Лий Чайлд
Покушението (8)

8

Без много приказки Стайвесънт ги поведе право към заседателната зала. Нили крачеше успоредно с Ричър, като раменете им почти се допираха по тесните коридори.

— Страхотен костюм! — прошепна тя.

— Първият в живота ми — отвърна й той също шепнешком. — На една и съща позиция ли сме?

— На една и съща, но може би и двамата сме вече безработни — каза тя. — Ако наистина мислим едно и също де.

Завиха зад поредния ъгъл. Продължиха да крачат. Стайвесънт се спря, отвори вратата, пусна ги да минат пред него в залата, светна лампите и затвори вратата зад себе си. Ричър и Нили седнаха от едната страна на дългата маса, а Стайвесънт и Фрьолих от другата. В това многозначително разположение се съдържаше явен намек за конфронтация.

— Обяснявайте — каза той.

Секунда мълчание.

— Това в никакъв случай не е дело на вътрешен човек — започна Нили.

Ричър кимна.

— От друга страна, самият факт, че ние очакваме да е или изцяло едното, или изцяло другото, вече е сериозна самозаблуда. Винаги е по малко и от двете. Може да е повече от едното, по-малко от другото, но никога само едното или само другото. Въпросът е, какво точно е съотношението? Дали е в основата си вътрешна работа с малко и несъществена помощ отвън? Или основно външна атака с незначително вътрешно съучастничество?

— И в какво би могло да се изразява въпросното незначително съучастничество? — поиска да знае Стайвесънт.

— Ако е вътрешен човек, трябвал му е отпечатък от палец, който не е негов. Ако е външен, нужен му е бил някой, който да внесе второто писмо в сградата.

— И вие стигате до заключение, че е по-скоро външен човек?

Ричър отново кимна.

— Което е най-лошият възможен сценарий. Ако вътрешен човек си прави шегички, това може да е досадно, докато един външен нападател е наистина извънредно опасен.

Стайвесънт извърна глава встрани.

— И кой може да е той?

— Нямам представа — каза Ричър. — Страничен, непознат човек, който е установил еднократна връзка с ваш служител, колкото да внесе писмото в сградата. Това е всичко.

— Като под наш служител разбираш някой от чистачите.

— Или и тримата — обади се Фрьолих.

— Да, така предполагам — каза Ричър.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Откъде си сигурен? — попита Стайвесънт.

Ричър вдигна рамене.

— По много причини. Някои от които са важни, други не.

— Обясни — подкани Стайвесънт.

— Винаги търся простота — каза Ричър.

Стайвесънт кимна.

— Аз също. Като чуя тропот на копита, най-напред се сещам за коне, не за зебри. Но какво по-просто обяснение от това вътрешен служител да се опита да обърка и дискредитира Фрьолих?

— Не е точно така — каза Ричър. — Избраният метод е прекалено сложен за целта. Ако искаха просто да си го върнат на Фрьолих, щяха да използват обичайните средства. Лесните. Дето всички така добре ги знаем. Загадъчни сривове в комуникациите, мистериозно изчезнали файлове, фалшиви тревоги на несъществуващи адреси в най-гадните квартали, тя пристига, иска подкрепление, никой не се отзовава, тя се паникьосва, вика за помощ по радиото, някой записва сигнала и го пуска в обръщение. Във всеки полицейски участък могат да ти изкарат цели папки с примери за вътрешен саботаж.

— И във военната полиция ли?

— Естествено. Особено когато са замесени командири жени.

Стайвесънт поклати глава.

— Не — отсече той. — Всичко това са предположения. Не ви питам какво мислите, а откъде знаете.

— Оттам, че днес нищо не се случи.

— Обяснявай — настоя за трети път Стайвесънт.

— Имаме работа със сериозен противник — каза Ричър. — Интелигентен и самонадеян. Той контролира положението. Само че отправи заплаха, която не изпълни.

— Е, и? Не е успял, и толкова.

— Не е така — каза Ричър. — Той дори не е опитал. Защото не е знаел, че трябва да опита. Защото не е знаел, че сме получили писмото му.

В стаята настъпи потискаща тишина.

— Просто е очаквал, че писмото ще пристигне утре — продължи Ричър. — Изпратено е в петък. От петък до понеделник е прекалено кратко време за американските пощи. Истинска случайност е, че писмото е пристигнало днес. Той е разчитал да пътува от петък до вторник.

Никой друг не се обаждаше.

— Очевидно става въпрос за външен човек — каза Ричър. — Без постоянна пряка връзка с вашата служба, затова и не е разбрал, че заплахата се е получила с един ден по-рано, иначе днес непременно щеше да я изпълни. Защото това е един нагъл кучи син, който никак не обича да се излага като неспособен. Затова можете да бъдете сигурни, че утре той, жив или мъртъв, ще изпълни заплахата си, точно както е планирал от самото начало.

— Прекрасно — възкликна Фрьолих. — Утре имаме още един прием за дарители на кампанията.

Стайвесънт помълча за миг и после запита:

— Та какво предлагате?

— Да отменим мероприятието — каза Фрьолих.

— Не, искам да кажа, като дългосрочна стратегия? — поправи се Стайвесънт. — Освен това нищо няма да отменяме. Нямаме право просто да вдигнем ръце и да обявим, че не сме в състояние да охраняваме нашия вицепрезидент.

— Трябва да го преживеем някак си — каза Ричър. — В края на краищата това ще бъде само демонстрация. Колкото да ви измъчва мисълта за нея. Ако питате мен, те изобщо няма да закачат Армстронг. Вместо това ще нападнат друг обект, където или вече е бил, или се готви да бъде в друг момент.

— Например? — запита Фрьолих.

— Например някоя от къщите му — каза Ричър. — Тук или в Бисмарк. Или някой от кабинетите му. Където и да било. Ще бъде нещо зрелищно, театрално, също като тия идиотски послания. На място, където Армстронг току-що е бил или непосредствено се готви да посети. Засега цялата тази история е една надпревара между нас и тоя тип, а той ни е обещал демонстрация и ако питате мен, ще си удържи на думата. Само че следващият му ход няма да бъде насочен точно към целта, а някак встрани. Иначе защо му е трябвало да формулира посланието си точно по този начин? Защо му е било да споменава за демонстрация? Защо просто не е написал: „Армстронг, утре ще умреш“, и толкоз?

Фрьолих не отговори.

— Трябва да открием кой е този тип — каза Стайвесънт. — Какво знаем досега за него?

Мълчание.

— Ами засега знаем, че пак се самозаблуждаваме — каза Ричър. — Защото това не е той, а са те. Екип. Винаги е така. Имаме работа с двама души.

— Ха! Предположения и догадки — каза Стайвесънт.

— Така ти се иска — сряза го Ричър. — Мога да го докажа.

— Как?

— Още от самото начало не ми хареса това, че хем на листа има отпечатък от палец, хем е пипан с найлонови ръкавици. Защо хем така, хем иначе? Отпечатъците му или са картотекирани, или не. Само че това са двама души. Единият е оставил отпечатъка, другият е държал листа с ръкавици. Единият е картотекиран, другият не. Двама души, които работят в екип.

Стайвесънт изглеждаше смъртно уморен. Наближаваше два часът сутринта.

— Ние не ви трябваме повече — каза Нили. — Вече не става дума за вътрешно разследване. Става дума за външен проблем, между вас и света.

— Не — каза Стайвесънт. — Докато все още сме в състояние да изцедим нещо от чистачите, разследването е вътрешно. Те сигурно са се срещали с тия типове. Положително ги знаят кои са.

Нили вдигна рамене.

— Да, но вие им осигурихте адвокати. С това само затруднихте работата ни.

— Но те имат право на адвокати, за бога! — избухна Стайвесънт. — Нали бяха арестувани. Така е по закон. Според Шестата поправка!

— Е, сигурно е така — каза Нили. — Кажи ми обаче какво казва законът, ако вицепрезидентът на Съединените щати бъде убит преди встъпване в длъжност?

— Веднага ти отговарям — каза Фрьолих. — Според Двайсетата поправка Конгресът избира нов вицепрезидент.

Нили кимна.

— Остава да се надяваме, че Конгресът вече има готов списък с кандидати.

В стаята отново настъпи тишина.

— Трябва да повикате ФБР — каза Ричър след малко.

— Ще го направя — каза Стайвесънт. — Но когато разполагаме с имена, не преди това.

— Във ФБР вече са виждали писмата.

— Само криминологичният екип. Във ФБР едната ръка не знае какво прави другата.

— Имате нужда от тяхната помощ.

— И ще я поискам — каза Стайвесънт. — В момента, в който получим конкретни имена, ще им ги дам на поднос. Няма обаче да им казвам откъде ги имам. Няма да ги уведомявам, че имаме вътрешен проблем със сигурността. И за нищо на света няма да ги намесвам, докато проблемът остава.

— Толкова ли е важно?

— Ти майтапиш ли се с мен? Или си забравил проблема на ЦРУ с Олдрич Еймс? От ФБР тогава бяха надушили, че има нещо гнило, и няколко години им се кискаха зад гърба. После при самите тях възникна проблем с оня другия тип, Хансен, и оттогава престанаха да се правят на толкова умни. Понастоящем тайните служби са на първо място по непробиваемост на сигурността, като водим пред останалите агенции с голяма преднина. През цялата ни история само веднъж сме били побеждавани, и то преди близо четирийсет години. Така че сега нямам никакво намерение да жертвам репутацията на агенцията, която ръководя.

Ричър не каза нищо.

— И не ми се прави на много по-умен — продължи Стайвесънт. — Хич не ми говори, че в армията сте постъпвали другояче. Не помня и един случай да сте молили Бюрото за помощ. Нито пък да е изтичала и грам информация за срамните ви тайни, която после да четете на първа страница във „Вашингтон Поуст“.

Ричър кимна. Всички срамни тайни на американската армия отдавна бяха кремирани. Или заровени на метър и осемдесет под земята. Или пък седяха с треперещи колене в единична килия в някой добре охраняван затвор, достатъчно наплашени, за да не смеят да си отворят устата. Като за някои от горните обстоятелства трябваше да му благодарят лично на него.

— Така че ще караме стъпка по стъпка — каза Стайвесънт. — Първата ни грижа е да докажем, че наистина си имаме работа с външни хора. Имената им ще научим от чистачите. Със или без адвокати.

Фрьолих поклати глава.

— Първата ни грижа е Армстронг да доживее до полунощ — възрази тя.

— Очакваме само демонстрация — каза Ричър.

— Чух вече — сопна се тя. — Но аз отговарям за него. А пък това, което ти казваш, са само догадки. Единственото ти доказателство са осем думи върху лист хартия. Може пък твоето тълкуване да е напълно погрешно. Каква по-добра демонстрация от това да го гръмнат наистина! Ако го направят, показват колко е уязвим, не е ли така? Не съм ли права?

Нили кимна.

— При това са все в печеливша позиция — каза тя. — Ако успеят да го убият, постигат целта си. Ако не успеят, просто го обявяват за демонстрация. Във всеки случай излизат с достойнство от играта.

— Ако изобщо теорията ви е вярна — подметна Стайвесънт.

Ричър не отговори. Съвещанието отиваше към края си и след още няколко минути приключи. Стайвесънт поиска Фрьолих да му припомни накратко разписанието на Армстронг за следващия ден. Беше смесица от вече познати действия в различна последователност. Най-напред кратък инструктаж от агент на ЦРУ в дома му както в петък сутринта. После срещи в Капитолия по предаване на властта както почти всеки ден. Вечерта — прием за дарители на кампанията в същия хотел както в четвъртък. Стайвесънт си отбеляза всичко в бележника и накрая, малко преди два и половина, си тръгна. Фрьолих остана сама от своята страна на дългата маса срещу Ричър и Нили.

— Е, какво ще ме посъветвате? — попита тя.

— Върви да се наспиш — каза Ричър.

— Прекрасно.

— И действай точно така, както си действала досега — добави Нили. — У дома той е в безопасност. Също и в кабинета си. Не махайте ръкавите и ще бъде в безопасност и когато се качва или слиза от колата.

— А по време на приема?

— Гледайте да не се проточи много и си отваряйте очите на четири.

Фрьолих кимна.

— Нищо друго не може да се направи, предполагам.

— Ти добра ли си в професията си? — запита я Нили.

Фрьолих не отговори веднага.

— Да — каза накрая тя. — Мисля, че съм доста добра.

— Не, не си доста добра — каза Ричър. — Ти си най-добрата. По-добър шеф на охрана от теб изобщо не е имало. Никога. Толкова си добра, че просто не е за вярване.

— Така трябва да свикнеш да мислиш — каза Нили. Имай малко повече самочувствие. Казвай си, че няма да допуснеш тия скапаняци с техните тъпи писма на хиляда километра от него.

Фрьолих се усмихна едва забележимо.

— Така ли са ви учили в армията? — попита тя.

— Само мен. Ричър така се е родил.

Фрьолих отново се усмихна.

— Е, добре — каза тя. — Хайде да си ходим да спим. Утре е важен ден.

 

 

Нощем Вашингтон е тих и пуст. Само след две минути бяха пред хотела на Нили и след още десет — пред дома на Фрьолих. Улицата й беше задръстена от паркирани коли. Под светлината на уличните лампи те изглеждаха заспали, тъмни и безжизнени, сякаш облени в студена пот от мъглата. Събърбанът беше дълъг близо шест метра и трябваше да изминат още две преки, преди да му намерят място за паркиране. Заключиха го и закрачиха към къщата в нощния мраз. Лампите вътре светеха, както ги бяха оставили. Централното отопление работеше с пълна сила. Фрьолих се спря в коридора.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — След това, което се случи преди малко?

— Всичко е наред — каза той.

— Не искам да стане някое недоразумение.

— Не смятам, че има такава опасност.

— Извинявай, че ти възразих — каза тя. — За демонстрацията де.

— Ти командваш — отвърна той. — Положението е в твои ръце.

— Аз съм имала и други гаджета — каза тя. — След него.

Той не отговори.

— Както и Джо е имал други приятелки — добави тя. — Изобщо не беше толкова срамежлив, колкото го мислят.

— Но е оставил нещата си при теб.

— Какво значение има?

— Не знам — каза Ричър. — Все има някакво значение.

— Джо е умрял отдавна, Ричър. За него вече едва ли нещо има значение.

— Знам.

Тя помълча няколко мига.

— Ще направя чай. Ти искаш ли?

Той поклати глава.

— Аз си лягам.

Тя влезе в дневната, а той пое по стълбите към горния етаж. Затвори тихо вратата на стаята за гости зад себе си и отвори килера за дрехи. Свали костюма на Джо и го постави обратно върху телената закачалка от химическото чистене. Разхлаби вратовръзката, нави я на руло и я върна на полицата. Свали ризата и я пусна на пода. Нямаше нужда да я пази за следващата сутрин. В килера имаше още четири ризи, а той не очакваше да се задържи повече от пет дни. Свали и чорапите и ги пусна върху ризата. По боксерки влезе в банята.

Сапуниса се и дълго, без да бърза, се облива с гореща вода, а когато излезе, Фрьолих го чакаше в рамката на вратата на стаята му. По нощница. Тънка, от бял памук. По-дълга от тениска, но не много. Лампата от коридора, която я осветяваше в гръб, караше тялото й да прозира през материята. Без токове изглеждаше по-дребна. Имаше страхотни крака. Великолепно тяло. Едновременно крехко и жилаво.

— Той ме заряза — каза тя. — Изборът беше негов, не мой.

— Защо?

— Беше се запознал с друга, която повече му харесвала.

— Как се казваше?

— Няма значение името. Едва ли си я чувал. Някоя си там.

— Защо не ми каза отначало?

— Сигурно съм отказвала да го призная. Опит за самозащита. А също и за да запазя паметта му пред неговия брат.

— Той коректно ли постъпи?

— Не твърде.

— Как стана раздялата?

— Един ден просто ми каза.

— И си тръгна?

— Ние всъщност не живеехме заедно. Той идваше да ме вижда, често оставаше да спи тук, но двамата си имахме отделни жилища. Нещата му са тук, защото аз не го пуснах в къщата да си ги вземе. Не му дадох да престъпи прага ми повече. Толкова му бях сърдита.

— Имала си право.

Тя вдигна рамене. От движението подгъвът на нощницата й се вдигна един-два пръста нагоре по бедрото.

— Не. Беше глупаво от моя страна. Държах се така, сякаш тези неща никога не се случват. А това си беше просто връзка като всяка друга, с начало и край. В никакъв случай не нещо единствено и уникално в историята на човечеството. Или в моята лична история. В края на краищата в половината случаи аз съм била тази, която съм слагала край на връзките си.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Знаеш защо.

Той кимна. Не каза нищо.

— За да започна живота си на чисто — каза тя. — Това, което може или не може да стане между нас, е между теб и мен, а не между теб, мен и Джо. Той сам се отстрани от играта. По свой личен избор. Така че и да беше жив, не би имал право да ни се меси.

Ричър отново кимна.

— Колко на чисто искаш да започнеш? — запита той.

— Джо беше страхотен мъж — каза тя. — Аз го обичах навремето. Но ти не си Джо, ти си отделна личност. И аз го знам. Не се опитвам да си върна Джо. Не ми трябва призрак.

Тя пристъпи крачка напред и влезе в стаята.

— Това е добре — каза той. — Защото аз наистина съм отделна личност. Ние по нищо не си приличаме. Искам това да ти е ясно от самото начало.

— Ясно ми е — отвърна тя. — От самото начало на какво? — Тя пристъпи още една крачка и застана неподвижно срещу него.

— На каквото и да стане — каза той. — Защото накрая ще е все същото. Искам това да ти е ясно отначало, и толкова. И аз ще си тръгна също като него. Винаги така правя.

Тя пристъпи още една крачка. Делеше ги по-малко от метър.

— Скоро ли? — попита тя.

— Може би. А може би не.

— Ще опитам — каза тя. — Нищо не трае вечно.

— Не ми се струва редно — заяви той.

Тя го погледна в очите.

— Какво не ти се струва редно?

— Че стоя срещу теб с дрехите на бившия ти любовник.

— Е, нямаш много дрехи по себе си — отвърна тя. — Пък и положението не е такова, че да не може лесно да се коригира.

Той помълча няколко мига.

— Така ли? Ще ми покажеш ли как?

Тя прекрачи оставащото помежду им разстояние и сложи ръце на кръста му. Пръстите й се промушиха под ластика на боксерките му и коригираха положението. Отстъпи крачка назад и вдигна ръце нагоре. Нощницата й се изхлузи много лесно. Падна на малка купчинка в краката й. Едва стигнаха до леглото.

 

 

Бяха спали около три часа, когато точно в седем ги събуди будилникът от нейната стая. Звучеше далечно и някак немощно през стената. Той лежеше по гръб, а тя се бе свила на една страна под мишницата му. Единият й крак беше преметнат върху него, а главата й почиваше на рамото му. Косата й го гъделичкаше по лицето. Беше му много удобно в тази поза. И топло. И приятно. Топло, приятно и удобно. На всичко отгоре беше уморен. Беше му твърде топло и приятно, и удобно, а беше и достатъчно уморен, за да не обръща внимание на далечния звън на будилника и да си остане където беше. Но тя се размърда и се надигна в леглото, още сънена и със замаяна глава.

— Добро утро — каза той.

Пред прозореца се процеждаше сивкава дневна светлина. Тя се усмихна, прозя се, вдигна ръце с изпънати напред лакти и се протегна. Будилникът в съседната стая продължаваше да писука. След определения брой секунди той превключи на друг режим и звукът се усили. Тя взе ръката му и я прокара по корема си. После по-нагоре, по гърдите. Отново се прозя, отново се усмихна, наведе глава и зарови лице в шията му.

— Добро да е — отвърна тя.

Звукът през стената ставаше нетърпим. Явно будилникът беше програмиран така, че да пищи все по-настойчиво, ако не му се обърнеше внимание навреме. Той я дръпна надолу и я притисна към себе си. Приглади косата й назад и я целуна по лицето. Далечният будилник започна да вие като полицейска сирена. Колко хубаво, че все пак е в другата стая, помисли си той.

— Трябва да ставаме — каза тя.

— Ще станем — отвърна той. — След малко.

Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Двамата се любиха припряно, като че ли воят на будилника ги подтикваше да бързат. Звукът вече беше такъв, сякаш се намираха в ядрен бункер, след като е била обявена тревога, и идваше краят на света. Свършиха едновременно, задъхано и тя изтича в другата стая да спре шума. Тишината, която последва, беше оглушителна. Той се отпусна по гръб на възглавницата и се загледа в тавана. На утринната светлина се виждаха дребни неравности по мазилката. Тя се върна. Пристъпваше бавно, гола.

— Ела при мен в леглото — каза той.

— Не мога — отвърна тя. — Трябва да ходя на работа.

— Нищо му няма, още няколко часа е в безопасност — каза той. — Пък и да стане нещо, винаги могат да изберат нов. Според Двайсетата поправка. Кандидати няма да липсват. Ще се редят на опашка даже.

— Аз също. Пред гишето за безработни. Може да ме вземат в „Макдоналдс“ да обръщам бъргъри.

— Случвало ли ти се е?

— Какво, да обръщам бъргъри ли?

— Да бъдеш безработна.

Тя поклати глава.

— Никога.

Той се усмихна.

— А пък аз от пет години съм практически безработен.

Тя също се усмихна.

— Знам. Проверила съм. Само че днес си на работа, така че си размърдай малко задника.

Докато се отдалечаваше към банята, нейният собствен задник зарадва погледа му. Той се поизтяга още няколко секунди в леглото, като в съзнанието му се въртеше старата песен на Дон Пен: Ти не ме обичаш, сега знам… После прогони натрапчивия текст от главата си, отметна завивките, стана и се протегна. Първо с едната ръка към тавана, после с другата. Изви гръбнака си като дъга. Сви и отпусна последователно мускулите на краката си, от пръстите до хълбоците. Това беше всичката му гимнастика за деня. После влезе в банята за гости. Последва пълна хигиенна програма: зъби, бръснене, коса, душ. Облече друг от костюмите на Джо. Този път черен, иначе беше същата марка, дори със същата кройка. Преди това си сложи друга бяла риза, със същия етикет — Този & Онзи. Чисти долни гащета, чисти чорапи. Тъмносиня копринена вратовръзка на малки бели парашутчета. Етикетът от задната й страна беше английски. Може би тази беше от униформата на Кралските военновъздушни сили. Той се погледна доволен в огледалото, после развали всичко, като нахлузи отгоре якето си от Атлантик Сити. В сравнение с финия плат на костюма якето му изглеждаше като чувал от зебло, но той предполагаше, че днес ще му се наложи да прекара доста време на открито, а явно Джо бе успял да си прибере палтата.

Двамата с Фрьолих се срещнаха в основата на стълбите. Тя беше облечена в нещо като дамска версия на неговата премяна — черен костюм с панталон и бяла блузка с отворена якичка. Но палтото й беше далеч по-хубаво от неговото. Тъмносиво, от чиста вълна, много официално. Тъкмо си бе сложила слушалката; от ухото й излизаше къдрава жичка, която след десетина сантиметра се изправяше, готова да се спусне по гърба й под дрехите.

— Искаш ли да помогнеш? — каза тя.

Вдигна ръце нагоре с изпънати лакти — същата поза, в която се бе протегнала в леглото. Яката на сакото й се смъкна назад. Той хвана жичката и я спусна между гърба и блузата й. Малкият куплунг на края й служеше за тежест и я издърпа надолу чак до кръста. Тя разтвори палтото и сакото. Отзад, прикрепен за колана на панталоните й, се намираше миниатюрният предавател. Жичката за микрофона вече беше включена в съответния извод и промушена през ръкава на сакото. Ричър включи слушалката. Тя пусна надолу дрехите си и той забеляза пистолета в кожен кобур, прикрепен с щипка за колана от лявата й страна, с дръжката напред, за да се изважда лесно с дясната ръка. Беше голям, квадратен „Зиг-Зауер“ Р–226 — далеч по-сериозно оръжие от охлузената „Берета“, която бе открил в скрина.

— Е, хайде — каза тя. Пое дълбоко дъх. Погледна часовника си.

Ричър направи същото. Наближаваше осем без четвърт.

— До края на днешния ден остават шестнайсет часа и шестнайсет минути — обяви тя. — Звънни на Нили и й кажи, че тръгваме.

Докато вървяха към събърбана, той използва нейния мобилен телефон, за да позвъни на колежката си. Беше навъсено утро, студено и влажно, различаващо се от изминалата нощ единствено по това, че не беше пълен мрак, а все пак някаква сива светлина се процеждаше с неохота през ниските облаци. Стъклата на събърбана бяха целите запотени. Но двигателят запали от първото допиране на ключа, отоплението заработи веднага и докато стигнаха до хотела, вътре беше топло и приятно. Нили ги чакаше на входа и се качи при тях.

 

 

Армстронг си сложи кожено яке върху пуловера и излезе през задната врата на своя дом. Докато крачеше по пътеката към портата, вятърът разроши косата му и той вдигна догоре ципа на якето си. Две крачки преди да достигне до портата, Армстронг попадна в обхвата на оптическия прицел. Беше „Хензолт“ 1,5–6х42 БЛ; нормално с такива се окомплектоваха снайперските карабини „ЗИГ“ ССГ3000, но този беше специално пригоден от балтиморския оръжейник да пасва върху „Вайме“ Мк2. Самата дума „Вайме“ беше съкратена версия на малко дългото наименование „Ои Вайменин Металли Аб“, принадлежащо на една специализирана финландска фирма за леки огнестрелни оръжия, чиито собственици твърде правилно бяха преценили, че им трябва някаква по-лесна за запомняне търговска марка, под която да продават отличните си изделия на Запад. А въпросната Мк2 беше едно действително съвършено изделие. Снайперска карабина със заглушител, неподвижно монтиран на дулото, тя използваше нискозарядна версия на стандартния 7,62-милиметров боеприпас на въоръжение в НАТО. Нискозарядна, доколкото олекотеният метателен заряд беше предназначен да изстреля куршума с дозвукова скорост, за да лети безшумно във въздуха и след като напусне заглушителя. А поради ниския заряд на патрона и сложната система за отвеждане на барутните газове от заглушителя пушката имаше и съвсем незначителен откат. Почти никакъв. Едва-едва доловимо ритване. Прекрасна пушка. С добър оптически прибор като този „Дензолт“ до двеста метра не пропускаше целта.

Мъжът, който беше залепил окото си за окуляра, се намираше само на сто двайсет и пет метра от задната порта на Армстронг. Той знаеше това със сигурност, защото току-що бе измерил дистанцията с лазерен далекомер. Човекът се беше подготвил добре. Облечен беше с тъмнозелена шуба, подплатена с пух, а на главата си имаше черна мъхеста шапка от екокожа. Ръкавиците му бяха направени от същата материя, като пръстите на дясната бяха отрязани, за да борави свободно с оръжието. Лежеше ниско долу, на завет, и очите му не сълзяха въпреки силния вятър, който духаше над главата му. Не очакваше никакви проблеми. Никакви.

Когато човек минава през порта, той се спира за миг. Винаги се получава така. За част от секундата застава напълно неподвижен. Просто няма друг начин, независимо накъде се отваря портата. Ако се отваря навътре към него, той протяга ръка, хваща резето, дърпа вратата към себе си и застава сякаш на пръсти, докато вратата опише дъга покрай него. Ако ли пък се отваря навън, той пак спира за момент, докато напипа резето и оттласне вратата от себе си. Във втория случай всичко става малко по-бързо, но все пак има един кратък момент, в който тялото му е неподвижно. А тази конкретна порта се отваряше навътре, към двора. Тази малка подробност се виждаше съвсем ясно през мерника. Човекът щеше поне две секунди да остане неподвижен. Прекрасна възможност.

Армстронг стигна до портата. Спря се. На сто двайсет и пет метра от него мъжът, залепил око за окуляра на оптическия мерник, отмести пушката леко вляво, докато кръстчето съвпадна точно с целта. Задържа дъха си. После сви показалеца си и обра мекия спусък. След това натисна докрай.

Пушката кихна и леко го ритна по рамото. Куршумът прелетя дистанцията до целта за малко повече от четири десети от секундата и се заби с плясък точно в средата на челото на Армстронг. Проби черепа, след това под лек ъгъл надолу премина със страшна сила през фронталния лоб, централните вентрикули и малкия мозък. Разби на малки късчета първия прешлен, разкъса меките тъкани в горния край на гръбначния мозък и излезе през основата на врата. После продължи полета си, докато се заби в пръстта на около три метра и половина зад жертвата.

Армстронг беше клинически мъртъв, преди още тялото му да падне на земята. По пътя си куршумът бе причинил масирани вътрешни травми; кинетичната му енергия се бе разпространила като ударна вълна в еластичната мозъчна тъкан, бе се отразила в черепните стени и се бе върнала обратно като внезапно придошла вода, която се удря в стената на малък басейн. Произтеклите от това поражения бяха катастрофални. Още преди земното притегляне да подейства на тялото му, всички жизнени функции на мозъка бяха окончателно приключили.

На сто двайсет и пет метра от трупа мъжът продължи да лежи напълно неподвижен още една секунда с око, допряно до окуляра. След това притисна пушката плътно до тялото си и се затъркаля, докато се отдалечи достатъчно встрани, за да е безопасно да се изправи. Дръпна затвора, с облечената си в ръкавица ръка улови още горещата гилза и си я мушна в джоба. После заотстъпва заднишком, докато изчезна.

 

 

Докато пътуваха в колата, Нили беше необичайно мълчалива. Може би се притесняваше за деня, който тепърва предстоеше. Или бе доловила някаква промяна в отношенията между другите двама. Ричър не знаеше кое от двете, а и не бързаше да узнае. Той мълчаливо се возеше, докато Фрьолих геройски си проправяше път през натовареното движение. Тя заобиколи откъм северозапад, пресече реката по моста Уитни Йънг и продължи покрай стадиона „Робърт Кенеди“, откъдето се вля в Масачузетс Авеню, за да избегне задръстванията около правителствените комплекси в централната градска зона. Но по Масачузетс движението също беше натоварено и докато стигнат до улицата на Армстронг в Джорджтаун, часът беше почти девет. Тя паркира зад друг, идентичен събърбан недалеч от изхода на ръкава. Един агент слезе от тротоара и заобиколи колата отпред, за да я заговори.

— Ченгето от ЦРУ току-що пристигна — каза той. — Трябва да са преполовили буквара по шпионаж, а, какво ще кажеш?

— Предполагам, че вече са към края.

— Едва ли. Сложна наука е тая — каза човекът. — Особено за по-прости хора.

В отговор Фрьолих се усмихна и мъжът се върна на мястото си на тротоара. Тя вдигна стъклото и се обърна назад, за да бъде с лице едновременно към Ричър и Нили.

— Е, днес ще обикаляте пеша — каза тя.

— Затова съм така облечен — отвърна Ричър.

— Четири очи виждат по-добре от две — добави Нили.

Двамата слязоха и оставиха Фрьолих сама в затоплената кола. Откъм улицата къщата беше добре охранявана, затова те тръгнаха на север и завиха по първата пряка вдясно, за да огледат задната страна. В началото и в края на тясната уличка имаше паркирани патрулни коли. Нищо не се случваше. Всички прозорци бяха плътно затворени срещу студа. Те стигнаха до следващия ъгъл и завиха в пряката, която описваше карето. Там също имаше патрулни коли.

— Само си губим времето — каза Нили. — Никой няма да го нападне в къщата му. Предполагам, че полицаите все ще забележат, ако някой се опитва да прекара гаубица през кордона.

— Хайде да закусим — предложи Ричър.

Те се върнаха до ъгъла, където имаше павилион за кафе и закуски. Купиха си по едно кафе с поничка и седнаха на две високи столчета до витрината. Стъклото беше запотено. Нили го забърса със салфетка, за да виждат.

— С нова връзка си днес — отбеляза тя.

Той погледна надолу към гърдите си.

— И с нов костюм — добави тя.

— Харесва ли ти?

— През деветдесетте вероятно би ми харесал.

Той не отговори. Тя се усмихна.

— Е?

— Какво?

— Мис Фрьолих свали и другия брат.

— Личи ли си?

— Безпогрешно.

— Не против волята ми във всеки случай.

Нили отново се усмихна.

— Не съм си и помисляла, че ще се опита да те изнасили.

— Сега какво, ще ме съдиш ли?

— От къде на къде? Ти си решаваш. Тя е приятно момиче. Но и аз не съм толкова лоша. А с мен никога не си се пробвал…

— Ти искаше ли да се пробвам?

— Не.

— Ето, виждаш ли? Аз съм свикнал, когато проявя интерес към някоя, да разчитам на успех.

— Което доста стеснява кръга на възможностите ти.

— Е, не чак толкова.

— Явно не — отбеляза тя.

— Не одобряваш ли?

— Къде ти! Прави каквото знаеш. Защо според теб си останах в хотела? За да не й се пречкам.

— За да не й се пречкаш? На нея? Толкова ли беше очевидно?

— Моля те, престани! — сряза го Нили.

Ричър отпи от кафето. Отхапа от поничката. Беше превъзходна. С хрупкава карамелена глазура отвън, мека като пух отвътре. Той отхапа още веднъж и облиза пръстите си. Усети как захарта и кофеинът се разливат по жилите му.

— Та кои са тия типове според теб? — попита Нили. — Имаш ли някакво предположение?

— Донякъде — отвърна той. — Ще трябва да се концентрирам, за да ги определя с точност. А не знам дали си струва, докато не ни кажат дали оставаме на работа.

— Едва ли — каза Нили. — Нашата работа свършва с чистачите. Което само по себе си е загубено време. Не виждам как ще изкопчим някакво име от тях. А дори и да ни го кажат, ще е фалшиво. Най-много да получим външно описание. Което няма да ни свърши много работа.

Ричър кимна. Допи кафето си.

— Да вървим — каза той. — Да обиколим докрай карето, дори да е проформа.

Двамата закрачиха толкова бавно, колкото им позволяваше лютият студ. Нищо не се случваше. Тишина. На всяка от околните улици се виждаха патрулни коли и автомобили на тайните служби. Изгорелите газове от двигателите им се стелеха като бели облачета в неподвижния въздух. Освен тях нищо друго не помръдваше. Те завиха зад следващия ъгъл и се озоваха в южния край на отсечката, където се намираше домът на Армстронг. Белият ръкав се виждаше пред тях вдясно. Фрьолих беше излязла от колата си и настойчиво им махаше с ръка. Те ускориха крачка по тротоара, за да стигнат до нея.

— Промяна в програмата — каза им тя. — Възникнал някакъв проблем в Сената, той прекъсна брифинга с ЦРУ и тръгна.

— Напуснал е междувременно къщата? — попита Ричър.

Фрьолих кимна.

— В момента е в движение. — Тя млъкна и се заслуша в гласа от слушалката в ухото й. — Вече пристига. Докладвай обстановка! — Последното бе казано в микрофона на китката й.

Изминаха трийсет секунди. Четирийсет.

— Вътре е — каза накрая тя. — В безопасност.

— И сега какво? — попита Ричър.

Фрьолих вдигна рамене.

— Сега чакаме. Такава ми е работата. Да чакам.

 

 

Те се върнаха в централата на тайните служби и прекараха деня в очакване. Сътрудниците на Фрьолих най-редовно й се обаждаха, за да докладват за обстановката. Ричър успя да си състави доста ясна картина за организацията на работата. Около сградата на Сената бяха разставени униформени служители от градската полиция с патрулни коли. Тротоарът от двете страни на входа беше заварден от агенти на тайните служби.

В сградата действаше Службата за охрана на Капитолия, като до всеки метален детектор имаше по един служител, а множество други, подсилени с още агенти на тайните служби, патрулираха по коридорите. Работата по предаване на властта протичаше в офисите на горния етаж, където пред всяка врата дежуреха по двама агенти. Тримата бодигардове от личната охрана на Армстронг не се отделяха от него през цялото време. Докладите по радиостанцията свидетелстваха за сравнително статична програма през този ден. По-голямата част от времето си Армстронг прекарваше край заседателни маси или в лични срещи, на които се сключваха споразумения. Това поне беше ясно. Ричър си припомни фразата „задимени помещения“, която бе чел в криминалните романи от миналото, само дето сега в Конгреса едва ли разрешаваха на някого да пуши.

В четири часа те отидоха с колата до хотела на Нили, където щеше да се проведе и вторият прием за дарителите на кампанията. Началото беше обявено за седем вечерта, така че разполагаха с три часа, за да прегледат и обезопасят сградата. Фрьолих действаше по предварително съставен план, който й даваше възможност да започне претърсването едновременно от две страни — от товарната рампа и от луксозните апартаменти най-горе. Униформени полицаи с кучета, придружавани от агенти на тайните служби, търпеливо обхождаха етаж след етаж. След като приключеха с даден етаж, по трима полицаи заставаха на пост — двама в двата края на коридора и един, който покриваше площадката пред асансьорите и аварийното стълбище. Двата екипа по претърсването се срещнаха на деветия етаж в шест часа; във фоайето на хотела и на вратата към балната зала бяха инсталираш временни метални детектори и охранителни камери, които вече работеха.

— Тоя път им искайте по два документа за самоличност — каза Нили. — Шофьорска книжка и кредитна карта или нещо такова.

— Не се бой — отвърна Фрьолих. — Точно това смятам да правя.

Ричър застана до вратата на балната зала и обиколи с поглед помещението. Сега изглеждаше огромно, но хилядата поканени щяха да го препълнят.

 

 

От офиса си на горния етаж Армстронг взе асансьора до фоайето, там сви вляво и през една странична врата без отличителни знаци се озова в коридора, който водеше към задния изход. Облечен беше с шлифер, а в ръката си носеше куфарче. В тесния коридор се носеше остра миризма на почистващи препарати. Някакви силни химикали, каквито използват чистачите. По пътя си трябваше да заобиколи две купчини кашони, които преграждаха коридора. Едната купчина беше от нови и чисти кашони, явно от неотдавнашни доставки. Другата — от оръфани, клатещи се кутии, които чакаха да ги отнесат за рециклиране. Той се извърна настрани, за да се промуши покрай втората купчина. Докато с лявата си ръка държеше куфарчето зад гърба си, с дясната пипнешком намери бравата и натисна вратата, която се отваряше навън.

Задният изход извеждаше в квадратно вътрешно дворче, отворено единствено откъм север. Мястото беше доста потискащо. Точно над главата му по фасадата бяха прикрепени със скоби ламаринените кожуси на вентилационната система. На нивото на прасците се виеха боядисаните с миниум тръби с месингови кранове на противопожарната инсталация. По-нататък бяха наредени в редица няколко тъмносини контейнера за смет — огромни стоманени паралелепипеди, всеки с размер на лека кола. Армстронг трябваше да мине покрай тях, за да излезе на задната уличка. Той се провря покрай първия. После покрай втория. И тогава чу тих човешки глас.

— Хей! — каза само гласът.

Армстронг се извърна и видя мъжка фигура, свита в тясното пространство между втория и третия контейнер. В полумрака очите му регистрираха тъмно палто, шапка и някакво страховито оръжие. С къса, дебела, черна цев. Която в този миг се повдигна нагоре и сякаш се изкашля.

Оръжието беше картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МП5СД6 със заглушител; превключвателят на огъня му беше поставен на откоси по три куршума. Използваше стандартни 9-милиметрови муниции „Парабелум“. Нямаше нужда от нискозарядни патрони, защото дебелият заглушител беше с трийсет миниатюрни отверстия, които отвеждаха встрани газовете от метателния заряд, забавяйки дулната скорост на куршума до дозвукова. Скорострелността му беше осемстотин патрона в минута, така че един откос от три куршума напускаше дулния срез за малко повече от една пета от секундата. Първият откос улучи Армстронг в средата на гръдния кош. Вторият — право в лицето.

И в основната си модификация — МП5 — картечният пистолет „Хеклер & Кох“ си има своите добри страни, между които изключителна надеждност и точност на стрелбата. Версията със заглушител на дулото е дори още по-добра, защото значителната маса на заглушителя до голяма степен уравновесява естествената тенденция на всяко автоматично оръжие да разсейва огъня нагоре вследствие на отката. Единственият му недостатък е енергията, с която изхвърля изразходваните гилзи. Те изхвръкват през страничния изрез на корпуса почти с такава скорост, с каквато и куршумите през цевта. И се спират доста надалеч. Което само по себе си не е голям проблем в условията на действие на елитните командоси по света, които са основният потребител на това знаменито оръжие. Но при сегашните обстоятелства би могло да доведе до неприятни усложнения. Защото, прекрачвайки през тялото на Армстронг на път към изхода на малкото дворче и към колата си, убиецът остави шест гилзи.

 

 

Към шест и четирийсет във фоайето на хотела вече се бяха събрали близо седемстотин гости. Те образуваха не особено стройна опашка от входната врата, през гардероба до вратата на залата. Въздухът ехтеше от радостно възбудени гласове и беше пропит с упойващата миризма на тежки парфюми. Нови рокли се смесваха с бели смокинги, тъмни костюми и ярки вратовръзки. Дамски чанти, стиснати под мишница, и миниатюрни фотоапарати в кожени калъфи. Лачени обувки, високи токчета и диамантени огърлици. Сложни прически, голи рамене и електричество във въздуха.

Ричър наблюдаваше всичко това, облегнат на една колона в близост до асансьорите. През стъклената врата различаваше тримата агенти на улицата. Двама от двете страни на вратата, третият до металния детектор. Машината беше регулирана да долавя и най-дребния предмет и пищеше пронизително на всеки трети гост. Агентите претърсваха дамски чанти и опипваха джобове на мъжки костюми. При това се усмихваха заговорнически на жертвите. Никой нямаше нищо против. Из самото фоайе бродеха осмина агенти с каменни лица и подвижни очи. Още трима дежуреха пред вратата на залата, където проверяваха поканите и документите за самоличност. Техният метален детектор беше не по-малко чувствителен. Някои от гостите биваха претърсени повторно. В балната зала вече свиреше музика, която се чуваше на вълни според нивото на шума във фоайето.

Нили бе заела стратегическа позиция на второто стъпало към мецанина, на срещуположната страна на фоайето. Очите й опипваха морето от хора като радар; на всеки няколко секунди погледът й обхващаше от край до край цялото помещение. Щом погледите им с Ричър се срещнеха, тя леко поклащаше глава. Ричър забеляза, че Фрьолих се движи из тълпата без определена посока. Изглеждаше превъзходно. Черният й костюм беше достатъчно елегантен за вечерен тоалет, но никой не би я сбъркал с обикновен гост. Излъчваше авторитет. От време на време се спираше при някой от агентите и разменяше по няколко думи с него. Или вдигаше длан към лицето си, за да каже нещо в микрофона. По езика на тялото й Ричър можеше да познае точно кога приема доклади в слушалката. Тогава движенията й ставаха някак по-вяли — личеше си, че се напряга да чуе какво й се говори.

До седем повечето гости бяха вече в балната зала. Пред двата метални детектора на главния вход и във фоайето се бяха скупчили малки шумни групички от закъснели. Гости от други градове, които си бяха запазили стаи за през нощта в хотела, се точеха на двойки от асансьорите. Нили бе останала сама на стълбището за мецанина. Още когато фоайето започна да се опразва, Фрьолих изпрати останалите осем агенти в балната зала в подкрепление на осемте, вече разположени там. Тя им нареди да се смесят с тълпата и да си отварят очите на четири, докато започне представлението. Към тях щяха да се присъединят тримата агенти от личната охрана на Армстронг, другите трима от вратата на залата и двамата от главния вход на хотела. В кухнята, на товарната рампа и по всичките седемнайсет етажа на сградата и по околните улици бяха заели позиции цивилни и униформени полицаи.

— Колко ви струва всичко това? — попита я Ричър.

— Не ти и трябва да знаеш — отвърна тя. — Честна дума!

Нили слезе от стълбището и застана до тях пред колоната.

— Още ли го няма? — попита тя.

Фрьолих поклати глава.

— Съкратили сме времето му за участие. Идва със закъснение и си тръгва по-рано.

Изведнъж тя замръзна на място и се заслуша. Притисна с пръст свободното си ухо, за да чува само слушалката. Вдигна китката на другата си ръка и приближи уста до микрофона.

— Разбрано, край — каза тя. Беше бледа като платно.

— Какво има? — попита Ричър.

Тя сякаш не го чу. Обърна се и извика последния агент, който още се навърташе във фоайето, и му нареди да я замества като началник на охраната до края на вечерта. После вдигна китката си към устата и съобщи това на всички останали агенти. Предупреди ги да удвоят бдителността, да не отделят поглед от Армстронг и хората около него и да съкратят времето му за участие до възможния минимум.

— Какво става? — повтори въпроса си Ричър.

— Връщаме се в централата — отвърна тя. — Веднага. Това беше Стайвесънт. Струва ми се, че имаме много сериозен проблем.