Лий Чайлд
Покушението (18)

18

Въздухът беше студен, а на двайсет метра над земята лекият бриз си беше истински вятър, който безмилостно духаше през капаците и насълзяваше очите. Те чакаха вече два часа, през които не се бе случило нищо. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Освен часовникът. За два часа бяха опознали и привикнали със звука му. Всяко дзън беше съставено от цяла гама отделни металически честоти — от приглушения басов звън на големите зъбни колела, през тъничкото тиктакане на котвата, до пискливото, леко забавено дзинн, от резонанса на най-малката камбана. Звукът на бавното полудяване.

— Виждам нещо — извика Нили. — Откъм юг. Прилича на джип.

Ричър хвърли бърз поглед на север и се надигна на колене. Тялото му се бе схванало и измръзнало и мускулите го боляха. Той вдигна далекогледа от пода и го подхвърли на Нили през валовете на часовниковите стрелки. Тя леко се изви назад и го улови с една ръка във въздуха, после се обърна към прозореца и го залепи до окото си.

— Прилича на нов модел шевролет тахо — каза тя. — Бледо златист металик. Не виждам хората вътре. Слънцето блести в предното стъкло.

Ричър погледна още веднъж на север. Пътят си оставаше все така пуст. От върха на камбанарията се виждаше поне на петнайсет километра — не по-малко от десет минути път дори при бързо каране. Той се изправи на крака и се протегна. Промуши се под валовете на стрелките и допълзя до Нили. Тя се отдръпна да му направи място, той разтърка очи и погледна на юг. По шосето се движеше златиста прашинка, съвсем сама, и в момента се намираше на около седем-осем километра от градчето.

— Не може да се каже, че трафикът е особено натоварен — рече Нили. — Как мислиш?

Тя му подаде далекогледа. Той нагласи фокуса, подпря го на една пречка на дървения капак и го долепи до окото си. Мощната оптика скъсяваше перспективата по такъв начин, че джипът сякаш се люлееше и подскачаше на едно място, без да се движи напред. Беше доста мръсен и имаше вид, сякаш идва отдалеч. Хромираната решетка на двигателя и бронята бяха целите изпръскани с кал. Предното стъкло беше прозрачно само в обхвата на чистачките. Слънцето се отразяваше в него и от това разстояние беше абсолютно невъзможно да се различат хората вътре.

— Откъде се взе това слънце? — попита той. — Аз очаквах да завали сняг.

— Погледни на запад — отвърна Нили.

Той свали далекогледа и притисна лявата си буза до пречките на прозореца. Затвори дясното си око и с лявото се опита да надникне навън. Небето беше разделено на две. Западната половина беше покрита с черни облаци, а на изток беше ярко синьо с лека мъгла. Там, където се срещаха двата атмосферни фронта, слънчевите лъчи пробиваха облаците като гигантски ярко жълти прожектори.

— Невероятно! — възкликна той.

— Някаква температурна инверсия — каза Нили. — Дано да не дойде насам, щото ще ни замръзнат задниците в тоя ветрилник.

— На около осемдесет километра оттук е.

— А пък вятърът по тия места обикновено духа от запад.

— Прекрасно, няма що!

Той отново вдигна далекогледа и погледна към бледо златистия джип. Беше се приближил с около километър и половина и продължаваше да се тресе и подскача по неравностите на пътя. Сигурно се движеше с поне сто километра в час.

— Какво мислиш? — запита Нили.

— Хубава машина — отвърна той. — Но цветът е доста противен.

Ричър го проследи, докато измина още километър и половина, после върна далекогледа на Нили.

— Отивам да хвърля един поглед на север — каза той.

Провря се още веднъж под валовете на часовника и се върна на своя наблюдателен пост. На север не се случваше нищо. Пътят си оставаше все така пуст. Той направи предишното движение в огледално обърнат вид, като залепи този път дясната си буза за капака, затвори лявото си око и с дясното погледна на запад. Черните облаци бяха надвиснали заплашително над билото на планината. Разликата в светлината беше такава, сякаш в подножието беше ярък ден, а над върховете се бе спуснала тъмна нощ.

— Това със сигурност е шевролет тахо — каза Нили. — Нещо намалява скоростта.

— Номерът вижда ли се?

— Още не. В момента е на километър и половина и се движи доста по-бавно.

— А хората вътре?

— Слънцето ми блести, а колата е с тъмни стъкла. Изключено е да ги разпозная. Но се приближават. Вече са на около осемстотин метра.

Ричър погледна на север. Никакво движение.

— Струва ми се, че номерът е от Невада — извика Нили. — Не мога обаче да го разчета. Целият е покрит с кал. В момента тъкмо влизат в чертите на града. Движат се съвсем бавно. Сякаш са тръгнали на разузнаване. Не спират. Още не мога да разпозная лицата. Колата приближава. Виждам покрива отгоре. Задното странично стъкло също е замъглено. Вече са точно под нас. След секунда ще ги загубя от поглед.

Ричър стана, притисна се до стената и се опита да погледне косо надолу към улицата. Летвите на капаците бяха наклонени под постоянен ъгъл надолу и около основата на църквата се образуваше сляпо петно с радиус около дванайсет метра.

— Къде се дянаха? — извика той.

— Представа нямам.

През воя на вятъра се чу приглушен шум на двигател. Голям, осемцилиндров, който работеше на бавни обороти. Ричър изви шия надолу. В полезрението му полека навлезе златистият преден капак. После покривът. Задният прозорец. Джипът прекоси целия град, мина по моста и продължи по шосето на другия бряг с не повече от трийсет километра в час. Още стотина метра пълзя бавно, после рязко ускори и решително пое на север.

— Дай далекогледа! — извика Ричър.

Нили му го подхвърли обратно, той го подпря на пречките на капака и проследи отдалечаващия се джип. Тъмното задно стъкло също беше зацапано с жълтеникава кал, само с една черна почистена дъга в обсега на чистачката. Бронята отзад също беше огромна и хромирана. На задната врата с големи изпъкнали букви пишеше ШЕВРОЛЕТ ТАХО. Задният номер беше плътно покрит с кал и луга от пътя. По вратата се виждаха следи от ръце. Джипът, изглежда, бе навъртял доста километраж през последните два дни.

— Отиват си — извика Ричър.

Той ги проследи с далекогледа, докато се изгубиха в далечината.

Тежката машина се друсаше и подскачаше по неравностите на пътя, смалявайки се постепенно в жълтеникава точка. Десет минути след като бе минала покрай тях, тя се изкачи на поредната гърбица на шосето, златистата боя проблесна за последно на слънцето и окончателно изчезна от погледа.

— Нещо при теб? — попита Ричър.

— На юг е чисто — отвърна тя.

— Отивам да взема картата. Ти наблюдавай и в двете посоки, докато се върна. Ще ти се наложи да потанцуваш малко напред-назад под тоя часовник.

Той се провря през капака на пода и намери с крака стълбата. Заспуска се заднишком надолу, схванат от студ. Стигна до междинната площадка, обърна се и заслиза по витото стълбище. Излезе от камбанарията и после от църквата. Закуцука през гробището и под зъбатото зимно слънце се насочи към юкона.

Отдалеч забеляза бащата на Фрьолих, който бе застанал до колата и я оглеждаше озадачено, сякаш се надяваше да му отговори на някакъв съдбоносен въпрос. Възрастният човек видя отражението на Ричър в страничното стъкло и се извърна, за да го посрещне.

— Търсят ви на телефона — каза той. — Мистър Стайвесънт от тайните служби във Вашингтон.

— Сега?!

— От двайсет минути чака. Опитвах се да ви открия.

— Къде е телефонът?

— У дома.

Къщата на семейство Фрьолих беше една от белите постройки на късата югоизточна чертичка на К-то. Човекът тръгна напред с широката си припряна крачка. Ричър трябваше да подтичва, за да не изостане. Пред къщата имаше малка градинка с бяла дъсчена ограда. Беше пълна с билки и полудиви цветя, попарени от сланата. Вътре беше тъмно и се носеше приятна миризма. Подът беше от широки, тъмни дъски. Тук-там бяха постлани парцалени черги. Мистър Фрьолих ги въведе в нещо като гостна. До прозореца имаше старинна маса, а върху нея — телефон и снимка в рамка. Телефонът беше много стар модел с тежка бакелитова слушалка и плетен кабел с текстилна изолация. На снимката се виждаше самата Ем И на около осемнайсет години. Косата й беше малко по-дълга, отколкото я знаеше Ричър, и леко по-светла. Лицето й беше открито и невинно, оживено от миловидна усмивка. Очите бяха тъмносини, блеснали от надежди за бъдещето.

До масата нямаше стол. Явно семейство Фрьолих бяха от онова поколение американци, което все още вярваше, че по телефон се говори прав. Ричър размота кабела, който се бе оплел на топка, и вдигна слушалката до ухото си.

— Стайвесънт? — каза той.

— Ричър? Има ли новини?

— Още не.

— Каква е обстановката?

— Службата е в осем сутринта — каза Ричър. — Предполагам, че го знаеш.

— Какво друго трябва да знам?

— С хеликоптер ли ще дойдете?

— Така е по план. Той засега е в Орегон. Оттам ще го докараме със самолет до една военновъздушна база в Южна Дакота, а остатъка от разстоянието ще вземем с военен хеликоптер. Общо с мен сме осем души.

— Той искаше трима.

— Нямаше как да ни спре. Всички сме нейни приятели.

— Не може ли да възникне внезапна повреда по хеликоптера? Да си останете в Южна Дакота?

— Веднага ще се сети. Освен това от базата няма да се навият. Те за нищо на света не биха поели върху себе си вината за неговото отсъствие.

Ричър погледна през прозореца.

— Е, поне ще видите църквата отдалеч. През улицата откъм изток има място за кацане. Оттам до вратата на църквата са около петдесет метра. Гарантирам, че в непосредствена близост всичко е чисто. Ние смятаме да прекараме нощта на камбанарията. Но в по-далечния периметър теренът е истински кошмар. Откъм югозапад е напълно оголен в дъга от около сто и петдесет градуса. Освен това има безброй естествени укрития.

Във Вашингтон настъпи кратко мълчание.

— Няма да стане тогава — каза накрая Стайвесънт. — Не мога да го изложа на такъв риск. Нито пък хората си. Ще убият още някого.

— В такъв случай просто стискаш палци и се надяваш да се размине — каза Ричър.

— Не е в мой стил — каза Стайвесънт. — Ще трябва да разчитам на вас.

— Ако се справим с тях дотогава, ще ви уведомим навреме.

— Как мога да знам, че сте се справили? Та вие нямате дори радиостанция. В тия пущинаци мобилните телефони не работят. А да използвате телефона на семейство Фрьолих е крайно неудобно.

Ричър помисли малко.

— Ние сме с черен юкон — каза накрая той. — В момента е паркиран на главната улица, на изток от църквата. Ако утре сутринта е все още там, просто обръщате хеликоптера и изчезвате. Армстронг ще трябва да го преглътне някак. Но ако юкона го няма, значи и нас ни няма, а ние няма да си тръгнем, преди да сме си свършили работата, ясно ли е?

— Добре, разбрано — каза Стайвесънт. — Ако източно от църквата има черен юкон, отменяме мероприятието. Ако няма юкон, кацаме. Претърсихте ли града?

— Е, не можем да тръгнем от къща на къща. Но градът е съвсем малък. Ако имаше непознати лица, щеше да се разчуе, повярвай ми.

— Нендик дойде в съзнание. Полека-лека проговори. Същата история като на Андрети. Двама мъже, отначало ги взел за полицаи.

— Те са полицаи. Няма съмнение. Получихте ли описания?

— Не. Той още се страхува за жена си. Не ни стигнаха силите да му кажем да я забрави.

— Горкият!

— Бих желал с нещо да му помогна да се отърси. Поне да бяхме открили трупа й…

— Аз лично нямам никакво намерение да ги арестувам и разпитвам.

Във Вашингтон отново настана мълчание.

— Е, ние с вас, така или иначе, няма да се видим — каза Стайвесънт. — Тъй че, успех!

— И на теб — отвърна Ричър.

Той положи слушалката върху старовремската вилка и нави кабела на топка върху масата. Погледна през прозореца. Беше обърнат на североизток и от него се виждаше безкрайно море от висока изсъхнала трева. После се извърна назад и видя мистър Фрьолих, който го наблюдаваше от прага на стаята.

— Идват насам, нали? — запита той. — Онези хора, които убиха дъщеря ми? След като Армстронг ще бъде тук…

— Може вече да са дошли — отвърна Ричър.

Мистър Фрьолих поклати глава.

— Ако бяха тук, щеше да се разчуе.

— Видяхте ли един златист джип да преминава през града?

— Мина точно покрай мен. Движеше се доста бавно.

— Кой беше в него?

— Не видях. Не обичам да се заглеждам в хората.

— Е, добре — каза Ричър. — Ако чуете, че в града са пристигнали някакви непознати, веднага елате да ми кажете.

Възрастният човек отново кимна.

— Щом разбера нещо, ще ви кажа моментално. Аз винаги разбирам, ако има нещо. Тук тия работи се разчуват на минутата.

— Ние ще бъдем в камбанарията — каза Ричър.

— Вие от хората на Армстронг ли сте?

Ричър не отговори.

— Не, явно не сте — каза мистър Фрьолих. — Вие сте тук, за да отмъщавате. Око за око, нали така?

Ричър кимна.

— И зъб за зъб.

— Живот за живот.

— Два живота срещу пет, ако трябва да бъдем точни. Както и да го погледнеш, тия са на печалба.

— Вас това не ви ли смущава? — попита мистър Фрьолих.

— А вас?

Воднистите очи на възрастния човек огледаха сумрачната стая и се спряха на портрета на неговата осемнайсетгодишна дъщеря.

— Вие имате ли деца? — попита той.

— Не — отвърна Ричър. — Нямам.

— Аз също нямам. Вече. Тъй че никак не ме смущава.

 

 

Ричър се върна при юкона и взе туристическата карта от задната седалка. После се качи на камбанарията и завари Нили да се провира между южния и северния прозорец.

— Чисто е — каза тя през гръмките удари на часовника.

— Стайвесънт позвъни — каза Ричър. — На телефона на Фрьолих. Нендик се е свестил. Същият случай като с Андрети.

Той разгъна картата и я разстла на пода в камбанарията. Постави пръста си върху точката, обозначаваща Грейс. Градецът се намираше в центъра на груб квадрат, приблизително сто и двайсет на сто и двайсет километра, очертан от четири различни пътя. От дясната страна минаваше шосе 59, което водеше от Дъглас на юг през някакво селище на име Бил до друго на име Райт на север. Горният ръб на квадрата беше шосе 387, което водеше на запад от Райт до Еджъртън. И двете шосета бяха указани на картата като второстепенни. Ричър й Нили вече бяха минали по един участък от шосе 387 и знаеха, че е с доста прилично асфалтово покритие. Отляво квадратът се ограничаваше от междущатската магистрала 25, която се спускаше от Монтана на север, минаваше покрай Еджъртън и продължаваше на юг до Каспър. При Каспър магистралата завиваше почти под прав ъгъл на изток към Дъглас, описвайки и долния ръб на квадрата. От Дъглас тя отново правеше завой на юг и продължаваше към Шайен. Целият този квадрат със страна сто и двайсет километра беше разделен по вертикала на два почти равни правоъгълника от черния път, който преминаваше в посока север-юг през Грейс. Този път беше отбелязан на картата с тънка пунктирана линия. На легендата тази линия беше обозначена като третостепенен път без твърдо покритие.

— Какво мислиш? — попита Нили.

Ричър прокара пръста си по квадрата. После разшири радиуса с по още сто и петдесет километра на изток, север, запад и юг.

— Много се съмнявам, че в цялата история на Съединените щати някой просто така е преминал през град Грейс, Уайоминг. Това просто е нелогично. Защо му е на човек да преминава през тоя град? Ако пътуваш през щата в посока север-юг, няма никакъв смисъл да минаваш оттук. Да кажем, искаш да стигнеш от Каспър за Райт. От долния ляв ъгъл на квадрата до горния десен. От Каспър тръгваш по магистралата на изток за Дъглас и оттам хващаш шосе 59 на север, докато стигнеш до Райт. Няма какво да правиш в Грейс. Нито си скъсяваш пътя, нито пестиш време. Напротив, губиш време, защото по черния път се кара по-бавно. Освен това от шосето тоя път изобщо не се вижда. Прилича на някакъв коловоз, който не води за никъде. Спомняш ли си, че когато завихме по него откъм север, аз за малко щях да го пропусна и трябваше да се връщам?

— При това ние имаме туристическа карта — каза Нили. — На обикновените пътни карти нищо чудно пътят изобщо да не е отбелязан.

— Следователно тоя джип е имал причина да мине оттук — продължи Ричър. — Не го е направил по погрешка, нито просто така, за разнообразие.

— Това са били нашите хора — каза Нили.

Ричър кимна.

— Минали са да разузнаят терена.

— Съгласна съм — каза Нили. — Но дали им е харесало това, което са видели?

Ричър затвори очи. Какво бяха видели ония? Някакъв малък град без никакви надеждни укрития. Удобно място за кацане на хеликоптер на около петдесет метра от вратата на църквата. А също и един черен джип, приличен на събърбаните на тайните служби, паркиран точно пред църквата — голям, неподвижен и заплашителен. С номера от Колорадо, но нима най-близкото оперативно бюро на тайните служби не беше именно в Денвър?

— Не вярвам да са готови на излишен риск — забеляза Ричър.

— И какво според теб ще направят? Ще се откажат? Или ще се върнат?

— Има само един начин да разберем — каза той. — Като изчакаме да видим.

 

 

И те зачакаха. Следобедното слънце слизаше към хоризонта и температурата спадаше главоломно. Големият часовник над главите им тиктакаше по 3600 пъти на час. Нили излезе да се разкърши и се върна с плик с покупки от бакалията. Те си направиха импровизиран обяд на пода. После разработиха нова система на наблюдение, основаваща се на факта, че никакво превозно средство не можеше да се доближи от хоризонта до мястото, където се намираха, за по-малко от осем минути, независимо от коя посока щеше да дойде. Така че те се настаниха удобно на пода, като на всеки пет минути по часовника на Нили и двамата се надигаха едновременно и оглеждаха всеки своя участък от пътя, докъдето им стигаше погледът. При всяко ставане ги обхващаше някаква тръпка на очакване, но бързо оставаха разочаровани. Все пак това дребно физическо упражнение поне им помагаше срещу студа. Те започнаха да се протягат на място, за да не се схващат мускулите им. Правеха лицеви опори на пода, за да се сгряват. Патроните по джобовете им подрънкваха отчетливо. От време на време Ричър залепваше лице за капака на прозореца, да хвърли поглед към снежните облаци на запад. Те си висяха все така неподвижно над билото на планината, мрачни и заплашителни, опрени сякаш в невидима стена, която ги държеше на постоянна дистанция от около осемдесет километра.

— Няма да се върнат — каза Нили. — Трябва да са луди, за да се опитат да направят нещо тук.

— Те са луди — отвърна Ричър.

Той гледаше и чакаше, и слушаше ударите на часовника.

Към четири следобед окончателно му писна. Разтвори джобното си ножче, остърга натрупаната блажна боя по рамката на дървения капак и извади една от напречните летви. Беше обикновена дървена дъска, дълга близо метър, широка десетина сантиметра и дебела около един пръст. Той я вдигна пред себе си като копие, пропълзя и я натика в часовниковия механизъм. Зъбните колела захапаха дървото и часовникът спря. Той измъкна дъската, върна се до прозореца и я пъхна обратно на мястото й. Внезапната тишина беше оглушителна.

Те чакаха и се оглеждаха. Ставаше все по-студено; и двамата вече трепереха. Но тишината им помагаше. Изведнъж тя им стана могъщ съюзник. Ричър пропълзя до прозореца, огледа пътя на север, после вдигна картата от пода и се взря в нея. С разтворени като пергел палец и показалец той започна да мери някакви разстояния. Шейсет, сто и двайсет, сто и осемдесет, двеста и четирийсет километра. Бавно, по-бързо, бързо, бавно. Средна скорост шейсет километра в час. Значи общо четири часа.

— Слънцето залязва на запад — каза той, — а изгрява от изток.

— Да, на тази планета поне е така — обади се Нили.

В този момент и двамата чуха скърцането на витото дървено стълбище отдолу. После тихи стъпки по изправената стълба, която водеше към камбаните. Капакът на пода се надигна и в отвора се появи главата на енорийския свещеник, който примигна нервно при вида на картечния пистолет МП5 и автоматичната карабина М–16, насочени отблизо в челото му.

— Ще се наложи да поговорим и за тия неща — каза той. — Едва ли очаквате да съм много доволен, задето сте внесли оръжие в църквата ми.

Застанал на дървената стълба, той приличаше на отрязана глава. Ричър остави своята М–16 на пода. Свещеникът се изкачи още едно стъпало нагоре.

— Разбирам нуждата от охрана — каза той. — Освен това за нас е чест да бъдем посетени от вицепрезидента на Съединените щати. Но в никакъв случай не мога да допусна подобни оръдия на разрушението на това свято място. Редно би било да се допитате до мен, преди да ги внесете.

— Оръдия на разрушението… — повтори замислено Нили.

— В колко часа залязва слънцето? — запита Ричър.

Свещеникът донякъде се смути от тази рязка смяна на темата. Но бързо се окопити и отвърна учтиво:

— Скоро. По тия места доста рано се скрива зад планините. Но днес няма да видите залеза. На запад има облаци. Задава се снежна буря.

— А кога изгрява?

— През този сезон… ами мисля, че малко преди седем.

— Каква е прогнозата за утре?

— Времето ще се задържи същото както днес.

— Е, добре — каза Ричър. — Благодаря.

— Вие ли спряхте часовника?

— Направо щеше да ме побърка.

— Затова съм дошъл. Имате ли нещо против, ако отново го пусна?

Ричър вдигна рамене.

— Часовникът си е ваш.

— Знам, че шумът може би ви пречи…

— Няма значение — каза Ричър. — Още щом залезе слънцето, се махаме оттук. Заедно с оръжията.

Свещеникът се изкачи по останалите стъпала до помещението с камбаните, подпря се на стоманените греди и зачовърка нещо в механизма. Часовникът имаше устройство за сверяване, свързано с друг, много по-малък часовников механизъм, който Ричър не бе забелязал отначало. Беше скрит между големите зъбни колела. Към него имаше лост за сверяване. Свещеникът погледна ръчния си часовник и с помощта на лоста приведе големите стрелки на двата външни циферблата към точното време. Стрелките на миниатюрния циферблат се преместиха едновременно с тях. После той просто завъртя с ръка едно от зъбните колела, то набра инерция и часовникът тръгна. Равномерното дзън-дзън-дзън се възобнови, най-малката камбана заприпява с тънък гласец.

— Благодаря — каза свещеникът.

— Още най-много час — каза Ричър. — После се изнасяме оттук.

Енорийският свещеник кимна, за да потвърди, че е бил разбран правилно, и се провря по обратния път през отвора. Пресегна се и затвори капака над главата си.

— Да не си откачил? — каза Нили. — Ние не можем да напуснем поста си! Те като нищо ще дойдат през нощта. Може би точно това чакат. По тоя път не им трябват фарове.

Ричър погледна часовника си.

— Те са вече тук — каза той. — Или всеки момент ще бъдат.

— Къде тук?

— Сега ще ти покажа.

Той отново извади дъската от капака и й я подаде. После се провря под валовете на часовника и по следващата дървена стълба се изкачи до покрива на камбанарията. Там също имаше капак; той го натисна с рамо и го отвори нагоре.

— Само не си подавай главата — подвикна й той. После се набра на ръце и изпълзя навън, като веднага залегна по корем.

Покривната конструкция на църквата беше абсолютно идентична на тази в Бисмарк. Оловните плочи на изолацията бяха оформени като малка тераска с нисък парапет. В ъглите имаше улуци, а точно по средата — издигнат цокъл за пилона на знамето, ветропоказателя и гръмоотвода. Парапетът околовръст беше висок около метър. Ричър се пресегна надолу и пое дъската от ръцете на Нили. После се отдръпна, за да й направи път. Тя пропълзя през отвора и се просна по корем до него. Вятърът се бе усилил и на открито беше станало непоносимо студено.

— Сега се изправи на колене, без да подаваш глава нагоре — каза й той. — Стой близо до мен, с лице на запад.

Те коленичиха един до друг с приведени напред глави — той отляво, тя отдясно. Дори през дебелите дъски и оловните плочи на покрива омразното тиктакане продължаваше да се чува.

— Хайде сега, едновременно — каза Ричър.

Като държеше дъската с лявата си ръка за левия край, той я вдигна пред очите си. Нили хвана десния край, двамата пропълзяха на колене и застанаха плътно до западния парапет. Той полека повдигна дъската нагоре, докато изравни основата й с горния ръб на парапета. Тя направи същото.

— Още малко нагоре — каза той. — Трябва ни пролука за очите.

Двамата едновременно повдигнаха дъската с още два сантиметра, докато отдолу се образува процеп, през който да виждат навън. Ако някой от земята се взреше внимателно, може би щеше да ги забележи, но иначе не беше лошо като импровизирано укритие.

— Погледни на запад — каза той, — и може би леко на юг.

Те замижаха срещу последните остри лъчи на залязващото слънце, които пробиваха през буреносните облаци откъм запад. От върха на камбанарията на шейсет километра към планините не се виждаше нищо друго освен безкрайно море от полюшваща се висока трева. Облаците се движеха, а заедно с тях и лъчите, които като прожекционен апарат изписваха бързо сменящи се фигури от цветове и мрак по екрана на небето.

— Гледай в тревата — каза той.

— Какво търсим?

— Като го видиш, ще разбереш.

Няколко минути те клечаха неподвижно. Слънцето бавно се спускаше над планините. Последните му лъчи светеха все по-водоравно в очите им. Накрая го видяха. Едновременно. На около километър и половина от тях, сред морето от полюшваща се трева, за мит проблесна златистият покрив на шевролета. Бавно, с човешки ход, джипът пълзеше на изток, право към тях, като се люлееше и подскачаше върху неравния терен.

— Не са глупави — каза Ричър. — Погледнали са картата и са си казали също като теб, че най-добрият път за отстъпление е право на запад през прерията. После явно са решили обаче, че оттам е и най-добрият път за атака.

Слънцето се гмурна в ниските облаци на осемдесет километра на запад. Откъм планините през прерията се понесоха дълги черни сенки и за миг обхванаха цялата долина. Златистата светлина угасна, сякаш някой бе натиснал електрически ключ. Настана здрач. Те свалиха дъската надолу и легнаха по корем на покрива. Пропълзяха по оловните плочи и се промушиха през капака обратно при камбаните. Нили се провря под валовете на часовника и вдигна своя МП5.

— Още не — каза Ричър.

— А кога?

— Какво ще направят те според теб?

— Ще се приближат колкото посмеят. После ще чакат.

Ричър кимна.

— Ще намерят някаква подходяща падина на стотина-двеста метра от църквата. Най-напред ще се убедят, че от мястото си имат пряка видимост насам, без някой да вижда тях, после ще обърнат джипа с предницата на запад и ще останат там да дочакат идването на Армстронг.

— Дотогава има четиринайсет часа.

— Точно така — каза Ричър. — Нека си чакат. Нека намръзнат хубаво, да им се схванат кокалите и да останат без сили. Ние ще ги ударим по изгрев откъм изток. Слънцето ще им свети право в очите и те даже няма да ни видят.

 

 

Ричър и Нили скриха дългите си оръжия под една пейка в църквата. Без да местят паркирания юкон, те отидоха пеша в странноприемницата до моста и наеха две стаи. Оттам прескочиха до магазина, за да си купят нещо за вечеря. Слънцето беше залязло и температурата беше паднала под нулата. Във въздуха отново се носеха снежинки. Големи, пухкави, сякаш безтегловни, те танцуваха на място или се издигаха нагоре като малки бели птички.

Щандът за готови закуски беше затворен, но продавачката предложи да им претопли в микровълновата фурна нещо от фризера. Тя явно приемаше Ричър и Нили за специални агенти на тайните служби, дошли на разузнаване преди основната делегация. Очевидно целият град вече знаеше, че Армстронг ще участва във възпоменателната служба на другата сутрин. Жената им стопли по едно парче пай с месо и малко скашкани зеленчуци. Двамата вечеряха на крак до щанда. Храната имаше вкус на полева дажба, каквито раздават на фронта, но пък жената отказа да им вземе пари.

Стаите в странноприемницата се оказаха чисти, според рекламата. Стените бяха облицовани с чамови дъски; на пода имаше парцалени черги. Във всяка стая имаше по едно единично легло с покривка на цветчета, станала почти прозрачна от пране. Тоалетната и банята бяха в другия край на коридора.

Ричър отстъпи на Нили стаята, която беше по-близко до тях. Известно време тя му прави компания в неговата стая, понеже беше неспокойна и нещо й се приказваше. Двамата седяха един до друг на леглото, понеже в стаята нямаше други мебели.

— Те вече имат позиционно надмощие — каза Нили.

— Ние двамата срещу някакви си жалки тъпаци — върна й го той. — Това може би те притеснява?

— Положението се усложни — каза тя.

— За последен път те питам — каза Ричър, — нали не те принуждавам да вършиш това?

— Сам няма да се справиш.

Той поклати глава.

— С тия двамата ще се справя с една ръка и с торба на главата.

— Ние не знаем нищо за тях.

— Но можем да направим някои предположения. Високият тип от Бисмарк е стрелецът, а ниският му пази гърба и кара колата. Те са извънредно лоялни един на друг. Като да са братя. Големият брат и малкият брат. Цялата тази история се основава на братска лоялност. Иначе просто не би могло да бъде. Няма как другояче да се обясни такава силна мотивация. Не можеш да идеш при един непознат и да кажеш: „Виж какво, аз смятам да застрелям еди-кой си, понеже баща му навремето заплаши да ми завре кол в задника, пък аз го молих да не го прави.“

Нили не отговори.

— Не те моля да участваш — каза той.

Нили се усмихна.

— Какъв си ми глупав — каза тя. — Аз не се притеснявам за себе си, а за теб!

— Ти не бери грижа за мен — каза Ричър. — Аз ще доживея до дълбока старост и ще издъхна самотен в някоя мотелска стая.

— Май и при теб е въпрос на братска лоялност — подхвърли тя.

Той кимна.

— Няма как иначе. Аз пет пари не давам за Армстронг. Фрьолих ми харесваше, но ако не беше Джо, просто никога нямаше да я срещна.

— Ти самотен ли си наистина?

— Понякога. Невинаги.

Тя бавно посегна към ръката му. Отначало ръката й беше на два сантиметра от неговата. Движението й беше толкова бавно, че двата сантиметра бяха като две светлинни години. Пръстите й незабележимо се плъзнаха по избелялата покривка, докато почти допряха неговите. После се вдигнаха нагоре, продължиха да се движат и се спряха точно над ръката му, на няколко милиметра разстояние. Сякаш между ръцете им имаше слой сгъстен въздух, горещ и течен, който не им позволяваше да се допрат. Ръката й застина неподвижно. После тя бавно я свали надолу и пръстите й едва-едва докоснаха неговите. Извъртя китката си, докато пръстите им станаха успоредни. Натисна по-силно. Дланта й беше гореща, а пръстите — дълги и хладни. Върховете им стигаха до кокалчетата му. Тя погали ръката му и с възглавничките на пръстите си проследи всичките й бръчици, сухожилия и белези. После притисна своята надолу, докато пръстите й се промушиха между неговите. Той обърна ръката си с дланта нагоре и пръстите им се сплетоха. Тя леко стисна и усети как той й отговори.

Двамата седяха един до друг още пет минути, през които той държеше ръката й. После тя леко си я издърпа, стана и пристъпи към вратата. Обърна се и се усмихна.

— Е, хайде, до утре — каза тя.

 

 

Ричър спа лошо и се събуди в пет сутринта, притеснен за предстоящата развръзка. Привиждаха му се всякакви неочаквани усложнения. Той отхвърли завивките и спусна крака от леглото. Облече се в тъмното, слезе по стълбите и излезе навън. Беше тъмна, мразовита, непрогледна нощ; снежинките вече не танцуваха във въздуха, а го шибаха през лицето. Бяха станали тежки и мокри. Лошото време се преместваше на изток. Това е добре, каза си той.

В градеца нямаше нито една светлинка. Всички прозорци бяха тъмни, по улиците не светеха лампи, на небето нямаше луна и звезди. Камбанарията едва се очертаваше в далечината — източена нагоре, сивкава и призрачна. Той закрачи по средата на разкаляния земен път и прекоси гробището. Намери вратата на църквата и влезе вътре. Слепешката се заизкачва по стълбите за камбанарията. Напипа отвесната стълба на междинната площадка и се качи в помещението при камбаните. Часовникът тиктакаше гръмогласно. Много по-силно, отколкото през деня. Сякаш някакъв побъркан ковач пердашеше равномерно с чука по невидима наковалня.

Той се провря под валовете и напипа следващата стълба. Отвори капака към покрива и изпълзя от мрака на камбанарията. Пропълзя до западния парапет и надникна отгоре. Навсякъде цареше мрак и тишина. Далеч на запад едва се различаваха очертанията на планините. Не се виждаше нищо. Не се чуваше нищо. Студът пареше кожата. Той приклекна зад парапета и зачака.

Половин час прекара неподвижно на студа. Очите му сълзяха, носът му течеше. Цялото му тяло се тресеше неудържимо. Ако на мен ми е толкова студено, ония сигурно са се вкочанили, помисли си той. Най-после, след трийсет безкрайни минути, се чу звукът, който бе очаквал. Двигателят на шевролета запали. Бяха доста далеч, но в нощната тишина шумът беше оглушителен. По звука се намираха на около двеста метра някъде на запад; беше невъзможно да се определи точното местоположение. Оставиха двигателя да работи цели десет минути, за да се стоплят, после го угасиха. И точно тогава направиха една фатална грешка. За миг запалиха лампата в купето. Той ясно видя жълтеникавата светлина сред високата трева. Бяха скрили колата в една дълбока падина. Намерили бяха идеално място, покривът на джипа беше под нивото на съседните гърбици. Падаше се съвсем леко на югозапад. Да, мястото наистина си го биваше. Сигурно щяха да използват покрива на колата като огнева позиция. Залягат, стрелят, скачат долу, мятат се в колата и изчезват.

Ричър се подпря с длани на стената и застана с лице право на запад, като се опита да запомни точно координатите на проблесналата за миг светлинка. Беше може би на сто и петдесет метра от камбанарията и на около трийсетина метра вляво спрямо перпендикуляра. Той пропълзя обратно в помещението с камбаните, покрай неистово тракащия часовник, надолу по стълбите до кораба. Извади двете оръжия изпод пейката, изнесе ги навън и ги положи направо върху замръзналата земя под юкона. Не ги сложи вътре. Не желаеше да отговаря на светлинния им сигнал.

Върна се в странноприемницата тъкмо когато Нили излизаше от стаята си. Беше почти шест часът. Тя беше изкъпана и облечена. Двамата отидоха в неговата стая да се съвещават.

— Не можа ли да спиш? — попита той.

— Аз никога не спя — отвърна тя. — Ония там ли са още?

Той кимна.

— Има обаче един проблем. Не можем да ги ликвидираме където са. Трябва най-напред да ги изкараме оттам.

— Защо?

— Прекалено са близко. Не можем да си позволим да започнем трета световна война, когато се очаква след час Армстронг да пристигне. Нито пък да оставим два трупа на сто и петдесет метра от града. Местните хора ни знаят вече. Веднага ще дойдат ченгета от Каспър. Може и щатската полиция. Мисли за лиценза си. Трябва първо да ги пропъдим оттук и да ги гръмнем някъде по-далеч. Идеално би било на запад, където вече вали. Като ги затрупа снегът, до април месец няма да ги намерят. Така е най-добре.

— Хубаво, но как?

— Те са като Едуард Фокс, а не като Джон Малкович. На всяка цена държат да се измъкнат живи. Ако пипаме умно, можем да ги разкараме оттук.

 

 

Наближаваше шест и половина, когато двамата се върнаха заедно при колата. Във въздуха продължаваха да прелитат снежинки, но небето откъм изток просветляваше. Над хоризонта се виждаше една тъмноморава ивица, която преливаше в тъмносиво и едва след това в катранено черното на нощта. Те провериха оръжията си. Затегнаха връзките на обувките, закопчаха догоре якетата, разкършиха рамене, за да се убедят, че не пречат на движенията им. Ричър си сложи шапката и лявата ръкавица. Нили пъхна щаера във вътрешния джоб на якето си и провеси картечния МП5 през рамо.

— Хайде, доскоро — прошепна тя. После се обърна и закрачи на запад през гробището.

Ричър я проследи с поглед, докато премина ниската ограда, обърна се леко на юг и изчезна в мрака. После се приближи до основата на камбанарията, притисна се с лице към центъра на западната фасада и пресметна наум местоположението на шевролета. Протегна ръка назад и леко встрани по мисления азимут, после направи няколко широки крачки заднишком, като същевременно с всяка крачка леко изместваше ръката си встрани, за да компенсира ъгъла и да не се отклонява от набелязаната точка. Приклекна и постави карабината на земята така, че дулото й да сочи в същата посока. После отиде до юкона, облегна се на задната врата и зачака зазоряването.

Изгревът настъпи бавно и величествено. Най-напред моравият цвят изсветля и почервеня в основата си, и се разпростря настрани и нагоре, докато половината от небето заискри в алено. После на триста километра на изток от тях, някъде над Южна Дакота, се зароди огромно оранжево сияние, земята се претърколи устремно напред да го пресрещне и първата тънка люспа от слънчевия диск проби над хоризонта. Небето се обагри в ярко розово. Високо нагоре, към зенита, продълговати белезникави облаци припламнаха в червено.

Ричър изчака слънцето да се издигне достатъчно, за да го заболят очите, след това отключи юкона и запали двигателя. Наду клаксона и пусна радиото с пълна сила. Намери на скалата някаква станция за рок музика. През отворената врата на колата дивашко думкане разцепи утринната тишина. Той вдигна от земята заредената М–16, свали със замах предпазителя и изстреля един кратък откос във въздуха на запад и леко вляво, на юг, току над скрития в тревата шевролет. Миг след това откъм югозапад се чу отговорът на картечния МП5 на Нили, превключен на къси редове от по три патрона. Поради по-бързия темп на стрелба на австрийското оръжие трите изстрела се сляха в един оглушителен трясък, придружен от характерното чаткане на изхвърчала на гилзите. По звука Ричър определи, че Нили е заела позиция на стотина метра на юг от шевролета и стреля право на север над главите им. Ричър пусна още един кратък откос откъм изток, после тя още един троен откъм юг. Ехото подхвана този странен диалог и го запокити на десетки километри над смълчаната прерия, слят в едно-единствено кратко изречение:

Ние… знаем… че сте… там!

Ричър изчака трийсет секунди по план. Откъм джипа не последва никакъв отговор. Никакви светлини, никакво раздвижване, никакъв ответен огън. Той отново вдигна карабината, прицели се високо и натисна спусъка: Ние. Далеч вляво Нили отговори: знаем. После пак той: че сте. И пак Нили: там.

Никакъв отговор. За секунда той си помисли, че може да са се преместили в последния момент. Като нищо са сменили тактиката и заели позиция източно от църквата. Наистина, трябваше да са пълни идиоти, за да атакуват срещу слънцето. Той се извърна назад, но не видя нищо освен трескаво палене на лампи в прозорците на градеца. Обърна се отново напред и тъкмо вдигна пушката за стрелба, когато шевролетът изскочи като изхвърлен от пружина от тревата на сто и петдесет метра право срещу него. За миг утринното слънце хвърли златист и сребърен отблясък върху задната му врата и голямата хромирана броня. Тежката машина се оттласна от първата гърбица, прелетя няколко метра във въздуха, после падна върху колелата си и рязко ускори по посока на запад.

Ричър хвърли пушката на задната седалка на юкона, затвори вратата, спря радиото и даде газ направо през гробовете. Помете ниската ограда на гробището и се понесе през високата трева. С остър завой, като едва не я преобърна, той насочи машината на югоизток през убийствения терен. Колата подскачаше през дупки и гърбици, каросерията бясно се тресеше, накланяше се опасно встрани, ресорите жално квичаха. Той пусна едната си ръка от волана, докато закопча колана и се пристегна здраво. Изведнъж високата трева вляво от пътя му се разтвори и Нили се хвърли към юкона. Ричър удари спирачките, тя отвори със замах задната врата и се тръшна на седалката. Той отново даде газ, докато Нили с котешка гъвкавост се провря между облегалките и седна отпред до него. Закопча колана, стисна картечния пистолет между коленете си и се подпря с две ръце на арматурното табло, сякаш се возеше на някакво влакче на ужасите.

— Дотук повече от добре! — извика тя задъхана.

Ричър даде газ и завъртя волана на север, докато пресякоха ивицата отъпкана трева, която шевролетът бе оставил след себе си. Той коригира посоката и даде газ. Влакчето на ужасите беше детска игра в сравнение с терена, по който се носеха. Грамадният джип подскачаше от гърбица на гърбица, четирите му колела се откъсваха за миг от земята, след което тежко падаше обратно само за да отхвръкне отново от следващото препятствие. Двигателят виеше като ранено животно. Воланът се дърпаше и гърчеше в ръцете му и го удряше през палците. Той разпери пръсти и се опитваше да шофира само с дланите си, докато се молеше да не счупят някоя ос.

— Виждаш ли ги? — изкрещя Нили през рева на двигателя.

— Не още — извика в отговор той. — Сигурно са на около триста метра напред.

— Ще разбием колата!

Той натисна газта докрай. Скоростта надминаваше осемдесет километра в час. Деветдесет. Близо сто. Колкото по-бързо караха, толкова по-слабо се усещаха неравностите отдолу. Просто през повечето време колата висеше във въздуха.

— Виждам ги! — извика Нили.

Бяха на двеста метра напред. Шевролетът подскачаше през гърбиците на терена и ту се показваше, ту се скриваше от погледа като някакъв разбеснял се златист делфин. Ричър даде още газ и започнаха да го настигат. Бяха в изгодна позиция, защото предната кола им проправяше път през тревата. Когато бяха вече на стотина метра от шевролета, Ричър леко отпусна газта и запази дистанцията. Двигателят ревеше, окачването скърцаше и яростно тракаше.

— Могат да бягат… — изкрещя той.

— Но няма къде да идат! — допълни тя.

След десет минути вече бяха на петнайсетина километра западно от Грейс и се чувстваха така, сякаш някой ги бе млатил с юмруци. На всяка неравност главата на Ричър се удряше в покрива, ръцете го боляха от схватката с волана. Раменете му бяха като изкълчени. Двигателят ревеше неистово. Единственият начин да задържи крака си върху педала на газта беше пред цялото време да го натиска докрай с тежестта на тялото си. До него Нили подскачаше като парцалена кукла на седалката. Тя вече не се подпираше с ръце на таблото, защото се страхуваше, че ще си строши лактите.

През следващите петнайсет километра пейзажът започна видимо да се променя. Бяха изминали около четирийсет километра от Грейс, а до магистралата оставаха още толкова. Теренът ставаше все по-набразден от напречни гърбици и ями, а на всичко отгоре имаше и видим наклон нагоре към подножията на планините. Тревата се разреди, камъните зачестиха. Освен това тук-там по земята имаше сняг. Докато се усетят, и нагазиха в дебела около педя снежна покривка, от която стърчаха замръзнали треви. И двете коли забавиха скоростта, но дистанцията между тях не се промени.

След още километър и половина гонитба те едва пълзяха с трийсетина километра в час, сякаш се гонеха в забавен кадър. Местността беше насечена от стръмни дерета, дълбоки от три до пет метра; колите се спускаха под четирийсет и пет градуса до дъното, заравяха муцуни в натрупания сняг и след това изпълзяваха нагоре до следващото било. Нестихващият западен вятър беше навял снега така, че при спускане се движеха по гола земя, докато на изкачване трябваше да се борят с дебели, загладени отгоре преспи. Във въздуха се носеха снежинки и шибаха предните стъкла на колите.

— Ще заседнем — каза Нили.

— Те оттук са дошли — отвърна той. — Трябва да могат и да се върнат.

През повечето време ту шевролетът, ту юконът бяха скрити един от друг в някое дере. Шевролетът беше през три-четири гънки напред. Нили и Ричър го зърваха за миг, само когато едновременно преодоляваха поредното било, преди да се гмурнат отново надолу. Между тях нямаше никакъв синхрон. Всяка от машините се спускаше предпазливо надолу, после с четирите колела издрапваше нагоре. И двете пълзяха с човешки ход. Ричър включи постоянно демултипликатора на двойното предаване, но въпреки това колата се хлъзгаше, занасяше и боксуваше. Снежната буря откъм запад щеше да ги връхлети всеки момент.

— Време е — каза Ричър. — В някое от тия дерета снегът ще ги затрупа до пролетта.

— Да действаме — отвърна Нили.

Тя натисна копчето и свали прозореца от своята страна; купето тутакси се изпълни с ледена вихрушка. Вдигна картечния пистолет от пода и постави превключвателя на огъня на дълги редове. Ричър даде газ и джипът прелетя през следващите две дерета, като едва не се разпадна. Когато се изкачиха на третото било, той изви волана вляво и закова спирачките. Колата занесе и спря, Нили се надвеси през отворения прозорец и зачака. На стотина метра пред тях златистият шевролет се подаде на гребена на поредната гънка и тя му пусна един дълъг откос, като се целеше ниско в задните гуми и в резервоара. Шевролетът сякаш поспря за миг, после отново се гмурна в следващото дере и изчезна от погледа им.

Ричър завъртя волана, насочи юкона напред и даде газ докрай. Със спирането бяха изостанали с още стотина метра. Той прегази през три поредни дерета и на четвъртото било отново спря. Шевролетът не се появи повече. Те зачакаха. Минаха трийсет секунди. Четирийсет.

— Къде изчезнаха, по дяволите?

Ричър плавно спусна джипа по наветрената страна на дерето, прегази снега и изпълзя отсреща. Пресече и следващото дере. От шевролета нямаше и следа. Той даде газ и продължи напред. Гумите боксуваха, двигателят ревеше като разярен звяр. Стигнаха до следващото било. Той закова на върха. Пред него имаше широк дол, поне шест метра на дълбочина. Снегът на дъното беше толкова дълбок, че замръзналите еднометрови треви едва се подаваха на педя над повърхността му. Дирите на шевролета от предишния ден се различаваха право напред, почти заличени от вятъра и новия сняг. Но заедно с тях, дълбоки и пресни, се виждаха и дирите му отпреди минута. Те завиваха под прав ъгъл надясно и продължаваха право на север, до една остра чупка в дерето, където изчезваха от погледа зад грамадна, заровена в снега скала. Ричър се заслуша. Тишина. Снегът продължаваше да се носи във въздуха. Не падаше, а се издигаше от долу на горе, откъм дъното на долчинката, подкарван от вятъра.

Време и пространство, помисли си Ричър. Четири измерения. Класическа задача от учебниците по тактика. Може би шевролетът бе обърнал назад в широко U и сега се носеше обратно към Грейс в очакване на плячката си. Може би щяха да се опитат да стигнат до църквата, преди още хеликоптерът на Армстронг да е кацнал. Но пък да ги гони слепешката би било истинско самоубийство. Понеже можеше и да не са тръгнали обратно, а да ги чакат в засада още в следващото дере. От друга страна, и да губи време в разсъждения също си беше самоубийство или още по-лошо. Защото имаше и трета възможност: ония да не препускат обратно към църквата, нито да чакат в засада, а точно в момента да заобикалят в широк кръг, за да им излязат в гръб. Класическа задача, наистина. Ричър погледна часовника си. Наближаваше фаталният момент на взимане на решение. Те бяха тръгнали от Грейс преди близо трийсет минути. Значи нужни им бяха още точно толкова, за да се върнат. А пък Армстронг трябваше по програма да пристигне след шейсет и пет минути.

— Мръзне ли ти се? — попита той.

— Нямам избор — отвърна Нили.

Тя отвори вратата и слезе на снега. Затича се с несигурна крачка по хлъзгавия терен, за да пресече другата чертичка на U-то. Той вдигна крака си от спирачката, завъртя волана и плавно заспуска юкона надолу. В дъното на дерето зави остро вдясно и пое по следите на шевролета. Това беше най-доброто решение, което му дойде наум. Ако ония наистина се връщаха в Грейс, той не можеше да чака безкрайно. Нямаше смисъл да пристигне след тях и да завари Армстронг мъртъв. Ако ли пък го чакаха в засада след първата чупка, мисълта, че в момента Нили ги заобикаля, за да им излезе в гръб, му даваше сили. Присъствието й беше достатъчно, за да се чувства сигурен за живота си.

Ала засада нямаше. Той заобиколи канарата и отзад нямаше нищо, освен следи от гуми и Нили, застанала петдесетина метра по-нататък с вдигнато над главата й оръжие. Сигнал за отбой. Ричър даде газ и се понесе към нея. Джипът боксуваше и се занасяше в следите на шевролета, подскачаше и се друсаше върху скрити в снега камъни. Когато натисна спирачката, тежката машина се завъртя настрани и предните колела хлътнаха в дълбока канавка, покрита от рохкавия сняг. Нили прегази до колата и отвори вратата. В купето нахлу леден въздух.

— Дай газ — каза тя, отново задъхана. — Ония вече имат пет минути преднина.

Той натисна педала. Четирите колела се завъртяха, но колата изобщо не помръдна. Предницата се зарови още по-дълбоко в канавката.

— По дяволите! — изпъшка той.

Опита отново. Същият резултат. Джипът се тресеше на място, колелата бясно се въртяха, машината подскачаше, но не тръгваше. Той изключи демултипликатора и опита отново. Същият резултат. Отне газта, включи на задна и натисна педала. После на директна. Задна. Директна. Задна. Директна. Нищо. Джипът помръдваше по една педя напред-назад, тресеше се, гумите се въртяха бясно, помръдна две педи, после пак нищо.

Нили погледна часовника си.

— Вече имат голяма преднина. Ще стигнат тъкмо навреме.

Ричър кимна, даде газ и без да отпуска педала, започна рязко да превключва лоста на автоматичните скорости между задна и директна. Джипът подскачаше на място, занасяше се встрани, лашкаше се бясно напред-назад, но не потегляше. Гумите стържеха и свистяха върху излъскания лед. Предницата се люшкаше наляво-надясно от въртящия момент на двигателя, задницата се подрусваше в такт.

— Армстронг вече е излетял — каза Нили. — А колата ни не е паркирана до църквата. Като не я видят там, ще кацнат.

Ричър на свой ред погледна часовника си и се опита да потисне надигащата се в него паника.

— Поеми волана — каза той. — Продължавай да лашкаш колата напред-назад.

После се извърна назад и грабна ръкавиците си. Откопча колана, отвори вратата и спусна крака на снега.

— Ако тръгне, не спирай за нищо на света — извика той.

Хлъзгайки се и залитайки, той заобиколи и застана зад джипа. Разрита снега с обувките си, докато намери здрава опора върху скалата. Нили се прехвърли на шофьорската седалка. Запревключва лоста напред-назад, напред-назад, докато налучка верния ритъм. Джипът подскачаше върху пружините си, гумите свистяха на място, но започнаха и мъчително да зацепват. Стъпка напред, стъпка назад. Ричър се облегна с гръб на задната врата и подложи ръце под бронята. Влезе в ритъма на юкона. Когато джипът връщаше назад, той се отдръпваше, за да не го сгази; когато настъпваше напред, напрягаше мускули и го тласкаше с цялата сила на тялото си. Грайферите на гумите бяха пълни с бели йероглифи от пресован сняг. Те се превъртаха бясно във въздуха; ауспухът бълваше синкав дим покрай коленете му. Ричър се дърпаше напред и после буташе назад с гръб, дърпаше се и буташе. Колата вече изминаваше по две стъпки на ход вместо една. Две напред, две назад. Пръстите му стискаха като клещи бронята. Вятърът откъм запад го шибаше право в лицето. Започна да си брои: Едно, две… триии! Едно, две… триии! С всеки напън джипът изминаваше вече по три стъпки. Три напред, три назад. Следите от подметките му по снега заприличаха на отпечатък от гъсенична верига. Едно, две… триии! Едно, две… триии! На последното три той се изправи в цял ръст и с нечовешка сила оттласна джипа с гърба си. Гумите за миг зацепиха, джипът помръдна напред, после отново загуби опора и се хлъзна назад в канавката. Задната врата го блъсна в гърба. Той залитна напред и с краката си потърси здрава почва. Възвърна ритъма на тялото си. Едно, две… триии! Въпреки студа беше облян в пот. Още един тласък и усети как джипа вече го няма зад него, и падна възнак в снега.

Ричър лежеше по гръб сред облак бензинов дим. Джипът беше на шест-седем метра по-нататък и продължаваше да се отдалечава. Той се претърколи и скочи на крака. Нили караше толкова бавно, колкото изобщо беше възможно, без да заседне отново. Той я подгони, залитайки през дълбокия сняг. Влезе в следата от гумите и затича по-бързо. Джипът стигна до поредния наклон. Нили даде газ, за да не заседне, и Ричър отново изостана. Той се затича с всички сити, като забиваше носовете на обувките си в снега, за да не се хлъзга. Като стигна най-високата точка, Нили забави за миг, докато джипът прехвърли билото и забоде муцуна надолу. За секунда Ричър видя изотзад шасито, задния диференциал, резервоара за бензин. Нили задържаше леко спирачката, докато той я настигна и отвори задната врата. Джипът продължаваше да пълзи надолу; той се затича успоредно с него, набра скорост и с един скок се метна вътре. Издърпа се с ръце на седалката, затръшна вратата и в този момент тя даде газ докрай. Влакчето на ужасите потегли отново.

— Колко е часът? — изкрещя Нили.

Ричър стисна с ръка китката си, за да не се тресе, и погледна часовника. Беше толкова задъхан, че не можеше да говори. Затова само поклати глава. Бяха изостанали с близо десет минути, които можеха да се окажат решителни. След още петнайсетина шевролетът щеше да пристигне на изходна позиция, а след още пет хеликоптерът с Армстронг щеше да кацне пред църквата. Нили не вдигаше крака си от газта. Юконът прескачаше гърбиците, забиваше се с муцуната напред в преспите на дъното, изкачваше се по склона и после всичко се повтаряше отначало. Сега, когато вече не стискаше волана. Ричър нямаше никаква опора и се мяташе като дрипа из купето. От време на време се опитваше да различи стрелките на часовника си. После вдигаше очи напред и се взираше далеч на изток, но слънцето го заслепяваше и той отново свеждаше поглед надолу и опипваше терена. От шевролета нямаше и следа. Виждаха се само следите от гумите му — два успоредни коловоза, които се пресичаха напред в безкрайността като стрела, безмилостно насочена към Грейс. В тях вече се бяха образували ледени кристали, които грееха в червено и златно на лъчите на утринното слънце.

После изведнъж посоката им се смени. Следите от шевролета завиваха под деветдесет градуса наляво и се губеха в едно напречно дере.

— Сега какво? — извика Нили.

— Карай след тях! — отвърна Ричър.

Дерето беше дълбоко и тясно и приличаше на окоп със стръмни стени. Следите на шевролета се виждаха по дъното на около петдесет метра в едната посока, след което изчезваха зад огромна скала с размерите на къща. Миг преди колата да се понесе надолу по склона, Нили натисна спирачките. Мозъкът на Ричър работеше трескаво. Тъкмо когато Нили вдигна крак от спирачката и настъпи газта, вътрешният му глас изкрещя: Засада!!! В това време колелата на юкона вече бяха влезли в дирите на шевролета и двутонната маса ги повлече по стръмния заледен скат. Изведнъж право напред видяха шевролета, който бе излязъл от прикритието си и се носеше на заден ход към тях. Преди още юконът да бе успял да спре, Нили вече беше скочила от шофьорската врата и пълзеше нагоре по склона. Джипът занесе и се заби с предницата си в една снежна пряспа. Вратата на Ричър се оказа блокирана от снега. Заблъска я с всички сили отвътре, докато се открехна леко и той успя да се измъкне навън. През това време шофьорът на шевролета се изсипа от своята врата, претърколи се и падна по лице в снега. Ричър измъкна щаера от джоба на якето си, прегази снега до задницата на юкона, заобиколи и запълзя през снега откъм другата му страна. Шофьорът на шевролета държеше пушка в ръцете си и като се подпираше с нея, за да не се хлъзне, затича към скалата за прикритие. Беше мъжът от Бисмарк. Това беше извън всякакво съмнение. Същото изпито лице с хлътнали бузи, същото длъгнесто тяло. Дори същото дълго палто, което се развяваше, докато той газеше из пряспата, а покрай коленете му се образуваха малки вихрушки от натрупания сняг. Ричър вдигна пистолета, подпря се на калника и се прицели в главата на мъжа. Пръстът му обра мекия спусък. В този момент зад гърба му се чу глас. Силен, рязък и нетърпящ възражение.

— Не стреляй! — извика гласът.

Ричър се обърна и видя втория мъж на десетина метра зад себе си. Нили се препъваше през снежните преспи на половин метър пред него. С лявата си ръка той държеше нейния „Хеклер & Кох“ встрани от тялото си, а с дясната бе опрял пистолет в тила й. Беше мъжът от видеозаписа в гаража. Това също беше извън всякакво съмнение. Нисък и широкоплещест, леко късокрак, с палто от туид. Този път беше гологлав. Лицето му беше същото като на мъжа от Бисмарк, малко по-бузесто. Същата сламеноруса, прошарена коса, малко по-гъста. Наистина бяха братя.

— Хвърлете оръжието, сър! — извика той.

Уставна полицейска реплика, изречена с уставен полицейски тон. Устните на Нили се раздвижиха: съжалявам. Ричър обърна пистолета в ръката си и го хвана за цевта.

— Хвърлете го на земята, сър!

Братът от Бисмарк смени посоката и заора през преспите към тях, като вдигна пушката. Също щаер — издължено красиво оръжие, цялото покрито със сняг. Дулото сочеше право в главата на Ричър. На ниското утринно слънце цевта хвърляше триметрова сянка. А какво ще стане с моето самотно легло в мотела? — помисли си Ричър. Във въздуха се носеха снежинки, студът хапеше лицето. Той замахна и хвърли щаера високо във въздуха. Пистолетът описа грациозна дъга и падна на десетина метра, като се зарови дълбоко в снега. Мъжът от Бисмарк бръкна с лявата си ръка в джоба и измъкна полицейска значка. Вдигна я нависоко. Беше златна, монтирана върху поизносен кожен калъф. Кожата беше станала кафява с времето. Дулото на пушката се залюля. Мъжът прибра значката в джоба си, опря приклада на рамо и дулото отново застина право в целта.

— Ние сме полицейски служители — каза той.

— Знам това — отвърна Ричър. Огледа се.

Снегът продължаваше да вали. Снежинките танцуваха във въздуха и го шибаха през лицето. Дерето приличаше на пещера, само дето нямаше покрив. Едва ли можеше човек да си представи по-самотно място на света. Мъжът от гаража блъсна Нили напред. Тя се препъна, той я настигна с една крачка и заби дулото на пистолета в гърба й.

— А вие кои сте? — запита мъжът от Бисмарк.

Ричър не отговори. Очите му оглеждаха разположението на силите. Не беше благоприятно. И двамата бяха по на три метра и половина от него, при това в различни посоки, а снегът беше мек и хлъзгав.

Мъжът от Бисмарк се усмихна.

— Дошли сте, за да оправяте света и да пазите демокрацията, така ли?

— Дошъл съм, защото си калпав стрелец — отвърна Ричър. — Във вторник застреля не тоя, в когото се целеше. — После той бавно и много внимателно вдигна ръкава на якето и си погледна часовника. Усмихна се. — Днес пак се провалихте. Вече е късно. Изтървахте го.

Мъжът от Бисмарк само поклати глава.

— Имаме полицейски скенер в колата. Настроен е на честотите на участъка в Каспър. Армстронг закъснява с двайсет минути. В Южна Дакота имало буря. Тъй че решихме да поизчакаме и да се оставим да ни настигнеш.

Ричър не отговори.

— Защото не си ни симпатичен — продължи мъжът от Бисмарк. Докато говореше, устата му беше залепена за приклада на пушката. Устните му се триеха в дървото. — Навираш си носа, дето не ти е работа. В лични отношения. Които не те засягат изобщо. Така че се смятай за арестуван. Признаваш ли се за виновен?

Ричър не отговори.

— Или може би ще помолиш за милост?

— Както ти навремето, а? — каза Ричър. — Когато оная бухалка за малко е щяла да ти влезе?

Няколко мига мъжът не се сещаше какво да каже.

— С тоя тон не си помагаш много — озъби се той.

После замълча отново — цели пет секунди.

— Съдът се събира за произнасяне на присъдата — каза той.

— Какъв съд?

— Аз и брат ми. Толкоз. Ние сме твоят съд. Ние сме твоят свят. Повече не ти се полага.

— Каквото и да се е случило, било е преди трийсет години.

— За такива работи няма давност.

— Човекът отдавна е починал.

Полицаят от Бисмарк вдигна рамене. Дулото на пушката леко помръдна.

— Ти май не си чел Библията, мой човек. Греховете на бащите, чувал ли си нещо такова?

— Какви грехове? Вие сте си изпросили боя, това е всичко.

— Нас никой не може да ни бие. Рано или късно побеждаваме. А пък тогава Армстронг стоя отстрани и гледа. И се хили, богатият му фукльо неден. Такова нещо не се забравя.

Ричър не отговори. Тишината беше оглушителна. Чуваше се как снежинките танцуват във въздуха, преди да паднат на земята. Накарай го да продължи да говори, каза си Ричър. Накарай го да промени позата си. Но срещна безумния поглед на мъжа и не се сещаше какво да каже.

— Жената се качва с нас на джипа — каза мъжът. — Като приключим с Армстронг, ще се позабавляваме и с нея. Но теб ще те гръмна още сега.

— Не и с тая пушка обаче — каза Ричър. Накарай го да говори още. Накарай го да помръдне. — Дулото е пълно със сняг. Ще ти се пръсне в ръцете.

Настана продължително мълчание. Мъжът пресметна на око разстоянието до Ричър. После свали пушката надолу. Обърна дулото към себе си — само за миг, но един поглед му бе достатъчен. Дулото наистина беше натъпкано със заледен сняг. Моята М–16 е на задната седалка на юкона, помисли си Ричър. Но вратата е блокирана от снежна пряспа.

— Залагаш ли живота си срещу малко киша? — попита мъжът от Бисмарк.

— А ти твоя? — отвърна Ричър. — Затворът ще ти отнесе мутрата. После аз ще дойда да ти набутам цевта в задника. Все едно, че е бейзболна бухалка.

Лицето на мъжа стана мораво. Но не дръпна спусъка.

— Крачка встрани от колата! — нареди той. Още една уставна полицейска команда. Ричър направи една широка крачка встрани от юкона, като вдигна високо крак заради дебелия сняг.

— Още една!

Ричър се подчини. Вече беше на два метра от колата. На два метра от своята М–16. И на десет метра от пистолета, запокитен в дълбокия сняг. Той се огледа. Братът от Бисмарк прехвърли пушката в лявата ръка и с дясната бръкна под палтото си. Измъкна пистолет. Деветмилиметров „Глок“. Черен, квадратен и грозен. Служебен, каза си Ричър. Мъжът освободи предпазителя и насочи пистолета право в лицето му.

— И с това не става — каза Ричър.

Накарай го да говори още. Да се движи.

— Защо?

— Това ти е служебният пистолет. Сигурно си го използвал и преди. Картотекиран е. Ако ме намерят, по балистичната експертиза ще те спипат.

Мъжът постоя няколко мига неподвижно. Не каза нищо. Лицето му беше безизразно. Но накрая прибра пистолета. Вдигна пушката и отстъпи няколко крачки към шевролета. Пушката беше насочена към гърдите на Ричър. Защо не дръпнеш спусъка, а? — подразни го наум той. Да се посмеем малко. Мъжът се пресегна назад и отвори вратата на шевролета. Пусна пушката в снега и със същото движение измъкна отвътре друг пистолет. Стара „Берета“ М9, доста поохлузена и с петна от засъхнала кафеникава смазка. Прегази през снега и отново застана на три метра от Ричър. Вдигна ръка. Освободи предпазителя с палец и насочи дулото към челото му.

— Тоя е еднократен. Не е картотекиран никъде. Гръмвам те и го хвърлям.

Ричър не отговори.

— Е, хайде, сбогом! — прошепна мъжът.

Никой не помръдваше.

— Като щракне — каза Ричър.

Без да отделя поглед от дулото на пистолета, с периферното си зрение той видя лицето на Нили. Забеляза, че тя не разбра напълно думите му, но все пак кимна. По-скоро едва забележимо помръдна клепачи. Сякаш мигна, но не съвсем. Мъжът от Бисмарк се усмихна. Обра мекия спусък. Кокалчето на показалеца му беше побеляло от усилието. После дръпна спусъка докрай.

Чу се глухо щракване.

Ричър се хвърли напред и с един замах на керамичния си нож разряза открай докрай кожата върху челото на мъжа. После хвана беретата за дулото и с рязко движение прекърши ръката му върху коляното си. Блъсна го на земята и се извъртя назад. Нили едва бе помръднала от мястото си, но мъжът от видеозаписа лежеше безжизнен на снега в краката й. От двете му уши шуртеше кръв. В едната си ръка тя държеше пистолета му, в другата — своя „Хеклер & Кох“.

— Е? — попита тя.

Ричър само кимна. Нили отстъпи крачка, за да не се изтръска, насочи пистолета надолу и изстреля три куршума в мъжа от гаража. Дан, дан… дан! Два в главата и един в сърцето, за по-сигурно. Трясъкът от изстрелите отекна в мъртвата тишина; ехото го поде и го понесе над прерията. И двамата едновременно се извърнаха към другия. Мъжът от Бисмарк се олюляваше и въртеше като слепец на място в снега. Кожата на челото му беше разцепена до черепа, очите и цялото му лице бяха покрити с кървава завеса. Ноздрите му бяха изпълнени с кръв, дъхът му излизаше на големи червени мехури през устата. Той пристъпваше от крак на крак като в някакъв странен танц, отчаяно бършейки с ръце кръвта от лицето си, за да може да вижда.

Ричър го погледа известно време. Лицето му беше безизразно. После взе картечния пистолет от Нили, постави превключвателя на единичен огън, изчака, докато мъжът се обърна с гръб, и го простреля в шията — на същото място, където неговият куршум бе улучил Фрьолих. Гилзата описа широка дъга във въздуха и с метален звън рикошира от шевролета, на шест-седем метра встрани. Мъжът се захлупи по лице в снега, който бързо се обагри в червено около него. След трясъка от изстрела тишината ги обгърна като одеяло. Ричър и Нили стояха неподвижно един до друг, затаили дъх, и се ослушваха. Не се чуваше нищо освен едва доловимият звук от падащи снежинки.

— Как позна? — попита тихо тя.

— Беше пистолетът на Фрьолих — отвърна той. — Откраднали са го от кухнята й. Познах го по драскотините и петната от смазка. Тя държеше пълнителите си в едно чекмедже, заредени може би от пет години.

— Можеше все пак и да гръмне — каза Нили.

— Животът е хазарт — каза той. — От начало до край. Или ти не смяташ така?

Тишината ги обгръщаше отвсякъде. Също и студът. На хиляда километра наоколо имаше само замръзнала пустош, а те стояха на място, задъхани, треперещи, и от прилива на адреналин леко им се виеше свят.

— Колко ще продължи тая загубена служба? — попита той.

— Знам ли? — отвърна Нили. — Четирийсет минути. Час.

— Няма какво да бързаме значи.

Той прегази дълбоката пряспа и намери пистолета си. Двата трупа вече бяха побелели от снега. Той пребърка джобовете им и взе портфейлите и кожените калъфи с полицейските им значки. Избърса острието на ножа си в палтото на мъжа от Бисмарк. Отвори и четирите врати на шевролета, за да навее вътре сняг и да го покрие по-бързо. После двамата се добраха с несигурна крачка до юкона и се качиха вътре. Обърнаха се и хвърлиха последен поглед назад. Снегът трупаше и бързо заличаваше всички следи. След четирийсет и осем часа от труповете и златистия шевролет нямаше да се вижда нищо. После леденият вятър щеше да превърне повърхността на снега в гладка коричка чак до пролетното топене.

Нили подкара бавно колата. Ричър сложи портфейлите на коленете си и заоглежда значките. Джипът занасяше и се накланяше по неравностите и той с усилие успяваше да ги задържи пред очите си.

— Били са полицаи в един окръг в Айдахо — каза той. — Някакъв селски район южно от Бойзи, доколкото знам.

Той прибра значките в джоба си. Отвори портфейла на мъжа от Бисмарк. Беше от кафява кожа, сгъваше се на три. Кожата беше суха и напукана. Вътре имаше мътно найлоново прозорче с полицейска служебна карта. От снимката го гледаше познатото изпито лице.

— Казва се Ричард Уилсън — каза Ричър. — Редови детектив.

В портфейла имаше две кредитни карти и шофьорска книжка от Айдахо. И още: разни хартийки и триста долара в брой. Той разпръсна хартийките по коленете си, а парите мушна в джоба. Отвори портфейла на мъжа от гаража. Черен, имитация на крокодилска кожа, със служебна карта от същия полицейски участък.

— А това е Питър Уилсън — каза Ричър. Погледна шофьорската книжка. — С една година по-малък от брат си.

Питър имаше три кредитни карти и близо двеста долара в брой. Ричър пъхна парите в джоба си и погледна напред. Облаците бяха останали далеч назад; небето на изток беше ясно. Слънцето блестеше право в очите им. Във въздуха високо горе се носеше малка черна точка. Камбанарията на църквата едва се различаваше в далечината, на почти трийсет километра. Юконът неумолимо се друсаше към нея. Черната точка стана по-голяма. Отгоре й се виждаше сивкавата мъглявина на ротора. Изглеждаше като застинала във въздуха. Ричър се подпря с лакти на арматурното табло и се взря нагоре през предното стъкло. В горната си част стъклото имаше опушена ивица. През нея се виждаше, че хеликоптерът се снижава. Ричър вече различаваше формата му — дебела и издута в предната си част. Приличаше на „Найт Хоук“. От хеликоптера също видяха църквата и се понесоха към нея. Машината пореше въздуха като някакво тлъсто насекомо. Отдолу юконът прескачаше гърбиците на терена. Портфейлите се изхлузиха от коленете на Ричър и хартийките се разпиляха по пода. Хеликоптерът вече беше при църквата. Той висеше във въздуха и се извърташе странично към нея.

— Никакви дърводелски инструменти — каза Ричър. — Стикове за голф.

— Моля?

Той вдигна нагоре една от хартийките.

— Разписка от Ю Пи Ес. Въздушна пратка, експрес. Подадена от Минеаполис. Адресирана до Ричард Уилсън, до поискване, в някакъв мотел във Вашингтон. Картонена кутия трийсет на трийсет сантиметра, дълга метър и двайсет. Съдържание: комплект стикове за голф.

Той млъкна. След малко вдигна друга хартийка.

— Има и още нещо — каза той. — Сигурно на Стайвесънт ще му е интересно да го види.

 

 

Хеликоптерът кацна в средата на празното поле. Те спряха колата, излязоха и походиха в кръг на озъбеното зимно слънце, за да се поразкършат. Двигателят започна да изстива и силно пукаше. Ричър нареди полицейските значки, служебните карти и шофьорските книжки на купчинка върху седалката, после замахна и изхвърли празните портфейли далеч в тревата.

— Трябва да се освободим от всичко излишно — каза той. Те избърсаха отпечатъците си от четирите оръжия и ги хвърлиха в четири посоки — на север, юг, запад и изток. Изсипаха резервните патрони от джобовете си и ги замятаха надалеч с шепи. Месинговите гилзи описаха блестящи дъги на слънцето и се пръснаха в тревата. Далекогледът ги последва. Ричър си задържа само шапката и ръкавиците. А също и керамичния нож. Беше се привързал към него.

Когато привършиха, те подкараха колата и без да бързат, подрусвайки се лениво по неравната земя, се прибраха в града. Минаха през съборената гробищна ограда, паркираха до чакащия хеликоптер и слязоха от джипа. От църквата долитаха звуци на орган и пеене на хор. Никакви тълпи. Никакви телевизионни камери и репортери. Сцената беше сдържана и изпълнена с достойнство. На дискретно разстояние беше паркирана патрулна кола на полицията от Каспър. До хеликоптера стоеше пилот от военновъздушните сили с летателен костюм и се оглеждаше внимателно. Може би изобщо не беше пилот. Може би беше от хората на Стайвесънт и летателният костюм бе взет на заем. Може би зад вратата на хеликоптера имаше скрита карабина. Може би „Вайме“ Мк2.

— Добре ли си? — попита Нили.

— Аз винаги съм добре — отвърна Ричър. — А ти?

— И аз.

Те постояха отвън четвърт час, без да могат да определят дали им е студено или топло. Приглушеният орган изпълни дълга траурна мелодия. Настана тишина, после се зачуха множество бавни стъпки, отекващи по прашния дъсчен под. Голямата дъбова врата се отвори и хората тръгнаха навън, към слънчевата светлина. Енорийският свещеник и родителите на Фрьолих застанаха отстрани и всички останали им казваха по нещо на излизане.

След минута-две излезе и Армстронг, следван от Стайвесънт. И двамата бяха с черни палта. Около тях се движеше плътна група от седмина агенти. Армстронг каза нещо на свещеника, после се ръкува със семейство Фрьолих и каза още нещо. След това охраната му го поведе към хеликоптера. Той забеляза Ричър и Нили и се насочи към тях; лицето му изразяваше въпрос.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини — каза Ричър.

Армстронг кимна отсечено.

— Благодаря.

— Моля — отвърна Ричър.

Армстронг се поколеба за миг, после се обърна, без да се ръкува, и закрачи към хеликоптера. Стайвесънт се приближи сам към двамата.

— Щастливо, така ли? — каза той.

Ричър наизвади от джобовете си значките, служебните карти и шофьорските книжки и му ги подаде. Стайвесънт подложи шепи, за да ги поеме.

— Може би по-щастливо, отколкото предполагаш — каза Ричър. — Не бяха от твоите, това поне е сигурно. Полицаи от Айдахо, от някакъв град до Бойзи. Тук са написани адресите им. Сигурен съм, че ще откриеш всичко, което търсиш. Компютъра, принтера, палеца на Андрети в хладилника. Може и още нещо.

Той бръкна в джоба си и извади последната хартийка.

— Това беше в единия от портфейлите. Касова бележка. Миналия петък са купили шест кутии готова храна и шест бутилки минерална вода.

— Е, и? — попита Стайвесънт.

Ричър се усмихна.

— Не вярвам да са пазарували за себе си в тая суматоха. Мисля, че е било за мисис Нендик. Тя вероятно е още жива.

Стайвесънт грабна бележката от ръката му и се затича към хеликоптера.

* * *

На следващата сутрин — понеделник — Ричър и Нили се сбогуваха на летището в Денвър. Ричър прехвърли на нейно име чека с хонорара си, а тя му купи билет първа класа с „Юнайтед Еърлайнс“ до нюйоркското летище Ла Гуардия. Той я изпрати до изхода за нейния полет до Чикаго. Пътниците вече се качваха. Тя мълчеше. Постави чантата си на пода и застана срещу него. Изведнъж се изправи на пръсти и го прегърна — бързо и несръчно, сякаш не съзнаваше точно какво прави. Всичко продължи само миг. После го пусна, вдигна чантата си и се затича по ръкава към самолета. Не се обърна повече.

Той кацна на Ла Гуардия късно вечерта. Взе автобус, после се прехвърли на метрото до Таймс Скуеър и тръгна по Четирийсет и втора улица, докато откри новия клуб на Би Би Кинг. Вътре свиреше блус квартет. Бяха доста добри. Той изчака края на парчето и се върна при разпоредителя.

— Тук нямаше ли миналата седмица една възрастна певица? — попита той. — Гласът й звучи малко като на Дон Пен. Нейният брат й акомпанира на йоника.

Разпоредителят поклати глава.

— Не съм виждал такива — каза той.

Ричър кимна и излезе навън, сред неоновия мрак. На улицата беше студено. Той закрачи на запад към голямата автогара на Порт Оторити, за да вземе автобус, който да го отведе по-далеч оттук.