Лий Чайлд
Покушението (10)

10

Те се постараха да го свестят още там, на място, но безуспешно. Нендик лежеше на кухненския под в някакво странно вцепенение. Беше блед и мокър от пот. Едва дишаше. Пулсът се напипваше трудно. Реагираше на допир и ярка светлина, но нищо повече. След по-малко от час вече бе настанен в охранявана болнична стая на Военномедицинския център „Уолтър Рийд“ с предварителна диагноза душевно разстройство, довело до кататония.

— Казано по-достъпно, парализирал се е от страх — обясни лекарят. — Диагнозата е напълно резонна, макар че като явление се среща предимно сред необразовани, суеверни общности като населението на Хаити или на отделни области в щата Луизиана. В земите на черната магия, тъй да се каже. Пациентът се облива в студена пот, кръвното налягане рязко спада, жертвата изпада в състояние на почти пълно безсъзнание. Това състояние няма нищо общо с обикновената паника, предизвикана от свръхотделяне на адреналин. В случая става дума за неврогенен процес. Сърдечният ритъм се забавя, големите кръвоносни съдове в коремната кухина се изпълват с кръв, отнемайки от нормалното оросяване на мозъка, и повечето волеви функции изключват.

— Какъв вид заплаха може да доведе човешки индивид до такова състояние?

— Такава, в каквато той искрено вярва — отвърна докторът. — Това е ключът към проблема. Жертвата трябва да бъде напълно убедена, че заплахата е реална. Аз предполагам, че похитителите на жена му са описали доста картинно какво смятат да й причинят, ако той проговори. А пък вашето внезапно появяване е предизвикало криза, защото той се е уплашил, че наистина ще се разприказва. Може би действително е искал да си каже всичко, но същевременно е съзнавал, че не може да си го позволи. Не бих желал да размишлявам каква е била заплахата за жена му.

— Ще се оправи ли? — попита Стайвесънт.

— Зависи от състоянието на сърцето му. Ако е предразположен към сърдечни кризи, положението може да се окаже много сериозно. Натоварването на сърцето е огромно.

— Кога най-рано можем да говорим с него?

— Няма да е скоро. По принцип това зависи от него. Най-напред трябва да дойде в съзнание.

— За нас е много важно. Той разполага с изключително ценна информация.

Докторът поклати глава.

— Може да стане до няколко дни. А може и никога.

Те изчакаха още един безкраен безплоден час, през който нищо повече не се случи. Нендик лежеше, изцъклен и неподвижен, заобиколен от равномерно писукащи електронни апарати. Вдишваше и издишваше, но това беше всичко. Накрая те се отказаха и тръгнаха обратно към сградата на тайните служби през смълчания вашингтонски мрак. Насядаха по местата си в залата без прозорци и се опитаха да насочат вниманието си към следващия сериозен проблем.

— Армстронг трябва да бъде в течение — каза Нили. — Тия типове си направиха демонстрацията. Сега вече не им остава друго, освен да преминат по същество.

Стайвесънт поклати глава.

— Ние никога не ги информираме. Такава е несменяемата практика на службите. От сто и една години насам. И аз нямам намерение тепърва да я променям.

— Тогава трябва да ограничим до минимум публичните му изяви — каза Фрьолих.

— В никакъв случай — отсече Стайвесънт. — Ако го направим, все едно да признаем, че са ни победили. Оттук нататък нещата излизат извън нашия контрол. Отстъпим ли веднъж, ще трябва да отстъпваме при всяка следваща заплаха. А това не бива да се допуска. Длъжни сме да го пазим с всички сили. Затова започваме да правим нови планове, още сега. Срещу какво го пазим? Какво знаем дотук?

— Двама мъже са вече убити — напомни Фрьолих.

— Двама мъже и една жена — добави Ричър. — Какво показва статистиката? Че всеки отвлечен заложник може на практика да се брои за мъртъв. В деветдесет и девет на сто от случаите заложниците биват убити.

— Снимките доказват, че е жива — каза Стайвесънт.

— Била е жива, докато тоя нещастник си е спазвал обещанието — възрази Ричър. — Което е станало преди близо две седмици.

— Той продължава да го спазва. Не е проговорил. Така че аз предлагам да не губим надежда.

Ричър не отговори.

— Знаем ли нещо за нея? — попита Нили.

Стайвесънт поклати глава.

— Никога не съм я виждал на живо. Дори не знам как се казва. Та аз едва познавам самия Нендик. За мен той е просто някакъв техник, когото срещам от време на време по коридорите.

Мълчание.

— ФБР трябва да знаят — каза Нили. — Това, което става, вече не се отнася само до Армстронг. Имаме жертва на отвличане, която може да е мъртва или в голяма опасност. Това несъмнено попада под юрисдикцията на Бюрото. А също и на междущатската служба „Убийства“.

Над стаята отново се спусна мълчание. Стайвесънт въздъхна и огледа внимателно лицата на присъстващите — едно по едно, без да бърза.

— Добре — каза той. — Съгласен съм. Нещата отидоха твърде далеч. Те трябва да знаят. Бог ми е свидетел, че не го желая, но ще им кажа. Нека да ни се смеят, ако искат. Ще им поверя цялото разследване.

Мълчание. Никой не продума повече. Не бе останало нищо за казване. При създалите се обстоятелства това беше единственото правилно решение. Да потвърждават очевидността на казаното щеше да прозвучи като подигравка, а да му изказват съчувствие беше неуместно. От съчувствие се нуждаеше може би семейството на Нендик, както и семействата на двамата убити на име Армстронг. Но не и Стайвесънт.

— Междувременно искам цялото ни внимание да е съсредоточено върху Армстронг — каза той. — Повече от това не можем да направим.

— Утре той пак е в Северна Дакота — каза Фрьолих. — Още събрания на открито и спортни игри. На същото място както преди. Което не е особено добре обезопасено. Тръгваме в десет.

— А в четвъртък?

— В четвъртък е Денят на благодарността. Армстронг ще раздава печена пуйка в приют за бездомни тук, в столицата. Ще е открит отвсякъде.

Дълго време никой не продума. Стайвесънт въздъхна тежко и постави ръце с дланите надолу върху полирания плот.

— И така — каза той, — чакам ви тук в седем сутринта. Сигурен съм, че от Бюрото с голяма радост ще ни изпратят човек за връзка.

После той се оттласна от масата, изправи се на крака и тръгна към кабинета си, за да проведе съдбовните телефонни разговори, които щяха завинаги да сложат черна точка в професионалната му кариера.

 

 

— Чувствам се безпомощна — каза Фрьолих. — Бих желала да се намирам в по-активна позиция.

— Не си ли свикнала да играеш в защита? — попита той.

Намираха се в леглото й, в нейната собствена спалня.

Беше по-широко от леглото за гости. Пък и стаята беше по-хубава. И по-тиха, защото се намираше от задната страна на къщата. Таванът изглеждаше гладък, без никакви грапавини. Може би трябваше да го погледне при подходящ ъгъл на светлината, защото в тази стая слънцето грееше привечер, а не сутрин както в неговата. В леглото беше топло. Цялата къща беше топла, като уютен пашкул сред сивата, мразовита вашингтонска нощ.

— Нямам нищо против защитата — каза тя. — Но в ситуация като тази и атаката е защита, не е ли така? Само че ние просто изчакваме, докато обстоятелствата ни притиснат. След което им обръщаме гръб и бягаме. Ние единствено реагираме, не сме достатъчно нападателни, не се опитваме да разнищим ситуацията докрай.

— Имате си собствени следователи — каза той. — Като оня тип, дето само гледал филми.

Тя кимна. Той не видя това, но усети, че главата й се размърда върху рамото му.

— Да. От службата за анализ на охранителната дейност. Странна професия, наистина. По-скоро академична, отколкото практически приложима.

— Ти също можеш да направиш собствено разследване. Опитай няколко следи.

— Какви например?

— Ние сме отново в изходна позиция. Засега знаем, че Нендик се е парализирал от страх и е поддал. Трябва оттук да започнем. На твое място бих се концентрирал върху отпечатъка от палец.

— Не е картотекиран никъде.

— И в картотеките има пропуски. Базите данни непрекъснато се осъвременяват, добавят се нови файлове. Може би си струва да опиташ отново след няколко дни. И разшири периметъра. Пробвай и в други страни. Свържи се с Интерпол.

— Не вярвам тия типове да са чужденци.

— Може да са американци, които пътуват по света. Може да са били арестувани за нещо в Канада или в Европа. Или в Мексико, в Южна Америка.

— Може би… — каза тя.

— Трябва да провериш и дали в миналото някой не е изпращал заплашителни писма, подписани с палец. Дали има прецедент, така да се каже. Претърси базите данни. Откога датират най-ранните архивни файлове?

— От памтивека.

— Добре, тогава си постави условна граница от двайсет години назад. Праисторията не те интересува. Тогава и без това повечето хора са се подписвали с палец.

Тя се усмихна. Той го усети по лекото помръдване на бузата й върху рамото му.

— Защото не са имали азбука — добави той.

Тя не отговори. Беше дълбоко заспала и дишаше бавно, сгушила глава на рамото му. Той се намести леко и с гърба си усети едва забележима вдлъбнатина в матрака. Запита се дали не беше хлътнал още от тежестта на Джо. Известно време полежа неподвижно, после протегна ръка и загаси нощната лампа.

 

 

Сякаш не бяха изминали и две минути, и те отново бяха на линия — изкъпани, пиещи кафе и дъвчещи понички на поредното съвещание, този път с участието на един агент за връзка от ФБР на име Банън. Ричър беше с ватираното си яке от Атлантик Сити и с третия поред от изоставените италиански костюми на брат си, както и с третата му английска бяла риза марка Този & Онзи, сега в съчетание с тъмносиня вратовръзка.

Фрьолих беше с друг черен костюм с прав панталон, идентичен на предишния. Нили си беше с прилепналите по тялото дрехи, които бе носила в неделя вечер. Същите, които така добре очертаваха фигурата й и които бедният Нендик бе пропуснал да оцени по достойнство. Тя сменяше гардероба си със скоростта, с която й позволяваше работният цикъл на хотелската пералня. Стайвесънт беше безупречен както винаги, с един от строгите си костюми на „Брукс Бръдърс“. Може би беше нов, може би този от предишния ден. Всичките му костюми бяха напълно еднакви. Изглеждаше смъртно уморен и Ричър започваше да се тревожи за него. Професионалният опит му показваше, че умората пречи на ефективната работа по същия начин, както и пиянството.

— Ще се наспим в самолета — каза Фрьолих. — Ще кажем на пилота да кара бавно.

Банън беше около четирийсетгодишен, с туидено спортно сако и сивкави панталони от мек плат. Приличаше на ирландец — едър, масивен и безпардонен. От сутрешния студ розовото му иначе лице беше станало мораво. Той беше дружелюбен веселяк, дори лично се бе сетил да донесе кафето и поничките. Като при това ги бе купил от два различни магазина, защото бе търсил най-доброто. Жестът му не бе останал неоценен. Какъв по-добър начин да стопиш леда между две съперничещи си държавни учреждения от това да се изръсиш двайсет долара за кафе и закуска!

— Да няма тайни и в двете посоки — тъкмо казваше той. — Това предлагаме ние. И без взаимни обвинения. Но и без увъртания и шикалкавене. Според мен трябва вече да приемем, че жената на тоя Нендик е мъртва. Ще продължаваме да я издирваме, сякаш е жива, но нека не се заблуждаваме. Вече имаме три трупа. И някои улики, но не много. Предполага се, че Нендик се е срещал с тия типове, както и че те поне веднъж са идвали в къщата му, дори само за да отмъкнат госпожата. Така че за нас в къщата е извършено престъпление и ние още днес ще я минем от горе до долу, като ще споделяме с вас всичко, което открием. Разбира се, ако се свести, Нендик ще ни помага. Но ако допуснем, че това няма да стане скоро, ще действаме от три посоки едновременно. Първо, посланията, които са се получили при вас. Второ, мястото на убийството в Минесота. И трето, мястото на убийството в Колорадо.

— Вашите хора действат ли вече? — попита Фрьолих.

— И на двете места — потвърди Банън. — Според експертите по балистика оръжието в Колорадо е картечен пистолет на фирмата „Хеклер & Кох“, известен като МП5.

— Ние вече стигнахме до същото заключение — обади се Нили. — Най-вероятно е моделът със заглушител, тоест МП5СД6.

Банън кимна.

— Вие бяхте от военната полиция, нали? Значи като оръжие МП5 ви е познат отпреди. Както и на мен. Това са специални оръжия за специални армейски и военизирани части. Полицейски, барети и прочие.

Той млъкна и огледа лицата им, сякаш в думите му имаше някакъв скрит смисъл.

— А в Минесота? — запита Нили.

— Открихме куршума — отвърна Банън. — Претърсихме двора на къщата с метален детектор. Беше се забил двайсет и пет сантиметра в калта. Балистичната експертиза показва изстрел от малко гористо хълмче на около сто, сто и двайсет метра на север. Денивелацията е около двайсет и четири метра.

— Какъв е куршумът? — попита Ричър.

— Стандартен, 7,62 милиметра, на НАТО.

Ричър кимна.

— Проверявахте ли го?

— За какво?

— За външно обгаряне.

Банън кимна.

— Нискозаряден патрон. Слаб метателен заряд.

— Дозвуков боеприпас — каза Ричър. — При този калибър пушката сигурно е била „Вайме“ Мк2, със заглушител.

— Която също е специално оръжие за специални части — каза Банън. — Отряди за борба с тероризма и други подобни.

Банън отново огледа внимателно лицата на присъстващите, сякаш очакваше коментар. Такъв не последва, затова той продължи:

— Знаете ли какво?

— Какво?

— Ако съпоставите списъка на организациите в Съединените щати, които имат на въоръжение модела МП5 на „Хеклер & Кох“, със списъка на организациите, които използват „Вайме“ Мк2, ще видите, че само една организация купува и двете оръжия.

— И коя е тя?

— Тайните служби.

В стаята настана тишина. Никой не се обади повече. В този момент на вратата се почука. Беше дежурният. Той отвори и застана неподвижно в рамката.

— Току-що пристигна пощата — каза той. — Има нещо, което трябва да видите.

 

 

Положиха го върху заседателната маса. Беше познатият кафяв плик с капаче, предварително намазано с лепило, и с метална закопчалка. И със самозалепващ се етикет, отпечатан на принтер. Адресиран до: Брук Армстронг, Сенат на САЩ, Вашингтон. С ясен компютърен шрифт Times New Roman, получер. Банън отвори куфарчето си и извади чифт бели памучни ръкавици. Нахлузи ги на ръцете си — първо дясната, после лявата. Изпъна ги върху пръстите.

— Взех ги от лабораторията — обясни той. — За специални случаи. Не ви препоръчвам да ползвате найлонови. Ще се объркат следите от талка.

Ръкавиците пречеха. Той трябваше да хлъзне плика до ръба на масата, за да го вдигне. Хвана го с една ръка и се заоглежда за нещо, с което да го отвори.

Ричър извади керамичния нож от джоба си и го отвори с рязко щракване. Подаде му го с дръжката напред. Банън го пое и вкара острието под ъгъла на капачето. Прекара ножа от край до край. Острието разряза хартията, сякаш беше въздух. Той върна ножа на Ричър, хвана плика за двата ъгъла и ги притисна към средата, за да се разтвори. Погледна вътре. После го обърна и изтърси нещо на масата.

Беше единичен лист хартия формат А4. Плътна, гланцирана. Когато допря полираната повърхност на масата, листът се плъзна няколко сантиметра, преди да спре. Върху него на два реда, центриран, малко над средата на страницата, беше отпечатан въпрос. От четири думи с познатия шрифт: Хареса ли ви демонстрацията? Само последната дума беше на нов ред. Отделно от другите, тя сякаш придобиваше особено ударение.

Банън обърна плика и провери пощенското клеймо.

— Пак от Лас Вегас — каза той. — Пуснато е в събота. Не са ли твърде нагли? Да ни питат дали ни е харесала демонстрацията им три дни преди да я направят.

— Трябва да тръгваме — каза Фрьолих. — Самолетът излита в десет. Искам Ричър и Нили да пътуват с мен. Те са били вече там. Познават терена.

Стайвесънт вдигна ръка. Ричър не знаеше как да разбира жеста му. Или като Добре, или като Правете каквото знаете, а може би и Не ме занимавайте. Трудно беше да се каже.

— Искам съвещания по два пъти дневно — заяви Банън. — Тук, в тази стая. В седем сутринта и, да кажем, в десет вечерта. Става ли?

— Стига да сме в града — отвърна Фрьолих. Тя стана и се запъти към вратата. Ричър и Нили я последваха. По коридора Ричър я настигна и я хвана за лакътя; на първия ъгъл, вместо да завият вдясно, той я отклони вляво, към кабинета й.

— Потърси в базата данни — прошепна й той.

Тя си погледна часовника.

— Много е бавна…

— Ами сега просто се включи в системата и остави компютъра да си събира информация цял ден.

— Банън няма ли да направи същото?

— Вероятно ще го направи. Но още една проверка няма да ни навреди.

Тя се спря и помисли за миг. После решително закрачи към кабинета си. Включи компютъра. Базата данни на Националния център имаше сложен протокол. Тя зададе личната си парола и в съответното прозорче набра отпечатък от палец.

— Малко по-конкретно — обади се Ричър. — С тия ключови думи ще ти изплюе десет милиона случая, дето ще си ги биеш в главата.

Фрьолих върна курсора назад и написа отпечатък от палец + писмо + документ + подпис.

— Така добре ли е? — попита тя.

— За начало става — отвърна Ричър. — После ще конкретизираме въпроса още, ако се налага.

Фрьолих натисна клавиша „Търси“, твърдият диск зачегърта и прозорчето изчезна от екрана.

— Да вървим — каза тя.

 

 

Превозването на един вицепрезидент, заплашен с убийство, от столицата Вашингтон до славния щат Северна Дакота не е толкова просто начинание, колкото може би изглежда отстрани. За осъществяването му са нужни осем броя автомобили на тайните служби, четири патрулни полицейски коли, общо двайсет агенти, както и един самолет. За организиране на самото събитие на място са нужни още дванайсет агенти, четирийсет местни униформени полицейски служители, четири автомобила на щатската полиция плюс две киноложки единици, както се наричат. За да координира цялата операция, Фрьолих прекара цели четири часа в даване на инструкции и изслушване на рапорти по радиостанцията.

Тя остави личния си събърбан в гаража и се качи на един линкълн с шофьор, за да може да се концентрира изцяло върху задачата. Ричър и Нили пътуваха с нея отзад в лимузината, докато стигнаха до Джорджтаун и паркираха пред къщата на Армстронг. След трийсет минути към тях се присъединиха канонерката — колата с въоръжената охрана — и два събърбана. След още петнайсет минути брониран кадилак спря плътно до бордюра със задната си дясна врата, долепена до отвора на ръкава. Две патрулки на градската полиция със запалени сигнални лампи затвориха улицата между двете преки, пред и зад кортежа. Фаровете на всички коли бяха на дълги светлини. Небето беше оловносиво и преваляваше ситен дъждец. Двигателите на колите работеха, за да захранват отоплението; от ауспусите им струеше белезникав дим, който се стелеше на талази покрай бордюра.

Те седяха и чакаха. Фрьолих се свързваше по радиостанцията последователно с личните бодигардове на Армстронг в къщата, с наземните служби на Военновъздушните сили в базата „Андрюс“, с полицаите в патрулните коли. Изслушваше бюлетина за движението по пътищата от хеликоптера на една специализирана местна радиостанция, който кръжеше непрестанно над града. Навсякъде по основните артерии имаше задръствания заради лошото време. От градската пътна полиция съветваха автомобилистите да заобикалят по околовръстния път. От „Андрюс“ докладваха, че последните технически проверки на самолета са привършили и пилотите са заели места в кабината. От къщата доложиха, че Армстронг е допил сутрешното си кафе.

— Извеждайте го — нареди тя.

Преминаването през брезентовия ръкав се извърши незабелязано за очите на околните, но Фрьолих чуваше всяка стъпка в слушалката си. После лимузината се отдели от бордюра, а единият от двата събърбана я изпревари и се намести между нея и водещата патрулна кола. След нея се нареди канонерката, после линкълнът на Фрьолих и най-отзад — другият събърбан, следван от втората патрулка. Кортежът пое по Уисконсин Авеню през Бетезда, като се движеше в посока, обратна на базата „Андрюс“. Когато се вляха в околовръстния път на Вашингтон обаче, водещата кола сви вдясно и целият кортеж се насочи по заобиколния маршрут към базата. Междувременно Фрьолих се бе свързала чрез сложна система от междинни централи с екипа си в Бисмарк и проверяваше организацията по посрещането. Времето за пристигане беше един часа местно време, така че тя искаше всичко да е готово още преди да са излетели, за да може да подремне в самолета.

Кортежът влезе в базата през северния портал и се насочи направо към пистата. Лимузината на Армстронг спря така, че задната й врата се изравни със стълбичката на самолета на няколко метра разстояние. Машината беше двумоторен „Гълфстрийм“ на ВВС, боядисан в церемониалния син цвят на официалните самолети, превозващи най-висшите държавни служители. Двигателите му вече виеха пронизително и разпръскваха дъжда на вълни по земята. От двата събърбана се изсипаха група агенти, които заеха позиции. Армстронг също слезе от лимузината и пробяга в дъжда няколкото метра, които го деляха от стълбичката. След него се качиха личните му бодигардове, после Фрьолих, следвана от Ричър и Нили. От чакащия наблизо микробус слязоха двама репортери и също се качиха на самолета. Последни бяха тримата агенти от резервния екип. Накрая техници от наземните служби отместиха стълбата и стюардът затвори вратата на самолета.

Отвътре салонът не приличаше по нищо на това, което Ричър бе виждал по филмите за „Еър Форс 1“. По-скоро напомняше автобус за турнета на някоя малко известна рок група — безцветно возило, снабдено с някои дребни удобства, като единственият белег за лукс бяха малко по-качествените тапицерии на седалките. Осем от местата за сядане бяха групирани в две четворки — две по две с малки масички помежду. Наистина, седалките бяха кожени, а масите — от масивно дърво, но в иначе простия интериор изглеждаха някак не на място. Явно разпределението на местата щеше да бъде по старшинство. Всички търпеливо изчакаха на пътеката, докато Армстронг се настани. Той си избра една от седалките откъм левия борд, до прозореца, с гръб към движението. Двамата репортери седнаха срещу него. Може би предварително си бяха уредили интервю по време на полет, за да убият времето. Фрьолих и тримата лични бодигардове заеха другата четворка. Втората тройка агенти и Нили насядаха на първия ред седалки зад пилотската кабина.

За Ричър не остана избор. Единственото свободно място беше на реда на Фрьолих, но от другата страна през пътеката, което означаваше непосредствено до Армстронг.

Той натъпка якето си в багажника над седалката и тихо си седна на мястото. Армстронг се извърна дружелюбно и му кимна, сякаш бяха стари приятели. Репортерите го оглеждаха от глава до пети. Той усещаше погледите им по тялото си. Гледаха най-вече костюма. Сякаш ги чуваше да си казват: Твърде издокаран е, за да се окаже прост агент. Кой ли може да бъде? Личен сътрудник? Политическо назначение? Той закопча колана с такъв невъзмутим жест, сякаш всеки ден пътуваше до новоизбрани вицепрезиденти и това не беше нещо, което си струваше да се отбелязва. Армстронг не направи нищо, за да разсее впечатлението. Просто си седеше спокойно на мястото в очакване на първия въпрос.

Шумът на двигателите се усили и стана още по-пронизителен; машината се насочи към пистата за излитане. Още преди да започне да се издига, всички по седалките, с изключение на четворката около Армстронг, вече спяха дълбоко. Те просто бяха изключили мозъците си, както правят тренираните професионалисти в промеждутъка между два периода на максимално умствено натоварване. Фрьолих отдавна беше свикнала да спи в самолети. Личеше си. Главата й беше наведена настрани, а ръцете й бяха сключени в скута. Изглеждаше добре. Тримата агенти около нея се бяха пльоснали в не дотам грациозни пози на седалките и също спяха. Бяха все едри момчета. С дебели вратове, широки рамене, едри китки. Единият беше протегнал крака си на пътеката. Обувката му сигурно беше 47-и номер. Ричър си каза, че вероятно и Нили спи на седалката зад него. Тя можеше да заспи във всякакво положение. Той си спомняше, че веднъж я бе наблюдавал как спи на едно дърво, по време на неколкодневна операция по проследяване на заподозрян в някаква вила. Напипа копчето отстрани, отпусна леко облегалката си назад и се приготви и той да дремне. Точно в този момент двамата репортери заговориха един през друг. И при това не се интересуваха толкова от Армстронг. А от него.

— Не може ли все пак да получим името на господина, сър? За попълване на картината…

Армстронг поклати глава.

— Боя се, че самоличността му трябва да остане в тайна на настоящия етап.

— Допускаме все пак, че става въпрос за експерт от сферата на националната сигурност.

Армстронг се ухили. Едва ли не им намигна.

— Не мога да ви спра да си допускате каквото си щете.

Репортерите си записаха нещо в бележниците. После насочиха разговора към международните отношения с подчертан акцент върху военните разходи и разпределението на ресурсите за отбрана. Ричър престана да им обръща внимание и се опита да заспи. После пак се разсъни, когато чу да се повтаря въпрос и усети нечий поглед, фиксиран върху себе си. Отвори очи. Единият репортер наистина го гледаше.

— Но вие все пак продължавате да подкрепяте доктрината за превъзхождащата сила — питаше в това време другият.

Армстронг се извърна и побутна Ричър с лакът.

— Ти не искаш ли да вземеш отношение?

Ричър се прозина.

— Аха! — каза той. — Аз продължавам да подкрепям доктрината за превъзхождащата сила. Тук две мнения няма. Подкрепям я, та няма накъде повече. И винаги съм я подкрепял, ви казвам.

Двамата репортери едновременно си записаха нещо, докато Армстронг мъдро кимаше. Ричър си свали облегалката още малко назад и след миг вече спеше дълбоко.

 

 

Когато се събуди, самолетът се спускаше по въздушния коридор към Бисмарк. Всички наоколо бяха будни. Фрьолих тихо говореше на агентите си, явно им даваше последни инструкции. Нили също слушаше внимателно, заедно с тримата мъже на нейната редица. Ричър погледна през прозореца до Армстронг и видя ярко синьо безоблачно небе. Земята на три хиляди метра под тях беше кафеникава и спеше зимен сън. Отгоре се виждаше река Мисури, която си проправяше път от север на юг през безкрайна дантела от сини езера, които проблясваха на слънцето. Под прав ъгъл спрямо реката се виждаше и тясната ивица на магистрала 94, която пресичаше цялата територия на Щатите от Атлантическия до Тихия океан. Двете се пресичаха при тъмното размазано петно, което беше град Бисмарк.

— Местната полиция ще отговаря за отцепването — казваше в този момент Фрьолих. — Четирийсет полицаи, може би и повече, вече са заели позиции. Освен това има и няколко коли на щатската полиция. Нашата задача е да не се отделяме един от друг. Влизаме и почти веднага излизаме. Пристигаме след началото на събитието, а си тръгваме много преди края.

— По малко, че да им се услади — обади се Армстронг, без да се обръща към някого конкретно.

— В шоубизнеса върши работа — каза единият от репортерите.

Самолетът се наклони на една страна, направи стръмен завой и навлезе в плавна глисада. Облегалките се заизправяха нагоре, а коланите се затягаха докрай. Репортерите си прибраха бележниците. Те щяха да чакат в самолета. И двамата бяха специалисти по международните отношения и ни най-малко не се вълнуваха от разни провинциални сбирки на открито. Фрьолих хвърли на Ричър бърз поглед през пътеката и му се усмихна. Но в очите й се четеше тревога.

Самолетът допря меко пистата и продължи по нея до една отбивка, където ги очакваше кортеж от пет коли. Отпред и отзад имаше по една патрулна кола на щатската полиция, а в средата — три абсолютно еднакви черни линкълна.

Няколко техници от наземните служби чакаха до подвижната стълба. Армстронг щеше да пътува с личната си охрана в средната кола. Резервната охрана се настани в задната, а Фрьолих с Ричър и Нили — в предната. Температурата на въздуха беше под нулата, но слънцето грееше ослепително.

— Вие двамата сте на свободен режим — каза Фрьолих. — Сами си намерете какво да вършите.

По шосетата нямаше движение. Сякаш цялата околност беше опустяла. След кратко пътуване по гладкото бетонно шосе Ричър забеляза в далечината познатата камбанария и кварталчето от ниски къщи наоколо. От двете страни на шосето плътно една зад друга бяха паркирани коли чак до временната полицейска бариера на стотина метра от портала на общинския парк. Кортежът премина покрай бариерата и се насочи към паркинга. Оградата на парка, в средата на който се намираше църковният двор, беше украсена с драперии в цветовете на националния флаг. Вътре вече се беше събрало значително множество, може би около триста души. Над всичко това се извисяваше камбанарията на църквата — солидна, квадратна, ослепително бяла на зимното слънце.

— Надявам се, че поне този път са я претърсили като хората — каза Фрьолих.

Петте коли навлязоха в чакъления участък, завиха и спряха. Първи излязоха тримата агенти от резервния екип. Те се разгънаха във ветрило пред колата на Армстронг, като внимателно оглеждаха лицата в тълпата, докато местният полицейски началник рапортува на Фрьолих по радиостанцията, че периметърът е обезопасен. Тя прие рапорта и веднага го предаде на командира на резервния екип. Той потвърди и незабавно пристъпи към колата на Армстронг, отвори вратата и церемониално се дръпна встрани. Ричър беше впечатлен. Всичко беше като някакъв балет, продължил точно пет секунди, без видимо бързане и нервна припряност, но за това време бе установена двустранна радиовръзка между всички участници и беше получено визуално потвърждение за обезопасеност на терена. Наистина екипът на Фрьолих работеше като добре смазан механизъм.

Армстронг слезе от лимузината си на студа. Още със своето появяване вече перфектно бе докарал на лицето си стеснителната усмивка на скромния човек, залят от вниманието на своите съграждани. С протегната напред десница се запъти да се здрависа със своя приемник, който го очакваше начело на кордона от посрещани.

Беше гологлав. Личните му бодигардове сключиха такъв плътен обръч около него, че почти го блъскаха с телата си. Резервният екип също зае позиции, като двамата най-високи агенти гледаха постоянно да са между него и камбанарията. Лицата им бяха напълно безизразни. Палтата им бяха разкопчани, а очите им шареха непрекъснато във всички посоки.

— Тая проклета камбанария е като същинско картечно гнездо — просъска Фрьолих.

— Трябва да направим още един оглед отвътре — каза Ричър. — Лично ние двамата, за да сме спокойни. Кажи на хората си да го водят в посока, обратна на часовниковата стрелка, докато се върнем.

— Но така ще се приближат до камбанарията — възрази Фрьолих.

— Колкото по-близо, толкова по-добре. Ъгълът на стрелба става прекалено стръмен. Помещението с камбаните има дървени капаци с летви, наклонени под постоянен ъгъл спрямо хоризонта. По този начин в основите на камбанарията се образува сляпо петно с радиус около дванайсет метра. Там ще е в безопасност.

Фрьолих вдигна ръка до устата си и каза нещо на командира на охраната.

След секунда агентите около Армстронг завиха надясно и го поведоха в широк полукръг обратно на часовника. Новият сенатор забърза след тях. Тълпата се люшна и също ги последва.

— Сега ми намери човека, който държи ключовете от църквата — каза Ричър.

Фрьолих се обади по радиостанцията на шефа на градската полиция. Изслуша отговора му и каза:

— Клисарят ще бъде тук след пет минути.

Те излязоха от лимузината и поеха по чакълената алея към портата на църковния двор. Денят беше мразовит. Главата на Армстронг се виждаше сред морето от хора. Слънцето блестеше през косата му. Той се намираше на осем-десет метра от основата на камбанарията, извън обсега на евентуалния убиец. Новият сенатор беше неотлъчно до него. Шестима агенти образуваха плътен кордон около тях. Тълпата се опитваше да не изостава, променяше непрестанно формата си, издуваше се или се източваше като някакъв жив организъм от тъмни палта, дамски шапки, шалове, слънчеви очила. Тревата под краката им беше кафява, попарена от сланите.

Внезапно Фрьолих замръзна на място. Закри ухото си с една ръка. Вдигна другата с микрофона към устата си.

— Не се отдалечавайте от църквата — нареди тя.

После свали ръце надолу и разкопча палтото си. Разхлаби кобура с пистолета.

— Току-що ми се обадиха от щатската полиция, която извършва отцепването. Забелязали някакъв тип, който се движел пеша.

— Къде? — попита Ричър.

— Наоколо, в квартала.

— Описание?

— Няма.

— Колко полицаи са разставени наоколо?

— Над четирийсет, по целия периметър.

— Да се обърнат всички с лице навън. С гръб към тълпата. Да наблюдават близката околност.

Фрьолих се обади на началника им по радиостанцията и даде съответните нареждания. Погледът й опипваше внимателно терена.

— Оставям ви засега — каза тя.

Ричър се обърна към Нили.

— Огледай улиците — каза той. — Всички възможни пробиви, които бяхме набелязали предишния път.

Нили кимна и с бързи крачки тръгна към портала.

— В отцепването има пробиви? — запита Фрьолих.

— Като решето.

Фрьолих вдигна ръка към устата си.

— Веднага плътно до стената на църквата! — изкомандва тя. — Покритие от три страни. Шофьорите на колите, готови. Изпълнявай!

Тя изслуша отговора и кимна. Армстронг се приближаваше към камбанарията от срещуположната страна, в момента беше извън полезрението им, на около трийсетина метра от тях.

— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще огледам църквата отвътре.

Фрьолих отново вдигна ръка.

— Задръжте го там. Веднага идвам.

Без повече приказки тя се насочи към поляната. Ричър остана сам до църковната порта. Той прекрачи в дворчето и се насочи към сградата. Зачака до масивната дъбова врата. Беше огромна, тежка, резбована, може би десет сантиметра на дебелина. С черни металически панти, обкована с дебели гвоздеи с грамадни глави, също боядисани в черно. Точно над вратата, на двайсет метра отвесно във въздуха, се издигаше камбанарията. На върха й имаше ветропоказател на метален прът и знаме. Ветропоказателят не помръдваше. Знамето висеше безжизнено. Въздухът беше абсолютно неподвижен. Студен и плътен, без полъх на ветрец. Идеален въздух, който се обвива мазно около летящия куршум и го носи като гальовна човешка длан по целия му път към целта.

След минута по чакъла се чу шум от стъпки и пред Ричър застана дребно човече с черно расо, което му стигаше до петите. Върху столата си беше наметнал кашмирено палто, а на главата си имаше кожена ушанка, завързана под брадата. Златни очила с дебели стъкла довършваха портрета. В ръката си клисарят стискаше огромна телена халка с един-единствен гигантски железен ключ. Беше толкова грамаден, че приличаше на реквизит от стара кинокомедия за средновековни тъмници. Той подаде ключа и Ричър го пое.

— Това е оригиналният ключ. От хиляда осемстотин и седемдесета.

— Не се бойте, ще ви го върна — каза Ричър. — А сега ме изчакайте на поляната.

— Мога да ви чакам и тук…

— По-добре на поляната — повтори Ричър.

Клисарят имаше широко отворени очи, които изглеждаха още по-големи през дебелите стъкла. Той се обърна и се затътри по алеята, от която беше дошъл. Ричър остана до вратата с огромния стар ключ в ръка. Пристъпи и вкара ключа в ключалката. Завъртя го. Нищо не се случи. Ключът не се помръдна. Той натисна с всичка сила. Пак нищо. Ключът беше като заварен за ключалката. Той опита бравата. Вратата се отвори. Изобщо не беше заключена.

Тежката дъбова врата се открехна на около една педя с жално скърцане на ръждясалите панти, което му се бе сторило много по-гръмко в пет часа онази сутрин. Сега глъчката на неколкостотин души до голяма степен го заглушаваше.

Ричър натисна вратата и я отвори докрай. Поспря се за миг и тихо пристъпи в полутъмното помещение. Сградата беше с проста дървена конструкция и сводест покрив. Стените отвътре бяха боядисани в слонова кост, но боята беше избеляла и напукана. Пейките за богомолци бяха протрити и излъскани от седене. Прозорците бяха с цветни витражи.

В края на кораба се намираше олтарът с издигнат амвон за проповедника. Отвъд амвона няколко врати водеха към служебните помещения в дъното на църквата. Като че ли им викаха ризници. Ричър не беше сигурен; не познаваше добре терминологията.

Той затвори плътно вратата и я заключи отвътре. Скри ключа в една дървена ракла, пълна с молитвеници. Пристъпи безшумно няколко крачки по централната пътека, спря се и се заслуша. Не се чуваше никакъв звук. Във въздуха се носеше застояла миризма на зима, старо дърво, прашни завеси и восък от свещи. Той продължи напред и провери една по една малките стаички зад олтара. Бяха три. Съвсем тесни, с дъсчен под. И празни, ако не се смятат купчините книги и църковни одежди, разхвърляни по пода.

Крадешком се върна до изхода. През вътрешната врата влезе в основата на камбанарията. Празно квадратно помещение с три въжета за камбаните, които висяха в средата. Към краищата на въжетата имаше пришити еднометрови избелели ръкави с бродерии, за да не се нараняват ръцете на клисаря от грубия коноп. По стените на помещението, спираловидно нагоре в мрака, се виеше дървено стълбище. Той се заслуша. Нищо. Заизкачва се безшумно нагоре. След три завоя стигна до тясна платформа покрай една от стените, от която право нагоре се изкачваше проста дървена стълба, закрепена с метални болтове за вътрешната страна на стената. Стълбата извеждаше до дървен капак в тавана, на около шест метра над главата му. Таванът беше от плътни дъски с три кръгли двайсет и пет сантиметрови дупки за въжетата. Ако горе имаше някой, той можеше да подслушва и наблюдава през тях какво става под него. Ричър знаеше това от опит. Само преди няколко дни той се бе крил в помещението с камбаните, докато кучетата душеха и нервно пристъпваха отдолу.

В подножието на стълбата той спря и отново се ослуша. Като се стараеше да не издава звук, извади керамичния нож от джоба на якето си, после свали якето и сакото на костюма и ги пусна безшумно на платформата. Първото стъпало изскърца силно под крака му и той веднага пренесе тежестта си върху следващото. То също изскърца.

Ричър спря. Пусна едната си ръка и погледна дланта си. Черен пипер. Същият черен пипер, който беше посипал върху стъпалата преди пет дни, беше още по тях. Като че ли малко размазан — може би от собствените му стъпки, докато бе слизал, или от обувките на полицаите, които бяха претърсвали камбанарията след него. Или от някой друг? Той спря. После се изкачи още едно стъпало нагоре. Стълбата отново изскърца.

Ричър се закова на място. Оценка на обстановката. Намираше се върху скърцаща стълба на пет и половина метра под капака на таванско помещение. При това невъоръжен, ако не се смята едно джобно ножче с осемсантиметрово острие. Пое си дъх. Отвори ножчето и го стисна между зъбите си. Протегна ръце и се хвана за надлъжните греди на стълбата, колкото можеше да стигне по-нагоре. После с рязко движение се изхвърли като пружина към тавана. Останалите пет метра до капака преодоля за три-четири секунди. Когато стигна най-горното стъпало, той се закрепи с един крак и една ръка на стълбата и протегна тяло в откритото пространство. С пръсти, опрени в тавана, се опита по евентуалното помръдване на дъските да разбере дали над главата му има някой. Дъските бяха неподвижни. Горе нямаше никой.

Със свободната си ръка той повдигна капака на два пръста от пода и после го пусна да се затвори от тежестта си. Пак опипа дъските. Никакво движение. Никакво помръдване, никакви вибрации. Изчака трийсет секунди. Отново нищо. Тогава се пресегна, отметна капака рязко нагоре и с един скок се намери в помещението с камбаните.

Те си висяха безмълвно на местата. Три на брой, всяка с отделно въже, преметнато през голямо дървено колело на оста й. Бяха сравнително малки, черни, излети от чугун. Нямаха нищо общо с величествените бронзови шедьоври, които красяха катедралите на стара Европа. Най-обикновени, неугледни селски камбани, в тон с най-обикновената история на тази глуха провинция. През процепите на капаците струеше слънчева светлина и хвърляше бели напречни ивици върху метала. Ако не се смятаха камбаните, помещението беше съвсем празно. Всичко изглеждаше, както го бе оставил преди пет дни.

Но не съвсем.

Гладката повърхност на праха по пода беше нарушена. Имаше необясними следи. От обувки, колене и лакти. Които определено не бяха неговите отпреди пет дни. Нямаше никакво съмнение. И освен това във въздуха, на границата между сетивата и подсъзнанието, се долавяше лека миризма. На смес от човешка пот и нервно очакване, от оръжейна смазка, полирана стомана и нови месингови гилзи. Той се извърна встрани и миризмата вече я нямаше, сякаш не е била. Застана замислен до металните камбани, дори ги докосна с върховете на пръстите си, като да ги молеше да споделят с него своята тайна.

През капаците нахлуваха шумове и ивици слънчева светлина. Той чуваше гласовете на хората, скупчени в основата на камбанарията, на двайсет метра под него. Пристъпи към прозореца и надникна през процепите. Капаците бяха от плоски дървени летви, наклонени под около трийсет градуса надолу. През тях се виждаха само задните редици на тълпата. В огромната си част тя беше извън ъгъла му на зрение. Виждаха се и полицаите, които охраняваха периметъра около поляната — на трийсетина метра един от друг, с гръб към него и с лице към оградата. Виждаше се и сградата на училището, а също и колите от кортежа, които търпеливо чакаха със запалени двигатели на паркинга до портала. От ауспусите им се стелеше бяла пара. Виждаха се и околните къщи. Виждаха се много неща. Мястото беше добро за стрелба. Ъгълът беше малко ограничен, но пък на стрелеца му трябва само един миг.

Той погледна нагоре. Над главата му имаше още един капак, към който водеше друга стълба. Покрай стълбата минаваха дебелите медни кабели на гръмоотвода. Бяха зеленясали от годините и влагата. При предишното си идване той не бе обърнал внимание на тази стълба. Мисълта да прекара осем часа на открито в студа му се бе сторила прекалена. Явно стълбата и капакът се използваха за излизане на покрива при смяна на знамето. Ветропоказателят и гръмоотводът като нищо си бяха горе от годината на построяване –1870, — но знамето със сигурност не беше. Най-малкото, защото оттогава към Съюза се бяха прибавили доста нови звезди.

Той отново захапа ножа със зъби и се закатери по стълбата. Беше висока три метра и половина. Дървото скърцаше и се огъваше под тежестта му. Той стигна до половината и спря. Ръцете му бяха върху страничните греди. Лицето му беше на нивото на най-горните стъпала. Те бяха много стари и покрити с прах. Освен на отделни места, където прахът беше идеално избърсан. Има два начина за изкачване по стълба. Или се държиш за страничните греди, или се хващаш отгоре за всяко стъпало. При втория начин на всяко второ стъпало би трябвало да остава следа от лявата, а на останалите — от дясната ти ръка. Той изви шия и погледна надолу, към стъпалата, които вече бе изкачил. После нагоре — към тези, които му оставаха. По всички се забелязваха точно такива следи — някой се бе хващал отгоре ту с лявата, ту с дясната ръка. Някой се бе качвал тук преди него. Неотдавна. Преди ден-два. Или преди час-два. Може би клисарят, за да закачи изпрано знаме. А може би не.

Той застина неподвижен на стълбата. През щорите до него достигаше възбуденото дърдорене на тълпата. Вече беше над нивото на камбаните. Леярят беше изписал инициалите си с неравни букви от разтопен калай върху горните им части, където тялото на камбаната изтънява. Някой си А. Х. Б.

Той се протегна нагоре. Допря върховете на пръстите си до тавана. Но този път таванът над главата му беше от яки дъбови греди, най-вероятно облицовани с олово отвън. Масивни като камък. Някой горе можеше да скача и да танцува върху тях, и пак нямаше да се усети. Той изкачи още две стъпала. Вече не можеше да стои изправен, затова се приведе напред, приклекна и изкачи последното стъпало. Сега капакът лежеше върху плещите му. Можеше да се предполага, че ще е много тежък. Като нищо беше дебел колкото покрива, вероятно също отвън с оловна облицовка, издадена встрани като на капандура, за да не пропуска дъжд. Той се обърна и потърси с поглед пантите. Бяха железни. Леко ръждясали. Сигурно заяждаха.

Без да изпуска от зъбите си ножа, който вече беше влажен от дъха му, той си пое дълбоко въздух и с мощен тласък на раменете и бедрата си отхвърли капака нагоре. Капакът падна с трясък, а Ричър с един скок се намери на покрива, под ослепителната слънчева светлина. Грабна ножа от зъбите си и се претърколи, охлузвайки лице в грубата повърхност. Покривът наистина беше облицован отвън с оловни плочи, потъмнели и поочукани след сто и трийсет зими на природните стихии. Той изправи тялото си нагоре и се извъртя в пълен кръг на колене.

Нямаше никой.

Покривът беше оформен като плитка тераса, открита отгоре, с плътен парапет, висок около деветдесет сантиметра.

Подът беше издигнат в средата като основа за ветропоказателя, гръмоотвода и пилона на знамето. Отблизо и трите пръта изглеждаха огромни. Оловната изолация бе поставяна на дебели листове, оформени на място и запоени с калай по шевовете. В четирите ъгъла имаше улуци за дъждовната вода.

Ричър запълзя на четири крака по ръба. Не искаше да се изправя. Боеше се, че някой от агентите долу може да го забележи и преди да е разбрал какво става, да му тегли куршума. Подаде леко глава над парапета. Потрепери от студа. Армстронг беше в подножието на кулата, на около двайсет метра под мястото, където се намираше той. Новият сенатор стоеше неотлъчно до него. Шестимата агенти бяха сключили идеален кръг около тях. Изведнъж с периферното си зрение забеляза раздвижване в далечината. Неколцина полицаи тичаха през поляната към някаква точка близо до отдалечения ъгъл на заграденото пространство. Гледаха нещо на земята, после един по един се извъртаха и говореха в портативните си предаватели. Той отново погледна надолу и забеляза Фрьолих, която си пробиваше със сила път през тълпата. Показалецът й беше долепен за слушалката в ухото. Тя вече тичаше право към полицаите.

Той пропълзя обратно и през отворения капак на покрива се промуши в помещението с камбаните. Затръшна капака зад себе си и слезе по стълбата. После през следващия капак и по следващата стълба. Вдигна якето и сакото си и тичешком се спусна по витото стълбище. Мина покрай въжетата на камбаните и през вътрешната врата премина от камбанарията в основното помещение на църквата.

Тежката дъбова врата зееше широко отворена.

Капакът на раклата с молитвеници също.

Ключът беше в бравата на вратата, от вътрешната страна.

Ричър пристъпи към вратата и се спря на един метър от нея. Заслуша се. Изчака малко. После тичешком изхвръкна навън, спря се на около два метра от вратата и рязко се обърна. Никой не го чакаше в засада. Наоколо не се виждаше жива душа. Пространството от тази страна на църквата беше съвсем пусто. До него достигаха шумовете от поляната. Той си облече якето и се запъти натам. Видя някакъв мъж, който тичаше към него по чакълената алея — забързан, устремен към някаква цел. Беше с дълга кафява дреха от плътна материя, нещо средно между палто и шлифер. Пешовете му се вееха зад него. Отдолу беше по туидено сако и вълнен панталон. С тежки обувки на краката. Ръката му беше вдигната като за поздрав. В нея блестеше златна полицейска значка. Може би беше сам началникът на полицията на Бисмарк.

— Обезопасена ли е кулата? — изкрещя той, като наближи на шест-седем метра.

— Празна е — извика в отговор Ричър. — Какво става?

Полицаят спря като закован на място, превит на две, с ръце върху коленете. Останал беше без дъх.

— И аз не знам още — отвърна той. — Голяма бъркотия.

После погледна през рамото на Ричър и видя отворената врата на църквата.

— По дяволите, защо не заключи? — извика той. — Не можеш да оставяш вратата отворена!

Докато полицаят тичаше към църквата, Ричър хукна в обратна посока. На алеята в църковния двор едва не се сблъска с Нили, която идваше тичешком откъм поляната.

— Какво има? — изкрещя той.

— Случи се най-сетне! — отвърна тя.

Двамата се втурнаха заедно към поляната. Когато минаха портата, видяха Фрьолих, която се движеше бързо по посока към колите. Те се насочиха към нея и я пресрещнаха.

— В основата на оградата са намерили пушка — извика тя.

— Някой е влизал в църквата — отвърна Ричър. Той едва си поемаше дъх. — Бил е в камбанарията! Може би е стигнал до покрива. Вероятно е още наблизо.

Фрьолих го погледна в очите; няколко мига тя остана напълно неподвижна. После вдигна ръка към устата си и заговори припряно в микрофона:

— Всички готови за евакуация! — нареди тя. — На три!

Гласът й беше напълно спокоен.

— Всички по колите! На три главната кола и канонерката при обекта!

Тя млъкна, колкото да си поеме дъх.

— Готови! Едно, две, три, евакуация! Изпълнявай евакуация!

При тази команда почти едновременно се случиха две неща. Най-напред откъм кортежа се чу рев на двигатели и всички коли сякаш оживяха. Първата патрулна кола подскочи напред, втората с рязък писък на гуми се обърна назад и прегради пътя, а предните две лимузини направиха остър завой и през чакъла се понесоха право към поляната. Успоредно с това личните бодигардове на Армстронг се хвърлиха върху него, като го събориха на земята и буквално го затрупаха с телата си. Един от агентите го хвана за главата, другите двама за лактите, агентите от резервния екип вдигнаха краката му, като едновременно с това прикриваха главата с месестите си едри ръце. В това състояние те го повлякоха като пакет през тълпата. Отстрани сцената приличаше на атака в американския футбол — безупречно съчетание на мощ, скорост и координация. Тълпата се разпръсна готически, за да отвори път на автомобилите, които с подскоци се носеха през поляната, и агентите, които тичаха от другата страна да ги пресрещнат. Колите заковаха на място, личните бодигардове на Армстронг го натъпкаха в първата лимузина, а самите те се качиха във втората.

Двете лимузини потеглиха с яростно боксуване на гумите; като се занасяха по тревата и пръскаха кал, те извиха остро назад и последваха водещата патрулна кола, която с включени сигнални светлини и пронизителен вой на сирената вече пълзеше по асфалтовата алея. Трите автомобила рязко ускориха и профучаха през портала, докато третата лимузина летеше към Фрьолих.

— Можем да ги хванем тия гадове! — каза й Ричър. — Сега е моментът. Те са още наоколо!

Тя не отговори. Само сграбчи Ричър и Нили за ръцете и ги повлече към чакащата лимузина. Двигателят изрева и тежкото возило последва останалата част от кортежа. Втората патрулна кола завършваше процесията. Двайсет секунди след първоначалната команда за евакуация кортежът вече се отдалечаваше от опасната зона със сто и двайсет километра в час, с надути сирени, запалени фарове и всички останали възможни светлини.

Фрьолих седеше неподвижно, потънала в меката седалка.

— Е? — каза тя. — Какво ви разправям аз? Не сме достатъчно активни. Случи се нещо, и ние просто се ометохме.