Лий Чайлд
Покушението (11)

11

Въпреки студа Фрьолих спря Армстронг пред стълбата към самолета и го заговори. Разговорът продължи съвсем кратко. Тя го уведоми за откритата пушка и го увери, че това е напълно достатъчна причина за последвалата евакуация. Той не възрази. Не се опита да задава неудобни въпроси и да изкопчва повече информация. Явно нямаше никаква представа за останалите обстоятелства. Нито пък изглеждаше и най-малко разтревожен за собствената си безопасност. Повече го притесняваха възможните политически последици за имиджа на неговия приемник, новия сенатор. Като опитен политик той прехвърли в съзнанието си всички плюсове и минуси на станалото и предпазливо се усмихна. Нямаше да му навреди. Успокоен, той изтича по няколкото стъпала до отопления салон на самолета, готов да поднови разговора си с очакващите го журналисти.

Този път Ричър прояви по-бързи рефлекси при избора на място за сядане. Той се настани на предния ред седалки с лице към движението и запази място за Фрьолих до себе си; Нили вече седеше на същия ред, от другата страна на пътеката. Докато самолетът рулираше към пистата за излитане, Фрьолих обиколи един по един агентите от екипа си, като им благодари лично за блестящо изпълнената акция. Тя се спираше при всеки един, накланяше глава, изслушваше отговора му, кимаше одобрително и после двамата чукваха леко юмруците си — като баскетболисти, които се поздравяват след успешно проведена атака.

Ричър не я изпускаше от поглед. Добър лидер, помисли си той. След като привърши, тя се върна на мястото си при него и затегна колана. Приглади косата си с ръце и притисна с пръсти слепоочията си, сякаш се опитваше по този начин да освободи съзнанието си от неприятните спомени и да се концентрира върху предстоящите задачи.

— Ние не трябваше да си тръгваме — каза Ричър.

— Там и без това гъмжи от полицаи — отвърна Фрьолих. — Скоро ще дойдат и екипи на ФБР. Това е тяхна работа. Нашата е да охраняваме Армстронг. Иначе и аз мисля като теб.

— Какво представляваше тая пушка? Ти видя ли я?

Тя поклати глава.

— Ще получим подробен доклад. Била в чувал. Найлонов сак или нещо подобно.

— Скрита в тревата, така ли?

Тя кимна.

— В основата на оградата, където тревата е по-висока.

— Откога е заключена църквата?

— Още от неделя вечер. Преди повече от шейсет часа.

— Явно ония типове са отключили с шперц. Бравата е стара, доста примитивна. Ключалката е толкова голяма, че можеш да си пъхнеш ръката вътре.

— Сигурен ли си, че не си ги видял?

Той поклати глава.

— Аз тях не, но те са ме видели. Били са в църквата, когато влязох. Забелязали са къде скрих ключа. После са отключили и са избягали.

— Ти най-вероятно спаси живота на Армстронг. А също и кожата ми. Само дето не разбирам техния замисъл. Казваш, че са били в църквата, а пушката им е била скрита на сто метра от тях?

— Чакай да узнаем каква е била пушката. Може би тогава ще разберем какво става.

Още щом стигна края на пистата, самолетът зави и мигновено се ускори. След няколко секунди вече се изкачваше устремно към небето. Няколко минути по-късно пронизителният писък на двигателите леко заглъхна и журналистите подновиха въпросите си за външната политика на новия президентски екип. Изобщо не се поинтересуваха от причините за внезапното прекъсване на визитата.

 

 

Самолетът кацна в базата „Андрюс“ точно в шест и трийсет местно време. Вашингтон ги посрещна утихнал. Дългият уикенд за Деня на благодарността бе започнал същия следобед.

Кортежът се понесе по Бранч Авеню право към центъра, откъдето се насочи към Джорджтаун. Армстронг бе преведен през белия ръкав и най-после се прибра вкъщи. Колите обърнаха и поеха към гаража. Стайвесънт го нямаше в кабинета му. Ричър и Нили придружиха Фрьолих до бюрото й, където тя прегледа резултатите от търсенето в базата данни на Националния информационен център, което бе задала още сутринта. В горната част на екрана имаше гордо съобщение, че търсенето било приключило за пет часа и двайсет и три минути и били намерени 243 791 файла, отговарящи на зададените параметри. Машината бе регистрирала безпристрастно всички случаи, в които се споменаваха две или повече от понятията писмо, документ, отпечатък от палец и подпис. Средно по трийсет файла на ден за всеки от изтеклите 7305 дни на последните двайсет години.

Фрьолих прегледа по хронология първите двайсетина файла и после започна да вади наслуки по един-два на произволни интервали от време. Не откри нищо, което да й се стори дори далечно свързано с темата.

— Трябва да зададем много по-стриктни параметри — каза Нили.

Тя приклекна до Фрьолих и придърпа клавиатурата към себе си. Извика на екрана прозорчето на търсачката и написа: отпечатък от палец като подпис. После хвана мишката и кликна върху клавиша „Търси“. Твърдият диск застърга и прозорчето изчезна от екрана. В този момент телефонът иззвъня и Фрьолих вдигна слушалката. Изслуша нещо и без да каже дума, затвори.

— Беше Стайвесънт — каза тя. — Предварителният доклад на ФБР за пушката се е получил. Вика ни в заседателната зала.

 

 

— Днес за малко не загубихме играта — каза Стайвесънт.

Той беше седнал на тясната страна на масата, а пред него бяха наредени няколко гъсто напечатани листове, които се бяха получили по факса. Шрифтът беше леко размазан от електронната връзка. От мястото, където седеше, Ричър виждаше наопаки логото. Горе вляво на всяка бланка имаше малък герб, а отдясно надпис: Министерство на правосъдието на САЩ — Федерално бюро за разследване.

— Първият фактор е отключената врата — каза Стайвесънт. — По оценка на ФБР ключалката е отворена с шперц рано тази сутрин. Те казват, че и едно дете би могло да го стори с кука за плетене. Трябваше поне временно да поставим наша секретна ключалка.

— Нямаше как — отвърна Фрьолих. — Сградата е исторически паметник. Нямаме право да я пипаме.

— Тогава трябваше да променим мястото на събитието.

— Още първия път търсих алтернативни места. Това беше най-доброто възможно. Всички останали бяха далеч по-лоши.

— Трябвало е да поставите агент на покрива — обади се Нили.

— Засега не му се полага бюджет за повече жива сила отвърна Стайвесънт. — Когато встъпи в длъжност, тогава.

— Ако изобщо доживее встъпването в длъжност — подхвърли Нили.

— А каква е пушката? — попита Ричър в настъпилата тишина.

Стайвесънт подреди хартиите на плътен куп пред себе си.

— Я да видим дали ще познаеш.

— Такава, дето изобщо не им е трябвала — каза Ричър. — Дето не са имали никакво намерение да използват. Според моя опит, след като е намерена толкова лесно, значи целта е била да бъде намерена.

Стайвесънт кимна.

— Това нещо едва ли може да се нарече пушка — каза той. — Двайсет и втори калибър, стара, ръждясала, с нея и плъх не можеш да убиеш. Имала вид, сякаш не е ползвана поне едно поколение. Не е била заредена и наоколо не са открити муниции.

— Отличителни белези?

— Няма.

— Отпечатъци?

— Никакви.

Ричър кимна разбиращо.

— Явно е за отвличане на вниманието — каза той.

— Истинската диря е отключената врата на църквата — каза Стайвесънт. — Ти какво направи, като влезе?

— Заключих я след себе си.

— Защо?

— За да не ми попречи някой на огледа.

— Ами ако ти трябваше да застреляш Армстронг?

— Тогава щях да я оставя отключена.

— Защо?

— За да мога да избягам бързо след това.

Стайвесънт кимна отново.

— Отключената врата показва, че очевидно са имали намерение да стрелят. Както аз виждам нещата, те са чакали вътре с някоя ХП5 или „Вайме“ Мк2. Може би и с двете. Предполагали са, че оная ръждива старина до оградата ще бъде открита веднага, ще се скупчат полицаи, а в същото време ние ще повлечем Армстронг към кортежа, при което той ще им кацне на мушката.

— Горе-долу така ще да е било — каза Ричър. — Само че аз не видях вътре да има някой.

— В църква като тази има колкото щеш скришни места каза Стайвесънт. — Ти провери ли в криптата?

— Не.

— А в галерията?

— Не.

— Места за криене колкото щеш — повтори Стайвесънт.

— Смътно усетих нечие присъствие.

— Сигурно — каза Стайвесънт. — Те са били вътре. Две мнения няма.

Мълчание.

— Да са били забелязани външни лица? — попита Фрьолих.

Стайвесънт поклати глава.

— Било е истински хаос. Тълпата се е разпръснала, полицаите са препускали като бесни наоколо. Докато успеят да въведат ред, поне двайсет души са се изнизали. В което няма нищо нередно. На открито си, някой размахва пушка, ти си плюеш на петите и бягаш. Кой може да ти каже нещо?

— А непознатият пешеходец, когото бяха забелязали в квартала?

— Някакъв мъж с палто — отвърна Стайвесънт. — От щатската полиция не можаха да ми кажат нищо повече. Може да е бил мирен гражданин, излязъл на разходка. Едва ли е нещо друго. По това време нашите типове вече са били в църквата.

— Все нещо е предизвикало подозрението на полицая — каза Нили.

Стайвесънт вдигна рамене.

— Знаете как стават тия работи. Представете си само как ли се чувства един полицай от Северна Дакота в присъствието на тайните служби! И да реагира, и да не реагира, все ще е виновен. Някой му се струва подозрителен и той се обажда по радиото, нищо, че после не може да обясни точно какво му е било подозрително. Нима можем да му се сърдим? По-добре да сбърка от престараване, отколкото от недоглеждане. Не искам следващия път нарочно да си затварят очите.

— Значи засега нямаме нищо — каза Фрьолих.

— Е, имаме Армстронг — каза Стайвесънт. — Жив при това. Така че вървете да вечеряте и в десет ви искам тук за съвещанието с ФБР.

 

 

Най-напред минаха през кабинета на Фрьолих, за да проверят резултата от поредното търсене в базата данни на Националния информационен център. Търсенето беше приключило. Всъщност резултатът се бе получил, без да го забележат, веднага след подаване на командата. Сигурно още не бяха се отдалечили и на метър от бюрото. Съобщението в горната част на екрана гласеше, че търсенето е продължило девет стотни от секундата и че не са открити данни, които да отговарят на зададените параметри. Фрьолих отново извика прозорчето, написа отпечатък от палец върху писмо и кликна върху клавиша „Търси“. Този път след осем стотни от секундата на екрана се появи същото съобщение за липса на данни.

— Все по-бързо стигаме доникъде — каза тя.

Пресегна се и опита с отпечатък от палец върху послание. Абсолютно съшият резултат за същото време — няма данни след осем стотни от секундата. Тя въздъхна от безсилен гняв.

— Чакай аз да пробвам — каза Ричър. Тя стана, той зае мястото й и написа кратко писмо, подписано с палец.

— Идиот! — изкиска се Нили.

Той кликна върху клавиша. След седем стотни от секундата се появи познатото съобщение, че по зададените параметри не са открити данни.

— Нов рекорд на бързина — ухили се Ричър.

Нили избухна в смях и напрежението в стаята се поразсея. Той написа отпечатък от палец със сквален, натисна „Търси“ и очакваният резултат се получи след десет стотни от секундата. Няма данни.

— Започна да се изморява — отбеляза Ричър. Той написа само сквален, натисна „Търси“ и резултатът този път дойде след осем стотни от секундата. Няма данни. Написа сквалан с а. Няма данни, след осем стотни от секундата. — Хайде, стига — каза той. — Да вървим да вечеряме.

— Момент — обади се Нили. — Нека да пробвам още веднъж. То стана нещо като състезание.

Тя го вдигна от стола, седна на мястото му, написа единичен необяснен отпечатък и натисна „Търси“. Няма данни, след шест стотни от секундата.

— Шест стотни! — извика триумфално Нили. — Нов световен рекорд.

— Ще има да те гоним — каза Ричър.

Нили написа необяснен отпечатък, един брой и кликна „Търси“.

— Почва да става забавно — каза тя.

Няма данни, след шест стотни от секундата.

— Борбата за първо място става оспорвана — обади се Фрьолих. — Аз съм на ред.

Тя седна пред компютъра и се замисли. После каза:

— Е, хайде. Тоя път или ще грабна златния медал, или ще висим тук цяла нощ.

Тя написа само думата палец. Кликна „Търси“. Прозорчето изчезна; измина цяла секунда, преди на екрана да се появи един-единствен файл. Състоящ се от един-единствен кратък абзац. Полицейски доклад от Сакраменто, Калифорния: Преди две седмици дежурният в спешното отделение на някаква местна болница уведомил полицията, че при тях бил постъпил мъж с отрязан палец. Твърдял, че си бил пъхнал пръста в дърводелски моторен трион. Но лекарят бил убеден, че се касаело за преднамерена, макар и видимо непрофесионална хирургическа операция. Полицаите издирили пострадалия и той потвърдил, че ставало дума за нещастен случай с моторен трион. Случаят бил приключен и заведен към дело.

— Ама че шантава история! — каза Фрьолих.

— Хайде да вървим да ядем — настоя за кой ли път Ричър.

— За мен обаче постно — обади се Нили.

 

 

Те отидоха с колата до Дюпон Съркъл и вечеряха в един арменски ресторант. Ричър си поръча агнешко, докато Нили и Фрьолих се задоволиха с някакви вегетариански специалитети с леблебия. За десерт ядоха баклава и изпиха по три чашки силно, гъсто като кал кафе. През цялото време разговаряха, без да си кажат нещо особено. Старателно избягваха темите за Армстронг, за Нендик и жена му, за онези неизвестни хора, способни да наплашат някого до смърт и да убият хладнокръвно двама невинни граждани само защото носят определени имена. Фрьолих не искаше да говори за Джо пред Ричър; Нили не искаше да говори за Ричър пред Фрьолих. Затова разговорът им — както разговорите на всички останали маси в ресторанта, а може би и в целия град — се въртеше все около политиката. Но да се говори за политика в края на ноември означаваше да се спомене и новата администрация, което вече навеждаше разговора към Армстронг, затова те отново отклониха темата и заговориха, всеки за своите възгледи и убеждения. Не след дълго Фрьолих заразпитва Нили за личния й живот и кариера.

Ричър се изключи от разговора и престана да слуша. Той знаеше, че Нили не отговаря на въпроси за себе си. По принцип. Познаваше я от много години, а сам не знаеше абсолютно нищо за миналото и произхода й. Можеше само да предполага, че на младини е преживяла някаква лична травма. Това често се случваше сред военните. Някои постъпват в армията, защото им трябва гарантирана работа или за да научат занаят; други — понеже обичат да стрелят и да взривяват. Има и такива — като самия Ричър, — които стават военни, защото им е в кръвта. Но повечето избират тази професия, търсейки близост, другарство и доверие. Те се опитват да открият във войската братята, сестрите и родителите, които са им липсвали в цивилния живот.

Така че Нили пропусна детството и юношеството си и започна разказа направо от военната си кариера.

Ричър се оглеждаше разсеяно наоколо. Ресторантът беше пълен с двойки и семейства с деца. Той си каза, че всички тези хора утре ще готвят цял ден за празничната трапеза, ето защо тази вечер са предпочели ресторантската храна.

Едно-две лица му се сториха смътно познати. Може би бяха политици или журналисти. Заслуша се отново в разговора, когато Нили заразправя за кариерата си в Чикаго. Фирмата, за която работела, явно била доста внушителна. Съдружници й били все бивши военни и служители от федералните правоохранителни служби. Бизнесът им се бил разраснал и предлагали всякакви услуги — от защита на компютърни системи срещу хакери до лична охрана на висши мениджъри при пътувания в чужбина. Нили изглеждаше доволна от кариерата и живота си.

Тъкмо щяха да си поръчат четвърто кафе, когато телефонът на Фрьолих иззвъня. Минаваше девет. В ресторанта беше станало доста шумно и отначало не чуха звъна. Ала настойчивото метално писукане от чантичката й не преставаше. Накрая Фрьолих го чу, измъкна малкия телефон и го долепи до ухото си. Ричър наблюдаваше лицето й. По него се изписа недоумение, последвано от известна тревога.

— Ясно — отвърна накрая тя и затвори. Погледна към Ричър и каза: — Стайвесънт те вика в кабинета си. Незабавно.

— Мен ли? — попита Ричър. — Защо?

— Не ми обясни.

 

 

Стайвесънт ги очакваше непосредствено до входната врата. Дежурният офицер се суетеше на поста си от другата страна. Всичко изглеждаше напълно нормално, ако не се броеше телефонът срещу Стайвесънт. Апаратът беше изваден навън от обичайното си място зад гишето и кабелът му се влачеше по пода. Стайвесънт го гледаше, сякаш се опитваше да го премести с поглед.

— Имахме едно телефонно обаждане — каза той.

— От кого? — попита Фрьолих.

— Не благоволи да се представи. Нито си каза номера. Системата за идентифициране на повикването беше блокирана. Мъжки глас, без някакъв особен акцент. Обадил се до централата и поискал да говори с големия. Нещо в тона му подсказало на дежурния, че работата е сериозна, и го свързал с мен. Явно си е помислил, че под големия има предвид началника, големия шеф един вид. Но се оказа, че не търси мен. Търсеше оня, големия, дето от няколко дни се навъртал покрай нас.

— Мен?! — попита изумен Ричър.

— Ти си единственият едър мъж, който е тук отскоро.

— Че за какво му е да говори с мен?

— Сега ще разберем. Той ще позвъни отново в девет и трийсет.

Ричър погледна часовника си. Беше девет и двайсет и две.

— Те са — каза Фрьолих. — Видели са те в църквата.

— И аз така мисля — каза Стайвесънт. — Това е първият ни реален контакт. Приготвили сме магнетофон. Ще вземем акустичен отпечатък от гласа. И ще се опитаме да проследим източника на обаждането. От теб се иска да говориш колкото се може по-дълго.

Ричър хвърли бърз поглед на Нили. Тя погледна часовника си.

— Нямаме толкова време — каза тя.

Ричър кимна.

— Как можем да разберем какво е в момента времето в Чикаго?

— Мога да се обадя в „Андрюс“ — каза Фрьолих. — Но защо?

— Обади се, после ще ти обясня.

Тя пристъпи към един от другите телефони. След четири минути от метеорологичната служба на военновъздушните сили й докладваха, че в Чикаго е ясно и студено и се очаква да се задържи така. Ричър погледна отново часовника си. Девет и двайсет и седем.

— Е, добре — каза той.

— Опитай се да протакаш, чу ли? — каза Стайвесънт. — Те явно не те познават. Не могат да си обяснят кой си. И това много ги притеснява.

— Благотворителният обяд по случай Деня на благодарността също ли е оповестен в интернет?

— Да — отвърна Фрьолих.

— С точно време и място?

— Да — повтори тя.

Девет и двайсет и осем.

— Какво още предстои? — запита Ричър.

— След десет дни още една среща на Уолстрийт — отвърна тя. — И това е всичко.

— А през този уикенд?

— Връща се в Северна Дакота с жена си. Утре късно следобед.

— И това ли го пише в интернет?

Фрьолих поклати глава.

— Не, това са си негови семейни ангажименти. Тях не ги оповестяваме по никакъв начин.

Девет и двайсет и девет.

— Добре — каза Ричър.

След миг телефонът иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше оглушителен.

— Малко са подранили — каза той. — Нещо нервничат.

— Опитай се да ги задържиш на линията — още веднъж каза Стайвесънт. — Възползвай се от любопитството им. Не спирай да говориш.

Ричър вдигна слушалката и каза:

— Ало!

— Следващия път няма да извадиш такъв късмет, умнико — каза мъжки глас.

Ричър не отговори, заслушан във фоновите шумове, които се чуваха по линията.

— Хей — каза гласът, — на теб говоря!

— Само че аз не желая да разговарям с теб, кретен! — отвърна Ричър и затвори телефона.

Стайвесънт и Фрьолих го гледаха като вкаменени.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изрева Стайвесънт.

— Нещо не съм в настроение за приказки — каза Ричър.

— Казах ти да го задържиш на линията колкото можеш повече!

Ричър вдигна рамене.

— Ако толкова ти се приказваше с него, да беше вдигнал ти телефона. Можеше да се престориш, че съм аз. И да си приказвате колкото ви душа иска.

— Това беше умишлен саботаж! — пенеше се Стайвесънт.

— Не е вярно. Беше ход от играта.

— Това тук не ти е игра.

— Напротив, точно игра е.

— Трябваше да изкопчим информация.

— Я не се занасяй! Никаква информация нямаше да изкопчиш.

Стайвесънт млъкна.

— Искам чаша кафе — каза Ричър. — Ти ни измъкна от ресторанта, преди да сме свършили.

— Никой да не мърда оттук — каза Стайвесънт. — Може пак да се обадят.

— Няма да се обадят — каза Ричър.

 

 

Изчакаха още пет минути, после се отказаха, наляха си по една чашка кафе и тръгнаха към заседателната зала. Нили мълчеше, вглъбена в мислите си. Фрьолих също не продумваше. Стайвесънт се тресеше от гняв.

— Обяснявай! — кресна той.

Ричър се оказа сам в единия край на масата. След като той седна, Нили зае неутрална позиция някъде по средата. Фрьолих и Стайвесънт се настаниха плътно един до друг на противоположния край.

— Тия типове използват чешмяна вода, за да си залепват пликовете — каза Ричър.

— Е? — запита Стайвесънт.

— Шансът да допуснат разговорът им да бъде засечен от централата на тайните служби на Съединените щати е едно на милион, по дяволите! Ами че те самите щяха да затворят телефона. Аз не исках да им доставя това удоволствие. Искам да им е ясно, че ако ще си играят с мен, аз съм по-силен от тях.

— И ти провали всичко само за да им докажеш, че пикаеш по-нависоко?

— Нищо не съм провалил — каза Ричър. — Разполагаме с всичката информация, която изобщо може да се изкопчи от тях.

— С нищо не разполагаме!

— Напротив, имаме гласов отпечатък. Тоя тип каза цели дванайсет думи. С всички съществуващи гласни в езика и повечето съгласни. Както шипящи, така и фрикативни.

— Трябваше да разберем откъде се обаждат, кретен такъв!

— От обществен телефон с електронно блокирана система за идентифициране на повикването. Някъде в Средния запад. Помисли малко. Стайвесънт. Днес до обяд са били в Бисмарк, въоръжени до зъби. Така в самолет няма да ги пуснат. Значи са с кола. В момента да са най-много на шест-седемстотин километра оттам. Намират се в един от петте-шестте огромни по територия съседни щати, в някой бар или магазин, и използват обществения телефон. А всеки, който има достатъчно мозък, за да си залепи плика с чешмяна вода, ще се сети и точно колко дълъг разговор да проведе, за да не го засекат.

— Не можеш да си сигурен, че са с кола.

— Прав си — отвърна Ричър. — Не съм абсолютно сигурен. Има възможност да са ядосани от днешния неуспех. Да са направо бесни. А от интернет сайта на Армстронг бездруго са научили за утрешния благотворителен обяд. Още един, последен засега шанс, после дълго време нищо. При това положение не е изключено да са захвърлили оръжията си някъде там и да са взели самолета. Ако е така, сега са на летище О’Хеър в Чикаго и чакат връзка за Вашингтон. Може би си струваше да вдигнем под тревога тамошната полиция, за да видят кой по това време ще използва обществен телефон от летището. За съжаление обаче разполагахме само с осем минути. Ако ти се беше сетил за това по-рано, може би щеше да стане. Имал си половин час! Бил си предупреден, по дяволите! Можел си да организираш нещо. В такъв случай аз щях да им спукам тъпанчетата от приказки, докато полицаите се разшетат и ги спипат на някой телефон. Ама ти не се сети. Не организира нищо. Досега нищо не си организирал. Така че хич не ми говори сега на мен за саботаж. Да не си ми казал повече, че аз съм те провалил!

Стайвесънт гледаше пред себе си, навел глава, и мълчеше.

— Сега го попитай защо му трябваше бюлетин за времето — подсказа Нили.

Стайвесънт не каза нищо.

— За какво ти трябваше бюлетин за времето? — запита вместо него Фрьолих.

— Защото, ако времето в Чикаго се беше случило лошо, самолетите щяха да излитат с голямо закъснение, а тъкмо преди Деня на благодарността това значи, че летището ще е задръстено от чакащи пътници. При това положение аз щях по някакъв начин да ги провокирам да се обадят повторно, през което време можехме да вдигнем местната полиция. Ала времето се оказа прекрасно. Затова полетът им не е имало как да се забави.

Стайвесънт продължаваше да мълчи.

— Какъв му беше акцентът? — попита тихо Фрьолих. — За тези дванайсет думи все си доловил нещо.

— Вие нали го записахте? — каза Ричър. — На мен лично не ми направи впечатление с нищо особено. Не беше чужденец. Не беше от Южните щати. Нито от Източното крайбрежие. Може би от някакво забутано място, дето дори и акцент нямат като хората.

Известно време в стаята цареше тишина.

— Извинявам се — каза накрая Стайвесънт. — Виждам, че най-вероятно си постъпил правилно.

Ричър поклати глава и шумно въздъхна.

— Не го преживявай — каза той. — Ние тук се хващаме за сламки. Шансът да ги засечем откъде се обаждат беше едно на милион. Така прецених. Вътрешното ми чувство сочеше нататък. Ако те толкова са се озадачили кой съм, искам да си останат озадачени. Да си правят догадки. Освен това исках да ги раздразня. Да ми се ядосат лично и да се вторачат в мен, та временно да забравят за Армстронг.

— Да не би да искаш тия типове да те издебнат зад някой ъгъл?

— По-добре мен, отколкото Армстронг.

— Ти да не си се побъркал нещо? Армстронг си има тайните служби да го пазят денонощно. А теб кой те пази?

Ричър се усмихна.

— Мен не ме е страх от тия мухльовци.

Фрьолих се размърда на стола си.

— Значи ти наистина се състезаваш с тях кой ще пикае по-нависоко — каза тя. — Божичко, същият си като Джо, знаеш ли?

— Само дето аз съм още жив, а той не.

На вратата се почука. Беше дежурният.

— Специален агент Банън пристигна за вечерното съвещание — каза той.

 

 

Стайвесънт покани Банън в кабинета си и накратко му разказа за телефонните обаждания. Беше десет и десет, когато двамата се върнаха в заседателната зала. Както първия път, Банън приличаше повече на цивилен детектив от градската полиция, отколкото на федерален агент. Сако рибена кост, сиви вълнени панталони, тежки обувки, червендалесто лице. Под мишница стискаше тънка папка, а на лицето му бе изписано сериозно и делово изражение.

— Нендик още не е дошъл в съзнание — каза той.

Никой не отговори.

— Положението му нито се подобрява, нито се влошава продължи Банън. — В болницата започват да се тревожат за него.

Той се отпусна тежко на стола срещу Нили. Отвори папката си и извади тънка пачка цветни снимки. Раздаде на всички по две — една по една, като карти за покер.

— Брус Армстронг и Брайън Армстронг — каза той. — Съответно от Минесота и Колорадо. И двамата покойници.

Снимките бяха отпечатани на цветен принтер върху гланцова хартия. Вероятно бяха предоставени от близките им, после сканирани и изпратени по електронната поща. Не по факс. Явно бяха части от семейни снимки, увеличени в лабораториите на ФБР и после отрязани в съответния формат. Резултатът не изглеждаше особено убедителен. Две открити, самодоволно ухилени лица, вперили поглед в празното пространство — а всъщност в нещо, което може би е било в кадър заедно с тях. Имената им бяха четливо написани с химикалка в долното поле на снимката. Може би от самия Банън.

Брус Армстронг, Брайън Армстронг.

Те всъщност не си приличаха чак толкова. Нито пък поотделно приличаха на Армстронг. Едва ли някой би ги сбъркал един с друг, дори от пръв поглед, в тъмното или в забързана тълпа хора. Трима американски мъже на средна възраст, със светли коси и сини очи — това бе всичко. Но може би тъкмо поради тази неопределеност в известен смисъл си и приличаха. Ако човек се опиташе да класифицира по основни антропологични критерии населението на земята, доста трудно щеше да намери някаква съществена разлика между тях тримата. И във всеки случай тази разлика нямаше да е по такъв елементарен признак, като мъж-жена, бял-черен, висок-нисък, млад-стар, мургав-светъл, синеок-тъмноок. Защото по всички тези признаци тримата Армстронг не се различаваха помежду си. По-точно, доколкото имаха някакви различия, те бяха доста по-фини и неуловими.

— Какво мислиш? — попита Банън.

— Достатъчно приличат на него, за да стане ясно кого са имали предвид — отвърна Ричър.

— Така е — каза Банън. — Оставили са две жени вдовици и общо пет деца без бащи. Много забавно, нали?

Никой не отговори.

— Какво друго ни носиш? — попита Стайвесънт.

— Работим по въпроса — отвърна Банън. — Отново сравняваме отпечатъка. Този път с всички възможни картотеки в цивилизования свят. Но не смятам, че има основания за оптимизъм. Обиколихме съседите на Нендик. У тях не идвали често гости. Самите те като двойка се срещали с приятелски семейства най-вече в някакъв бар на около петнайсет километра от къщата им, по посока на летището Дълес. Свърталище на полицаи. Очевидно Нендик предпочитал за компания хора с по-ниско обществено положение.

— А преди две седмици? — попита Стайвесънт. — Когато са отвлекли жена му? Положително съседите са забелязали някаква суматоха.

Банън поклати глава.

— През деня улиците в този квартал са доста оживени. Майки, деца, футболни топки. Но не знаят нищо. Никой нищичко не помни. Разбира се, отвличането може да е станало и през нощта.

— Аз мисля, че по-скоро Нендик сам им я е закарал — обади се Ричър. — Те са го принудили. За да го заболи още повече. За да го накарат да се чувства виновен. За да го сплашат и подчинят изцяло на волята си.

— Много е възможно — каза Банън. — Че е уплашен, в това няма съмнеше.

Ричър кимна.

— Според мен тия типове са изпечени садисти. Много им се отдават тънкостите на играта. Затова са адресирали посланията си до вас. За да може Армстронг да разбере, че го грози опасност тъкмо от онези, които са натоварени да го пазят.

— Само че досега нищо такова не е чул от тях — каза Нили.

Банън не коментира. Стайвесънт помълча и попита:

— Нещо друго?

— Нашето заключение е, че нови послания няма да има — каза Банън. — Те ще нанесат удара когато и където сметнат за най-удобно. Разбира се, без да ви предупреждават повече. Защото, ако опитат, а не успеят, поне ще гледат да не разберете за опита, за да не изглеждат некадърни в очите ви.

— Имаш ли някакво предчувствие къде и кога може да стане следващият опит?

— Ще поговорим и за това утре сутринта. В момента работим по една хипотеза. Предполагам, че утре сте на работа?

— Че защо да не сме?

— Нали е Денят на благодарността…

— Армстронг ще работи, значи и ние с него.

— Какво ще прави?

— Ще се прави на добър в един приют.

— Това разумно ли е?

В отговор Стайвесънт само вдигна рамене.

— Нямаме избор — каза Фрьолих. — Добрият политик трябва да раздава печена пуйка на бедните в Деня на благодарността, и то в най-скапания квартал на града. Така пише в конституцията.

— Добре, да изчакаме до утре сутринта — каза Банън. — Тогава може да се наложи да го разубеждавате. Или да променяте конституцията.

Той стана от мястото си, заобиколи масата и събра снимките, сякаш бяха някаква скъпоценност.

 

 

Фрьолих остави Нили в хотела и после закара Ричър до дома си. През цялото време мълчеше. Демонстративно и враждебно. Той издържа, докато стигнаха моста над реката, после се предаде:

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя.

— Все има нещо — настоя той.

Тя не отговори. Продължи да шофира, докато стигнаха на тяхната улица, и паркира на най-близкото свободно място, което беше през три преки от къщата й. Кварталът беше притихнал. Беше нощта преди големия празник. Хората си бяха по къщите, отпуснати и доволни. Тя загаси двигателя, но не слезе от колата. Продължи да стои, без да продумва, вперила поглед напред през стъклото.

— Какво има? — попита отново той.

— Не мога да понеса това — отвърна тя.

— Да понесеш какво?

— Ти ще направиш така, че накрая да те убият — каза тя. — Както направи да убият Джо.

— Моля? — извика той.

— Чу какво казах.

— Не съм аз виновен, че го убиха!

— Джо не беше замесен от подходящо тесто за тази работа. Но въпреки това реши да се пробва. Понеже все се сравняваше с теб. Беше подтикнат да го направи.

— Подтикнат? Да не би аз да съм го подтикнал?!

— Че кой друг? Той беше твой брат. През цялото време следеше професионалната ти кариера.

Ричър не отговори.

— Защо сте такива всички?

— Кои сме тези всички? Всички хора! Защо сме какви?

— Всички мъже. Всички военни. Все с рогата напред, докато си ги строшите накрая.

— Аз такъв ли съм?

— Знаеш, че си.

— Не аз съм се клел, че ще защитавам някого с живота си. Че ще се оставя да ме убият заради някакъв скапан политик!

— Нито пък аз. Това е казано фигуративно. Освен това не всички политици са скапани.

— Е, и? Готова ли си да те убият заради него? Или май не?

Тя вдигна рамене.

— Това не знам.

— Аз не действам сляпо, напред с рогата.

— И още как! Защото се чувстваш предизвикан. Как може точно ти да си подвиеш опашката пред едно предизвикателство!

— Ама ти това ли искаш? Да си подвия опашката? Или може би искаш да свършим работата, с която сме се захванали?

— Във всеки случай няма да я свършим напред с рогата. Трябва по-кротко.

— Защо? В края на краищата винаги дотам опира въпросът: те или ние. Винаги е така. Какъв е смисълът да се преструваме, че сега е по-различно?

— Защо сам си го просиш?

— Нищо не си прося. И не виждам какво мога да си изпрося.

— Не си го просиш значи. А какво правиш?

— И аз не знам.

— Не знаеш?!

Той не отговори веднага.

— Имаш ли познат адвокат?

— Какво дали имам?

— Чу какво казах.

— Адвокат ли? Тук, във Вашингтон?! Че тук ако няма адвокати, какво друго ще има!

— Добре, представи си един адвокат. С двайсет години стаж, с огромен професионален опит. Идва при него клиент и го пита: Бихте ли написали от мое име едно малко по-заплетено завещание? Какво според теб ще отговори адвокатът? Какво ще направи? Дали ще се разтрепери от страх? Дали ще се почувства предизвикан? Дали ще възприеме това като изпитание за мъжествеността си? Едва ли. Просто ще вдигне рамене и ще каже: разбира се, ще го напиша. И ще седне и ще го напише. Понеже това му е работата. Просто и ясно.

— Това, което вършиш сега, не ти е работата, Ричър.

— Напротив. Или почти, което е едно и също. Тринайсет години съм получавал точно за това заплата. Която Чичо Сам ми е плащал от твоите данъци. Само че Чичо Сам не би ме търпял да си подвивам опашката при всяко предизвикателство, да се лутам в кръг и да се самоанализирам.

Фрьолих продължаваше да гледа напред през стъклото на колата, което бързо се запоти от дъха им.

— В другите отдели на тайните служби също работят стотици хора — каза тя. — Във финансовото разузнаване например. Стотици. Не знам точно колко, но много. И то добри хора. Ние не се занимаваме точно с разследвания, но те тъкмо това правят. Те само това правят. Затова са там. Джо можеше спокойно да подбере десет от тях, които си поиска, и да ги изпрати в Джорджия. Или петдесет. Какво му пречеше? Но не го направи. Отиде сам. Така трябвало. Понеже се почувствал предизвикан. И нямаше как да отстъпи. Не и Джо. Защото все се сравняваше с теб.

— Съгласен съм, че не е трябвало да го прави — каза Ричър. — Не е било негова работа. Както не е работа на лекаря да пише завещания. Или на адвоката да прави операции.

— Но ти го принуди да го направи.

Ричър поклати глава.

— Не, не го принудих аз.

Тя не отговори.

— Две неща искам да ти кажа, Фрьолих — каза той. — Първо, никой не бива да си избира кариерата според това какво ще си каже брат му. И второ, последният ми по-съществен контакт с Джо беше, когато бях на шестнайсет години. А той на осемнайсет. Малко преди да замине да следва в Уест Пойнт. Аз бях още дете. Едва ли целта му е била да се доказва пред мен. Това беше последното нещо, което би му хрумнало тогава. А оттогава изобщо не сме се виждали. Освен по погребения. Понеже каквото и да си мислиш за мен като брат, той не беше по-добър. Просто не ми обръщаше никакво внимание. По цели години не се сещаше за мен.

— Джо следеше отблизо професионалната ти кариера. Майка ви го осведомяваше за това-онова. Той все се сравняваше с теб.

— Майка ни почина седем години преди него. По онова време аз нямах никаква професионална кариера.

— Награден си със Сребърна звезда за Бейрут. Това е било в самото начало на кариерата ти.

— Една бомба избухна точно до мен — отвърна той. — Дадоха ми медал, защото не се сещаха какво друго да ме правят. В армията е така. И Джо го знаеше.

— Той все се сравняваше с теб — повтори тя.

Ричър се размърда на седалката. По предното стъкло се образуваха малки ручейчета от кондензирана влага.

— Може и да се е сравнявал. Но едва ли с мен.

— С кого тогава?

— Може би с баща ни.

Тя вдигна рамене.

— Никога не сме разговаряли за баща ви.

— Ето, виждаш ли? — каза Ричър. — Даже не е смеел да засегне темата. Избягвал я е. Отричал е, че съществува.

— Смяташ ли? — попита тя. — Че какво толкова е представлявал баща ви?

Ричър обърна глава. Затвори очи.

— Беше морски пехотинец — каза той. — В Корея и Виетнам. В него съжителстваха сякаш двама души. В семейството беше мил, любещ съпруг, грижовен баща. А в същото време — хладнокръвен, безмилостен убиец, който не трепваше пред нищо. В сравнение с него аз съм една душица.

— А, значи ти се сравняваш с него! — извика Фрьолих.

Той поклати глава.

— Какъв смисъл има? В сравнение с него аз съм просто една душица. Каквото и да направя. А това в края на краищата не е и чак толкова лошо.

— Ти май не го обичаш много.

— Не го мразя. Беше свестен човек. Само че малко побъркан. В днешно време няма място за такива като него.

— Джо не трябваше да ходи в Джорджия — каза тя.

Ричър кимна.

— Спор няма — каза той. — Само че никой не му е виновен. Трябваше да е по-разумен.

— Ти също.

— Аз съм много разумен. Ето например навремето се записах във военната полиция, а не в морската пехота. Нито пък някога бих се захванал да проектирам стодоларови банкноти. Аз се задоволявам с това, което мога.

— И сега си въобразяваш, че знаеш как да се справиш с тия типове?

— Така както боклукчията знае как да изхвърли боклука. То не е чак такава философия.

— Много си самонадеян.

Той поклати глава.

— Виж какво, писна ми да се оправдавам. Това е някакъв абсурд! Ти познаваш ли съседите си? Знаеш ли кой освен теб живее в този квартал?

— Всъщност, не — отвърна тя.

Той изтри с длан влагата от стъклото и посочи с пръст.

— Да кажем, че в една от тези къщи живее някаква старица, която плете пуловери. И какво, ще вземеш да й почукаш на вратата и ще й кажеш: Как може да си въобразявате, че знаете как се плетат пуловери? Каква е тази самонадеяност?

— За теб една битка на живот и смърт е същото като плетенето на пуловери?

— Просто искам да ти кажа, че всеки човек разбира от нещо. Аз например разбирам от това. Може би то е единственото, от което разбирам. Не се гордея особено с уменията си, но няма защо и да се срамувам от тях. Просто го мога и това е. Аз съм програмиран да побеждавам. Генетично. От няколко поколения.

— Джо имаше същите гени като теб.

— Не, той просто имаше същите родители. Има разлика.

— Надявам се, че самоувереността ти е оправдана.

— Бъди спокойна. Особено сега, когато Нили ми помага. Аз и в сравнение с нея съм душица.

Фрьолих погледна встрани през прозореца и се умълча.

— Какво пак? — попита той.

— Тя е влюбена в теб.

— Глупости!

Фрьолих го погледна право в очите.

— Откъде си толкова сигурен?

— Нили никога не се е интересувай от мен.

Фрьолих само поклати глава.

— Аз съвсем наскоро я питах — каза той. — Онзи ден. И тя ми го каза направо. Каза, че никога не си е падала по мен. С едносрични думи, но в този смисъл.

— И ти й повярва, така ли?

— А не трябваше ли?

Фрьолих не отговори. Ричър полека се усмихна.

— Какво, ти наистина ли мислиш, че Нили си пада по мен?

— Усмивката ти е също като на Джо — каза тя. — Малко крива, малко срамежлива. Той имаше най-красивата усмивка, която съм виждала.

— Ти май не си го прежалила напълно, така ли е? — попита той. — Мисля, че това е очевидно. Или само ти не го разбираш?

Тя не отговори. Просто слезе от колата и закрачи по тротоара. Той я последва. Беше студено, нощният въздух бе тежък. Усещаше се влага откъм близката река, а също и мирис на изгоряло реактивно гориво. Стигнаха до къщата й. Тя отключи вратата и двамата влязоха.

На пода в антрето лежеше лист хартия.