Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
61 Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Лий Чайлд. 61 часа

ИК „Обсидиан“, София, 2010

Английска. Първо издание

Редактор Матуша Бенатова

Коректор Симона Христова

ISBN: 978-954-769-235-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

На Мариан Велманс, моята незаменима редакторка

1

Три без пет следобед. Точно шейсет и един часа преди събитието. Адвокатът спря на едно свободно място на паркинга. Дебелината на новата снежна покривка не надвишаваше три сантиметра, но въпреки това той обу големи гумени ботуши върху обувките си. После слезе от колата, вдигна яката на палтото си и тръгна към входа за посетители. Във въздуха лениво прехвърчаха едри снежинки, подгонени от ледения северен вятър. По радиото непрекъснато съобщаваха за развихрилата се буря на стотина километра от тук.

Адвокатът влезе във фоайето и изтупа снега от краката си. Нямаше опашка. Днес не беше ден за свиждане. Помещението пред него беше празно, с изключение на трима мъже от охраната на затвора, които се мотаеха край рентгена и металния детектор. Той им кимна, макар да не ги познаваше. Беше от тяхната страна, а те — от неговата. Затворът е двуполюсен свят — или си вътре, или не си. Те не бяха вътре. Той също.

Все още.

Сгъна палтото си в сивата пластмасова касета, която взе от купчината, съблече сакото си и го постави отгоре. В затвора беше топло. Да се използва малко повече гориво беше по-евтино, отколкото да се поръчват зимни и летни дрехи за всеки затворник поотделно. Вече чуваше характерните шумове — подрънкването на метал, стъпките по цимента и откъслечните гневни викове, издигащи се над монотонното човешко жужене.

Той опразни джобовете на панталоните си. Върху сакото се появиха ключове, портфейл, мобилен телефон и шепа монети. Вдигна касетата, но вместо да я вкара в процепа на рентгена, я понесе към малкото прозорче в насрещната стена. Жената зад него я пое и му подаде номерирана разписка.

Адвокатът спря пред рамката на металния детектор, опипа още веднъж джобовете си и хвърли очаквателен поглед към униформените надзиратели. Поведение на човек, който е свикнал на подобни проверки по летищата. В продължение на минута надзирателите не му обърнаха внимание. Дребен и изнервен мъж по риза, с празни ръце. Без куфарче, без бележник и дори без химикалка. Не беше тук, за да дава инструкции, а за да бъде инструктиран. Да слуша, без да говори. А това, което чуеше, никога нямаше да бъде записано на хартия.

После му направиха знак да мине през детектора. Включи се зелена лампичка, алармата мълчеше. Въпреки това един от униформените сръчно опипа дрехите му, а друг го поведе към врата с решетка, която се отваряше само след като онези преди нея бяха заключени. Коридорът беше изпълнен с многобройни завои, предназначени да намалят скоростта на бягащ човек. Бдителни лица надничаха зад дебелите зеленикави стъкла от двете страни.

Фоайето беше стандартно като на всяка обществена сграда. Линолеум на пода, зелени стени и флуоресцентни лампи на тавана. Имаше пряка връзка с външния свят и студеният въздух нахлуваше при всяко отваряне на входната врата. Зад нея се виждаха бели петна сол и малки локвички разтопен сняг. Вътрешните помещения бяха различни. Те нямаха връзка с външния свят. Нямаше небе, нямаше метеорологични разлики. Никакви опити за разкрасяване. Тук властваше голият бетон — на места мазен от допира на ръкави и рамене, на места безцветен и прашен. Подът беше покрит с дебел слой сива боя като в автомобилен сервиз. Подметките на адвоката заскърцаха по нея.

Помещенията за свиждане бяха четири. Всяко от тях представляваше бетонен куб без прозорци, разделен наполовина от дълъг плот с блиндирани стъкла в горната част. На тавана светеше електрическа крушка, скрита в метална решетка. Плотът беше отлят от плътен бетон, по който все още личаха следи от дъските на кофража. Блиндираното стъкло беше дебело и зеленикаво, състоеше се от три самостоятелни панела, в които имаше тесни процепи за слушане. Под средния панел се виждаше хоризонтален процеп за документи като в банките. Всяка половина от помещението разполагаше със стол и отделна врата, разположени симетрично. През едната влизаха затворниците, а през другата — адвокатите. После се оттегляха по същия път всеки в своята посока.

Надзирателят отвори вратата и надникна в помещението, за да се увери, че всичко е както трябва. После се дръпна встрани, за да пропусне адвоката, затвори след него и се отдалечи. Адвокатът седна на стола и погледна часовника си. Осем минути закъснение. Беше карал бавно заради лошото време. Обикновено беше точен. Не обичаше да закъснява за срещи, защото това му се струваше непрофесионално и израз на неуважение. Но посещенията в затвора бяха нещо различно. За обитателите му времето не означаваше нищо.

След нови осем минути насрещната врата се отвори. Друг надзирател надникна да огледа помещението, после пропусна затворника. Клиентът на адвоката беше бял, много дебел мъж без нито един косъм на главата. Беше облечен в оранжев гащеризон, веригите на китките и глезените му изглеждаха като крехки бижута. Очите му гледаха безизразно, лицето му беше спокойно. Единствено устните му помръдваха като на човек с ограничени умствени способности, който си повтаря нещо, за да го запомни.

Вратата се затвори.

Затворникът седна.

Адвокатът придърпа стола си към плота.

Затворникът направи същото.

Пълна хармония.

— Извинявай, че закъснях — рече адвокатът.

Затворникът не отговори.

— Как си? — попита адвокатът.

Затворникът не отговори и адвокатът млъкна. В стаята беше горещо. Миг по-късно затворникът отвори уста и започна да рецитира списъците, инструкциите, алинеите и параграфите, които беше запомнил наизуст. От време на време адвокатът подхвърляше по едно „спри за малко“, дебелакът млъкваше за момент, а после продължаваше от там, където беше прекъснал, без промяна в темпото и напевния тон. По всичко личеше, че не владее друг начин за комуникация.

Адвокатът смяташе, че има добра памет, особено по отношение на детайлите, като повечето хора с неговата професия. Бе съсредоточил вниманието си изцяло върху клиента си, но усилията да запомни чутото му пречеха да схване смисъла на инструкциите, които получаваше. Въпреки това част от съзнанието му преброи четиринайсет престъпни оферти, преди затворникът най-сетне да млъкне и да се облегне назад.

Адвокатът не каза нищо.

— Запомни ли всичко? — попита затворникът.

Адвокатът кимна и затворникът потъна в тъпо мълчание. Или по-скоро търпеливо мълчание като магаре насред полето, заредено с безкрайно равнодушие. За затворниците времето не означава нищо. Особено за този. Адвокатът бутна стола и се изправи. Вратата му не беше заключена и той излезе в коридора.

Четири без пет следобед.

Оставаха шейсет часа.

Навън го очакваше същият надзирател. Две минути по-късно адвокатът се озова на паркинга. Отново беше облечен. Личните вещи приятно тежаха в джобовете му, възвръщайки усещането му за сигурност. Снегът валеше по-интензивно, въздухът беше по-студен, а вятърът — по-силен. Небето бързо потъмняваше. Мъжът остана известно време неподвижно на седалката с включено отопление. Двигателят работеше, чистачките ритмично местеха снежинките отляво надясно. После адвокатът потегли. Гумите описаха широк кръг, проскърцвайки по прясно натрупания сняг, фаровете изрязваха ярки полукръгове в бялата вихрушка. Колата се насочи към изхода, спря на портала, където провериха багажника, а после пое по дългата права улица, която пресичаше градчето и излизаше на магистралата.

 

 

Четиринайсет престъпни оферти. Ако ги предадеше където трябва, те със сигурност щяха да се превърнат в четиринайсет реални престъпления. По-скоро петнайсет, защото самият той щеше да се превърне в съучастник. Или двайсет и осем, ако прокурорът решеше да разглежда всяка точка като отделна конспирация. Ей така, за забавление. Или за слава. Двайсет и осем отделни пътеки към срама, позора и отнемането на адвокатските права, които щяха да бъдат последвани от присъда и затвор. Почти сигурно доживотен затвор предвид същността на една от четиринайсетте оферти, и то при успешно споразумение с обвинението. Дори не му се мислеше за евентуален неуспех.

Адвокатът мина през детелината и плавно се включи в бавната лента на магистралата. Интензивността на снеговалежа се усили, наоколо не се виждаше почти нищо. Трафикът беше спокоен. В неговата посока пътуваха малко коли и пикапи — някои с по-висока скорост, други с по-ниска. Същото беше положението и в обратната посока, от другата страна на мантинелата. Той хвана волана с една ръка, надигна се на седалката и измъкна джиесема от джоба на панталоните си. Претегли го на дланта си и се замисли. Възможностите за избор бяха три. Номер едно — да не прави нищо. Номер две — да позвъни на номера, който беше получил. Номер три — да позвъни на номера, на който трябваше. В случая 911. Да поиска спешната подкрепа на местната полиция, магистралните патрули, шерифската служба и адвокатската асоциация, а после да си потърси адвокат.

Избра втората възможност, разбира се. Първата нямаше да го отведе доникъде. На някой по-късен етап просто щяха да го приберат. Третата беше още по-неприемлива, защото щеше да доведе до смъртта му. Вероятно бавна и мъчителна след дълги часове на агония. А той беше само един дребен и изнервен човек. И изобщо не беше герой.

Набра номера, който бе получил.

Провери го два пъти, преди да натисне зеленото бутонче, а после долепи телефона до ухото си. В много щати това би се приело като двайсет и девето престъпление.

Но не и в Южна Дакота.

Все още не.

Слаба утеха.

Четири пъти беше чувал гласа, който прозвуча насреща. Дрезгав и груб, натежал от животинска заплаха. Глас от друг свят.

— Казвай, приятел.

Жизнерадостна покана, пропита с лека насмешка. Човекът насреща изпитваше явна наслада от неограничената си власт. За разлика от адвоката, в чиято душа се бореха притеснение, страх и отвращение.

Той започна да говори, изреждайки списъците с инструкции и присъдите по съответните параграфи горе-долу в същия ред, в който ги беше получил. Монологът му започна на единайсет километра и седем минути преди един мост на магистралата, който всъщност не беше точно мост. На това място платното беше абсолютно равно, но земята под него пропадаше надолу и образуваше нещо като широко и плитко дере. През по-голямата част от годината то беше сухо, но напролет поради топящите се снегове изведнъж се превръщаше в буен поток. Пътните инженери го бяха дренирали с помощта на четирийсет огромни бетонни тръби, с цел да не позволят на водата да мокри основите на магистралата повече от веднъж в годината. През пролетта системата работеше отлично, но през зимата показваше известни недостатъци, които бяха принудили строителите да поставят предупредителни табели и в двете посоки на движение. На тях беше изписано: Опасност от заледяване на моста.

Адвокатът продължаваше да говори. След седем минути монолог стигна до най-голото, грозно и брутално предложение, което изложи по начина, по който го беше чул в затвора — с равен глас и без никакви емоции. Насреща прозвуча дрезгав смях, който го накара да потръпне. Усети леко пробождане на съвестта някъде дълбоко в себе си. Раменете му трепнаха, телефонът се плъзна по ухото му.

Той вдигна ръка от волана.

Предните колела стъпиха на моста и леко поднесоха. Задните компенсираха в обратна посока и колата се завъртя. Веднъж, втори път, трети, после пресече и трите платна. През снежната пелена адвокатът зърна автобуса, който се носеше насреща му. Беше бял и огромен. Движеше се с висока скорост, право срещу него. Задната част на мозъка му реагира с предупреждението, че сблъсъкът е неизбежен. Но предната част каза друго: не, това няма да се случи. Между теб и насрещното движение има затревена ивица с две здрави метални мантинели, така че разполагаш с достатъчно време да овладееш положението. Мъжът прехапа устни и изправи гръб. Автобусът профуча на три метра от него.

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

— Какво? — попита гласът насреща.

— Колата ми поднесе — обясни адвокатът.

— Довърши доклада си, глупако!

Адвокатът преглътна и започна недовършеното изречение отначало.

 

 

Шофьорът на белия автобус имаше дванайсетгодишен стаж зад волана. В неговата професия това беше напълно достатъчно, за да се смята за добър. Притежаваше съответния лиценз за превоз на хора, беше добре подготвен и достатъчно опитен. Вече не беше млад, но не беше и стар. Умствено и физически бе достигнал нивото на здравия разум, зрелостта и върховите възможности. Не изоставаше от графика. Не превишаваше скоростта. Не беше нито пиян, нито надрусан.

Но беше уморен.

Почти два часа се беше взирал в безформената плътна пелена на падащия сняг. Видя колата, която поднесе на стотина метра отпред и започна да се плъзга диагонално към него. Умората стана причина за закъснение с частица от секундата. Тъпото напрежение в умореното тяло предозира реакцията му. Той завъртя волана малко по-рязко, сякаш очакваше удар. Което се оказа закъсняла и излишна реакция. Насрещният автомобил се задържа на пътя и вече беше зад него, когато предните колела на автобуса изгубиха сцепление и стъпиха на заледения участък. Автобусът поднесе, цялата тежест се прехвърли на задните колела. Огромният двигател, излят от чугун, водният резервоар, тоалетната — като тежко махало, разположено някъде там, отзад. Инерцията накара задницата да се измести встрани, сякаш искаше да изпревари предната част. Не стигна далеч. Изнасянето беше ограничено — само няколко градуса. Шофьорът направи каквото трябва. Стисна волана и го завъртя в посока, обратна на плъзгането. Но предните колела нямаха сцепление. За миг задницата се върна в нормално положение, после се хлъзна в обратна посока.

Шофьорът се бори в продължение на триста метра.

Дванайсет дълги секунди, проточили се като дванайсет часа. Завъртя големия пластмасов волан наляво, после надясно, опитвайки се да прекрати плъзгането и да насочи гумите към сух участък от пътя. Но инерцията продължаваше да набира сила. Голямото махало отзад рязко се люшна в едната посока, после в другата. Меките пружини на окачването пропукаха и се счупиха. Високият корпус рязко се наклони. Задницата се завъртя четирийсет и пет градуса наляво, после точно толкова надясно. Опасност от заледяване на моста. Автобусът премина над последната от бетонните тръби и предните колела отново стъпиха на сух асфалт. Но грайферите захапаха, когато вече бяха диагонално насочени към дерето. Корпусът послушно ги последва, сякаш изпълняваше напълно нормална команда. Сякаш внезапно беше решил отново да стане покорен. Шофьорът рязко натисна спирачките. Грайферите се запълниха с пресен сняг и автобусът пое по новия си курс. Скоростта намаля.

Но не достатъчно.

Предните гуми захапаха неравната повърхност на междинната ивица, прекосиха аварийната лента и хлътнаха в плитката канавка, запълнена със сняг и замръзнала кал. Шасито застърга по бетонния ръб на асфалта и измина безкрайно дългите три метра, които бяха нужни за убиване на инерцията. Автобусът спря под ъгъл, наклонен на една страна. Една трета от него бе хлътнала в канавката, а двете трети останаха на пътя. Задната част увисна извън платното, а предните колела останаха във въздуха. Моторът угасна. Чуваше се съскането на нагорещените части в снега, тихото пъшкане на въздушните спирачки и уплашените писъци на пътниците. Постепенно всичко стихна и настъпи пълна тишина.

 

 

Пътниците представляваха хомогенна група, с изключение на един от тях. В автобуса за четирийсет пътници се бяха настанили двайсет белокоси старци и един доста по-млад мъж. Дванайсет от белокосите жени бяха вдовици, останалите осем бяха четири възрастни двойки. Всички от Сиатъл, тръгнали на културна екскурзия. Вече бяха разгледали „Малкия град в прерията“ и в момента пътуваха към Маунт Ръшмор, отстоящ далеч на запад. Като допълнителна екстра на пътуването им бяха обещали да стигнат до географския център на Съединените щати, а по пътя щяха да разгледат няколко зелени и красиви национални парка. Хубав маршрут, но зле подбран във времето. Зимата в Южна Дакота не е особено гостоприемна. Именно тя беше причина за 50-процентовото намаление на билетите, които и бездруго бяха евтини.

Пътникът изключение беше с поне трийсет години по-млад от най-младите в групата. Той седеше най-отзад, през три реда седалки, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо общо с останалите. Вероятно беше гратисчия. Беше се качил в автобуса по-рано през деня, на спирката за почивка източно от градчето, наречено Кавур, след „Малкия град в прерията“ и преди музея „Дакоталенд“. Не предложи никакви обяснения. Просто се качи и толкоз. Преди това го бяха забелязали да говори с шофьора. Някои твърдяха, че му е дал пари, но останалите просто не знаеха какво да мислят. Ако бе платил за пътуването, значи бе по-скоро пътник трета класа, отколкото гратисчия. Нещо като стопаджия, но не съвсем.

Във всички случаи обаче мъжът се държеше любезно. Кротък, усмихнат. Стърчеше с най-малко трийсет сантиметра над най-високия пътник от групата. Личеше си, че притежава огромна физическа сила. Не беше красив като кинозвезда, но не беше и грозен. Приличаше на бивш спортист, може би футболист. Със сигурност не беше конте — носеше подплатено брезентово яке, под което се виждаше измачкана риза. Беше без багаж и това изглеждаше малко странно. Но присъствието на такъв човек в автобуса излъчваше спокойствие, още повече, че се държеше любезно и възпитано. Заплашителното поведение на човек с неговите габарити би било непристойно, но добрите му маниери бяха направо очарователни. Някои от по-дръзките вдовици дори опитаха да завържат разговор, но не получиха такъв шанс, просто защото мъжът спа почти през цялото време, а когато беше буден, отговаряше любезно, но кратко, без желание да ги насърчи.

Все пак успяха да научат името му. Един от старците му се представи, спирайки пред него на път за тоалетната. Високият мъж вдигна глава и му хвърли кратък преценяващ поглед, сякаш се колебаеше дали си струва да отговаря. После пое протегнатата ръка и каза:

— Джак Ричър.