Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Without Fail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Покушението

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Обсидиан, София, 2005

ISBN 954–769–025–6

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

6

То ги очакваше в средата на продълговатата маса в заседателната зала. Наоколо вече се бе събрала неголяма тълпа. Халогенните крушки на тавана го осветяваха идеално. Върху масата лежеше кафяв канцеларски плик, стандартен, двайсет и два на трийсет сантиметра, с метална закопчалка и разрязано по ръба капаче. А до него — единичен лист хартия, формат А4, също стандартен. С осем напечатани думи: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Посланието беше разделено на два реда, центрирани симетрично, малко над средата на листа. Не се виждаше нищо друго. Събралите се служители го гледаха мълчаливо. Младежът с костюма от рецепцията си проби път през тълпата и заговори Фрьолих:

— Аз пипах плика отвън. Не съм докосвал писмото. Просто го изсипах на масата.

— Как пристигна? — запита тя.

— Пазачът на гаража отишъл до тоалетната. Когато се върнал, то било на масичката в будката му. Той веднага се качи и ми го донесе. Така че и неговите отпечатъци сигурно са на плика.

— Кога точно стана това?

— Преди около половин час.

— Какво прави пазачът, когато трябва да се отлъчи от поста? — попита Ричър.

В стаята настана тишина. Всички глави се обърнаха по посока на непознатия глас. Младежът от рецепцията го изгледа свирепо: Кой, по дяволите, си пък ти?! После срещна погледа на Фрьолих, вдигна рамене и послушно отговори:

— Заключва бариерата в долно положение. Това е. После бегом до тоалетната, свършва си работата и пак бегом се връща. По два, може би три пъти на смяна. Човекът виси там по осем часа…

Фрьолих кимна.

— Никой не го обвинява. Повикахте ли криминологичен екип?

— Чакахме вас.

— Добре, оставете писмото на масата, никой да не го докосва. Опразнете стаята.

— Има ли охранителна камера в гаража? — запита Ричър.

— Има.

— Веднага повикайте Нендик да ни донесе касетата от тази вечер!

Нили изви врат, за да прочете още веднъж написаното.

— Доста красноречиво звучи, не мислите ли? Пък и това неумолимо някак си обезсмисля довода, че става въпрос за предсказание, а не за неоспорим факт. Това си е явна заплаха, ако питате мен.

Фрьолих кимна.

— Правилно си го схванала — отвърна тя. — Ако досега можеше все пак да се допусне, че някой се е пошегувал, изведнъж играта силно загрубя.

Тя изрече последното високо и ясно; Ричър, който веднага схвана мисълта й, внимателно оглеждаше лицата на присъстващите в залата. Никой не реагира. Фрьолих погледна часовника си.

— Армстронг в момента лети обратно към къщи — каза тя. После помълча и продължи: — Вдигнете под тревога резервния екип. Половината да заминават за база „Андрюс“, половината за къщата на Армстронг. Във всеки кортеж да има по една допълнителна кола. На връщане минете по обиколния маршрут.

След миг колебание хората й се пръснаха всеки по задачите си с отработената ефективност на добре сглобен колектив, който се готви за действие. Ричър ги наблюдаваше внимателно и с одобрение. После двамата с Нили последваха Фрьолих в личния й кабинет. Тя набра съответния номер в централата на ФБР и поръча да изпратят криминологичен екип незабавно. Изслуша отговора на отсрещната страна и затвори телефона.

— Не че очаквам този път да открият нещо различно — каза тя сякаш на себе си.

В този момент Нендик почука на вратата и влезе с две видеокасети.

— От двете камери — обясни той. — Едната е вътре в будката на пазача, високо горе, насочена под остър ъгъл спрямо гишето. Поставена е, за да заснема лицата на шофьорите, които влизат в гаража. Другата е отвън над рампата, насочена срещу движението, за да предупреждава отдалеч за идващи коли.

Той остави двете касети на бюрото и излезе. Фрьолих взе едната и се хлъзна със стола си към телевизора. Постави касетата във видеото и натисна клавиша за пускане. Камерата бе снимала настрани откъм вътрешността на будката на пазача, отвисоко, за да се виждат лицата на шофьорите, които спират пред бариерата. Тя върна лентата с четирийсет и пет минути назад и отново натисна клавиша за пускане. Пазачът си седеше на високото столче; на екрана се виждаше лявото му рамо. Не вършеше нищо. Тя пренави лентата на бързи обороти, докато той стана от мястото си, натисна някакви копчета и изчезна от кадър. След това отново пусна картината с нормална скорост. В течение на трийсет секунди не се случи нищо. После от крайния ляв ъгъл на екрана се протегна една ръка. Само ръка — в ръкав от някакъв плътен мек плат, приличен на туид. И с кожена ръкавица. Ръката държеше плик. Пликът се плъзна под полуспуснатото стъкло на гишето и падна върху масичката на пазача. После ръката изчезна.

— Знаел е, че го снимат — каза Фрьолих.

— Очевидно — потвърди Нили. — Та той стоеше на цял метър встрани и се протягаше, докъдето стига.

— Но дали е знаел за другата камера? — запита Ричър.

Фрьолих извади първата касета и постави другата на нейно място. Върна трийсет и пет минути назад. Натисна клавиша за пускане.

Камерата гледаше право към рампата. Картината не беше много добра. Прожекторите от двете страни на портала хвърляха ярка светлина, докато задният план тънеше в мрак. В сенките се губеха детайли. Камерата снимаше от висок ракурс и под прекалено тесен вертикален ъгъл. Горният ръб на кадъра отрязваше рампата под нивото на улицата. Долният ръб се падаше на около два метра от основата на будката. Но на ширина беше добре. Дори твърде добре. И двете стени на рампата се виждаха пределно ясно. Невъзможно беше който и да било да достигне входа на гаража, без да пресече полезрението на камерата.

Лентата се движеше. На екрана не се случваше нищо. Те следяха с поглед брояча, докато достигна двайсет секунди преди регистрирания момент на появяване на ръката. После впериха очи в екрана. В горната му част се появи някаква фигура. Определено мъжка. В това поне нямаше съмнение. Ширината на раменете, походката — всичко сочеше мъж. Облечен беше с широко палто от туид, може би сиво или тъмнокафяво. Тъмни панталони, тежки обувки, около врата дебел шал. И шапка с широка периферия, нахлупена до носа. Мъжът пристъпваше, навел ниско глава; през цялото време камерата улавяше само шапката му.

— Знаел е и за втората камера — каза Ричър.

Лентата продължаваше да се движи. Мъжът стъпваше бързо, но целеустремено — без да подтичва, без да губи самообладание. В дясната си ръка държеше плика, като го притискаше към тялото си. Той пресече долния ръб на кадъра и изчезна извън обсега на камерата, за да се появи обратно след три секунди. Без плика. Със същата целеустремена стъпка се изкачи по рампата и изчезна през горния ръб на кадъра.

Фрьолих постави записа на пауза.

— Описание? — попита тя.

— Невъзможно — отвърна Нили. — Във всеки случай, мъж е. Може би малко нисък и набит. Вероятно десняк. Не куца, доколкото може да се види. Това е всичко, което забелязвам.

— Може и да не е толкова нисък — отбеляза Ричър. — Камерата леко скъсява перспективата.

— Разполагал е с вътрешна информация — каза Фрьолих. — Знаел е за камерите и за кратките отсъствия на пазача. Значи е един от нас.

— Не непременно — възрази Ричър. — Може пак да е външен, но да ви е следил. Външната камера може и да се вижда, ако знаеш къде да гледаш. Докато за вътрешната просто е предполагал. Повечето охраняеми обекти имат втора камера в будката на пазача. А пък за отсъствията е разбрал след неколкодневни наблюдения. Знаете ли какво обаче? Независимо дали е вътрешен човек или външен, ние за малко сме се разминали с него. Със сигурност така е станало. Когато ходихме да разпитваме чистачите. Защото дори да е от персонала, той е трябвало да наблюдава будката, за да види кога пазачът излиза в почивка. Значи сигурно е бил някъде отсреща, през улицата. Може би с бинокъл.

Известно време никой нищо не каза.

— Аз лично никого не видях — заяви накрая Фрьолих.

— Аз също — добави Нили.

— Аз дремех — каза Ричър.

— Едва ли сме можели да го видим — каза Фрьолих. — Като е чул, че по рампата се изкачва кола, той положително се е скрил.

— Сигурно е така — каза Нили. — Но за момент сме били много близо до него.

— Ах, мамка му! — изруга Ричър.

— Мамка му я! — отекна Нили.

— И сега какво? — запита Фрьолих.

— Сега нищо — отвърна Ричър. — Нищо не може да се направи. Това е станало преди повече от четирийсет минути. Ако е вътрешен човек, сигурно си е вече у дома в кревата. Ако е външен, е някъде по шосетата на петдесет километра оттук. Не можем да вдигнем полицията на четири щата и да ги пратим да търсят индивид от мъжки пол, десняк, който не куца. Защото това е единственото описание, с което разполагаме.

— Може да им кажем да търсят палто и широкопола шапка на задната седалка или в багажника.

— Все пак ноември е, Фрьолих! Всеки носи палто и шапка.

— И сега какво? — запита отново тя.

— Сега се надяваме на най-доброто и се готвим за най-лошото. Нека се съсредоточим върху Армстронг в случай, че тия заплахи се окажат сериозни. Дръжте го под непрекъсната плътна охрана. Както казва Стайвесънт, едно е да се заканваш, а съвсем друго да успееш.

— Каква му е официалната програма? — попита Нили.

— Довечера си е вкъщи, утре е в Конгреса — отвърна Фрьолих.

— Значи е в безопасност. Около Конгреса охраната ви беше безупречна. Щом двамата с Ричър не можахме да се доберем до него, едва ли някакъв си тантурест чичко ще успее. Дори целта му да е именно това, а не просто да ви поизпоти малко.

— Мислиш ли, че може и да е второто?

— Както би казал Стайвесънт, поеми дълбоко дъх и стискай зъби. И най-важното, вярвай в себе си.

— Имам лошо предчувствие. Аз трябва да знам кой е този тип.

— Рано или късно ще научим кой е. А дотогава, ако не можеш да настъпваш, опитвай се да се браниш.

— Нили е права — каза Ричър. — Съсредоточи всичките си сили върху Армстронг, пък да става каквото ще.

Фрьолих кимна неопределено и извади касетата. После отново постави първата, пусна я и се загледа в екрана, докато пазачът се върна от тоалетната, забеляза плика, вдигна го и се затича извън кадър.

— Имам лошо предчувствие — повтори тя.

 

 

След около час пристигна криминологичният екип на ФБР и засне листа хартия, както си лежеше върху заседателната маса. Те поставиха до него канцеларска линийка за мащаб при снимките, после го вдигнаха със стерилна пластмасова пинцета и с плика ги поставиха в отделни найлонови пликове. Фрьолих попълни съответния формуляр за завеждане на веществени доказателства и експертите отнесоха двата плика в лабораторията. После в течение на двайсетина минути тя разговаря по телефона с началника на кортежа, който междувременно бе взел Армстронг от хеликоптера в базата „Андрюс“, чак докато стигнаха пред вратата на дома му в Джорджтаун.

— Вече е в безопасност — обяви тя. — Засега.

Нили се протегна и се прозина.

— Ами почивай си тогава — каза тя. — И бъди готова за една напрегната седмица.

— Чувствам се ужасно глупаво — каза Фрьолих, — като не знам всичко това игра ли е, или истина.

— Много го преживяваш — отвърна Нили.

Фрьолих вдигна очи към тавана.

— Какво ли би направил Джо на мое място?

Ричър помълча и отговори:

— Вероятно би отишъл да си купи още един костюм.

— Сериозно говоря.

— Би затворил очи и би проиграл всички ходове в съзнанието си, сякаш това е шахматна задача. Ти знаеш ли, че Джо четеше Карл Маркс? Той обичаше да казва, че Маркс е в състояние да обясни всяка ситуация, дори и най-заплетената, с един-единствен въпрос: Кой печели от това?

— Е, и?

— Да предположим, че извършителят е вътрешен човек. Карл Маркс би казал: Е, добре, вътрешният извършител възнамерява да извлече изгода от деянието си. А Джо би запитал: Да, но каква точно му е изгодата?

— Да ме дискредитира пред Стайвесънт — каза Фрьолих.

— Да направи така, че да изпаднеш в паника, да ги предизвикаш да те понижат или уволнят, или и аз не знам какво, защото това би му било изгодно на него. Такава би била целта му. Но ако е така, това би била единствената му цел. В такъв случай сериозна заплаха за Армстронг не съществува. Това е важно да се знае. Но после Джо би си казал: Ами ако не е вътрешен човек, а външен? Тогава каква му е изгодата?

— Да убие Армстронг.

— Което му изнася по някакъв друг начин. Така че Джо би те посъветвал да се държиш, сякаш по-скоро заплахата идва от външен източник. Да подходиш към въпроса много спокойно и без паника, и най-вече успешно. Така с един куршум убиваш два заека. Ако наистина извършителят е вътрешен човек, ти проваляш плановете му, като не позволяваш да те хвърли в паника. А ако успееш, ти проваляш плановете и на външния извършител, защото не допускаш Армстронг да бъде убит.

Фрьолих кимна, като се оглеждаше безпомощно.

— Но какъв е тоя тип всъщност? Чистачите казаха ли нещо?

— Нищо — каза Ричър. — Моето тълкуване е, че някой, когото познават, ги е накарал да внесат листа, но те за нищо на света няма да си го признаят.

— Аз ще убедя Армстронг утре да си остане вкъщи.

Ричър поклати глава.

— Не бива — каза той. — Ако се опиташ, през следващите четири години навсякъде ще ти се привиждат сенки, а той ще трябва все да се крие като подгонен. Така че запази спокойствие и гледай да се размине.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Лесно е да го направиш. Просто поеми дълбоко дъх.

Известно време Фрьолих седя неподвижно и мълчаливо.

После кимна.

— Е, добре — каза тя. — Ще ви поръчам кола. Утре в девет бъдете тук. Ще има ново стратегическо съвещание. Точно седмица, откакто беше последното.

 

 

Следващата сутрин беше влажна и много студена, сякаш самата природа искаше да покаже, че есента си отива и зимата си встъпва в правата. Ниско по улиците на плътни бели облачета се стелеха газовете от преминаващите автомобили; пешеходците крачеха забързано по тротоарите, увили лицата си в дебели шалове. Нили и Ричър се срещнаха в осем и четирийсет на пиацата за таксита пред хотела, където вече ги чакаше един черен линкълн на тайните служби. Лимузината беше паркирана на втори ред с работещ двигател, а шофьорът стоеше отстрани до предния капак. Около трийсетгодишен, с тъмно палто и ръкавици, той се надигаше притеснено на пръсти и оглеждаше тълпата от пешеходци. Дъхът му излизаше като гъста пара от устата.

— Изглежда ми нещо притеснен — отбеляза Нили.

В колата беше горещо. През целия път шофьорът не каза нито една дума. Дори не се представи. Просто си пробиваше напористо път през сутрешното движение, докато с рязък писък на гуми не сви по рампата за подземния гараж. Със забързана крачка ги преведе през фоайето и ги качи в асансьора. Три етажа по-нагоре, на рецепцията имаше непознат млад мъж. Като ги видя, той посочи с пръст коридора към заседателната зала.

— Започнаха без вас — каза той. — Побързайте.

Залата беше празна; само Фрьолих и Стайвесънт седяха един срещу друг от двете страни на масата. И двамата бяха неподвижни и умърлушени. И силно пребледнели. На полирания плот помежду им лежаха две снимки. Едната беше официалната снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, направена от криминологичния екип на мястото на събитието предишния ден. На нея се четеше изречението: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Втората беше набързо щракната полароидна снимка, на която се виждаше друг лист хартия, също с нещо написано върху него. Ричър пристъпи към масата и се наведе, за да погледне по-отблизо.

— По дяволите! — каза той.

Листът хартия на полароидната снимка изглеждаше идентичен на предишните три във всички подробности, отпечатан бе по същия начин, със същия шрифт, формат, разредка и центриране, на два реда, малко над средата на листа. Осем думи: Днес ще бъде извършена демонстрация на вашата уязвимост.

— Кога пристигна? — попита Ричър.

— Тази сутрин — отвърна Фрьолих. — По пощата. Адресирано до Армстронг в кабинета му в Сената. Само че ние сме разпоредили всичката му лична поща да минава вече оттук.

— Откъде е изпратено?

— От Орландо, Флорида. Клеймото е от петък.

— И там също гъмжи от туристи както във Вегас — отбеляза Стайвесънт.

Ричър кимна.

— Резултатите от експертизата за вчерашното писмо?

— Току-що ни докладваха по телефона — каза Фрьолих. — Всичко съвпада. Отпечатъкът от мъжки палец и тъй нататък. Няма съмнение, че и това ще бъде същото. В момента го обработват.

Ричър втренчено оглеждаше двете снимки. Отпечатъците бяха напълно невидими на фотохартията, но на него му се струваше, че ги вижда съвсем ясно под текста, сякаш едва ли не греят с призрачна светлина, като неонов надпис в тъмна нощ.

— Наредих да арестуват чистачите — каза Стайвесънт.

Никой не отговори.

— Е, какво ви казва шестото чувство? — попита той. — Това шега ли е, или е сериозно?

— Сериозно е — каза Нили. — Аз поне така мисля.

— Засега няма значение — обади се Ричър, — защото нищо още не е станало. Затова ще действаме, сякаш е сериозно, докато не се докаже, че е шега.

Стайвесънт кимна.

— Така каза и Фрьолих. Тя ми цитира Карл Маркс, моля ви се. „Комунистическият манифест“.

— „Капиталът“ — поправи го Ричър.

Той вдигна полароидната снимка от масата и я огледа още веднъж. Фокусът беше леко размазан, а хартията изглеждаше ослепително бяла от светкавицата, но това не променяше значението на напечатаните думи.

— Имам два въпроса — каза той. — Първо, доколко е надеждна охраната за днешните му изяви?

— Повече не би могла и да бъде — отвърна Фрьолих. — Аз удвоих личната му охрана. По разписание той излиза от къщи в единайсет. Вместо линкълна днес използваме брониран кадилак. С пълен кортеж. И на тръгване, и на пристигане той ще премине през плътен подвижен ръкав. Нито за миг няма да се появи на открито. Ще му обясним, че отработваме някаква нова охранителна процедура.

— Той още нищо ли не знае?

— Нищо — отвърна Фрьолих.

— Практиката е да не им казваме — обясни Стайвесънт.

— С по няколко хиляди заплахи годишно… — подхвърли Нили.

— Точно така — кимна Стайвесънт. — Повечето са само шум в системата. Тъй че изчакваме, докато се убедим, че заплахата е истинска, и чак тогава можем да им споменем. И то невинаги. Те и без това си имат достатъчно грижи. А нашата грижа е да ги опазим живи.

— Добре, тогава вторият ми въпрос: Къде е жена му? Доколкото знам, той има и голяма дъщеря. Трябва да допуснем, че най-добрата демонстрация на неговата уязвимост е да посегнат на семейството му.

Фрьолих кимна.

— Съпругата му е вече във Вашингтон. Вчера се върна от Северна Дакота. Докато си стои вкъщи, ще бъде в безопасност. Дъщеря му пък е в Антарктида, събира материали за дисертация. Нещо, свързано с метеорологията. Намира се в една самотна колиба, заобиколена на хиляди километри само от лед. И ние не бихме могли да я опазим по-добре.

Ричър остави снимката на масата.

— Чувстваш ли се спокойна за днес? — запита той.

— Къде ти! Умирам от притеснение.

— Но?

— Но същевременно съм и толкова спокойна, колкото изобщо е възможно.

— Искам двамата с Нили да го следваме навсякъде. Един вид като наблюдатели.

— Смяташ, че ще оплескаме нещо ли?

— Не, но ти ще си прекалено заета. Ако убиецът се навърта наоколо, може и да не го видиш в суматохата. А ако той наистина иска да ти направи демонстрация, бездруго ще се навърта наоколо.

— Дадено — обади се Стайвесънт. — Двамата с мис Нили сте назначени да наблюдавате мероприятието.

 

 

Фрьолих ги закара до Джорджтаун със служебния събърбан. Пристигнаха минута преди десет. Двамата слязоха три преки преди къщата на Армстронг и Фрьолих продължи сама с колата. Беше много студено, но слънцето геройски се опитваше да пробие облаците. Нили застана неподвижно в една точка и огледа терена във всички посоки.

— Посока на огледа? — запита тя.

— В кръг с радиус три преки. Ти върви по часовниковата стрелка, аз обратно. После заемаш позиция в крайна южна точка, а аз в крайна северна. Среща: пред къщата, след като кортежът потегли.

Нили кимна и бързо закрачи на запад. Ричър тръгна на изток, срещу слабото утринно слънце. Той не познаваше кой знае колко добре Джорджтаун. Ако не се броят часовете през изминалата седмица, когато бе наблюдавал къщата на Армстронг, Ричър бе идвал тук само веднъж, след уволнението си от войската, и то за кратко. Все пак не бе забравил съвсем приятната атмосфера на университетски град, елегантните къщи и уютните улични кафенета. Но далеч не познаваше топографията така, както един уличен полицай познава маршрута си. В своята работа добрият полицай се ръководи от чувството си за несъответствие. Какво не е на мястото си? Какво не е така, както би трябвало да бъде? Кое лице в тълпата, коя паркирана кола не се вписват в пейзажа? На всеки от тези въпроси може да се отговори само ако си добре запознат със средата, която оглеждаш. А тъкмо това е особено трудно в място като Джорджтаун, където всички са пришълци. Всеки е тук по някаква конкретна причина — било за да следва в университета или за да заеме държавна служба. Всички са временно пребиваващи. Населението се сменя непрекъснато. Взимаш си дипломата и се измиташ. Губиш следващите избори и те измитат. Забогатяваш внезапно и се изнасяш в Чеви Чейс. Или пък окончателно се разоряваш и се изнасяш на някоя пейка в парка.

При това положение всяко лице се струваше подозрително на Ричър. Всеки минувач му изглеждаше потенциален атентатор. Кой беше на мястото си и кой не? Грохнало от старост порше с издънен ауспух премина с гневен тътен покрай него. Номерът от Оклахома. Шофьорът небръснат. Кой ли е пък тоя? Чисто нов мъркюри сейбъл е затиснал с бронята си ръждив фолксваген голф. Сейбълът е яркочервен и почти сигурно е под наем. Нает от кого? От някой командирован за един ден? От някой със специална задача? Ричър се отби и погледна през прозореца към задната седалка. Нямаше палто и широкопола шапка. Нито разпечатан топ хартия „Джорджия Пасифик“. Нито пък отворена кутия с петдесет чифта хирургически ръкавици. А на кого ли беше голфът? На някой студент? Или на провинциален анархист с принтер „Хюлет Пакард“ в гаража?

По тротоара се движеха пешеходци. Във всеки един момент във всяка посока крачеха поне по четири-пет души. Млади, стари, бели, чернокожи, мулати. Мъже, жени, младежи с чанти на гърба, пълни с книги. Някои забързани, други спокойно разхождащи се. Някои очевидно тръгнали по покупки, други очевидно връщащи се от покупки. Трети просто шляещи се безцелно, сякаш не можейки да решат накъде всъщност са тръгнали. Той ги оглеждаше един по един с ъгълчето на окото си, но нищо подозрително не се набиваше на вниманието му.

От време на време, докато крачеше по улиците, оглеждаше прозорците на горните етажи. А такива не липсваха. Кварталът беше идеален за снайперски огън. Все двуетажни къщи с тесни проходи между тях, слепи улички, задни дворове с портички. Само дето една снайперска карабина нямаше да свърши кой знае каква работа срещу брониран кадилак. На тоя тип му трябва противотанкова ракета, каза си той. От каквито има богат избор. Предпочитаната е АТ–4.

Деветдесетсантиметрова еднократна цев от фибростъкло, с която се изстрелва трикилограмов ракетен снаряд, способен да пробие трийсетсантиметрова броня. При това входното отверстие остава нищожно малко и не позволява на газовете от вторичната експлозия да излязат навън. Затворен в тясното пространство на купето, Армстронг щеше да се превърне в няколко шепи дребни въгленчета, не по-големи от опърлени сватбени конфети. Ричър вдигна глава към прозорците на близките сгради. И без това не вярваше, че една лимузина ще има кой знае колко дебела броня на покрива. Той си отбеляза наум да попита Фрьолих при първа възможност. А също и дали тя често се вози в същата кола с повереното й лице.

Той сви на следващия ъгъл и се озова в горния край на улицата, където живееше Армстронг. Още веднъж огледа околните прозорци. За едната демонстрация ония едва ли щяха да използват чак противотанкова ракета. Със снайперска карабина нямаше да ликвидират обекта, но за целта беше предостатъчна. Куршумът щеше да изрони горния слой от непробиваемите стъкла на лимузината, с което щеше да изпълни предназначението си. Къде ти, и въздушна пушка с мастилени топчета беше предостатъчна. Две яркочервени петна на задното стъкло, и толкова. Ала в прозорците на горните етажи, докъдето му стигаше погледът, не се виждаше никакво движение. Всички бяха затворени заради студа, завеските наполовина спуснати, стъклата измити. Самите къщи излъчваха спокойствие, достойнство и просперитет.

Неколцина минувачи се бяха спрели да гледат, докато тайните служби издигаха ръкава, под който щеше да мине Армстронг, за да си стигне до колата. Той приличаше на продълговат тесен тунел от плътна, непрозрачна белезникава материя. Откъм страната на бордюра беше извит като дъга, за да прилегне към вратата на лимузината, подобно на ръкавите на летищата, по които пътниците стигат до самолета. Вратата щеше да се отвори навътре в ръкава и Армстронг щеше да се качи в колата, без изобщо да се вижда отстрани.

Ричър заобиколи групичката зяпачи и ги огледа. Нямаха заплашителен вид. Повечето бяха облечени, сякаш не отиваха далеч и бяха излезли за малко. Вероятно бяха съседи. Той продължи да крачи по улицата, оглеждайки прозорците на горните етажи. В такова време всеки отворен прозорец би изглеждал подозрително. Но отворени прозорци нямаше. Той се огледа за безцелно шляещи се индивиди. Такива имаше предостатъчно. На тази отсечка от улицата всяка втора витрина беше кафене, а всички кафенета бяха пълни с хора — зачетени в сутрешния вестник, посръбващи еспресо, говорещи по мобилни телефони, записващи си нещо в джобни тефтерчета или в електронни бележници.

Той си избра едно кафене, от което имаше добър изглед право на юг по протежение на улицата, както и встрани на запад и на изток. Поръча си на бара черно кафе, дълго, без захар, седна на една маса и зачака. В десет и петдесет и пет черен събърбан се приближи по улицата и паркира плътно до бордюра, малко пред изхода на ръкава. Отзад го следваше брониран кадилак лимузина, който спря точно срещу ръкава, така че вратата му се изравни с отвора. Зад кадилака пък спря черен линкълн. И трите машини изглеждаха много тежки. И трите имаха подсилени рамки на прозорците и огледални стъкла.

От водещия събърбан се изсипаха четирима агенти и заеха позиции на тротоара — по двама от южната и от северната страна на портата. Две патрулни коли на градската полиция със запалени сигнални светлини преградиха улицата, като едната застана напряко на платното на предишния ъгъл, зад кортежа, а другата — на следващия, на няколко метра пред водещата кола.

По улицата в този час почти нямаше движение. Само две коли — син шевролет малибу и златист джип лексус изчакваха реда си да минат. Ричър си каза, че и двете ги вижда за пръв път. Във всеки случай не ги бе забелязал да се навъртат наоколо, докато оглеждаше района. Вниманието му се насочи към ръкава и той се опита да отгатне в кой точно момент Армстронг ще премине през него. Това беше невъзможно. Той още гледаше края му откъм къщата, когато глухото захлопване на блиндираната врата на лимузината му показа, че обектът е вече вътре. Четиримата агенти се качиха в събърбана. Предната патрулна кола се обърна по посока на движението и събърбънът потегли след нея, следван от кадилака и от линкълна. Втората патрулна кола завършваше процесията. Когато се изравни с кафенето, където седеше Ричър, кортежът зави рязко на изток. Дебелите гуми на возилата изскърцаха по асфалта. След завоя шофьорите дадоха газ, колите ускориха и изчезнаха в далечината. Ричър погледна назад към къщата. Малката тълпа зяпачи бързо се разпръсна и на улицата отново настъпи спокойствие.

 

 

Те проследиха с поглед потеглянето на кортежа от своя наблюдателен пункт на около седемдесет метра от мястото, където бе седнал Ричър. Наблюдението само потвърди нещо, което вече знаеха. Професионалната гордост не им позволяваше да отхвърлят потеглянето на кортежа от дома на Армстронг като абсолютно неподходящ момент за атака, но във всеки случай го преместиха доста назад в списъка на възможностите. Съвсем, съвсем назад. Чак на края. Добре, че в интернет страницата на вицепрезидента се предлагаха толкова много други апетитни възможности.

Те тръгнаха и по няколко заобиколни улици се добраха до наетия мъркюри сейбъл без всякакви инциденти.

 

 

Ричър сръбна последната глътка кафе и закрачи към къщата на Армстронг. Там, където ръкавът преграждаше тротоара, той слезе на платното и надникна вътре. Ръкавът наистина представляваше платнен тунел, който водеше от бордюра право до входната врата на къщата. Вратата беше затворена. Той отново се качи на тротоара и пресрещна Нили, която точно в този момент се задаваше от отсрещната посока.

— Е? — запита я той.

— Нямаше пропуски в охраната — отвърна тя. — Пък и не забелязах някой да се опитва да се възползва.

— Аз също.

— Тая идея с ръкава ми харесва.

Ричър кимна.

— Поне изключва снайперски изстрел отдалеч.

— Не напълно обаче — възрази тя. — Една снайперска карабина с .50-калиброви муниции „Браунинг“ БП или БПЗ ще пробие бронята на колата.

Ричър направи гримаса. И двата вида муниции му бяха добре известни; БП означаваше бронебоен патрон, а БПЗ — бронебоен плюс запалителен. Стандартният бронебоен куршум с такъв калибър профучава през блиндирани врати благодарение на огромната си кинетична енергия, докато запалителният прогаря дупки в стоманената бром като в хартия. Накрая той поклати глава.

— Няма добра възможност за прицелване — каза той. — Първо, трябва да изчакат, докато кортежът потегли, за да са сигурни, че той наистина е вътре. След което просто стрелят по голяма движеща се кола с черни прозорци. Шансът да улучат тъкмо Армстронг е едно към сто.

— Значи остава АТ–4.

— И аз си помислих същото.

— Като с установката могат да изстрелят или ракетен снаряд срещу колата, или фосфорни бомби срещу къщата.

— От каква позиция?

— Аз бих използвала някой висок прозорец на къщата зад тази на Армстронг. През малката уличка. Охраната му е съсредоточена главно от предната страна.

— А как би проникнала вътре?

— Преоблечена като техник от кабелната телевизия, от електрическата или водоснабдителната компания. Със съответната униформа и с голяма кутия за инструменти.

Ричър кимна и не отговори.

— Горките, през следващите четири години ще им се вземе здравето — подметна Нили.

— Или осем.

Зад гърба им се чу свистене на гуми и приглушен шум на голям двигател. Те се обърнаха и видяха как Фрьолих закова събърбана до бордюра срещу тях. Махна им с ръка и двамата се качиха — Нили отпред, а Ричър както винаги се просна напряко отзад. Намираха се на двайсетина метра от входната врата на Армстронг.

— Видяхте ли някого? — запита тя.

— Много хора — отвърна Ричър. — И от нито един от тях не бих купил евтин часовник.

Фрьолих вдигна крака си от спирачката и огромната машина се плъзна напред. Следвайки плътно бордюра, тя изравни задната дясна врата с ръкава и отново натисна спирачката. После пусна волана и приближи устни до малкия микрофон, залепен за китката й.

— Първи, готов — каза тя.

Ричър погледна вдясно и видя входната врата на къщата да се отваря. Отвътре излезе един мъж. Брук Армстронг.

Нямаше никакво съмнение. През последните пет месеца снимката му не слизаше от страниците на вестниците, а Ричър вече четири дни не изпускаше от поглед нито едно негово движение. Беше облечен с шлифер в защитен цвят и носеше в ръка кожено куфарче. Вдигна глава и закрачи към колата — нито бързо, нито прекалено бавно. Един агент от охраната му го следеше с поглед от вратата.

— Кортежът беше за отвличане на вниманието — каза Фрьолих. — Понякога прибягваме до такива трикове.

— Мен успяхте да заблудите — каза Ричър.

— Моля ви, не се издавайте — каза Фрьолих. — Не забравяйте, че той още нищо не знае.

Ричър се надигна до седнало положение и се смести, за да му направи място. Армстронг отвори вратата и се настани до него.

— Добрутро, Ем И — поздрави той.

— Добро утро, сър — отвърна тя. — Позволете да ви представя моите сътрудници Джак Ричър и Франсис Нили.

Нили се извърна наполовина и Армстронг протегна дългата си ръка през облегалката, за да се здрависат.

— Аз ви познавам — каза той. — Запознахме се на приема в четвъртък вечер. Вие сте дарителка на кампанията ми, нали така?

— Всъщност тя е специалист по охраната — каза Фрьолих. — Оная вечер отработвахме друга процедура. Анализ на охранителните мероприятия.

— Бях дълбоко впечатлена — излъга Нили.

— Отлично! — възкликна Армстронг. — Повярвайте ми, много съм им благодарен за всичко, което правят за мен. Чак си мисля, че не го заслужавам, истината ви казвам.

Забележителен екземпляр, помисли си Ричър. Гласът му, погледът, жестовете — всичко казва само едно: аз съм безкрайно очарован от вас, мила госпожо. Сякаш само това е чакал цял живот — да се запознае с нея, за да я омагьоса с обноските си. И какъв невероятен физиономист! Да запомни едно лице измежду хиляда, които е зърнал по за две секунди преди четири дни. Роден политик, това поне бе ясно. Той се извърна към Ричър, раздруса ръката му и озари вътрешността на колата с топлата си усмивка.

— Много ми е приятно, мистър Ричър.

— Удоволствието е изцяло мое — каза Ричър и се улови, че отвръща на усмивката му. Този тип му хареса от пръв поглед. Беше изпечен чаровник. Излъчваше невероятна харизматичност. Дори да се приемеше, че деветдесет и пет процента бе дежурна любезност, в останалите пет процента имаше нещо, което сгряваше душата. И то как!

— И вие ли сте по охраната? — попита Армстронг.

— Съветник — отвърна Ричър.

— Страхотна работа вършите, хора! Радвам се, че сте до мен.

В слушалката на Фрьолих се чу едва доловим звук, тя натисна педала и потегли. На Уисконсин Авеню се вля в движението и се насочи на югоизток към Централен Вашингтон.

Слънцето се бе скрило зад облаците и градът изглеждаше оловносив през потъмнените стъкла на колата. Армстронг издаде неопределен звук, нещо средно между радостно възклицание и доволна въздишка, и се загледа през прозореца, сякаш гледката го правеше неизмеримо щастлив. Под шлифера беше облечен с безупречен костюм, ленена риза и копринена вратовръзка. Изглеждаше наистина внушително. Ричър беше с пет години по-млад, с осем сантиметра по-висок и поне с двайсет килограма по-тежък от него, но изведнъж се почувства дребен, невзрачен и незначителен. Но наред с това човекът до него изглеждаше и съвсем истински. Без фалш. Можеше да затвориш очи и вместо с тоя тузарски костюм да си го представиш с карирано яке как цепи дърва в някой селски двор. Имаше вид на сериозен политик и същевременно на сърдечен, забавен човек. Беше висок и преливаше от енергия. Сини очи, открито лице, непокорна коса, изпъстрена със златни нишки. Изглеждаше в превъзходна физическа форма. И то не по начин, който може да се култивира в някой фитнес център, а сякаш така се бе родил. Имаше ръце на човек, свикнал на физически труд. Тънка златна халка, нищо друго. И напукани нокти.

— Военна полиция, вече в запас. Познах, нали? — каза той.

— Кой, аз ли? — попита Нили.

— И двамата, доколкото виждам. Все сте нащрек. Той току ме оглежда, а пък ти се взираш през прозорците, особено като спрем на светофар. Познавам военните. Баща ми беше военен.

— С висок чин ли?

Армстронг се усмихна.

— Вие май не сте чели официалната ми биография. Искал е да прави кариера, но е бил уволнен по инвалидност, още преди да се родя. После започнал частен бизнес в дърводобива. Във всеки случай стойката и походката му си останаха до края. Отдалеч си личеше.

Фрьолих свърна от Ем Стрийт и пое успоредно на Пенсилвания Авеню, покрай Белия дом. Армстронг изви шия, за да се наслади на гледката. Усмихна се и бръчиците край очите му станаха по-изразени.

— Не е за вярване, а, какво ще кажете? — подхвърли той. — Много хора се изненадаха, че съдбата ми отреди всичко това, ама аз като че ли съм най-изненадан от всички.

Фрьолих продължи напред, покрай собствения си офис в сградата на Министерството на финансите, и се насочи към Капитолия, чийто бял купол се виждаше в далечината.

— Във Финансите нямаше ли един Ричър? — попита Армстронг.

Страхотна памет и за имена, удиви се Ричър, а гласно каза:

— По-големият ми брат.

— Светът е малък — отбеляза Армстронг.

Фрьолих се вля в Конститюшън Авеню, подмина сградата на Капитолия, сви по Първа улица и се насочи към бял ръкав, издигнат към страничната врата на Сената. От двете му страни бяха паркирани два черни линкълна на тайните служби.

На тротоара бяха строени четирима агенти, които опипваха с поглед околността. Фрьолих се насочи право към ръкава и спря плътно до бордюра. Погледна назад, пусна спирачката и придвижи колата още една педя напред, за да изравни задната врата точно с входа на тунела. Ричър видя, че вътре чакат още трима агенти. Единият пристъпи напред и отвори вратата на събърбана. Армстронг вдигна вежди в престорена почуда, сякаш цялата тая суетня около него искрено го забавляваше.

— Е, приятно ми беше да се запозная с вас — каза той на Ричър и Нили. — Благодаря ти, Ем И.

После той пристъпи в полумрака на платненото скривалище, тримата агенти веднага сключиха тесен кръг около него и го поведоха като арестант към входа на сградата. През пролуката на вратата Ричър видя, че вътре ги очакват униформените пазачи на Капитолия.

Армстронг влезе и вратата се затвори плътно зад гърба.

Фрьолих натисна газта, колата се отдели от бордюра и потегли на север към Юниън Стейшън.

— Така — каза тя, видимо облекчена. — Дотук добре.

— Пое известен риск — каза Ричър.

— Две към двеста и осемдесет милиона — уточни Нили.

— Какви ги приказваш?

— Можеше ние да сме изпратили писмата.

Фрьолих се усмихна.

— Аз пък предположих, че не сте вие. Какво ще кажете за него?

— Харесва ми — отвърна Ричър. — Честно!

— И на мен — съгласи се Нили. — Още в четвъртък ми хареса. А сега какво?

— Той ще бъде в сградата цял ден, има много срещи. Ще обядва в столовата на Конгреса. Към седем ще го откараме вкъщи. Жена му си е у дома. Ще им дадем да гледат някоя видеокасета или нещо такова. До сутринта няма да им позволяваме да мърдат от къщи.

— Нужна ни е информация — каза Ричър. — Откъде да знам под каква форма ония ще си проведат демонстрацията. Или къде точно ще се състои. Може да бъде какво ли не, от графити със спрей нагоре. Не искам да мине, без да я забележим. Ако изобщо се състои.

Фрьолих кимна.

— Към полунощ ще проверим. Ако изобщо доживеем дотогава.

— Освен това искам Нили да разпита още веднъж чистачите. Ако получим от тях каквото ни трябва, ще можем да си отдъхнем.

— Де да можех и аз да си отдъхна! — замечтано каза Фрьолих.

 

 

Те оставиха Нили във Федералния предварителен арест, след което се върнаха в службата на Фрьолих. Междувременно бяха постъпили писмените доклади на ФБР за последните две писма. Бяха идентични във всяко отношение с първите две. Но към тях беше прикрепен и допълнителен доклад от химическата експертиза. Химикът на Бюрото бе доловил нещо необичайно по отношение на отпечатъците от палец.

— Сквален — каза Фрьолих. — Ти чувал ли си такова вещество? — Ричър поклати глава. — Нецикличен въглеводород — обясни тя. — Особен вид мазнина. В отпечатъка има следи от сквален. В малко по-голяма концентрация върху третото и четвъртото писмо, отколкото върху първото и второто.

— В пръстовите отпечатъци винаги се съдържат мазнини — каза Ричър. — Без мазнина няма отпечатък.

— Да, но обикновено това е най-нормална телесна мазнина, каквато има по пръстите. Докато това вещество е съвсем различно. Це трийсет, Хаш петдесет. Това е рибено масло. По-точно масло от черен дроб на акула.

Тя му подаде листа през бюрото. Беше гъсто изписан с разни сложни химически формули. Пишеше, че скваленът е органично масло, използвано в миналото като смазка за фини механизми, като например часовници. Отдолу имаше бележка под линия, където пишеше, че при свързване с допълнителни атоми: водород т.нар. хидриране, скваленът с „е“ се превръща в сквалан с „а“.

— Ясно като мъгла — каза той. — Аз имах все тройки по химия.

— Може би нашият човек е рибар и лови акули в океана.

— Или работа в рибноконсервен комбинат — подметка Ричър. — Може би е продавач в рибарски магазин. Или пък поправя старинни часовници и ръцете му са изцапани с масло.

Фрьолих издърпа едно чекмедже, прелисти някаква папка, измъкна лист хартия и го плъзна по бюрото. Беше флуороскопска снимка на отпечатък от палец в естествен размер.

— Това ли е нашият човек? — попита Ричър.

Тя кимна. Отпечатъкът беше извънредно ясен. Може би през цялата си кариера Ричър не беше виждал по-ясен пръстов отпечатък. Всички линии, извивки и неравности бяха идеално очертани. Изглеждаше едва ли не нагъл и предизвикателен в категоричността си. При това беше много голям. Огромен. Около три сантиметра и половина на ширина. Ричър постави собствения си палец до него. Не можеше да се сравнява на големина, а иначе ръцете му не бяха от най-деликатните.

— Това не е палец на часовникар — отбеляза Фрьолих.

Ричър кимна. Тоя тип сигурно имаше ръце като връзки банани. И доста грапава кожа, съдейки по отчетливостта на отпечатъка.

— Бачкатор — каза той.

— Ловец на акули — каза тя. — Къде се ловят най-много акули?

— Сигурно във Флорида.

— Орландо е във Флорида!

Телефонът на бюрото иззвъня. Тя вдигна слушалката и лицето й помръкна. Вдигна очи към тавана и притисна слушалката към рамото си.

— Армстронг иска да прескочи до Министерството на труда — каза тя. — Пеша.