Лий Чайлд
Покушението (7)

7

Разстоянието от сградата на Министерството на финансите, където се помещаваха тайните служби, до Сената беше точно три километра; през цялото време Фрьолих шофира с една ръка, като с другата притискаше мобилния телефон до ухото си. Времето беше навъсено, по улиците имаше задръствания и събърбънът едва си проправяше път. Когато най-после стигнаха, тя паркира при изхода на белия ръкав откъм Първа улица, угаси двигателя и захлопна капачето на телефона. Последните три действия бяха извършени в такава бърза последователност, че се сляха в едно.

— Не може ли ония от Министерството на труда да дойдат тук? — попита Ричър.

Тя поклати глава.

— Въпрос на политически такт. В министерството предстоят някои промени и е по-уместно Армстронг да им отиде на крака, отколкото да ги привиква при себе си.

— А защо пеша?

— Защото си е такъв по природа. Обича чистия въздух. Пък и главата му е дебела.

— Откъде точно смята да мине?

Тя посочи с ръка право на запад.

— В тази посока, на малко повече от половин километър оттук. Кажи го шестстотин и петдесет, седемстотин метра. От другата страна на Капитол Плаза.

— Той ли им се е обадил на тях или те на него?

— Той на тях. Информацията за готвените промени, така или иначе, ще изтече и той се опитва да я изпревари.

— Можеш ли да го убедиш да не ходи?

— Теоретически, да — отвърна тя. — Но всъщност не искам. Не ми се водят такива спорове тъкмо сега.

Ричър се извърна и огледа улицата зад тях. Не се виждаше нищо освен противното време и бързащите по Конститюшън Авеню коли.

— Ами да ходи тогава — каза той. — Нали той им се е обадил. Никой не се опитва да го подмами на открито. Едва ли е номер.

Тя впери поглед напред през стъклото на колата. После се обърна към Ричър и се загледа в ръкава през стъклото откъм неговата страна. Проведе още един разговор с хората си. Използва поредица инициали и някакъв странен жаргон, който той не успяваше да следи. След като привърши разговора, Фрьолих затвори телефона и зачака.

— Ще докараме хеликоптер на градската полиция — обясни тя. — Ще лети достатъчно ниско, за да се вижда. По пътя Армстронг ще мине покрай Арменското посолство, така че там ще разположим допълнителен взвод цивилни агенти да се смесят с тълпата. Аз ще го следвам с колата по Ди Стрийт на около петдесет метра отзад. Искам ти да вървиш на известна дистанция пред него и да си отваряш очите.

— Кога ще стане това?

— До десетина минути. Тръгни напред по улицата и свий вляво.

— Добре — каза той.

Тя запали двигателя и премести колата малко напред, за да избегне изхода на ръкава.

Ричър слезе на тротоара и вдигна догоре ципа на якето си. Тръгна по Първа улица и на първата пряка зави по Си Стрийт. Напред по Делауер Авеню движението беше натоварено; над покривите на колите се виждаше Капитол Плаза. Имаше ниски, голи дървета и обширни ливади, покрити с кафява есенна трева. Чакълени пътечки водеха към фонтана в центъра. От дясната страна имаше декоративен басейн; отляво — неголям обелиск в памет на някого си.

Като се пазеше от профучаващите коли, той пресече тичешком Делауер. Нещо кораво и остро — чакъл или замръзнала почва — заскърца под обувките му. Беше много студено. Сякаш камъчетата по алеята бяха измесени с бучки лед. Спря се пред фонтана и се огледа. Периметърът му се стори достатъчно обезопасен. На север беше широко открито пространство, по края с полукръг от пилони със знамена и някакъв друг паметник, зад който се издигаше грамадата на Юниън Стейшън. На юг не се виждаше нищо чак до Конститюшън Авеню и сградата на Капитолия. Право на запад се намираше друга голяма сграда, за която Ричър предположи, че е Министерството на труда. Той заобиколи фонтана, като опипваше с очи средния план, но не забеляза нищо тревожно. Нямаше близки прозорци, нито естествени укрития. В парка се разхождаха хора, но едва ли някой наемен убиец би счел за нужно да се мотае цял ден наоколо в случай, че вицепрезидентът внезапно реши да промени програмата си.

Той продължи да крачи нататък. Си Стрийт продължаваше от другата страна на парка, приблизително на една линия с обелиска. Това не беше случаен каменен къс, изправен просто за украшение. От другата му страна край алеята Ричър видя указателна табелка: Паметник на Тафт. По-нататък Си Стрийт пресичаше Ню Джърси Авеню и после Луизиана Авеню. На пресечките имаше пешеходни пътеки. Колите се движеха много бързо. На Армстронг щеше да му се наложи да спира и изчаква светофарите. Арменското посолство беше малко по-нататък вляво. Тъкмо в момента пред него спираше патрулна кола. От нея излязоха четирима униформени полицаи. Чу се далечен тътен на хеликоптер. Ричър се извърна и го видя да кръжи ниско над земята на север, заобикаляйки забраненото за полети въздушно пространство над Белия дом. Министерството на труда беше право напред. Отстрани имаше множество удобни служебни входове.

Той пресече платното и мина на северния тротоар на Си Стрийт. Върна се петдесетина метра назад до място, откъдето се виждаше Капитол Плаза. Зачака. Хеликоптерът сега висеше неподвижно във въздуха, достатъчно ниско, за да внушава респект, и същевременно достатъчно високо, за да не оглушава минувачите с тътена на двигателите си. Видя събърбана да излиза зад ъгъла и да спира.

Ричър наблюдаваше хората по улицата. Повечето бързаха. Беше твърде студено за безцелни разходки. На отсрещната страна на фонтана видя да крачат групичка хора. Шестима мъжаги с тъмни палта, заобиколили седми мъж с кафеникав шлифер. Движеха се точно по средата на чакълената алея. Двамата агенти най-отпред изглеждаха нащрек и непрестанно се оглеждаха. Останалите се движеха в плътна маса около обекта. Те подминаха фонтана и се насочиха към Ню Джърси Авеню. Спряха на светофара и зачакаха да светне зелено. Армстронг беше гологлав, вятърът развяваше косата му. Покрай тях профучаваха коли. Никой не му обръщаше внимание. Автомобилисти и пешеходци обитават отделни вселени, подчиняващи се на различни закони за времето и пространството. Фрьолих изчакваше на почтително разстояние. Събърбанът стоеше неподвижно до бордюра на петдесет метра по-назад, двигателят му работеше на празен ход. Светофарът се смени; Армстронг и екипът му закрачиха като един напред. Дотук добре. Операцията минаваше гладко, без засечки.

Но засечката не закъсня.

Най-напред внезапен порив на вятъра отклони полицейския хеликоптер от заетата позиция. После, когато Армстронг и охраната му бяха стигнали почти до средата на триъгълника ничия земя между Ню Джърси Авеню и Луизиана Авеню, някакъв самотен пешеходец се хвърли срещу тях от десетина метра разстояние. Беше мъж на средна възраст, мършав, със сплъстена брада и дълга, невчесана коса. Облечен беше с омазнен стар шлифер, препасан с кожен колан през кръста. Част от секундата той стоя неподвижен, после изведнъж хукна с големи подскоци напред, размахвайки безумно ръце и кривейки уста в озъбена гримаса. Двамата агенти най-близо до него се хвърлиха да го пресрещнат, докато останалите четирима се прегрупираха около Армстронг, закривайки го с телата си. В един момент и шестимата се оказаха между него и мъжа. Което означаваше, че от другата си страна Армстронг остана напълно открит.

Клопка, каза си Ричър и като автомат се извърна назад. Нямаше никой. Нищо подозрително. Само студеният градски пейзаж — подгизнал, неподвижен, безразличен. Огледа околните прозорци за подозрително раздвижване. Търсеше отблясък на оптически мерник. Нищо. Абсолютно нищо. Проследи с поглед движещите се коли. Те си летяха по авенютата, всяка по своя път, нищо неподозиращи за разиграващата се драма. Нито една не забави ход. Той се обърна отново към групичката мъже и видя, че лудият клошар е повален на земята от двама агенти, докато други двама го държаха на прицел с пистолетите си. Видя и как Фрьолих даде газ на събърбана и взе с голяма скорост завоя. Тя закова спирачки до бордюра, останалите двама агенти грабнаха Армстронг, преведоха го през тротоара и го набутаха на задната седалка.

Но събърбънът не потегли. Голямата черна кола остана неподвижна до бордюра, докато останалите коли я заобикаляха. Хеликоптерът се пребори с вятъра, върна се на позиция и дори се снижи малко, за да огледа терена по-отблизо. От шума на двигателя му ушите пулсираха. Нищо повече не се случи. След малко Армстронг слезе от колата, двамата агенти го последваха и заедно с него пристъпиха към поваления клошар. Армстронг приклекна до човека и известно време стоя надвесен над него, подпрян с лакти на коленете. Изглежда, му говореше. Фрьолих остави двигателя да работи и се приближи към тях. Вдигна ръка и каза нещо в микрофона на китката си. След няколко безкрайни секунди патрулна кола на градската полиция спря плътно зад събърбана. Армстронг се изправи и проследи с поглед двамата агенти, които с извадени пистолети придружиха човека до патрулката.

Полицаите потеглиха, Фрьолих се върна в събърбана, а Армстронг, придружен от шестимата бодигардове, продължи пътя си към сградата на министерството. Хеликоптерът бавно летеше отгоре и следеше всяка тяхна стъпка. Докато пресичаха Луизиана Авеню на път към министерството, Ричър го пресече в обратната посока и пробяга оставащите метри до колата на Фрьолих, която в този момент, извърнала глава, наблюдаваше отдалечаващата се групичка. Той почука на прозореца откъм страната на шофьора. Фрьолих стреснато се обърна, но когато го позна, натисна копчето и стъклото с меко жужене се смъкна надолу.

— Добре ли си? — попита той.

Тя отново извърна глава и се загледа след Армстронг.

— Сигурно съм се побъркала.

— Какъв беше тоя?

— Някакъв скитник. Ще направим нужните разследвания, но отсега мога да ти кажа, че няма връзка. Просто няма начин. Ако тоя тип беше авторът на писмата, хартията щеше още да лъха на алкохол. Армстронг се опита да го заговори. Каза му, че му е жал за него. После ми заяви, че възнамерява да премине и остатъка от разстоянието пеша. Той е напълно луд. А пък аз още повече, задето го допускам.

— И на връщане ли ще ходи пеша?

— Вероятно. Искам да вали, Ричър. Защо никога не вали, когато ти се иска? Един порой да се изсипе точно след час, друго нищо не ми трябва.

Ричър вдигна глава към небето. Беше сиво и навъсено, но облаците се бяха вдигнали нависоко. Нямаше изгледи за дъжд.

— Мисля, че трябва да му кажеш — рече той.

Тя поклати енергично глава и обърна лице напред.

— Ние просто не постъпваме така.

— Тогава уреди някой от екипа му да го извика по спешност обратно. Сякаш има нещо, което не търпи отлагане. Тогава, волю-неволю, ще се прибере с кола.

Тя отново поклати глава.

— Той лично ръководи предаването на властта. Сам определя кое е спешно и кое не.

— Кажи му тогава, че отработвате нова процедура. Репетирате бърза евакуация или нещо подобно. Излъжи го нещо.

Фрьолих му хвърли бърз поглед.

— Като че ли мога да измисля нещо. Все още сме в периода на репетициите. Може и да успея.

— Опитай — каза той. — Връщането пеша е по-опасно от отиването. Дотогава има два часа, все някой ще усети какво се готви да направи.

— Качвай се — каза тя. — Сигурно си премръзнал.

Той заобиколи отпред и се качи в колата. Разкопча якето си и изложи гърди на горещия въздух от отоплението.

Двамата проследиха с поглед Армстронг и охраната му, които тъкмо в този момент изчезнаха във вътрешността на сградата. Фрьолих незабавно се обади на хората си и нареди да я информират за всяко движение на вицепрезидента. После включи на скорост, даде газ и потегли на югозапад към Източното крило на Националната галерия. Там сви вляво и премина покрай водното огледало зад сградата на Капитолия, после с десен завой се вля в Индипендънс Авеню.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Никъде конкретно — отвърна тя. — Просто си убивам времето. И разсъждавам дали още днес да подам оставка, или да остана на служба, докато съвсем откача.

Тя премина покрай редицата музеи и на ъгъла с Четиринайсета улица зави вляво. От дясната им страна се извисяваше голямото сиво здание на Монетния двор. Тя спря колата до бордюра, без да гаси двигателя и да изключва от скорост. Кракът й остана върху спирачния педал, докато вдигна поглед нагоре, към големите прозорци на фасадата.

— Джо идваше да работи тук като консултант — каза тя. — Беше по времето, когато проектираха новата стодоларова банкнота. Той си казваше, че след като така и така ще я пази от подправяне, е редно да се допитват до него относно защитата й. Оттогава мина много време.

Докато тя гледаше нагоре, Ричър забеляза извивката на шията й и начина, по който се спускаше в полуразтворената риза. Не каза нищо.

— Понякога си правехме срещите тук — каза тя. — Или на стълбите пред паметника на Джеферсън. През късните пролетни и летни вечери се разхождахме покрай езерото в парка.

Ричър погледна напред и вдясно. Паметникът на Джеферсън се виждаше в ниското между дърветата, отразен в огледалната повърхност на водата.

— Аз го обичах, нали разбираш? — каза Фрьолих.

Ричър не отговори.

Погледна ръката й, която почиваше върху волана. Китката й беше тънка. По нежната чиста кожа още имаше следи от избледнелия летен загар.

— А ти приличаш на него — продължи тя.

— Той къде живееше?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Не знаеш ли?

— Не си спомням да ми е казвал.

В мълчанието се чуваше само приглушеният шум на мотора.

— Имаше апартамент в сградата „Уотъргейт“ — каза след малко тя.

— Под наем ли?

Тя кимна.

— Почти немебелиран. Сякаш беше само временно.

— Не се учудвам. В нашето семейство никога не сме притежавали нищо. Материалните неща не ни интересуват.

— Семейството ти по майчина линия е имало имения във Франция.

— Така ли?

— Нима и това не знаеш?

Той вдигна рамене.

— Разбира се, знаех, че са французи. Не помня обаче да съм чувал нещо за имотното им състояние.

Фрьолих вдигна крак от спирачката, погледна в страничното огледало, даде газ и се вля в движението.

— Странни представи за семейство имате, няма що.

— Навремето ми се струваха нормални — каза той. — Мислехме си, че всички семейства са като нашето.

Мобилният й телефон иззвъня. Сякаш електронно щурче се обади в тишината на голямата кола. Тя отвори капачето, изслуша нещо, каза „добре“ и затвори.

— Беше Нили — съобщи тя. — Привършила е с чистачите.

— Нещо ново?

— Не каза. Ще ни чака в службата.

Тя направи обратен завой и се отправи на север по Четиринайсета улица. В този момент телефонът й отново иззвъня. Отвори го с една ръка, докато шофираше, долепи го за момент до ухото си и рязко го затвори, без да каже нищо. Огледа движението напред по улицата.

— Армстронг е готов да се връща. Ще се опитам да го убедя да се качи с мен в колата. Но първо ще те оставя в гаража.

Тя слезе по рампата и спря за миг, колкото Ричър да скочи. После ловко обърна в тясното пространство и излезе на улицата. Ричър намери вратата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се изкачи до фоайето с единствения асансьор. Когато стигна до третия етаж, Нили го чакаше до рецепцията. Седеше на едно от кожените кресла, изпъната като струна.

— Стайвесънт тук ли е? — попита Ричър.

Та поклати глава.

— При съседите е — каза тя. — В Белия дом.

— Искам да огледам онази камера.

Двамата заобиколиха рецепцията и по тесните коридори към задната част на етажа стигнаха до секретарската стая пред кабинета на Стайвесънт. Секретарката си седеше на бюрото, а в скута й беше разтворена ръчна чантичка. В ръцете си държеше огледалце с рогова рамка и гилза с блясък за устни; това съвсем прозаично действие й придаваше почти човешки вид. Образцов служител, но също така и живо същество. Когато ги видя, тя смутено прибра тоалетните принадлежности в чантата си. Известно време Ричър оглежда охранителната камера над главата й, докато Нили наблюдаваше замислено вратата на кабинета. После се обърна и я заговори:

— Вие спомняте ли си онази сутрин, когато в кабинета на мистър Стайвесънт се появи едно писмо?

— Разбира се, че си я спомням — отвърна секретарката.

— Защо тогава мистър Стайвесънт остави куфарчето си на бюрото ви?

Секретарката се замисли за миг.

— Защото беше четвъртък.

— Какво става в четвъртък? Ранни срещи ли има?

— Не, съпругата му пътува за Болтимор. Всеки вторник и четвъртък.

— Каква връзка има това?

— Тя е доброволка в една болница в Болтимор.

Нили я погледна право в очите.

— Питам, какво отношение има това към куфарчето на мъжа й?

— Тя взима колата — обясни секретарката. — Имат само една. На мистър Стайвесънт не му се полага служебна, защото вече е администратор. Така че във вторник и четвъртък той пътува за работа с подземната железница.

Нили я погледна объркано.

— С метрото?

— Именно. Мистър Стайвесънт има специално куфарче само за вторник и четвъртък, ако му се наложи да го постави на пода на вагона. С другото си куфарче никога не би постъпил така, за да не го изцапа.

Нили стоеше като вкаменена. В съзнанието на Ричър бързо преминаха онези части от видеозаписа, на които се виждаше как Стайвесънт си тръгва в сряда вечер и се връща в четвъртък рано сутринта.

— Аз не забелязах разлика! — каза той. — Куфарчето изглеждаше едно и също.

Секретарката кимна, за да потвърди.

— Те са напълно еднакви — обясни тя. — От една и съща фирма и модел. Той не иска хората да разбират, че са две. Но едното е за пътуване с автомобил, а другото за железницата.

— Защо?

— Мистър Стайвесънт ненавижда мръсотията. Мисля си дори, че се страхува от нея. Във вторник и четвъртък той изобщо не внася в кабинета си куфарчето, дето е пътувало с железницата. Оставя го при мен и като му потрябва нещо, аз му го нося. А ако навън вали, си събува и обувките при мен. Сякаш кабинетът му е японски храм.

Нили погледна Ричър и направи гримаса.

— Безобидна ексцентричност — продължи секретарката. После понижи глас, сякаш се боеше, че шефът й може да я чуе чак от Белия дом. — И съвсем излишна, ако питате мен. Метрото на Вашингтон се смята за най-чистата подземна железница на света.

— Че е безобидна, няма спор — каза Нили. — И все пак ми се струва малко странна.

— Просто безобидна — натърти секретарката.

Ричър, който вече бе изгубил интерес към разговора, пристъпи зад гърба й и се загледа в аварийния изход. Вратата се отваряше с натискане на метална шина през цялата й ширина на височината на кръста, както несъмнено се изискваше според градските наредби за пожарна безопасност. Той я натисна леко с върховете на пръстите си. Прецизният механизъм поддаде и шината се сгъна надолу мазно като коприна. Натисна я още малко, бравата щракна и вратата се отвори. Беше тежка огнеупорна врата, монтирана върху три масивни панти. Той пристъпи напред и излезе на малкото аварийно стълбище. Стъпалата бяха от бетон с тръбен стоманен парапет и изглеждаха значително по-нови от старата тухлена постройка. В стъклени плафониери с метални решетки едва мъждукаше аварийно осветление. Явно, че при някой от ремонтите на сградата бе преградено място за аварийно стълбище в крак с новите изисквания.

Откъм задната страна на вратата вместо хоризонтална шина имаше обикновена въртяща се топка, с която се отваряше бравата. В нея имаше ключалка с патрон, но не беше заключена. Въртеше се също така мазно, както и останалите механизми. И правилно, помисли си той. Сградата като цяло се охраняваше много добре. Нямаше смисъл всеки етаж да бъде изолиран със заключени врати от останалите. Ричър пусна вратата и тя плавно се затвори зад гърба му. Той почака няколко секунди в полумрака на стълбището, после завъртя топката и пристъпи една крачка навътре в ярко осветеното секретарско помещение. Изви шия и погледна охранителната камера над главата си. Беше насочена така, че сигурно още със следващата крачка щеше да попадне в кадър. Той се премести леко напред и остави вратата да се затвори зад него. Отново погледна камерата. Сигурно вече и тя го виждаше. А до вратата на Стайвесънт оставаха още поне два метра и половина.

— Чистачите са подхвърлили писмото — каза секретарката. — Няма друго обяснение.

Телефонът на бюрото й иззвъня, тя учтиво се извини и вдигна слушалката.

Ричър и Нили поеха обратно по лабиринта от коридори, докато намериха кабинета на Фрьолих. Беше тих, тъмен и празен. Нили щракна копчето на халогенното осветление и седна зад бюрото й. Нямаше друг стол, затова Ричър седна направо на пода с изпънати напред крака, облегнат на една от кантонерките.

— Разкажи ми за чистачите — каза той.

Нили потропваше с пръсти по бюрото. Ту нервно и рязко с нокти, ту меко и приглушено с възглавничките на пръстите.

— Обзавели са се с адвокати — каза тя. — Служебни, за сметка на отдела. По един на човек. Прочели са им правата. Гражданските им права са напълно защитени. Прекрасно, нали? Така е при цивилните.

— Направо разкош. И какво ти казаха?

— Нищо. Мълчат като риби. Заинатили са се и не продумват. Струват ми се обаче и ужасно уплашени. Притиснати са между чука и наковалнята. Хем ги е страх да разкрият кой ги е накарал да подхвърлят листа, хем треперят, че може да си загубят работата и дори да ги тикнат в затвора. Откъдето и да го погледнеш, не могат да спечелят. Не бих желала да съм на тяхно място.

— Ти спомена ли името на Стайвесънт?

— Достатъчно ясно при това. Те, разбира се, са чували за него, но едва ли знаят кой е всъщност. Това са нощни работници. Общуват само с предмети — врати, бюра, стаи. С хора изобщо не се засичат. Като чуха името, изобщо не реагираха. Всъщност на нищо не реагираха. Просто седяха, уплашени до смърт попоглеждаха към адвокатите си и думица не продумваха.

— Нещо си се отпуснала напоследък. Едно време, доколкото си спомням, бързо им стъпваше на шиите.

Тя кимна.

— Нали ти казах? Остарявам вече. Просто не знаех откъде да ги подхвана. Пък и адвокатите не ми дадоха възможност. Съдебната система в идеалния свят е толкова ограничена. Никога не съм се чувствала така безпомощна.

Ричър не каза нищо. Погледна часовника си.

— Е, сега какво? — попита Нили.

— Сега чакаме — отвърна той.

 

 

Времето, прекарано в чакане, се точеше убийствено бавно. Фрьолих се върна след час и половина и ги уведоми, че Армстронг се е прибрал от министерството и вече е в безопасност в собствения си кабинет в Сената. Тя го била убедила да се качи в събърбана. Казала, че разбира желанието му да се поразкърши, но натъртила, че екипът й има нужда от практика, за да се сглоби добре и да изпипа действията си в детайли преди встъпването му в длъжност, и че сега била единствената възможност за това. Дала му да разбере, че ако не се съобрази с молбата им, би могло хората й да го сметнат за някоя капризна примадона, а пък Армстронг не бил такъв човек и накрая с радост се оставил да бъде возен. Преминаването през ръкава в сградата на Сената също минало без инциденти.

— Сега можем да проведем няколко телефонни разговора — каза Ричър. — Да проверим дали междувременно не се е случило нещо, което си струва да знаем.

Най-напред тя се обади в градското полицейско управление на Вашингтон. Оттам й изредиха обичайната поредица от углавни престъпления и нарушения на обществения ред, но нито едно от тях не можеше да бъде категоризирано като явна демонстрация на уязвимостта на Армстронг. След това тя се свърза с полицейския участък, където беше задържан лудият клошар, и изслуша сведенията за него. После затвори телефона и поклати глава.

— Няма връзка. Те го познават. Коефициент на интелигентност под осемдесет, алкохолик, спи на улицата, почти неграмотен, и най-важното: отпечатъците не съвпадат. Има полицейско досие колкото тухла с данни за подобни нападения. Проявява склонност да се нахвърля върху всеки, чиято снимка е зърнал във вестниците, с които се завива на тротоара. Нещо като израз на социална ангажираност. Предлагам да забравим за него.

— Добре — каза Ричър.

После тя влезе в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и прегледа всички най-нови регистрирани случаи. Престъпления от всякакъв вид, извършени на територията на страната, се завеждаха в архивите на центъра с честота около едно на всяка секунда. По-бързо, отколкото можеха да се проследят.

— Безнадеждна работа — изохка тя. — Ще трябва да изчакаме до полунощ.

— Или до един сутринта — обади се Нили. — Може да се случи чак в Бисмарк, който е в средноамериканския часови пояс. Може да обстрелват къщата му. Или да хвърлят камък в прозореца.

При което Фрьолих се обади на полицията в Бисмарк и помоли да бъде уведомявана незабавно за всичко, което би могло да има макар и далечна връзка с Армстронг. После отправи същото искане до щатската полиция на Северна Дакота и до ФБР за цялата страна.

— Може пък и да не се случи нищо — каза тя.

Ричър извърна глава встрани. Ти се моли да се случи, каза си мислено той.

 

 

Около седем вечерта целият комплекс започна да утихва. Повечето от хората, които още се виждаха по коридорите, се движеха само в една посока — към изхода. Облечени бяха с шлифери и в ръцете си стискаха чанти и куфарчета.

— Вие освободихте ли стаите си в хотела? — запита Фрьолих.

— Да — отвърна Ричър.

— Аз не — каза Нили. — Хич не ти трябвам за гост. С мен само ще си вземеш беля на главата.

Фрьолих я изгледа учудено. Но Ричър не беше изненадан — той добре познаваше Нили като саможив и затворен човек. Винаги си е била такава, каза си той. И никой не знае защо.

— Е, добре — каза Фрьолих. — Във всеки случай трябва да си починем малко. Да съберем сили. По-късно ще се видим пак. Първо ще ви закарам и после ще мисля как да върна Армстронг у дома, без да му се случи нещо.

Тримата се спуснаха с асансьора в подземния гараж, Фрьолих запали събърбана и откара Нили в хотела. Ричър я изпрати чак до рецепцията и си поиска багажа от хотелския гардероб. Багажът му се състоеше от зимните дрехи, които си бе купил в Атлантик Сити, опаковани в черна найлонова торба за боклук заедно със старите му обувки, четката му за зъби и самобръсначката. Самата торба беше задигнал предишния ден от количката на камериерките. Пиколото я огледа презрително, но все пак чинно я отнесе до събърбана. Ричър мушна в ръката му един долар, после се качи при Фрьолих в колата и потеглиха. Вечерта беше тъмна, влажна и студена; движението по улиците беше натоварено, имаше задръствания. Безкрайни реки от червени стопове се разминаваха с насрещни реки от ярки бели фарове. Те пресякоха реката по моста на Единайсета улица, след което през лабиринт от тесни малки улички се озоваха пред къщата на Фрьолих. Тя спря на втора линия и без да гаси двигателя, откачи от връзката ключове на таблото този от къщата. После го подаде на Ричър.

— След два часа се връщам — каза тя. — Ти се разполагай.

Той взе торбата си, слезе и я изпрати с поглед. На първата пряка тя сви вдясно — явно се готвеше да прекоси обратно реката по съседния мост — и се изгуби от погледа му. Той пресече тротоара и отключи входната врата. Къщата беше тъмна и топла. Във въздуха се долавяше уханието на парфюма й. Затвори вратата зад себе си и пипнешком затърси ключа на осветлението. Натисна го и запали настолна лампа със слаба крушка, поставена върху малък скрин. Жълтеникавият абажур излъчваше мека, приглушена светлина. Ричър постави ключа от вратата до лампата, пусна торбата си на пода в подножието на стълбите и пристъпи в дневната. Запали лампата и там. Влезе в кухнята. Огледа се.

Зад една странична врата до кухнята започваха други стълби, които водеха към мазето. Известно време той стоя нерешително, измъчван от вроденото си любопитство. То беше по-силно от него, нещо като безусловен рефлекс — подобно на дишането. Учтиво ли беше да рови в къщата на своята любезна домакиня? Само защото така беше свикнал? Не, разбира се. Ала не можа да устои. Заслиза надолу по стълбите, като палеше всички лампи по пътя си. Мазето представляваше тъмно пространство без прозорци, с гладки бетонни стени. Имаше перална машина и електрическа сушилня. Стелажи. Боклуци, натрупани на купчини тук-там, нищо съществено. Той се качи обратно горе, като загаси лампите след себе си. Точно срещу стълбите, встрани от кухнята, видя неголямо помещение с врати. Беше по-обширно от килер, но по-малко от обикновена стая. Можеше първоначално, при построяването на къщата, да е било склад за провизии. Сега беше превърнато в миниатюрен кабинет. Имаше бюро, етажерка и стол на колелца, всичките поовехтели. Изглеждаха като евтини имитации на качествени офис мебели, каквито могат да се купят в някои универсални магазини в предградията. Бяха доста износени, може би купувани на старо. Компютърът също не беше първа младост. Към него с дебел кабел беше свързан мастилено-струен принтер.

Ричър се върна в кухнята. Той огледа всички обичайни места, където една жена би скрила скромните си богатства, и в керамичен буркан за сладки на горния рафт в бюфета намери петстотин долара в най-различни банкноти. За всеки случай. Може би си ги беше събрала за очакваната катастрофа с вируса на хилядолетието, когато на първи януари 2000 г. всички компютри трябвало уж да излязат от строя, понеже нямало да познават датата. После явно й се е досвидяло да ги похарчи и е решила да си ги къта за черни дни. В едно чекмедже откри 9-милиметрова „Берета“ М9, твърде умело потулена под купчина покривчици за сервиране. Пистолетът беше доста стар, издраскан, със засъхнало тук-там на големи капки масло. Вероятно армейски, попаднал от едно правителствено учреждение в друго след поредното прочистване на военните складове. Сигурно с такива в даден момент са били въоръжени и тайните служби. Пълнител нямаше.

Той издърпа следващото чекмедже и там, под една ръкавица за хващане на горещо, намери четири пълнителя, заредени със стандартни патрони с медни ризи. Една добра новина и една лоша. Разположението беше умно замислено. С дясната си ръка вадиш пистолета, докато с лявата вкарваш пълнител. Въпрос на ергономия. Само дето не беше много разумно пълнители да се държат заредени. След време пружината им се деформира в натегнато положение и може да стане засечка. Уморени пружини в пълнителя причиняват повече засечки от който и да било друг механичен фактор. По-добре е пистолетът да се държи на предпазител с патрон в цевта, а останалите да са в насипно състояние. Така можеш все пак с дясната ръка да произведеш изстрел, докато с лявата тъпчеш патрони в пълнителя. Малко бавно, но пък за предпочитане пред това да дръпнеш спусъка и да чуеш само изщракване.

Той затвори чекмеджетата и се върна в дневната. Там не откри нищо съществено освен една книга с издълбани отвътре страници на етажерката. В тайника нямаше нищо. Включи телевизора и той проработи. Навремето имаше един познат, който криеше неща в кутията на изтърбушен телевизор. Осем пъти бяха обискирали квартирата му, докато се сетят, че не всичко е така, както изглежда отвън.

В коридора — нищо. Никакви пликове с тайни документи, залепени със скоч от долната страна на чекмеджетата на скрина. В баните — също нищо. А също и в спалните на горния етаж, ако не се брои една кутия от обувки под леглото на Фрьолих. Беше пълна с писма, написани с почерка на Джо. Той затвори кутията, без да ги чете. Слезе долу, взе си торбата и се нанесе в стаята за гости. Реши да изчака един час и ако дотогава не се е върнала, да яде сам. Щеше пак да си поръча супа и пиле от китайския. Не бяха никак лоши. Сложи тоалетните си принадлежности до мивката. Закачи топлите си дрехи от Атлантик Сити в килера, до изоставените костюми на Джо. Известно време ги гледа неподвижно, после се пресегна и взе един от релсата.

Найлоновият калъф се скъса, докато се опитваше да го свали. Беше станал твърд и чупиш. Върху етикета от вътрешната страна на сакото с красиви букви беше избродирана една-единствена дума на италиански. Марката не му беше позната. Платът беше от нещо като фина вълна. Тъмносив, с мек блясък. Подплатата беше от синтетика, но приличаше на тъмночервена коприна. Може пък и коприна да беше. Имаше воден знак. Отзад сакото нямаше цепка. Той го положи върху леглото и до него постави панталоните. Те бяха със съвсем проста кройка — без басти и маншети.

Върна се в килера и извади една риза. Свали найлона. Беше от бял поплин. Без копчета на яката. Отвътре имаше малък етикет с две имена, които не можа да разчете. Този & Онзи. Или автентична марка на някое прочуто лондонско ателие, или евтин фалшификат на някоя работилница в Третия свят, която използва детски труд. Платът изглеждаше плътен на пипане. Не чак като на камуфлажна униформа, но все пак плътен.

Ричър разхлаби връзките на обувките си. Свали якето и джинсите и ги прегъна върху облегалката на стола. После тениската и бельото. Влезе в банята и пусна душа. В тясната кабинка имаше сапун и шампоан за коса. Сапунът беше изсъхнал и стържеше като дърво, а капачката на шампоана се беше спекла от сух налеп. Трябваше да я разкисне под струята гореща вода, за да се отвори. Явно Фрьолих нямаше чести посетители в стаята си за гости. Той изми косата си с шампоан и се насапуниса целият. Пресегна се, грабна самобръсначката си и старателно се избръсна. Изплакна се обилно с вода, излезе изпод душа и затърси хавлия, като оставяше мокри следи по пода. Намери това, което търсеше, в един скрин. Кърпата беше дебела и корава. И твърде нова, не подсушаваше добре. Само размазваше водата по кожата. Той се избърса колкото можа, после завърза кърпата около кръста си и се среса криво-ляво с пръсти.

Върна се в спалнята и вдигна ризата на Джо от леглото. Поколеба се секунда-две и после я облече. Вдигна яката нагоре и я закопча на врата си. Закопча и останалите копчета чак додолу. Отвори вратата на килера и се огледа в огледалото. Стоеше му превъзходно. Сякаш беше шита по поръчка. Закопча и ръкавите. Бяха му точно по мярка на дължина. Извърна се насам-натам, като се гледаше в огледалото. После вниманието му привлече един рафт в килера, който костюмът първоначално бе закривал. На него бяха подредени вратовръзки — една до друга, прилежно навити на руло. По-долу имаше пакети с изпрано бельо, опаковани в мека пореста хартия от пералнята и залепени с фирмени етикети. Той отвори единия, пълен с чисти бели гащета. В друг пакет имаше черни чорапи, сгънати на чифтове.

Върна се при леглото и се заоблила в дрехите на брат си. От килера си бе избрал тъмночервена вратовръзка с дискретен мотив. Английска, приличаше на част от униформата в някое от техните безумно скъпи елитни училища. Сложи си я и прегъна върху нея яката на ризата. Обу си гащета и чифт чорапи. После панталоните на костюма. После си сложи сакото. Накрая нови обувки, като с опаковъчната хартия ги позабърса от прах. Изправи се и пристъпи към огледалото. Костюмът му стоеше много добре. Може би ръкавите и крачолите му бяха малко дълги, тъй като той беше с един-два сантиметра по-нисък от Джо. А като че ли и сакото му беше леко тясно, защото беше по-набит от брат си. Но като цяло изглеждаше много внушително. Като съвсем нов човек. По-възрастен. По-авторитетен. По-сериозен. Като Джо.

Той се наведе и повдигна кашончето от пода на килера. Беше тежко. В този момент откъм коридора се чу шум. Някой чукаше на входната врата. Той върна кашона на мястото му под релсата с костюмите и отиде да отвори. Беше Фрьолих. Стоеше на прага с вдигната ръка, сякаш се готвеше отново да почука. Уличната лампа я осветяваше в гръб и лицето й не се виждаше.

— Нали ти дадох ключа си… — промърмори тя.

Той направи крачка назад и тя влезе в къщата. Погледна го и замръзна. Затвори вратата с гръб и се облегна на нея. Стоеше и го гледаше. В очите й се четеше шок, ужас, паника, скръб — не можеше да се определи точно.

— Какво има? — попита той.

— Помислих те за Джо — каза тя. — Просто за миг.

Очите й се напълниха със сълзи и тя облегна глава върху рамката на вратата. Примигна няколко пъти, за да прогони сълзите, но не успя и заплака с глас. Той се поколеба за секунда, после пристъпи напред и я прегърна. Тя пусна чантата си на пода и опря лице на гърдите му.

— Извинявай — каза Ричър. — Реших да премеря костюма.

Тя не отговори нищо. Само стоеше и плачеше.

— Беше глупаво от моя страна — каза той.

Тя поклати глава, но не стана ясно дали това значи да, глупаво беше или не, не беше глупаво. Обви ръце около тялото му и остана така, вкопчена в него. Той я обгърна с едната си ръка през кръста, а с другата я галеше по косата. Няколко минути стояха прегърнати и неподвижни, докато тя победи сълзите, преглътна и се освободи от прегръдките му. Избърса очите си с опакото на ръката.

— Не си ти виновен — каза тя.

Той не отговори.

— Толкова ми заприлича на него! Тази връзка аз му я подарих.

— Трябваше да се досетя — каза той.

Тя се наведе да вземе чантичката си от пода и извади книжна салфетка. Издуха си носа и приглади косата си.

— О, божичко! — каза тя.

— Извинявай — повтори той.

— Не се тревожи — отвърна тя. — Ще се оправя.

Той не отговори.

— Беше толкова хубав, това е всичко — каза тя. — Като ме посрещна на прага…

Стоеше насреща му и го гледаше в упор. Протегна ръка и оправи вратовръзката му. Докосна едно петънце на ризата му, мокро от сълзите й. Прокара пръсти под реверите на сакото. Пристъпи напред, надигна се на пръсти, обви ръце около шията му и го целуна по устата.

— Толкова хубав… — повтори тя и го целуна отново, притискайки устни в неговите.

Той се поколеба за миг и после отвърна на целувката й. Страстно. Устните й бяха хладни, езичето тънко и пъргаво. Устата й имаше лек вкус на червило. Зъбите й бяха малки и равни. Той долови дъх на парфюм по кожата и в косите й. Постави едната си длан отстрани на гръдния й кош, а другата — зад тила й. Гърдите й се притискаха в него. Крехките й ребра леко се огъваха под натиска на ръката му. Косата й беше между пръстите му. Нейната собствена длан, хладна и настойчива, рошеше острите косми, наболи по врата му след последното подстригване. Усети как ноктите й се впиват в кожата му. Плъзна ръце нагоре по гърба й. Изведнъж тялото й застина. Постоя неподвижно. После се отдръпна. Дишаше тежко. Очите й бяха затворени. Докосна устни с опакото на ръката си.

— Не бива да правим това — каза тя.

Той я погледна.

— Може би не бива.

Тя отвори очи. Не каза нищо.

— А какво да правим тогава? — попита той.

Фрьолих пристъпи встрани, заобиколи го и влезе в дневната.

— Не знам — отвърна тя. — Да вечеряме например. Ти изчака ли ме?

Той я последва.

— Да, изчаках те.

— Наистина много приличаш на него — каза тя.

— Знам — отвърна той.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Същото, което си намирала у него, сега намираш у мен. Донякъде.

— Но ти наистина ли си като него?

Той разбираше точно какво го пита. По същия начин ли гледаш на нещата? Имаш ли неговите вкусове? Същите жени ли те привличат?

— Казах ти вече — отвърна той. — Имаме прилики. Но имаме и различия.

— Това не е отговор.

— Той е мъртъв — каза Ричър. — Това вече е отговор.

— А ако беше жив?

— Тогава много неща щяха да са различни.

— Да кажем, че никога не го бях познавала. Че бях стигнала до името ти по друг път.

— Тогава можеше и да ме няма сега тук.

— Да кажем, че съм те намерила по друг начин и пак си тук.

Той я погледна. Пое си дълбоко дъх, задържа въздуха в гърдите си и издиша.

— Тогава много се съмнявам, че сега щяхме да стоим тук и да си приказваме за вечеря.

— Може би не ти си заместителят — каза тя. — Може би ти си истинският, а Джо беше заместител.

Той не отговори.

— Всичко това е толкова откачено — каза тя. — Не бива да го правим.

— Така е — каза той. — Не бива.

— Беше преди много време — каза тя. — Преди шест години.

— Армстронг добре ли е?

— Да — отвърна тя. — Армстронг е добре.

Ричър не каза нищо.

— Ние се разделихме, не помниш ли? — каза тя. — Година преди Джо да умре. Така че не съм опечалена вдовица или нещо такова.

Ричър не каза нищо.

— Нито пък ти имаш вид да скърбиш чак толкова по него — продължи тя. — Та ти едва си го познавал!

— Сърдиш ли ми се за това?

Тя кимна.

— Джо беше самотен. Имаше нужда от някого. Затова малко ти се сърдя.

— Не толкова, колкото аз самият си се сърдя.

Тя не каза нищо в отговор. Само обърна китката си, без да вдига ръка, и погледна часовника. Жестът й беше донякъде странен; и той погледна своя. В същата секунда минутната стрелка спря на девет и половина. Мобилният телефон в чантичката й иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше пронизителен.

— Моите хора се обаждат да докладват — каза тя. — От къщата на Армстронг.

Тя излезе в коридорчето, наведе се към чантата си и вдигна телефона. Изслуша нещо и без коментар затвори.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дала съм нареждания да се обаждат всеки час.

Той кимна. Погледът й шареше навсякъде, но не и към него. Моментът беше безвъзвратно отминал.

— Пак ли китайско? — попита тя.

— Не възразявам — отвърна той. — От същото.

Тя направи поръчката от телефона в кухнята и се качи да си вземе душ. Той зачака в дневната и когато храната пристигна, я пое от разносвача. Тя слезе отгоре, изкъпана, и двамата вечеряха, седнали един срещу друг от двете страни на масата. После тя направи кафе и мълчаливо изпиха по две чаши. Точно в десет и половина мобилният й телефон иззвъня. Тя го бе оставила до себе си на масата и отговори незабавно. Съобщението беше съвсем кратко.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дотук добре.

— Престани да го мислиш — каза той. — В такава къща само с въздушна бомбардировка могат да му направят нещо.

Внезапно тя се усмихна.

— Нали знаеш кой е Хари Труман?

— Любимият ми президент — каза той. — Поне според това, което съм чувал за него.

— И нашият също — отвърна тя. — Доколкото ние бяхме чували. През 50-те в Белия дом правили ремонт, та Труман се преместил временно в Блеър Хаус, от другата страна на Пенсилвания Авеню. Един ден идват двама мъже да го убият. Единия го спира охраната още на улицата, но другият успява да се добере до вратата. И да видиш само какво става! Нашите хора трябвало да спасяват него от Труман, който го бил награбил и се заканвал, че ще му завре пистолета в задника.

— Такъв е бил той.

— И още как! Страхотни истории се носят за него, трябва някой ден да ти ги разправим.

— Дали и Армстронг ще бъде такъв?

— Може би. Зависи в какво настроение ще го завариш. Той не е много як физически, но в никакъв случай не е страхливец. А пък съм го виждала и много ядосан.

— Има вид на корав човек.

Фрьолих кимна. Погледна още веднъж часовника си.

— Трябва да се връщаме в службата. Да проверим дали няма някакви особени инциденти днес. Докато аз раздигам масата, ти се обади на Нили. Кажи й да ни чака след двайсет минути.

 

 

Наближаваше единайсет и четвърт, когато пристигнаха в службата на Фрьолих. Нямаше никакви важни съобщения. Нищо от градското полицейско управление на Вашингтон. Нищо от Северна Дакота, нищо от ФБР. От Националния информационен център всяка секунда постъпваха данни за всевъзможни престъпления, но нищо по темата. Точно в единайсет и трийсет мобилният й телефон иззвъня. В Джорджтаун всичко било спокойно. Тя затвори и отново се обърна към монитора. Нищо. Часовникът отброяваше минутите до полунощ. Понеделник свърши, започна вторник. Стайвесънт се появи отново. Той просто застана в рамката на вратата както преди. Не каза нищо. Единственият стол в кабинета на Фрьолих беше нейният. Ричър седеше на пода, а Нили се беше подпряла на една кантонерка.

Фрьолих изчака още десет минути и позвъни на градската полиция. Нищо за докладване. После се обади в Хувър Билдинг и дежурният от ФБР я уведоми, че до полунощ източно време не се е случило нищо по-значимо. Тя отново се вторачи в екрана. От всички краища на страната продължаваха да прииждат полицейски бюлетини за извършени престъпления, но нито тя, нито Ричър и Нили, нито Стайвесънт виждаха някаква връзка с потенциална заплаха за Армстронг.

Часовникът показваше вече един сутринта. Полунощ в централния часови пояс. Тя позвъни в полицейския участък на Бисмарк. И оттам нямаха нищо за докладване. После в щатската полиция на Северна Дакота. И оттам нищо. Отново опита с ФБР. През последните шейсет минути не бяха постъпвали доклади от оперативните бюра. Тя затвори телефона и се оттласна със стола си от бюрото. Издиша шумно.

— Е, това е. Значи нищо не се е случило.

— Отлично! — възкликна Стайвесънт.

— Не — възрази Ричър. — Никак не е отлично даже. Това е най-лошата новина, която можеше да получим.