Лий Чайлд
Покушението (17)

17

Те се скараха още отвън, на улицата в Джорджтаун.

— Ти какво, за личната ми безопасност ли се притесняваш? — запита Нили. — Няма нужда. Нищо няма да ми стане. Аз мога да се погрижа за себе си. Мога сама да взимам решения.

— Не се притеснявам за безопасността ти — каза Ричър.

— А за какво тогава? За способностите ми? Че аз съм сто пъти по-добра от теб.

— Знам, че си.

— Ами какъв ти е проблемът тогава?

— Че имаш какво да губиш. Лиценза си например.

Нили не отговори.

— Ти имаш лиценз, нали така? За упражняване на професията. Имаш офис, служебен адрес, търговска регистрация. Докато аз нямам нищо такова и като си свърша работата, просто ще изчезна. А ти не можеш просто да изчезнеш.

— Смяташ, че ще ни хванат ли?

— Аз бих могъл да рискувам. Ти не.

— Ако не ни хванат, няма никакъв риск.

Сега беше ред на Ричър да не отговори.

— Забрави ли какво каза на Банън? — настоя тя. — Докато лежа в засада и чакам ония да ми паднат на мушката, усещам как тръпки ми лазят отзад по гръбнака. Ричър, ти имаш нужда от някой да ти пази гърба.

— Тази кауза не е твоя.

— А откога пък стана твоя? Откакто някаква жена, дето брат ти я е чупил навремето, загина при изпълнение на служебния си дълг? Не ми звучи много убедително.

Ричър не отговори.

— Добре, нека бъде твоя кауза — продължи Нили. — Разбирам те. Но каквито и бръмбари да са ти влезли в главата, за да стане твоя кауза, аз имам същите бръмбари в моята глава. Следователно каузата ти е и моя. А дори и бръмбарите в главите ни да не са точно същите, ако аз имах проблем, ти нямаше ли да ми помогнеш?

— Щях да ти помогна, ако ме беше помолила.

— Значи сме квит.

— Само дето аз не съм те молил.

— Още не си. Но рано или късно ще ме помолиш. От тук до Уайоминг са повече от три хиляди километра, а ти дори нямаш кредитна карта, за да си купиш билет за самолета, докато аз имам. Единственото ти оръжие е едно джобно ножче с осемсантиметрово острие, а аз познавам един човек в Денвър, който ще ни продаде каквато железария си поискаме, докато ти май не познаваш такъв. В Денвър аз мога да наема кола за остатъка от пътя, докато ти явно не можеш.

Те продължиха да крачат успоредно още двайсетина-трийсет метра.

— Е, добре — каза Ричър. — Сега те моля.

— Дрехите ще купим от Денвър — каза тя. — Знам някои подходящи местенца.

* * *

Двамата пристигнаха на летището в Денвър малко преди три часа следобед местно време. Високите плата наоколо се очертаваха на ниското следобедно слънце, жълто-кафяви и сякаш задрямали. Въздухът беше рядък и убийствено студен. Още не беше паднал първият сняг, но зимата се усещаше. Големите снегорини бяха строени и готови за действие. От двете страни на пистата бяха издигнати подвижни огради срещу навяване на сняг. Фирмите за коли под наем бяха изпратили обикновените си модели с четири врати на юг, а на тяхно място бяха доставили чисто нови всъдеходни джипове. Нили отиде при гишето на „Ейвис“ и поръча един Джи Ем Си „Юкон“. После взеха летищния микробус до паркинга, за да си го получат. Беше черен, лъскав и приличаше на събърбана на Фрьолих, само че с половин метър по-къс.

Качиха се на юкона и потеглиха към града, който им се стори безкрайно далеч от летището. Разстоянията им се виждаха огромни, а пространствата необятни, макар Вашингтон да не е най-гъсто населеният град на Източното крайбрежие. Паркираха колата в един подземен гараж в центъра и извървяха три преки до магазина, за който Нили бе споменала. Магазинът продаваше всевъзможна екипировка за работа на открито при всякакви атмосферни условия — от снегоходки и компаси до някаква цинкова паста, която се намазва на носа против слънчево изгаряне. Те си купиха специален далекоглед за орнитолози и туристическа карта на Централен Уайоминг в най-големия възможен мащаб. После пристъпиха към щандовете за дрехи. Там бяха изложени всякакъв вид топли якета и грейки, с които човек да се чувства еднакво комфортно на излет в Скалистите планини и на главната улица на голям град. Нили си избра дебело подплатен планинарски екип в зеленикаво и кафяво. Ричър си хареса комплект ватирани дрехи, на вид подобни на купените от Атлантик Сити, но с поне два пъти по-високо качество и на двойна цена. Този път не пропусна да прибави шапка и ръкавици. Преоблече се в пробната, след което натъпка единствения оцелял костюм на Джо в кофата за боклук.

Нили се поспря до един уличен телефон, колкото да проведе кратък разговор. После се върнаха в подземния гараж, качиха се в юкона и тя подкара към не дотам привлекателните квартали на града. Във въздуха се носеше силна миризма на храна за кучета.

— Наблизо има фабрика за кучешки храни — каза тя.

— Сериозно? — отвърна Ричър.

През една тясна улица се озоваха в някаква промишлена зона и закриволичиха през истински лабиринт от ниски метални бараки — магазинчета за линолеум, работилници за спирачки и накладки. Ярки табели рекламираха комплекти от четири зимни гуми за общо деветдесет и девет долара или регулиране на предницата за двайсет. На един ъгъл имаше дълга ниска работилница, отделена от останалите сгради с двор от около един декар, покрит с напукан асфалт. Върху затворената метална гаражна врата беше написано на ръка с разкривени букви: Еди Браун Инженеринг.

— Това ли е твоят човек? — запита Ричър.

Нили кимна.

— Какво точно търсим?

Ричър вдигна рамене.

— Няма какво толкова да му мислим. По една дълга и една къса цев на човек, по малко муниции, и стига толкова.

Нили спря колата пред затворената врата и натисна клаксона. На служебния вход отстрани се появи мъжка фигура и направи няколко крачки към тях, преди да разпознае Нили на волана. Мъжът беше едър и широкоплещест, с дебел врат и късо подстригана русолява коса. Изражението на лицето му беше приветливо, но огромните му лапи с дебели китки не подтикваха към фриволности. Той им махна и влезе вътре, след което голямата врата започна бавно да се вдига нагоре. Нили вкара юкона и вратата веднага се затвори след тях.

Отвътре халето изглеждаше доста добре оборудвано, ако не се смяташе това, че беше два пъти по-малко, отколкото отвън. Циментовият под беше оплескан с машинно масло, тук-там имаше стругове и други металорежещи машини, както и купища ламарина и снопове винкелно желязо. Задната стена обаче беше поне с три метра по-близо до вратата, отколкото би могло да се предположи от външните размери на бараката. Очевидно беше, че в оставащото пространство има доста обширно скрито помещение.

— Това е Еди Браун — каза Нили.

— Което не е истинското ми име — добави едрият мъжага.

Той се наведе и дръпна някаква метална пръчка, която се подаваше от купчината железа на пода. Оказа се, че всички те са заварени в обща маса, която на свой ред е заварена за металната стена, представляваща дъното на помещението. Цялата конструкция се завъртя безшумно на добре смазаните си панти като огромна врата. Човекът, който се представяше като Еди Браун, ги поведе напред и след няколко крачки се озоваха в един напълно различен свят.

Скритото помещение беше стерилно като болнична стая. Беше боядисано в бяло, а стените от три страни бяха покрити със стелажи и метални шкафове. Шкафовете бяха пълни с всевъзможни марки и системи пистолети — някои в кутии, други голи, докато стелажите бяха отрупани с дълги и къси карабини, гладкоцевни пушки, автомати и картечници. Десетки метри витрини и стелажи, претъпкани с оръжия, всички подредени успоредно като за изложба. В помещението се носеше остра миризма на оръжейна смазка. Четвъртата стена наподобяваше библиотека, но вместо книги по лавиците имаше кутии с боеприпаси за всички калибри и оръжейни системи. Ричър сякаш усети мириса на лъскав месинг, чисто нов картон и невидими следи от барут.

— Силно съм впечатлен — каза той.

— Взимайте каквото ви трябва — каза Еди Браун.

— Докъде могат да бъдат проследени серийните номера?

— До австрийската армия — отвърна оня. — После следите някак си се размиват.

Десет минути по-късно Нили и Ричър бяха отново на път с юкона. Якето на Ричър беше внимателно разстлано върху пода на багажното отделение, а под него се криеха два деветмилиметрови „Щаер“ ГБ, един „Хеклер & Кох“ МП5 без заглушител и една 5,56-милиметрова автоматична карабина М–16, както и по кутия с двеста патрона за всяка цев.

 

 

Пресякоха границата с Уайоминг по мръкнало, като се движеха по междущатска магистрала 25. При град Шайен се вляха в шосе 80 и поеха най-напред на запад, а при Ларами свиха на север. До градеца на име Грейс оставаха още пет часа път, защото той се падаше доста след Каспър. На картата се виждаше, че градът е разположен по средата на една абсолютно пуста равнина между високите планини на запад и безкрайните северноамерикански прерии на изток.

— Ще пренощуваме в Медисин Боу — каза Ричър. — Изглежда приятно местенце. Ще се постараем да стигнем в Грейс призори.

 

 

Селището Медисин Боу не изглеждаше чак кой знае колко приятно в тъмното, но на около три километра по-нататък имаше мотел със свободни стаи. Нили плати с картата си и после отидоха да вечерят в една бирария на километър и половина в другата посока, където сервираха тристаграмови телешки стекове на цената на една безалкохолна напитка във Вашингтон. По едно време ресторантът почна да се изпразва; те схванаха намека и тръгнаха към мотела. Ричър остави якето си върху оръжията в багажника, за да ги предпази от любопитни погледи. Още на паркинга си казаха „лека нощ“. Ричър си легна веднага. Докато заспа, през стената се чуваше как в съседната стая Нили пее под душа.

 

 

Събуди се в четири на следващата сутрин, събота. Нили отново се къпеше и отново пееше под душа. Кога, по дяволите, спи тази жена? — помисли си той. Измъкна се изпод завивките и пристъпи към банята. Пусна топлата вода докрай, при което сигурно отне от нейната, защото през стената се чу уплашен писък. Той веднага спря душа и я изчака да свърши. После се изкъпа, облече се и застана отвън при колата. Беше тъмно като в рог и ужасно студено. Западният вятър носеше ситни снежинки, които се въртяха във въздуха на светлината на лампите.

— Няма кафе — каза Нили.

На около час път откриха ресторантче, което тъкмо отваряше за закуска. Голямата му неонова фирма се виждаше от километър и половина. Заведението се падаше точно до отклонението на земния коловоз, който пресичаше в мрака горския резерват Медисин Боу. Приличаше на хамбар — ниска, продълговата постройка от боядисани в червено дъски. Отвън беше кучешки студ, но вътре беше топло и уютно. Те седнаха на една маса до прозореца със спуснато перде, поръчаха си яйца с бекон и препечени филийки и изпиха по няколко чаши силно горчиво кафе.

— И така, ще ги наречем за удобство Първи и Втори — каза Нили. — Първи е мъжът от Бисмарк, когото си виждал и ще познаеш лесно. Втори е човекът от видеозаписа в гаража. Него можем да го познаем по телосложението, а може и не. Във всеки случай не го знаем как изглежда в лице.

Ричър кимна.

— Значи търсим мъжа от Бисмарк, а другият трябва да е с него. Няма какво толкова да му мислим.

— Не ми изглеждаш особено въодушевен.

— Я по-добре си върви.

— Сега, след като те докарах чак дотук?

— Имам лошо предчувствие.

— Откакто убиха Фрьолих, си много напрегнат. Това е всичко. Оттук не следва, че непременно ще убият и мен.

Той не отговори.

— Двама на двама сме — каза Нили. — При това двамата с теб само срещу двама жалки тъпаци. И това те притеснява?

— Не особено — каза той.

— Те може изобщо да не дойдат. Според Банън сигурно ще се сетят, че е капан.

— Ще дойдат — каза Ричър. — Сега са предизвикани. За тях това е въпрос на себедоказване. А пък те са достатъчно ненормални, за да се хванат.

— Дори и да се хванат, на мен нищо няма да ми се случи.

— Ако ти се случи нещо, ще се почувствам ужасно.

— Няма, не бой се.

— Кажи ми, че не го правиш насила, заради мен.

— Правя го напълно доброволно — отвърна тя.

Той кимна.

— Да вървим тогава.

Излязоха отново на шосето. В светлината на фаровете им прехвръкваха снежинки. Западният ветрец ги въртеше във въздуха, сякаш бяха в безтегловност, после въздушната струя от колата ги увличаше, те прелитаха покрай прозорците и изчезваха назад в мрака. Бяха големи, едри снежинки, пухкави и сухи, макар и нарядко. Асфалтът беше грапав и неравен. От двете страни на пътя във всички посоки се простираше безкрайна пустош; мракът беше толкова необятен, че сякаш засмукваше шума на колата и се движеха в пълна тишина. Юконът летеше в ярко осветен тунел и гонеше снежинките.

— Сигурно в Каспър има полицейски участък — каза Ричър.

Нили кимна, без да отделя поглед от пътя.

— Поне стотина души, ако не и повече. Каспър е колкото Шайен. Всъщност почти колкото Бисмарк.

— Това значи, че отговарят и за Грейс.

— Предполагам, че заедно с щатската полиция.

— Следователно, ако в Грейс видим полицаи, това ще са нашите хора.

— Ти още ли си сигурен, че са полицаи?

Ричър кимна.

— Това е единственото логично обяснение. Първоначалният контакт и с Нендик, и с Андрети е направен в барове, посещавани от полицаи. Тези типове познават в детайли системата на Националния информационен център по криминалистика и имат достъп до оръжия, каквито се използват от службите. Проникват навсякъде и после най-спокойно се оттеглят. Показват значката и в най-големия хаос всеки им прави път. А ако Армстронг е прав и баща им сам е бил полицай, то шансът те да са наследили професията му е много голям. Както при нас, военните, това се предава от поколение на поколение.

— Моят баща не е бил военен.

— Да, но моят е бил, така че шансът за унаследяване е поне петдесет на петдесет. По-голям процент, отколкото при повечето останали професии. А знаеш ли кое е главното доказателство?

— Кое?

— Нещо, за което отдавна трябваше да се сетим. Нещо, което направо ще ти избоде очите, но ние просто не му обърнахме внимание. Двамата убити на име Армстронг. Как, по дяволите, можеш да намериш двама мъже, които да съвпадат и по име, и по възраст, и по цвят на косата и очите, и по форма на лицето, и по ръст, и по всичко останало? Че това си е направо невъзможно. Само че тия приятели са успели. За което има само един начин. Чрез базата данни на Службата за регистрация на моторни превозни средства. Там имат пълни данни за всеки гражданин на Съединените щати, включително снимка и адрес. Всичко, което ти трябва, за да го откриеш. Само че никой няма достъп до тази информация освен полицаите, които могат веднага да я свалят от компютъра.

Нили помълча няколко мига.

— Е, добре, значи наистина са полицаи!

— Разбира се, че са. А ние сме пълни тъпаци, че не се сетихме още във вторник.

— Но пък ако бяха полицаи, те щяха отдавна да са чували и за Армстронг.

— Защо? Всеки полицай познава само непосредствения си малък свят. По това те не се различават от всички останали хора. Ако си полицай и работиш в някакъв затънтен участък в щата Мейн или във Флорида, или в някой квартал на Сан Диего, може да познаваш по име и физиономия защитника на „Ню Йорк Джайънтс“ или нападателя на „Чикаго Уайт Сокс“, но няма никакъв начин да си чувал за младшия сенатор на Северна Дакота. Освен ако не си някакъв побъркан политикан. А повечето хора не са.

Нили продължаваше да шофира. Далеч на изток, леко вдясно, небето започваше едва забележимо да просветлява. Вече не беше черно като туш, а тъмносиво като въглен. Снегът нито се усилваше, нито отслабваше. Огромните мързеливи снежинки се носеха кротко откъм планините, висяха неподвижно във въздуха, понякога дори се издигаха нагоре.

— Та откъде ще пристигнат според теб? От Мейн, от Сан Диего или от Флорида? Трябва да знаем, защото този път ще дойдат със самолет, като няма да носят никакви оръжия, които да не могат да си набавят тук, на място.

— Възможно е да дойдат от Калифорния — каза Ричър. — От Орегон е изключено. Те не биха разкрили самоличността си пред Армстронг, ако още живееха в Орегон. Възможно е да дойдат и от Невада. Или от Юта или Айдахо. Всякакви други места са твърде далеч.

— Твърде далеч за какво?

— Твърде далеч, за да се намират в някакъв разумен радиус от Сакраменто. Колко време според теб издържа ледът в една крадена хладилна кутия?

Нили не отговори.

— Ще дойдат от Невада, от Юта или Айдахо — каза Ричър. — Така мисля аз. Според мен те много са държали поне една щатска граница да ги дели от собственика на палеца. Така са се чувствали по-спокойни. Смятам, че мястото, където живеят, е на около ден път с кола от Сакраменто. Тоест сега те ще дойдат по шосе, като ще бъдат въоръжени до зъби.

— Кога?

— Ами ако имат малко ум в главата, още днес.

— Бейзболната бухалка е била изпратена по пощата от Юта.

— Добре тогава, зачеркваме Юта. Аз не вярвам да посмеят да изпратят каквото и да било от щата, в който живеят.

— Остават Айдахо или Невада — каза Нили. — Ще трябва да гледаме номерата на колите.

— Тук идват много туристи. Нормално е да има номера от други щати. Ето ние например сме с номера от Колорадо.

— А как ще се опитат да го направят?

— По метода на Едуард Фокс — каза Ричър. — Те държат да останат живи, а са доста добри с пушка. В Минесота стреляха от сто и двайсет метра, във Вашингтон от деветдесет. Ще се опитат да го гръмнат, като застане на портала на църквата, нещо такова. Или в гробището. Ще го проснат направо върху нечий гроб.

Нили намали скоростта и взе разклона за локално шосе 220. Настилката изведнъж се подобри — черен, нов асфалт. Шосето вървеше успоредно на една река, като следваше всичките й извивки. На изток се развиделяваше. Право напред на хоризонта, на трийсетина километра на север, се виждаше бледото сияние на град Каспър. Откъм запад лекият ветрец продължаваше да носи едри лениви снежинки.

— Та какъв ти е планът? — запита Нили.

— Нека първо да огледаме терена — отвърна Ричър.

Той се извърна и надникна през страничния прозорец. Откакто бяха напуснали Денвър, очите му не бяха виждали нищо друго освен непрогледен мрак.

 

 

Те спряха в покрайнините на Каспър да налеят бензин, да пият още кафе и да отидат до тоалетната. После Ричър седна зад волана. Поеха на север по шосе 87, като в продължение на петдесетина километра се движиха много бързо, защото въпросното шосе се превърна отново в междущатска магистрала 25 и стана широко и право. Освен това закъсняваха. На изток зазоряваше, а до Грейс оставаше още много път. Небето розовееше, първите слънчеви лъчи осветяваха като остри хоризонтални прожектори планинските масиви на запад. Пътят лъкатушеше покрай подножията на планините. Вдясно от тях се простираха безкрайни равнини чак до Чикаго, ако не и по-нататък. Вляво в далечината се виждаше гигантският силует на Скалистите планини, които се извисяваха три километра нагоре в небето. Ниските им склонове бяха осеяни с борови горички и отделни дървета, а стръмните им върхове бяха бели от сняг, тук-там с огромни сиви скали. Тясната лента на шосето се виеше с километри през пустинен пейзаж, разнообразяван единствено от ниски храсти и изсъхнали кафеникави треви, които блестяха в пурпурно на утринното слънце.

— Идвал ли си тук преди? — попита Нили.

— Не — отвърна той.

— Скоро трябва да се отклоним — каза тя. — На изток към Тъндър Бейсън.

Той повтори няколко пъти името наум. Тъндър Бейсън. Тъндър Бейсън. Харесваше му как звучи.

 

 

Ричър отби по тесния междуселски път, който се отделяше плавно от магистралата. На разклона имаше знак, а на него пишеше: Мидуест и Еджъртън. На изток погледът стигаше в безкрая чак до далечния хоризонт. Трийсетметрови борове хвърляха стометрови сенки на утринното слънце. Сред безбрежната тревиста прерия тук-там се виждаха останки от отдавна напуснати фабрики — квадратни каменни основи, едва подаващи се от тревата, над които стърчаха безформени купчини старо желязо.

— Тук се е добивал петрол — каза Нили. — И каменни въглища. Но всичко е приключило преди осемдесет години.

— Каква равнина само — каза Ричър. — Нито едно хълмче.

Но той знаеше, че равнината е измамна. Под косите лъчи на утринното слънце се очертаваха плитки гънки в релефа — множество успоредни гърбици и долчинки, незначителни в сравнение с високите планини, останали зад гърба им, но които в никакъв случай не можеха да минат за равнина. Намираха се в преходна зона, където подножията на стръмните планини преминаваха във високи плата. Геоложките катаклизми отпреди милиони години бяха застинали в набръчкана земна маса като внезапно замръзнали вълнички по повърхността на гигантско езеро, което стигаше чак до Небраска, предлагайки милиони удобни скривалища за един самотен въоръжен пришълец.

— На нас ни трябва абсолютно равен терен — каза Нили.

Ричър кимна зад волана.

— Само с едно ниско хълмче на стотина метра от мястото, където ще застане Армстронг. Плюс второ хълмче на още сто метра зад него, откъдето да можем да наблюдаваме ние.

— Да, ама няма да е толкова лесно.

— В живота никога нищо не е лесно — каза Ричър.

Още около час пътуваха в мълчание. Шосето ги водеше на североизток към безкрайността. Слънцето се беше вдигнало над хоризонта, небето на изток беше цялото на ярки розови и пурпурни ивици. Зад тях Скалистите планини блестяха с отразена светлина. Право напред и вдясно беше безкрайна прерия, която профучаваше покрай колата като развълнувано море. Във въздуха нямаше и следа от сняг. Големите лениви снежинки бяха изчезнали.

— Отбий тук — каза Нили.

— Тук ли? — Ричър намали и спря. От шосето се отделяше черен път, който водеше незнайно къде. — Да не би натам да има град?

— Според картата има — отвърна тя.

Той даде заден ход, изравни се с разклона и отби. Километър и половина се движиха през борова гора, после гората внезапно свърши и пътят продължи през гола местност.

— Карай напред, не спирай — каза Нили.

Изминаха трийсетина километра Петдесет. Черният път се издигаше и падаше на вълни под колелата на юкона. От билото на поредния хълм пред погледа им се разкри безкрайна долина като гигантски плитък кратер, покрит с изсъхнала трева и див пелин. Може би имаше осемдесет километра в диаметър. Пътят разполовяваше долината като тънка линийка, начертана с върха на молив, и пресичаше реката, която преминаваше през дъното й. При моста се сливаха още два коларски пътя, които се появяваха сякаш от нищото. Наоколо без всякакъв ред и логика бяха разхвърляни миниатюрни постройки. Отдалеч цялата конфигурация приличаше на гигантска буква К, поръсена в пресечната точка на чертичките си, при моста, със следи от човешко присъствие.

— Ето, това е град Грейс, Уайоминг — каза Нили. — В пресечната точка на пътя, по който се движим, с южния ръкав на река Шайен.

Ричър намали и спря. Постави скоростния лост в позиция „паркиране“ и се облегна с лакти върху волана. Наведе се напред, подпря брадичка върху дланите си и се загледа през предното стъкло.

— Тук по ни прилича да сме на коне — каза той.

— С бели каубойски шапки — добави Нили — и с по един „Колт“ четирийсет и пети калибър.

— Аз лично ще се задоволя с „Щаер“-а — каза той. — По колко пътя може да се стигне дотам?

Нили плъзна пръст по картата на коленете си.

— Само по този — каза тя. — От две посоки: север и юг. Другите два пътя не водят доникъде. Свършват някъде в храсталаците. Може би стигат до някое ранчо или нещо такова.

— Откъде ще дойдат лошите?

— Ако идват от Невада, от юг. От Айдахо, от север.

— Значи можем да ги изчакаме тук и да им преградим пътя.

— Може да са стигнали преди нас.

Една от сградите, които се виждаха в далечината, беше като малка бяла игла, забодена с острието нагоре върху зелено квадратче. Църквата на Фрьолих, помисли се той. Отвори вратата и слезе от юкона. Заобиколи изотзад и извади от багажника далекогледа. Използван главно от орнитолози, уредът приличаше на половината от огромен бинокъл. Ричър го подпря на отворената врата и долепи окото си до окуляра.

Мощната оптика скъсяваше перспективата; двуизмерната зърнеста картина подскачаше с всеки удар на сърцето му. Той нагласи фокуса и градецът изведнъж се изправи пред него на видима дистанция от около осемстотин метра. Реката се виждаше като някаква драскотина, преминаваща напряко точно през средата му. Мостът беше каменен. Всички пътища към него бяха обикновени, коларски. С далекогледа се виждаха повече постройки, отколкото с просто око. Църквата се извисяваше самотно сред добре поддържана градина от четири-пет декара, вътре в южния ъгъл на К-то. Основите й бяха от камък, а останалата част — дъсчена и боядисана в бяло. Можеше спокойно да се намира някъде в провинцията на Масачузетс. Откъм южната й страна дворът се разширяваше в гробище с блеснали на слънцето надгробни камъни сред окосена ливада.

На юг гробището свършваше с ниска ограда, зад която имаше няколко двуетажни постройки от стари кедрови дъски.

Северно от църквата имаше друг подобен квартал. Къщи, хамбари, обори. По протежение на двете къси чертички на К-то имаше още сгради. По-близо до центъра на градеца бяха някак скупчени, но към периферията се разреждаха. Реката течеше синя и безметежна сред тревното море. Тук-там се виждаха паркирани леки коли и пикапи. По улиците се мяркаха неколцина пешеходци. Населението на Грейс, Уайоминг, едва ли надхвърляше двеста души.

— Явно че тук са отглеждали животни — каза Нили. — Железницата е стигала до Каспър през Дъглас, та е трябвало да карат стадата на сто, сто и двайсет километра на юг, за да ги качат на вагоните.

— А какъв ли им е поминъкът сега? — попита Ричър. Докато изричаше въпроса, градецът се люшкаше в окуляра.

— Представа нямам — отвърна Нили. — Може да си инвестират парите по интернет.

Той й подаде далекогледа, тя нагласи фокуса и се загледа през него. Обективът се местеше нагоре-надолу, докато обхвана цялата местност.

— Ще заемат позиции откъм юг — каза тя. — Цялата подготовка за службата ще се извърши от южната страна на църквата. Там има два стогодишни хамбара, а могат да използват за прикритие и гънките на релефа.

— А как ще се измъкнат после?

Обективът се премести с около три милиметра вдясно.

— Вероятно ще очакват полицейски заграждения по пътя откъм север и юг — каза тя. — На местната полиция. Не е кой знае колко трудно да се досети човек. Може би ще минат някак с полицейските си значки, но аз лично не бих разчитала на това. Тук обстановката ще бъде много различна. Вероятно ще има известна суматоха след атентата, но не могат да разчитат на тълпите както в Бисмарк.

— Та как ще се измъкнат?

— Знам аз как бих го направила — отвърна тя. — Изобщо бих забравила за пътищата. Бих цепила през тревата право на запад. Най-близката магистрала е на шейсет-седемдесет километра оттук. С някой голям джип ще ги вземат като нищо. Аз не вярвам градската полиция в Каспър да има хеликоптер. Или пък щатската пътна полиция. Ами че в целия щат има само две магистрални!

— Армстронг ще пристигне с хеликоптер — каза Ричър. — Най-вероятно от някоя военновъздушна база в Небраска.

— Да, но службите няма да тръгнат с него да гонят убийците я! Хеликоптерът ще им трябва, за да го евакуират или да го закарат в болница, според случая. Не се съмнявам, че такава е установената процедура.

— Пътната полиция ще заварди магистралата на север и на юг. Ще разполагат с цял час преднина, за да поставят заграждения.

Нили свали далекогледа от окото си и кимна.

— Аз го бях предвидила. Затова бих пресякла магистралата и бих продължила направо през полето. На запад от магистралата, от Каспър, та чак до индианския резерват Уинд Ривър, се простира територия от двайсет и пет хиляди квадратни километра, в която няма нищо. Тя се пресича само от едно по-важно шосе. Докато тукашните се сетят да повикат хеликоптер и да започнат издирване, ония отдавна ще са офейкали.

— Прекалено дръзко.

— Аз лично така бих постъпила.

Ричър се усмихна.

— За теб знам. Въпросът е, дали и те мислят така. Не е изключено да дойдат дотук, да хвърлят един поглед и да се откажат.

— Няма значение. Ние ще ги гръмнем още докато гледат. Не е нужно да ги хващаме на местопрестъплението.

Ричър се качи на колата и седна зад волана.

— Е, на работа — каза той.

Падината се оказа съвсем плитка. За първите трийсет километра, които изминаха от билото, едва ли бяха загубили и трийсетина метра в надморска височина. Пътят беше от плътно отъпкана пръст, гладък като стъкло, с ясно очертано и добре поддържано платно. Явно всяка година след пролетното топене и дъждовете го заглаждаха и ремонтираха, помисли си Ричър. Точно по такива пътища препускат първите фордове модел „Т“ в документалните филми. С наближаването към града пътят правеше лека извивка, за да пресече реката под прав ъгъл.

Мостът явно се падаше в географския център на градеца. Наблизо имаше смесен магазин, в който се помещаваха пощенско гише и щанд за бърза закуска. Леко назад спрямо фасадите на останалите сгради беше свряна и ковачница, в която преди няколко поколения сигурно бяха поправяли селскостопански инвентар. Имаше още два магазина — за фураж и железария. На бензиностанцията с една колонка се четеше надпис: Поправяме ресори. Тротоарите бяха от дъски и следваха плътно фасадите на сградите. Приличаха повече на кейове за лодки, които плуваха над отъпканата земя. Някакъв човек с кожа като стар портфейл кротко товареше торбите с покупките си в каросерията на пикап.

— Няма да дойдат дотук — каза Ричър. — Това е най-откритото място, което съм виждал.

Нили поклати глава.

— Няма начин да знаят това, докато не го огледат. Може да дойдат само за десет минути, но на нас повече не ни трябва.

— Къде ще отседнем?

Тя посочи с пръст.

— Ей там.

Ричър проследи пръста й до една постройка с проста дъсчена фасада и множество прозорци, на която се виждаше надпис: Чисти стаи.

— Страхотно! — каза той.

— Да пообиколим малко с колата — каза Нили. — Да почувстваме мястото.

Едно населено място във формата на буквата К предлага само четири посоки за опознаване, а те на идване вече бяха минали по северната чертичка. Ричър се върна до моста и пое на североизток, покрай реката. Минаха покрай всичко осем къщи, по четири от всяка страна, а след седем-осемстотин метра пътят се стесни в каменист коловоз. Отляво и отдясно имаше огради от бодлива тел, полускрити в изсъхналата трева.

— Оттук нататък са само ферми — каза Нили.

Самите ферми явно бяха на километри по-нататък. Пътят напред ту изчезваше от погледа, ту отново се появяваше според гънките на релефа. Ричър обърна джипа, върна се до моста и пое на югоизток по късата чертичка на К-то. Улицата като цяло приличаше на тази, по която вече бяха минали, само дето къщите бяха повече и по-нагъсто. След известно разстояние тя също се стесни в каменист коларски път, който се губеше в далечината. Отстрани на пътя имаше още бодлива тел и някакъв дървен навес без врата и с неясно предназначение, в който се виждаше ръждив пикап, целият обрасъл в жилава бледозелена трева. Сякаш не бе изкарван навън от втория мандат на Айзенхауер.

— Хайде сега, завий на юг — каза Нили. — Искам да разгледаме църквата.

По южната чертичка на К-то можеше да се стигне чак до Дъглас — град, отдалечен на около сто и двайсет километра, от които те изминаха с колата само първите пет. Електричеството и телефонните връзки на Грейс идваха от тази посока — провиснали по дървените, намазани с катран стълбове, жиците се губеха в далечината, следвайки идеално правата линия на шосето. Пътят им минаваше покрай църквата и гробището, после покрай няколко скупчени дървени къщи, два-три изоставени обора, после още двайсетина по-малки къщички, след което градът изведнъж свършваше и докъдето поглед стигаше, имаше само безкрайна прерия. Но теренът не беше съвсем равен. И тук имаше гънки, гърбици и долчинки, поизгладени от десетки хиляди години вятър, сняг и дъжд. Пътят се издигаше и спускаше плавно и равномерно на големи вълни от по три-четири метра, напомнящи нагънатата повърхност на океана при лек, постоянен вятър. Този ефект се подсилваше от изсъхналата близо метър висока трева, която се полюляваше ритмично на непрестанния бриз.

— Тук може да се скрие цяла рота войници — отбеляза Нили.

Ричър обърна и подкара юкона обратно към църквата. Отби и паркира до гробищната ограда. Самата църква много приличаше на онази край Бисмарк — съшият стръмен покрив над кораба, същата тромава квадратна камбанария. Отстрани на камбанарията имаше часовник, а отгоре — ветропоказател, знаме и гръмоотвод. Църквата беше боядисана в бяло, но боята не беше чак толкова ярка. Ричър погледна на запад; над планините в далечината се струпваха оловносиви облаци.

— Ще падне сняг — отбеляза той.

— Оттук не се вижда нищо — каза Нили.

Беше права. Църквата беше построена на най-ниската точка в речната долина. От основите й пътят откъм север се виждаше едва на стотина метра разстояние. Също и откъм юг. И в двете посоки платното изчезваше зад първата по-висока гърбица на релефа.

— Ще ни се изтърсят изневиделица, преди да ги забележим — каза Нили. — Трябва да застанем някъде, откъдето да ги виждаме.

Ричър кимна. Отвори вратата на юкона и слезе. Нили го последва и двамата закрачиха към църквата. Въздухът беше сух и студен. Тревата под краката им беше попарена от слана. Зимата се усещаше. На едно място с бяла памучна лента беше обозначено ново петно за гроб. Падаше се на запад от църквата, сред гъста девствена трева в края на редица поизтрити от времето надгробни камъни. Ричър заобиколи, за да погледне отблизо. Последните четири камъка бяха с име Фрьолих. Съвсем скоро към тях щеше да се прибави и пети. Той си представи ямата — дълбока, правоъгълна, с подравнени, изгладени стени.

Отдръпна се от още неизкопания гроб и се огледа. Точно срещу църквата, от източната страна на пътя, имаше празно пространство — съвсем равно и достатъчно широко, за да кацне хеликоптер. Той си го представи как пристига сред тътен на мотори и свистене на перки; как се обръща във въздуха, за да застане с вратата за пътника по посока към църквата; как меко допира земята с плазовете си и изключва двигателите. Представи си как Армстронг слиза, пресича шосето и приближава към църквата. Вероятно енорийският свещеник щеше да го посрещне при църковната врата. Ричър отстъпи крачка встрани, където най-вероятно щеше да застане Армстронг, и вдигна глава нагоре. После огледа хоризонта на запад и на изток. Лошо. На сто и петдесет метра от мястото, където беше застанал, теренът се изкачваше нагоре, а оттам нататък сенките и люлеещата се трева подсказваха, че продължава така чак до хоризонта.

— Смяташ ли, че са толкова добри? — попита той.

Нили вдигна рамене.

— Те винаги се оказват по-добри или по-калпави, отколкото очакваме. Дотук са показали известни способности. А пък сега ще стрелят под лек ъгъл надолу, в разреден въздух, сред висока трева… Аз бих казала, че до петстотин метра имат шанс.

— Ако не улучат Армстронг, може да пострада някой страничен човек.

— Стайвесънт трябва да докара хеликоптер за наблюдение. Под този нисък ъгъл оттук не се вижда нищо, но от въздуха е съвсем друга работа.

— Армстронг няма да му позволи — каза Ричър. — Но самите ние ще гледаме от въздуха. Имаме на разположение цяла камбанария!

Ричър се обърна и тръгна към вратата на църквата.

— Никакви странноприемници — каза той. — Тук ще прекараме нощта. Когато и откъдето и да дойдат, от юг или от север, денем или нощем, ние първи ще ги видим. Всичко ще приключи, преди още Армстронг и Стайвесънт да са пристигнали.

Те бяха на около три метра от вратата на църквата, когато тя се отвори и отвътре излезе свещеник, следван плътно по петите от възрастна двойка. Свещеникът беше на средна възраст и изглеждаше извънредно сериозен. Двамата съпрузи бяха около шейсетгодишни. Мъжът беше висок и попрегърбен и като че ли леко затлъстял. Жената изглеждаше добре за годините си — малко над среден ръст, стройна и добре облечена. Русата й, късо подстригана коса беше естествено посивяла. Ричър веднага я позна. А също и тя него — или поне така й се стори. Изведнъж млъкна, закова се на място и го загледа втрещено, също както бе направила дъщеря й преди време. Гледаше лицето му и мислеше, сякаш отмяташе прилики и отлики спрямо някакъв извикан от паметта образ.

— Ти ли си — попита тя, — или се лъжа?

Лицето й беше напрегнато и изморено, без грим. Очите й бяха сухи, но през последните дни бяха пролели много сълзи. Това се виждаше от пръв поглед. Бяха подпухнали и зачервени, а кожата около тях беше сбръчкана от плач.

— Аз съм брат му — отвърна Ричър. — Моите съболезнования. Много съжалявам.

— Би трябвало — отвърна тя. — Джо е изцяло виновен.

— Така ли?

— Нали той я накара да си смени професията. Не искал да ходи с колежка, затова било редно тя да се премести на друга работа. Не той. Тя получи опасната служба, докато той си остана където си беше. На топло, на завет. И виж какво стана накрая.

Ричър помисли, преди да отговори.

— Според мен тя беше доволна от работата си. Нали разбирате, ако не е била доволна, лесно е можела да се върне на предишната служба. После. А не го е направила. Това показва, че е искала да си остане там. Тя беше отличен служител, вършеше важна работа.

— Как да се върне? Нали щеше да го вижда всеки ден, все едно, че нищо не е било!

— Искам да кажа, че е могла да изчака една година, а после да се върне.

— Какво значение има тук една година? Той разби сърцето й. Как изобщо би могла да работи отново при него?!

Ричър не отговори.

— Той ще дойде ли? — попита тя.

— Не — отвърна Ричър. — Няма да дойде.

— Много добре — каза тя. — Не ни е притрябвал.

— И аз така мисля.

— Сигурно е страшно зает — заядливо каза тя, после се извърна и закрачи към коларския път. Свещеникът я последва, бащата тръгна след тях. Но след няколко крачки спря и се обърна.

— Тя знае, че всъщност Джо не е виновен — каза той. — И двамата знаем, че Мери Иви винаги правеше каквото си науми.

Ричър кимна.

— При това го правеше много добре.

— Наистина ли?

— Беше страхотна. Най-добрата, която някога са имали.

Възрастният човек кимна видимо доволен.

— Как е Джо? — попита той. — Двамата сме се виждали няколко пъти.

— Джо умря — отвърна Ричър. — Преди няколко години. Загина при изпълнение на служебния си дълг.

Настана кратко мълчание.

— Моите съболезнования — каза накрая бащата.

— Не казвайте на мисис Фрьолих — помоли Ричър. — Ще й е по-леко, ако не знае.

Човекът отново кимна, обърна се и припряно закрачи след съпругата си.

— Видя ли? — каза Нили. — Не си ти виновен за всичко.

Близо до вратата на църквата имаше табло за обяви. Беше оформено като тесен шкаф със стъклени врати, стъпил на два масивни крака, забити в земята. Дъното му беше облицовано със зелен филц, обточен по диагонал с тънки памучни ленти, забодени с кабарчета. Зад тях бяха втъкнати разни обяви, написани на пишеща машина. Най-отгоре беше постоянното разписание на редовните неделни служби. Първата утринна служба беше всяка неделя в осем сутринта. Очевидно местната църква изискваше голяма активност от енориашите. До разписанието имаше набързо натракаш на същата машина съобщение, че следващата неделна служба ще бъде в памет на Мери Иви Фрьолих. Ричър погледна часовника си и потръпна от студа.

— Остават двайсет и два часа — каза той. — Време е да заредим оръжието.

Те докараха юкона до църквата и отвориха задната врата. Наведоха се вътре и заредиха и четирите оръжия. Взеха по един „Щаер“. Освен това Нили взе картечния пистолет МП5, а Ричър — автоматичната карабина М–16. Разпределиха останалите патрони по джобовете си според вида на оръжието. После заключиха колата и я оставиха.

— Редно ли е да се внася оръжие в църква? — попита Нили.

— Редно е в Тексас — отвърна той. — А пък тук си е направо задължително.

Те бутнаха навътре тежката дъбова врата и влязоха в църквата. Като сграда тя много приличаше на тази в Бисмарк. Ричър се запита дали в тези селски райони църквите не се изписват по каталог както всичко останало. Същата разсъхната блажна боя в цвят слонова кост, същите излъскани пейки, същите три въжета, провесени от камбанарията. Същото извито стълбище. Двамата се качиха до площадката и видяха същата дървена стълба, закрепена с болтове за стената, и същия капак в тавана над нея.

— Все едно, че съм си у дома — каза Ричър.

Следван по петите от Нили, той се заизкачва нагоре и през капака проникна в помещението с камбаните. Самото то беше твърде различно от онова на църквата в Бисмарк. Вътре освен трите камбани имаше и часовников механизъм — месингов куб със страна метър и двайсет, монтиран върху стоманени греди непосредствено над камбаните. Часовникът беше с два циферблата, чиито стрелки се задвижваха синхронно от едни и същи зъбни колела посредством стоманени валове, излизащи от срещуположните страни на куба и минаващи през съответните отверстия в циферблатите. Двата часовника бяха монтирани на местата на дървените капаци от източната и западната страна на камбанарията. Машината тиктакаше гръмогласно. Зъбните колела, котвата и балансът прещракваха с остър метален звън. Чак камбаните резонираха и тихичко звънтяха.

— На изток и запад нямаме видимост — каза Ричър.

Нили вдигна рамене.

— На север и юг стига — отвърна тя. — Нали оттам минава пътят.

— Май си права — каза той. — Е, ти поемаш юга.

Той се наведе и под гредите и стоманените валове пропълзя към прозореца с дървен капак, който гледаше на север. Коленичи и погледна през пречките. Виждаше се абсолютно всичко — мостът и реката, целият град, земният път поне на петнайсет километра на север. Беше прав като конец и напълно пуст.

— Как си? — подвикна той на Нили.

— Отлично — отвърна тя. — Оттук се вижда едва ли не чак до Колорадо.

— Ако забележиш нещо, викни.

— Ти също.

Часовникът отброяваше всяка секунда: дзън, дзън, дзън. Звукът беше силен, равномерен и неумолим. Ричър погледна към механизма и се запита дали шумът ще го влуди, преди да го приспи. На три метра зад гърба му се чу как скъпа метална сплав остъргва дърво — Нили беше подпряла картечния си пистолет на стената. Той също положи своята М–16 на дъските до коленете си. Размърда се, докато се настани толкова удобно, колкото изобщо позволяваше пространството. После се загледа навън и зачака.