. Трябва да стане от първия път! Реакторът не е като автомобила — не можете да го разглобите и да го поправите, ако не работи добре. Никой няма да ни разреши да правим втори опит.

Инженерите, отговарящи за строителството на огромния завод, не подозираха, че ще трябва да мислят и за благополучието на сьомгата. Още с избирането на Ханфордската площадка Гроувс беше загрижен за съдбата на сьомгите в река Колумбия. Как ще им се отрази съседството на атомната инсталация? Какво ще стане, ако водата се зарази с радиоактивни отпадъци или се затопли прекалено и рибите измрат?

Още като момче Гроувс е очарован от разказите на баща си за поведението на сьомгите, които, движени от своя инстинкт, се връщат обратно в родните реки, за да хвърлят хайвера си. Гроувс се страхуваше, че изпускането на радиоактивни отпадъци в река Колумбия може да унищожи рибите. За охлаждането на реакторите ще се използват огромни обеми вода и никой не знаеше дали тя няма да бъде заразена, преди да се върне обратно в реката.

— Не забравяйте, че уловът на сьомга е много важен в този район — напомняше Гроувс на помощниците си. — Ако унищожим сьомгата в реката, ще ни критикуват яростно, и то с основание. Пялото население ще се обърне срещу нас, а ако това се разчуе, ще наплашим до смърт хората в цялата страна.

Гроувс обсъди този проблем с доктор Стафорд Уорън, началник на Медицинския отдел към проекта „Манхатън“, който се обърна към Вашингтонския университет в Сиатъл, известен със своя авторитет по всички въпроси на ихтиологията. Проучването на ефекта от радиацията върху сьомгите бе възложено на доктор Лорън Доналдсън, едър и спокоен 40-годишен мъж, преподавател и бивш футболен треньор. Уорън не разкри на Доналдсън мотивите на това изследване. Той само му спомена, че могат да възникнат проблеми с радиоактивно замърсяване по течението на река Колумбия. Доналдсън бе изрично предупреден да не говори много за своята изследователска програма и в никакъв случай да не я свързва с река Колумбия — изследванията трябва да се извършат в научните лаборатории, а университетските власти не бива да знаят нищо.

На Доналдсън цялата идея му се виждаше глупава. Той беше преподавал физика и знаеше много добре, че в целия свят няма достатъчно уран, за да се появят проблеми с радиоактивността. Но тъй като задачата беше толкова важна за правителството, той се захвана енергично с нейното изпълнение, съзнавайки, че ще трябва да започне от нулата.

Гроувс съзнаваше, че проучванията на Доналдсън могат да имат съмнителна стойност за строежите в Ханфорд поне по две причини. Най-напред в Сиатъл ще използват рентгенови лъчи като източник на радиация, защото реакторите още не бяха готови и липсваха истински радиоактивни продукти. Освен това, за едно сериозно изследване са нужни многогодишни наблюдения върху няколко поколения сьомги. Тези странстващи риби се появяват в сладките води на реките, но прекарват две до четири години в океана, преди да се върнат обратно в родните си места, където хвърлят хайвера си и умират. Рибите, които са се излюпили от яйцата на зрелите сьомги през 1943 г., ще се върнат по същите места едва между 1945 и 1947 г.

За щастие, проучванията на Доналдсън показаха, доколкото беше възможно да се определи по онова време, че радиоактивността не вреди на рибите. Според учените опасността от повишаването на температурата или от навлизане на сьомги в тръбите на завода също беше нищожна.

Гроувс и ръководители на „Дюпон“ научиха това с облекчение. Строежът в Ханфорд можеше да продължава с една грижа по-малко. Въпреки това генералът поиска от Доналдсън да продължи наблюденията си и го помоли да създаде специална лаборатория на брега на река Колумбия в самия Ханфорд.

Набирането на работна сила от 45 000 строителни работници в момент, когато цялата военна промишленост изпитва остър недостиг от работна ръка, беше изключително постижение. „Дюпон“ създаде огромна организация, начело на която застана Хауърд Милър. Седалището й беше в Паско с клонове в почти всички щати. Стотици опитни агенти по набиране на работници буквално преобърнаха цялата страна. В условията на остра конкуренция от други клонове на индустрията задачата едва ли щеше да бъде изпълнена без помощта на Военната комисия по работната сила. Тя инструктира всички свои клонове да дават, по нареждане на президента, предимство на Хандфордския строеж, а при нужда дори да изтеглят работници и от авиационната промишленост.

Кампанията по наемане на работници започна през март 1943 г., но придоби наистина национален размах едва през май същата година. Щатът Вашингтон даде най-голям принос — 29 762 души — но хората на „Дюпон“ не оставяха на мира Бюрата за набиране на работници в над петстотин града. На някои места дори и свещениците бяха натоварени от амвона да убеждават хората. Пропагандните листовки не даваха никакви сведения за целта на строежа, но пък съдържаха доста откровени напътствия: „Най-важното е да имате сандък с катинар. Носете си кърпи, закачалки за дрехи и термос за напитки. Фотоапарати и оръжия са забранени.“

Агентите по набиране на работна ръка превземаха всеки ден по един нов град. За тяхно учудване много строго им беше наредено да заобикалят Ню Мексико и Тенеси и в никакъв случай да не наемат работници от тези щати. В армията се страхуваха, че ако се наемат работници от Тенеси и Ню Мексико, някой може да направи връзка между строежите в Ханфорд, Оук Ридж и Лос Аламос. Веднъж седмично агентите получаваха телеграма от централата в Паско, Вашингтон, с приблизителни следния текст: „За следващата седмица са нужни: дърводелци — 200; общи работници — 600; шлосери — 50; кранисти — 25; шофьори на камиони — 25; телефонисти — 18.“ Преди да напуснат всеки град, агентите изпращаха в центъра телеграма с броя на наетите работници.

Заради недостига на работна ръка изискванията за професионална подготовка не бяха много строги. Когато някой кажел, че е механик или заварчик, агентът трябвало да го приеме на доверие. Полковник Матайъс попита веднъж един от шефовете на агентите, Фил Гарднър:

— Вярно ли е, че вашите хора приемат кандидати за дърводелци, стига да познаят какво е чук?

Гарднър се засмя.

— Не сме толкова строги. Ако човекът успее да ни убеди, че баща му е знаел какво е чук, веднага го вземаме!

Ако наетият не се окажеше дърводелец, винаги можеше да бъде пренасочен към някоя от останалите десет професии. Работниците, естествено, не знаеха предназначението на Ханфордския строеж, а и самите агенти нямаха никаква представа за това. Привличаха ги главно високите заплати. Един долар на час за общ работник беше много добро заплащане по онова време. Други се съблазняваха от възможността да пътуват през щатите на разноски на работодателя. Агентите даваха на всеки нает работник безплатен билет и няколко долара за из път. Стойността на билета се удържаше от заплатата, ако работникът остане на работа по-малко от четири месеца. Неприятното беше, че хората трябваше да оставят семействата си — проблемът с квартирите в Ханфорд бе много труден.

След щедрите обещания на агентите по набирането действителността разочароваше мнозина. „Къде са боровите гори? Къде са планините, и потоците, и дивечът?“ — мърмореха мъжете, когато виждаха за първи път равната и прашна заводска площадка. Някои се връщаха веднага. Други оставаха само докато изкарат пари за обратния билет. Да се настанят, нахранят и придвижват в пустинния район 45 000 души, събрани от цялата страна, да им се създаде работа, без да се казва какво точно се прави — това беше непозната дотогава задача за „Дюпон“. Някои от работниците живееха на 40 км от завода в Ричланд. Лагерите на строителите се намираха на 10 км от най-близкия реактор и на 24 — от най-далечния. Работещите по далекопроводите и железопътната линия трябваше да пътуват по 48 км, докато стигнат до обектите. „Дюпон“ организира специален транспортен отдел със 7 000 превозни средства и 4 200 души персонал. С много трудности бяха доставени 900 автобуса (автобусите били в списъка на най-дефицитните машини), но 75 от тях бяха нестандартни, приспособени за превозване само на правостоящи.

Работниците не одобряваха тези автобуси и се оплакаха на своите профсъюзи. Началникът на транспортния отдел А. М. Шефериъс реши проблема по много хитър начин. На станциите за товарене автобусите се нареждаха в редица и се отваряха вратите само на първия. Неудобните автобуси сутрин се поставяха на опашката, а след работа — най-отпред. Работниците, които отиваха на работа последни и си тръгваха първи, винаги попадаха в лошите автобуси. Оплакванията постепенно затихнаха.

В Ханфорд се събраха най-различни хора от почти всички щати. Между тях имаше стари и опитни строителни работници, неопитни младежи, попаднали за първи път на запад от Мисисипи, скитници и пияници от Калифорния и скандалджии със съмнителни досиета от цялата страна. Независимо от произхода им, всички бяха поразени от гигантските строежи в Ханфорд. Те никога не бяха виждали такова нещо.

Край голите брегове на река Колумбия изникваше нов град, огромни заводи се издигаха сред пелиновите храсти, железопътни релси и пътища кръстосваха пустинята. Дори ветераните от големите обществени строежи — хора, участвали в издигането на огромни бентове и заводи, не бяха виждали толкова много работници, събрани на едно място. Никой не знаеше какво се строи толкова трескаво, но очевидно беше нещо изключително важно. Повече от 11 000 големи строителни елементи бяха струпани на площадката. Подредени в линия, те биха се прострели на 56 км дължина! Общият обем на изкопните работи в Ханфорд достигна до 19 милиона кубически метра — което се равнява на изкопите за построяване на град с население 400 000 души. Железопътните линии имаха дължина от 253 км, а пътищата достигаха до 618 км. Гигантският строеж погълна 40 000 тона стомана, 600 000 кубически метра бетон и 49 милиона метра дървен материал.

Градчето на строителите беше най-голямото в целия Запад — огромен комплекс от 1 177 къщи и осем огромни трапезарии. На запад от Ричланд беше уреден най-големият в света лагер от фургони — в началото — 480, а по-късно — 639. Населението достигна до 45 000 работници и 6 000 жени и деца.

Непрекъснато възникваха нови, безпрецедентни проблеми. Изискванията за чистота в някои важни участъци на новия завод бяха нечувани дотогава — работниците трябваше да носят специални униформи, които задължително да се перат само със специален сапун. Обикновеният сапун съдържаше елемента бор, който може да предизвика смущения в атомния процес.

Първата завършена инсталация в Ханфорд беше лабораторията за изследване на водното охлаждане на реакторите. На брега на река Колумбия бяха инсталирани пет парни локомотива, които да служат за източник на топлина, сравнима с тази, създавана в реакторите. Локомотивите бяха без колела, но се обслужваха от истински машинисти и огняри. Гледката на пет пухтящи локомотива, обвити с пара, спрели насред пустинното плато, беше доста необичайна. Хилядите работници в Ханфорд свикнаха бързо да наблюдават странни неща, без да задават въпроси.