Лий Чайлд
Покушението (13)

13

Във всеки голям град има по една невидима разделителна линия, където от привлекателен той става грозен. Вашингтон не е изключение. Границата между тези квартата, към които всички се стремят, и онези, които избягват, представлява хаотично лъкатушеща крива, която тук-там се издува навън, за да включи някое неотдавна благоустроено каре, или пък хлътва навътре, където приличен някога квартал е започнал да запада, да се руши и загнива. На места границата е рязко очертана, другаде промяната става плавно и неусетно, сякаш неколкостотин метра по една и съща улица ни пренасят от един свят, в който се предлагат трийсет различни вида чай, в друг, където улични лихвари осребряват чекове върху трийсет процента от номиналната им стойност.

Приютът за бездомници, подбран за благотворителната изява на Армстронг по случай Деня на благодарността, се намираше в ничията земя северно от Юниън Стейшън. На изток от квартала започваше лабиринт от железопътни коловози и разпределителни гари; право на запад скоростната магистрала, пресичаща града, влизаше в подземен тунел. Наоколо се виждаха само полуразрушени сгради, част от които бяха складове, а други преустроени в апартаменти. Някои бяха изоставени, други все още се използваха. Самият приют изглеждаше точно както го бе описала Фрьолих. Ниска едноетажна тухлена постройка. Големи прозорци с метални рамки на равни разстояния един от друг. Отстрани имаше двор, два пъти по-голям от застроената площ на сградата, заграден от три страни с високи тухлени стени. Първоначалната функция на цялото съоръжение беше забулена в мистерия. Вероятно сградата бе служила за конюшня по времето, когато товарите от Юниън Стейшън са се извозвали с каруци. Може би сегашните прозорци бяха избити след отпадането на конската тяга, когато се бе превърнала в депо за камиони. Може би през известен период е била използвана и за офиси. По сегашния й вид това бе невъзможно да се отгатне.

Така или иначе, сега тя даваше приют на петдесет бездомници, които идваха да нощуват тук. Всяка сутрин пазачите ги събуждаха, раздаваха им закуска и ги изригваха на улицата. След това петдесетте железни легла се прибираха, подът се измиваше с маркучи, а въздухът се напръскваше с дезинфектант. На мястото на леглата се внасяха метални маси и столове, на които се сервираше безплатен обяд и вечеря. Всяка вечер точно в девет се извършваше обратната процедура на превръщане на столовата за бедни в приют за бездомни.

Но днешният ден нямаше да бъде като останалите. Денят на благодарността по принцип се различава от обикновените делници, а тази година щеше да бъде още по-различен.

Нощните питомци на приюта бяха изритани навън половин час по-рано от обичайното време, което беше двоен удар за тях, защото в празник по улиците се възцаряваше зловеща тишина и постъпленията от просия практически пресъхваха. Подът бе изтъркан значително по-усърдно от друг път, а във въздуха бяха изпръскани рекордни количества дезинфектант. Масите бяха наредени в по-прави редици, столовете бяха разположени по-симетрично от двете им страни; за случая бяха извикани повече доброволци, като всички бяха издокарани с нови бели блузи с името на благотворителя, отпечатано с червени букви върху предницата.

Първите двама агенти на тайните служби, които пристигнаха на мястото на събитието, бяха от така наречения Екип за първоначален оглед на терена. Въоръжени с планоснимачна скица на квартала и оптически мерник, свален от снайперска карабина, те обходиха педя по педя целия маршрут, по който щеше да мине Армстронг, като на всяка стъпка агентът с мерника се спираше, вдигаше уреда, оглеждаше всеки прозорец и покривна тераса и произнасяше описанието и координатите им на глас, докато другият ги намираше на скицата. Идеята беше, че ако даден прозорец или покрив се вижда от мястото, където щеше — макар и за миг — да се намира Армстронг, то самият Армстронг също щеше да се вижда от въпросния покрив или прозорец, както и от евентуалния стрелец, застанал на него. Затова задачата на агента с планоснимачната скица беше да маркира всички такива потенциални стрелкови позиции, както и да изчисли разстоянието до тях. Всеки обект, който се намираше в радиус до двеста метра от двора, биваше отбелязан с черно кръстче на скицата.

Мястото на събитието беше добре подбрано. Като единствени възможни стрелкови позиции бяха отбелязани покривите на отсрещните изоставени пететажни складови постройки. Човекът със скицата постави всичко на всичко пет черни кръстчета в една линия, нищо повече. Той написа отдолу Проверено с мерник, 08,45 часа — всички подозрителни места отбелязани, подписа се и добави дата. Агентът с мерника преподписа експертното заключение, после скицата бе навита на руло и прибрана в багажника на служебния събърбан в очакване на Фрьолих.

След това на мястото пристигна полицейска камионетка с пет киноложки единици — на прост език — кучета. Една такава единица обиколи отвътре самия приют. Други две влязоха в отсрещните складове. Последните две, специално обучени за откриване на експлозиви, бяха пуснати да обходят околните улици в радиус от сто и двайсет метра. Извън този радиус лабиринтът от тесни улички предоставяше на кортежа достатъчно голям брой алтернативни маршрути, за да направят избора на подходящо място за залагане на взривно устройство практически невъзможен. Веднага след обявяването на някоя улица или сграда за обезопасена, пред нея заставаше патрул от градската полиция. Небето си оставаше ясно и слънцето се изкачваше все по-високо, създавайки илюзия за топлина; полицаите, които трябваше да висят няколко часа на пост, мърмореха по-малко от обикновено.

Към девет и трийсет приютът вече се бе превърнал в център на напълно обезопасена зона от половин квадратен километър. Пеши и моторизирани полицаи осъществяваха отцепването, като над петдесет други униформени — повече, отколкото наброяваше населението на охранявания периметър — сновяха из този половин квадратен километър. Градът си оставаше празнично тих. Част от обитателите на приюта се навъртаха по околните улици. От една страна, не се сещаха как по-продуктивно да си уплътнят времето, а от друга, знаеха от собствен опит, че когато се раздава безплатен обяд, по-добре е да подраниш, отколкото да закъснееш. На един политик не можеш да му имаш вяра да разпределя икономично порциите, та след първите трийсет минути като нищо щяха да останат само мършави крилца.

Фрьолих пристигна точно в десет с личния си събърбан, придружена от Ричър и Нили. Непосредствено след тях с друг събърбан дойде и Стайвесънт. Още четири такива машини стовариха петима снайперисти от отдела плюс петнайсет агенти. Фрьолих паркира върху тротоара плътно до стената на складовете. При нормални обстоятелства тя просто би преградила с колата си улицата зад входа на приюта, но сега не искаше да разкрива пред случайни зяпачи посоката, от която щеше да пристигне Армстронг. В случая кортежът щеше да дойде откъм юг — информация, която сама по себе си би била достатъчна за човек с карта на района да отгатне за десет минути целия маршрут от Джорджтаун.

Фрьолих събра хората си в двора и изпрати снайперистите да заемат позиции по покривите на складовете. До началото на мероприятието оставаха цели три часа, но подобна практика беше нормална. Снайперистите винаги пристигаха първи от въоръжената охрана и си тръгваха последни. Стайвесънт дръпна Ричър настрани и го помоли да се качи с тях.

— После се върни при мен — заръча му той. — Искам да знам от първа ръка колко е критично положението.

И така, Ричър пресече улицата с един агент на име Кросети; двамата минаха покрай полицая на пост пред вратата и се шмугнаха в някакъв влажен коридор, пълен с боклук и мишина. Стълбищната клетка беше разположена в центъра на сградата. Двамата се заизкачваха по извитите стъпала; макар Кросети да беше с бронежилетка от кевлар и да носеше тежката си карабина в твърд калъф, той беше як младеж и стигна до покрива далеч преди Ричър.

Стълбата водеше до издигната бетонна клетка, от която през дървена врата се излизаше направо на ярката слънчева светлина. По асфалтирания плосък покрив тук-там се виждаха умрели гълъби. На разстояние една от друга имаше зацапани капандури с армирани стъкла и метални вентилационни тръби. Отстрани терасата беше оградена с ниска тухлена стена с поизтрит от времето каменен перваз. Кросети отиде до левия ъгъл на покрива, после до десния, за да се убеди, че колегите му са заели позиции по съседните сгради. После пристъпи към предната фасада, за да огледа обстановката. Ричър вече беше там.

Това, което видяха, хем им се хареса, хем не. Хубавото беше, че се намираха на петия етаж сред един квартал от ниски сгради и от мястото им се виждаше на голямо разстояние във всички посоки. Проблемът идваше оттам, че вътрешният двор, в който щеше да се проведе мероприятието, се намираше точно пред тях. Той се виждаше отгоре, както се вижда отворена кутия за обувки на разстояние един метър встрани и от височина един метър. Тухлената стена, пред която щеше да бъде масата за сервиране с Армстронг, се падаше точно отпред. На Ричър тя му заприлича на стената за екзекуции в някой чуждестранен затвор. Да го застрелят от мястото, където се намираха, беше точно толкова лесно, колкото да улучат заек в клетка.

— Колко е разстоянието? — попита Ричър.

— Колко му даваш? — отвърна Кросети.

— Деветдесет метра.

Кросети бръкна в джоба на жилетката си и извади някакъв уред.

— Лазерен далекомер — обясни той. После натисна едно копче и насочи уреда. — Деветдесет и два метра до стената — обяви той. — Деветдесет и един до главата му. Добър окомер имаш.

— Движение на въздуха?

— От бетонната стена под нас нагоре се издига леко термално течение — отвърна Кросети. — Друго не забелязвам. Нищо особено.

— Все едно, че си до него — отбеляза Ричър.

— Не бой се — каза Кросети. — Докато аз съм тук, никой не може да припари. Днес това ни е работата. Не да стреляме, а да пазим друг да не стреля.

— Ти къде ще застанеш? — попита Ричър.

Кросети се огледа в малкото си царство на покрива и посочи с пръст.

— Ами ей там — каза той. — Плътно в ъгъла. Така ще мога да държа на мушка едновременно изхода от стълбището и целия двор насреща.

— Добре замислено — каза Ричър. — Имаш ли нужда от нещо?

Кросети поклати глава.

— Е, аз те оставям — каза Ричър. — Гледай да не заспиш.

Кросети се усмихна.

— Рядко заспивам на пост.

— Браво — каза Ричър. — Така трябва да отговаря един часови.

Той се спусна обратно по тъмното стълбище и отново се озова на огряната от слънце улица. Пресече и вдигна глава нагоре. Кросети се беше настанил в ъгъла на покривната тераса; главата и коленете му стърчаха над парапета. А също и цевта на пушката му, която се очертаваше като тънка черна линия на фона на яркосиньото небе. Той му махна с ръка. Кросети отвърна с махване. Ричър се обърна и потърси с поглед Стайвесънт. Откри го веднага заради цвета на пуловера му, който грееше на ярката слънчева светлина.

— Горе всичко изглежда наред — каза Ричър. — Идеално място за стрелба, но докато нашите момчета го пазят, сме в безопасност.

Стайвесънт кимна, извърна се и сам огледа покривите на петте склада. Всички се виждаха от двора на приюта. Силуетите на петимата снайперисти и дулата на оръжията им се очертаваха на фона на небето.

— Фрьолих те търсеше — каза Стайвесънт.

Край стената на сградата персоналът и неколцина агенти подреждаха дълги маси от рендосани дъски върху дървени магарета. Идеята беше да се оформи нещо като бариера за насочване на опашката. В десния си край масите щяха да опират плътно до стената на приюта, а вляво щяха да стигат на около метър от отсрещната стена. Зад тях щеше да остане заградено пространство с ширина около метър и осемдесет. Армстронг и съпругата му, охранявани от четирима агенти, щяха да застанат в заграждението. При това положение стената за екзекуции се падаше точно зад гърбовете им. Отблизо тя не изглеждаше толкова зловещо. В затопления от слънцето тухлен зид имаше нещо предразполагащо пасторално. Ричър се обърна и погледна към покривите на петте склада. Кросети отново му махна. Буден съм, не се бой.

— Ричър — чу той гласа на Фрьолих.

Извърна се и я видя да се приближава към него откъм сградата на приюта. Носеше папка с щипка, издута от бележките й за деня. Имаше делови и авторитетен вид — забързана, компетентна, владееща положението. Изглеждаше превъзходно. Черните дрехи подчертаваха котешката жилавост на фигурата й; сините й очи блестяха от възбуда. Десетки агенти и униформени полицаи кръжаха наоколо, готови да се подчинят на всяка нейна команда.

— Засега всичко изглежда наред — каза тя. — Бих желала обаче и ти да пообиколиш. Просто огледай обстановката. Нили вече тръгна. Знаеш какво да търсиш.

— Много е приятно, нали?

— Кое?

— Да правиш нещо наистина добре — каза той. — Да ръководиш хора и да поемаш отговорност за решенията си.

— Смяташ ли, че се справям?

— Ти си страхотна. Това, което правиш, е наистина геройство. Армстронг е извадил голям късмет с теб.

— Да се надяваме… — каза тя.

— Вярвай ми!

Тя се усмихна — кратко и някак свенливо — и се отдалечи, като прелистваше папката си. Той закрачи в обратната посока и излезе на улицата. Свърна вдясно и мислено си определи маршрут с радиус от пряка и половина.

На ъгъла патрулираха полицаи и бе започнала да се оформя групичка от дрипави хора, които очакваха безплатния си обяд. На петдесет метра по-нататък две подвижни телевизионни станции се подготвяха за пряко излъчване. Хидравличните им антени се издигаха нагоре, сателитните чинии се въртяха и насочваха в пространството. Техници развиваха кабели и пренасяха камери. Той забеляза Банън с още шестима мъже и жени, за които предположи, че са от специалния екип на ФБР, който току-що бе пристигнал. Банън беше разгърнал карта върху предния капак на колата си; хората му се бяха скупчили наоколо и я разучаваха. Ричър му махна с ръка, после сви вляво и подмина една тясна уличка, която се провираше между складовете. Откъм железопътните коловози в далечината се чуваше потракването на преминаващ влак.

На изхода на уличката, с гръб към нея, беше застанал патрул от градската полиция. Наблизо имаше паркирана кола. Вътре седеше друг полицай. Кварталът гъмжеше от униформени. И всички дежуреха в празничен ден. Сметката за безплатното мероприятие на Армстронг щеше да излезе доста солена.

Тук-там из квартала имаше разни западнали магазинчета, но днес всички бяха затворени. Ричър видя и няколко авторемонтни работилници със спуснати ролетки. В една заложна къща някакъв грохнал старец миеше прозорците. Ако не се брояха полицаите, той беше единствената жива душа на цялата улица.

Магазинчето му беше тясно и високо, с подвижни решетки зад стъклото. На витрината имаше изложени всевъзможни вехтории: стенни часовници, кожени палта, музикални инструменти, транзистори, радиобудилници, грамофони, бинокли, коледни гирлянди от разноцветни лампички. На стъклото пишеше с големи букви, че магазинът изкупува всякакви видове промишлени стоки. Всичко, което не расте в земята и не се движи само. Магазинът предлагаше и разнообразни услуги — тук се осребряваха чекове, оценяваха се бижута, поправяха се ръчни часовници. На витрината имаше поставка с часовници. Повечето бяха старомодни механични модели с изпъкнали стъкла, големи светещи цифри и красиво оформени стрелки. Ричър отново прочете надписа: Поправка на часовници. После погледна стареца. Ръцете му бяха мокри до лактите.

— Часовници поправяш ли? — запита той.

— Твоят какъв е? — Имаше чуждестранен акцент, най-вероятно руски.

— Искам да те питам нещо.

— Аз пък си рекох, че имаш часовник за поправка. С това се занимавах навремето. Преди да изобретят кварца.

— Часовникът ми си е наред — каза Ричър. — Съжалявам.

Той вдигна ръкава си нагоре и погледна часовника. Единайсет и четвърт.

— Я да го видя.

Ричър протегна ръка.

— „Булова“ — каза старецът. — Американска изработка. Носели са ги в армията преди Иракската война. Солиден часовник. Да не си го купил от някой войник?

— Аз самият бях войник.

Старецът кимна разбиращо.

— Аз също. В Червената армия. Та какво щеше да питаш?

— Чувал ли си какво е това сквален?

— Вид смазка.

— Ти използваш ли я?

— От време на време. Вече не поправям толкова много часовници. Откакто изобретиха кварца…

— Откъде си го набавяш?

— Ти подиграваш ли ми се?

— Не. Зададох ти въпрос.

— Искаш да знаеш откъде си набавям сквален, така ли?

— По принцип затова служат въпросите. За получаване на информация във вид на отговор.

Старецът се ухили.

— Сквалена си го нося с мен.

— Къде?

— В момента го виждаш.

— А, така ли?

Старецът кимна.

— А пък аз виждам твоя.

— Моя какво?

— Твоя сквален.

— Аз не нося сквален със себе си — каза Ричър. — Скваленът се получава от черен дроб на акула. А пък аз отдавна не съм бил сред стадо акули.

Старецът поклати глава.

— Виж какво, съветската система търпи критика и когато стане дума да я критикуваме, аз съм най-отпред. Но едно нещо не може да й се отрече: поне имахме добро ниво на образование. Особено по естествените науки.

— Це трийсет, хаш петдесет — издекламира Ричър. — Нецикличен въглеводород. При хидриране се превръща в сквалан, с „а“.

— Ти чаткаш ли ги тия работи?

— Всъщност, не — отвърна Ричър. — Не бих казал.

— Скваленът е вид масло — обясни старецът. — В естествено състояние се среща само на две места в природата. Едното е в черния дроб на акулата. А другото е мастният секрет по кожата около носа на човека.

Ричър се пипна по носа.

— Едно и също вещество, така ли? В черния дроб на акулата и по носовете на хората?

Старецът кимна.

— С абсолютно идентична молекулярна структура. Така че, когато ми потрябва сквален за смазка, аз просто обирам малко от носа си. Ето така.

С тези думи той обърса мократа си ръка в крачола, вдигна я към лицето си и изстърга с нокът нещо от гънката между носа и бузата. После протегна към Ричър върха на пръста си с резултата.

— Намазваш с това зъбното колелце и си готов — каза той.

— Разбирам — отвърна Ричър.

— Тая „Булова“ не я ли продаваш? — попита старецът.

Ричър поклати глава.

— Скъп спомен — отвърна той.

— Скъп спомен от армията, а? — възкликна старецът. — Ох, какъв си ми ти, некультурный

С тези думи той му обърна гръб. Ричър продължи по пътя си.

— Честит ти Ден на благодарността! — извика той не сбогуване.

Старецът не отговори.

Ричър забеляза Нили на една пряка от приюта. Тя идваше от срещуположната посока. Когато се срещнаха, тя се обърна и закрачи успоредно с него, като по навик внимаваше раменете им да не се докосват.

— Хубав ден — подхвърли тя. — Не мислиш ли?

— Знам ли? — отвърна той.

— Ти как би го гръмнал? — попита тя.

— Аз лично не бих — отвърна той. — Не и тук, във Вашингтон. Тук съм им под носа. Бих изчакал да ми падне на мушката някъде другаде.

— И аз така мисля — каза тя. — Но те опитаха веднъж в Бисмарк и не успяха. На Уолстрийт след десет дни не става. После през целия декември са все празници, а след това идва церемонията по встъпването в длъжност. Не им останаха повече възможности. А освен това знаем, че в момента са тук, в града.

Ричър не каза нищо. Двамата минаха покрай Банън, който седеше в колата.

 

 

Когато Нили и Ричър се върнаха в приюта, беше точно дванайсет по обяд. Стайвесънт стоеше до входа. Той им кимна угрижено за поздрав. Масите за сервиране бяха готови. Белите колосани покривки стигаха чак до земята. Отгоре в права линия бяха наредени газови примуси за затопляне на храната. Отстрани бяха поставени плоски и дълбоки лъжици.

Голямото помещение на приюта също беше готово, подредено като столова. В двора бяха издигнати полицейски бариери, за да може тълпата да се събира в левия ъгъл. Оттам опашката щеше да свива вдясно към масата за сервиране, после с още един десен завой щяха да влизат в столовата за обяд. Фрьолих тъкмо определяше местата на агентите си. Четирима щяха да охраняват портала на двора. Шестима щяха да наблюдават опашката към мястото за сервиране. По един щеше да застане във всеки от четирите ъгъла на масите с храната, а трима щяха да държат под око втората опашка, тази към столовата.

— Слушайте сега всички! — извика тя. — Запомнете, всеки може да се предреши като бездомник, но е много трудно да се направи точно на такъв. Гледайте ги в краката. Как ви се струват обувките им? Достатъчно ли са мръсни и протрити? Гледайте ги в ръцете. Трябва да са с окъсани ръкавици, или ако не са, порите на кожата да са наблъскани с мръсотия. Гледайте ги в лицата. Трябва да са слаби, изпити, с хлътнали бузи. Косата им да е сплъстена, да изглежда така, сякаш не е мита от месец или от година. Дрехите им от носене да са се моделирали по тялото, сякаш не са сваляни никога. Има ли въпроси?

Никой не се обади.

— При най-малкото съмнение първо действате и после мислите — продължи тя. — Аз ще сервирам зад масата заедно със семейство Армстронг и с личната им охрана. От вас очаквам да не допуснете вътре нито един съмнителен тип. Ясно ли е?

Тя погледна часовника си.

— Дванайсет и пет. Още петдесет и пет минути.

Ричър се промуши от лявата страна на масите за сервиране и застана в заграденото пространство. Зад гърба му беше тухленият зид на двора. Вдясно също имаше стена. Вляво бяха прозорците на приюта. Пред него вдясно беше опашката за храна. Всеки от гостите щеше да мине покрай четирима агенти на входа и после покрай още шест, докато опашката щеше бавно да пълзи към масата. Десет чифта подозрителни очи, преди да се изправи срещу Армстронг. После вляво беше следващата опашка — към столовата. И там трима агенти щяха да пропускат хората един по един към вратата на помещението. Той вдигна поглед нагоре. Право насреща бяха складовете. С петимата снайперисти върху петте покрива. Кросети му махна. Ричър помаха в отговор.

— Всичко наред ли е? — запита Фрьолих.

Тя стоеше срещу него от другата страна на масата. Той й се усмихна.

— Черно или бяло месо?

— С теб ще обядваме после — каза тя. — Сега искам двамата с Нили да се навъртате из двора. Стойте близо до опашката, оттам се вижда всичко.

— Добре — каза той.

— Още ли смяташ, че се справям? — запита тя.

Ричър посочи вляво.

— Не ми харесват тези прозорци. Я си представи, че някой си изчака реда, държи се прилично, получи си храната, влезе вътре, седне си чинно на масата и изведнъж извади пистолет и почне да стреля към двора?

Фрьолих кимна.

— И аз се сетих — каза тя. — Затова смятам да разположа трима полицаи, по един пред всеки прозорец, с лице навътре към столовата.

— Е, така вече може — кимна той. — Браво на теб!

— Освен това всички ще бъдем с бронежилетки — продължи тя. — Семейство Армстронг също. — Погледна часовника си. — Дванайсет и петнайсет. Още четирийсет и пет минути.

Двамата пресякоха двора и излязоха на улицата до паркирания събърбан. Колата се намираше в плътната сянка, хвърляна от стената на склада. Тя отключи задната врата и я вдигна нагоре. От сянката и тъмните стъкла вътре беше истински здрач. Багажното отделение на големия джип беше пълно с всевъзможно оборудване. Но задната седалка беше празна.

— Защо не се качим? — каза Ричър. — Да разпуснем малко.

— Сега не може.

— Ти сама беше казала, че е много забавно да разпускаш на работното място.

— Имах предвид в офиса.

— Това покана ли е?

Тя не отговори веднага. Поизправи се. После се усмихна.

— Ами да, защо не? Може пък да ми хареса. — Помисли малко и добави широко усмихната: — Знаеш ли какво? Дадено! Веднъж само Армстронг да се върне жив и здрав у дома, и ще отидем да го направим на бюрото на Стайвесънт. За да отпразнуваме.

Тя се наведе, взе си бронежилетката от багажника, после се изправи и го целуна по бузата. Промуши се под мишницата му, докато той затваряше вратата, и закрачи енергично към двора. Само за момент се обърна, колкото да заключи колата с дистанционното.

* * *

До началото на обяда оставаше точно половин час. Фрьолих си сложи бронежилетката под сакото и за пореден път провери радиовръзката с частите на екипа си. Първо каза на началника на полицията, че може да пусне тълпата да се придвижва към входа. След това се обади на телевизионните екипи и им разреши да разположат камерите в двора и да снимат. После, петнайсет минути преди началото на обяда, тя съобщи, че семейство Армстронг са тръгнали от къщи и пътуват към приюта.

— Изкарвайте храната! — извика в микрофона тя.

Кухненските работници се засуетиха в заграждението, докато готвачите подаваха пълни тави с храна през прозорците. Ричър наблюдаваше тази сцена, облегнат на тухлената стена на сградата. С гръб към стената и с лице към двора, той обхващаше с поглед цялото пространство до края на опашката. С леко обръщане на главата наляво погледът му обгръщаше опашката пред масите за сервиране. Вляво от него пък се падаше заграденото пространство, където щяха да стоят вицепрезидентът, съпругата му и охраната. Хората щяха да го заобикалят с натоварените си с храна табли, за да влязат в столовата. Той искаше да ги оглежда отблизо един по един. Нили беше застанала на около два метра от него, но от другата страна на заграждението, откъм двора. Фрьолих пристъпваше нервно зад нея, като за стотен път прехвърляше наум последните проверки по сигурността преди започването на обяда.

— Пристигане след минута — каза тя в малкия микрофон на китката си. — Шофьорите докладват, че са на две преки оттук. От покрива виждате ли ги вече? — Чу отговора в слушалката и отново вдигна микрофона до устата си: — На две преки.

Кухненските работници приключиха с изнасянето на храната и изчезнаха. Ричър не можеше да види кортежа заради тухлената стена, но чуваше приглушения рев на двигателите. Мощни машини, дебели гуми, скърцане на спирачки. Най-напред покрай входа мина патрулката на градската полиция, следвана от един събърбан, после президентският кадилак спря точно срещу портала. Един от агентите пристъпи напред и отвори вратата. Армстронг слезе, после се обърна и подаде ръка на жена си. Снимачните екипи се втурнаха напред. Семейство Армстронг застанаха за момент един до друг и се усмихнаха на обективите. Мисис Армстронг беше висока блондинка, чиито скандинавски гени бяха емигрирали в Новия свят преди около двеста години. Това си личеше от пръв поглед. Беше облечена с изгладени джинси с ръбове и подплатено яке, с два номера по-голямо, та да има място отдолу за бронежилетката. Косата й беше фиксирана с лак и обграждаше лицето й като в рамка. Изглеждаше малко неловко в джинсите си; явно не бе свикнала с подобни дрехи.

Армстронг също беше по джинси, но те му стояха така, сякаш цял живот друго не бе обличал. Червеното му карирано яке беше закопчано догоре. Беше му малко тясно и опитното око веднага различаваше формата на жилетката отдолу. Беше гологлав. Личната му охрана се строи около тях и ги въведе в двора. Обективите на камерите следяха всяка тяхна стъпка. Личните бодигардове бяха облечени като Фрьолих — с черни джинси и черни спортни якета с вдигнати догоре ципове върху бронежилетките. Единият беше и с черна плетена шапка. От ушите им стърчаха къдравите шнурчета на слушалките, а оръжията издуваха якетата им отстрани на кръста.

Фрьолих ги поведе към заграждението с масите за сервиране. От двата края на главната маса застана по един агент със скръстени на гърдите ръце, чиято задача щеше да бъде само да наблюдава тълпата. Третият агент и Фрьолих грабнаха по една голяма лъжица и се приготвиха да сервират. След кратко суетене всички заеха местата си — първо третият агент, после Армстронг, после Фрьолих и накрая съпругата. Армстронг хвана плоска лъжица в едната си ръка и лъжица за сос в другата. Погледна към камерите и като се убеди, че всички обективи са насочени в него и снимат, вдигна двата прибора нагоре и извика:

— Да ви е честит Денят на благодарността, приятели!

Тълпата послушно и някак уплашено запристъпва напред през портала. Краката се влачеха без особен ентусиазъм, устите почти не говореха. Никакви весели възгласи, никакъв смях. Нямаше и помен от възбудената глъчка на приема за дарители в петзвездния хотел. Повечето хора бяха увити в по няколко ката дебели дрехи, някои пристегнати с въжета на кръста. На главите имаха шапки, на ръцете ръкавици с изрязани пръсти; погледите им бяха сведени надолу. Всички преминаваха един по един между шестимата агенти, които проверяваха опашката. Най-после първият клошар заобиколи последния агент от шпалира, вдигна една пластмасова табла от края на масата и бе облъчен от сияйната усмивка на вицепрезидента на Съединените щати. Армстронг замахна с плоската лъжица и върху таблата се появи пуешка кълка. Човекът пристъпи нататък и Фрьолих му сипа зеленчукова гарнитура. Мисис Армстронг добави лъжица плънка. После човекът мина покрай Ричър и затътри крака към масите вътре. Храната миришеше прекрасно, а гостът — ужасно.

Минаха пет минути. Всеки път, когато се изпразваше някоя от тавите, тя светкавично се заменяше с пълна. Армстронг не спираше да се усмихва, сякаш това занимание му доставяше истинска наслада. Опашката от бездомници се нижеше бавно. Камерите снимаха. Единственият звук беше потракването на метални прибори върху пластмасовите табли и повтаряните до втръсване баналности на домакините: Добър апетит! Честит празник! Благодарим ви, че се отзовахте!

Ричър хвърли един поглед на Нили. Тя само повдигна вежди. Той извърна глава и огледа покривите на складовете. Погледна към Фрьолих, която размахваше дълбока лъжица. После към снимачните екипи.

Репортерите изглеждаха отегчени до смърт. Те бяха дошли да заснемат едночасов материал с ясното съзнание, че при монтажа от труда им едва ли ще останат и осем секунди, и то с някакъв абсолютно шаблонен ликторски текст от рода на: Новоизбраният вицепрезидент днес бе домакин на традиционния обяд по случай Деня на благодарността в един приют за бездомни граждани в столицата Вашингтон. И веднага щяха да последват избрани моменти от започналите мачове.

На опашката за храна оставаха още около трийсетина души, когато то се случи.

Ричър чу някъде зад себе си глух звук и в същия момент нещо го перна през дясната буза. С периферното си зрение той видя облаче прах, което сякаш изригна от миниатюрен назъбен кратер в тухлената стена. Не се чу нищо друго. Абсолютно нищо. Част от секундата след това мозъкът на Ричър обработи информацията и докладва: Куршум. Заглушител. Той погледна към опашката. Никой не помръдваше. Главата му сама се вдигна нагоре и вляво. На покрива. Кросети го няма. Не, там е. Но се е преместил на пет метра встрани. И стреля. И не е Кросети.

Той се опита да преодолее фактора време, ужасното чувство, че светът около него се движи в забавен кадър. Отблъсна се от стената, изпълни дробовете си с въздух и се заобръща към Фрьолих като човек, потопен в плувен басейн, който се бори със съпротивлението на водата. Устата му се отвори и от гърлото му заизлизаха някакви звуци, които устните му отчаяно се опитваха да превърнат в думи. Но Фрьолих вече го бе изпреварила.

Тя крещеше с всички сили:

— Стрелец!!!

В това време тялото й също се въртеше като в забавен кадър. Лъжицата, която бе държала допреди миг, описа плавна дъга над масата, хвърляйки слънчеви отблясъци и пръскайки капки сос наоколо. Тя стоеше от лявата страна на Армстронг и се хвърли встрани, за да го събори на земята. Лявата й ръка се протегна към лицето му сякаш за да го предпази от куршумите. Дясната й ръка се подпря на рамото му, а инерцията на тялото и замахът на свободната ръка й помогнаха да се извърти като баскетболист, който забива кош, и да се издигне нагоре. Тя сви колене и се стовари с всичка сила върху гърдите му. Ударът изкара въздуха от дробовете му, краката му се подкосиха и тялото му започна да се свлича на земята точно когато вторият куршум я улучи в шията. Отново никакъв звук. Нищо освен алена пръска кръв, подобна на лека есенна мъгла.

Известно време пръската остана в пространството като конусообразно червено облаче, розовеещо по краищата и проблясващо на слънчевата светлина. Постепенно то се издължи, следвайки дъгата на тялото й, което се смъкваше сантиметър по сантиметър надолу към цимента. Лъжицата, която продължаваше да се премята в своя безумен устрем, пресече облачето и наруши правилната му форма.

Фрьолих вече лежеше на земята, а кръвта й продължаваше да плува във въздуха, източена надолу като няма въпросителна. С болезнено усилие на мускулите Ричър изви шия, която сякаш бе стегната в невидимо менгеме, и видя крайчеца на нечие рамо, което се отдръпваше назад от покрива на склада, докато се скри от погледа му. Той отново погледна към мястото, където бе стояла Фрьолих, но видя само кръвта й, която продължаваше да се отдалечава в пространството, докато изчезна зад масите.

От този момент нататък времето отново тръгна с нормална скорост и изведнъж с оглушителен шум се случиха стотина неща. Неколцина агенти затиснаха с телата си съпругата на Армстронг, която пищеше неистово, и я повалиха на земята. Агентите извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят по покрива на склада. Тълпата изригна в крясъци и вой. Човешки тела тичаха и се блъскаха във всички посоки на фона на отсечените трясъци на мощните големокалибрени пистолети. Ричър сграбчи с две ръце една маса за сервиране, отметна я настрани и се хвърли към мястото, където бе видял да пада Фрьолих. Агентите бяха измъкнали Армстронг изпод нея и го влачеха нанякъде. Ревяха двигатели, свиреха гуми. Пистолетите не спираха да стрелят. Във въздуха се носеше барутен дим. Армстронг го нямаше вече. Ричър коленичи след локвата кръв, повдигна Фрьолих от земята и задържа главата й в ръцете си. От котешката гъвкавост на тялото й не бе останала и следа. Тя лежеше отпусната и безжизнена, сякаш в дрехите й нямаше нищо. Само очите й бяха широко отворени. Погледът й шареше наоколо, сякаш търсеше нещо.

— Той добре ли е? — прошепнаха устните й.

Гласът й едва се чуваше, но тя беше в пълно съзнание.

— В безопасност е — отвърна Ричър и плъзна ръка зад тила й. Напипа тънката жичка на слушалката. Дланта му беше мокра и лепкава. Дрехите на гърба й бяха подгизнали от кръвта, която не спираше да блика от раната на шията й на широка, гореща струя, пулсираща с ритъма на сърцето. Нищо не можеше да я спре. Тя избиваше през стиснатите му пръсти като от кран на топла вода, който някой ритмично отваря и затваря. Той наклони леко главата й назад и видя разкъсаната изходна рана от предната дясна страна на шията. От нея шуртеше кръв като река. Артериална кръв, с която на равни тласъци изтичаше животът й.

— Лекар! — изкрещя Ричър.

Никой не го чуваше. Гласът му не можеше да се пребори с шума наоколо. Агентите продължаваха да стрелят като обезумели по покрива на склада. Пистолетите им трещяха, гърмяха и думкаха. Гилзи се сипеха като дъжд върху него, отскачаха от гърба му и падаха на цимента с отчетлив меден звън.

— Кажи ми, че не е бил от нашите — прошепна Фрьолих.

— Не беше от вашите — отвърна Ричър.

Главата й клюмна към гърдите. Вадички кръв се задържаха за миг в гънките на кожата й, стичаха се надолу и просмукваха дрехите й. Локвата под тялото й се оттичаше по пукнатините на цимента. Той се опита да притисне с длан раната на тила й. Ръката му се хлъзгаше, шуртящата отдолу кръв не й позволяваше да се затвори около раната. Дланта му сякаш плуваше върху топла, подвижна възглавница.

— Лекар! — изрева повторно той с всички сили.

Същевременно разбираше, че няма смисъл. Фрьолих едва ли тежеше повече от петдесет и пет килограма, следователно в тялото й нямаше и четири литра кръв. По-голямата част вече бе изтекла. Сърцето й си вършеше безотказно работата, биеше с всичка сила и изпомпваше скъпоценните капки кръв на цимента около краката му.

— Лекар! — Гласът му приличаше повече на писък.

Никой не идваше.

Тя го гледаше право в лицето.

— Спомняш ли си… — прошепнаха устните й.

Той се наведе по-близо, за да я чуе.

— … как се запознахме?

— Спомням си — отвърна той.

Тя се усмихна леко, сякаш този отговор й беше напълно достатъчен. Вече беше много бледа. Земята около нея аленееше. Локвата беше огромна, топла и хлъзгава и продължаваше да се разширява. От раната на шията й започна да излиза розова пяна. Артериите й бяха празни и в тях проникваше въздух. Очите й се огледаха за последен път наоколо и се спряха на лицето му. Устните й бяха бели като тебешир. Започваха да посиняват. Те се размърдаха без звук, сякаш репетираха последните й думи.

— Обичам те, Джо — каза тя.

После устата й застина в блажена усмивка.

— И аз те обичам — отвърна Ричър.

Той я подържа в прегръдките си още няколко безкрайни мига, докато кръвта й изтече и тя издъхна в ръцете му по същото време, когато Стайвесънт нареди на хората си да прекратят огъня. Изведнъж настана мъртвешка тишина. Силната сладникава миризма на кръв се смесваше с острия дъх на барутен дим. Ричър погледна настрани и видя един телевизионен оператор, който си проправяше път към него, навел обектива на камерата си като дуло на пистолет. Нили му прегради пътя. Операторът се опита да я блъсне встрани със свободната си ръка. Тялото на Нили едва се помръдна, но в следващия миг операторът се строполи възнак. Нили хвана камерата му, преди да е паднала на земята, и с всички сили я запокити към стената. Парчетата от нея се посипаха на земята. В този момент някъде в далечината се чу вой на линейка. После втора. И полицейска сирена. И стъпки, множество стъпки от тичащи крака. Видя ръбовете на изгладените панталони на Стайвесънт до лицето си. Той беше стъпил в кръвта на Фрьолих.

Стайвесънт просто стоеше до него и не правеше нищо. Постоя така известно време, докато линейките влязоха в двора. После се наведе и се опита да дръпне Ричър настрани. Ричър изчака, докато санитарите се доближиха на няколко крачки, и чак тогава нежно положи главата на Фрьолих на цимента. Полека се изправи на крака. Виеше му се свят, струваше му се, че ще падне. Стайвесънт го хвана за лакътя и го поведе настрани.

— Аз дори не знаех малкото й име — каза той.

— Мери Иви — отвърна Стайвесънт.

Санитарите се посуетиха малко над нея, после се отказаха и я покриха с чаршаф. Така щеше да дочака съдебния лекар и криминологичния екип. Ричър се залюля и отново приклекна. Облегна се с гръб на стената, опря лакти на коленете и зарови лице в дланите си. Дрехите му бяха подгизнали от кръв. Нили приседна отстрани, без да се допира до него както винаги. Стайвесънт приклекна срещу тях.

— Какво стана? — запита Ричър.

— Целият град е блокиран — отвърна Стайвесънт. — Пътища, мостове, летища. Банън ръководи издирването. Вдигнал е всичките си хора, градската полиция и щатската полиция от Вирджиния. Плюс някои от нашите. Ще ги хванем.

— Те ще се качат на някой влак — каза Ричър. — Ние сме до Юниън Стейшън.

Стайвесънт кимна.

— Всички влакове се претърсват. Ще ги хванем, не бой се.

— Армстронг добре ли е?

— Абсолютно невредим. Фрьолих изпълни дълга си.

Дълго време никой не каза нищо. Накрая Ричър вдигна поглед.

— Какво стана горе на покрива? Къде е бил Кросети?

Стайвесънт извърна глава.

— Отвлекли са му вниманието по някакъв начин. Намерихме го на стълбите. С куршум в главата. Вероятно от същата карабина със заглушител.

Отново настана мълчание.

— Откъде беше Кросети? — запита Ричър.

— Доколкото знам, от Ню Йорк — отвърна Стайвесънт. — Или от Ню Джърси. Някъде оттам.

— Какво ли знаеш и ти! — каза Ричър. — А Фрьолих откъде беше?

— Тя беше от Уайоминг.

Ричър кимна.

— Това ми стига. А къде е Армстронг сега?

— Това не мога да ти кажа. Служебна тайна.

Ричър вдигна ръка и огледа дланта си. Беше покрита със засъхнала кръв. Всички линии, всички бръчици и невидими белези по нея сега бяха очертани в червено.

— Ще ми кажеш — рече той — или ще ти извия врата.

Стайвесънт не отговори.

— Къде е? — повтори Ричър.

— В Белия дом — каза Стайвесънт. — В специално обезопасено помещение. Такава е процедурата.

— Трябва да говоря с него — каза Ричър.

— Сега?!

— Веднага.

— Не може.

Ричър погледна настрани, отвъд повалените маси.

— Напротив, може.

— Не мога да допусна това.

— Опитай се да ме спреш тогава.

Стайвесънт замълча. После каза:

— Нека аз да му се обадя първо.

Той се изправи тромаво на крака и се отдалечи.

— Добре ли си? — попита Нили.

— Също както стана с Джо — каза той. — И с Моли Бет Гордън.

— Нищо не можеше да направиш.

— Ти видя ли всичко?

Нили кимна.

— Тя се остави да я убият заради него — каза Ричър. — Прикри го с тялото си. А ми беше казала, че никога не би го направила.

— Направи го инстинктивно — каза Нили. — При това беше чист малшанс. Куршумът се заби едва на сантиметър над жилетката й. С дозвукова скорост, ако беше малко по-надолу, жилетката щеше да го спре като нищо.

— Видя ли кой стреля?

Тя поклати глава.

— Аз гледах право напред. А ти?

— Само го зърнах за миг. Мъж. Сам.

— Ама че работа! — каза Нили.

Ричър кимна и избърса ръцете си в панталона. После прокара пръсти през косата си.

— Ако бях застрахователен агент, изобщо нямаше да се занимавам с бивши приятелки на Джо. Щях да им кажа направо да се гръмнат сами, за да не се мъчат други да ги стрелят.

— А сега какво?

Той вдигна рамене.

— Можеш да се прибираш в Чикаго…

— А ти?

— Аз ще поостана още малко.

— Защо?

— Знаеш защо.

— ФБР ще ги спипа.

— Не и ако аз ги спипам пръв.

— Твърдо ли си го решил?

— Аз я държах на ръце, докато кръвта й изтече и умря. Какво сега, да се обърна и просто да си тръгна?

— Тогава и аз оставам с теб.

— Ще се оправя и сам.

— Знам — каза Нили. — Но с мен ще ти е по-лесно.

Ричър кимна.

— Тя какво ти каза? — попита Нили.

— На мен нищо. Мислеше, че съм Джо.

В този момент Ричър забеляза Стайвесънт, който се задаваше към тях през двора. Подпирайки се с длани на стената, той полека се изправи на крака.

— Армстронг ще ни приеме — каза Стайвесънт. — Не искаш ли най-напред да се преоблечеш?

Ричър погледна дрехите си. Бяха целите напоени с кръвта на Фрьолих, която бавно засъхваше по тях на големи неправилни кафеникави петна.

— Не — каза той. — Не искам да се преобличам.

Те се качиха на събърбана, с който бе дошъл Стайвесънт. Празникът продължаваше и Вашингтон беше все така утихнал както сутринта. По улиците почти не се мяркаха цивилни граждани. Само силите на реда бяха вдигнати в пълна тревога и сновяха трескаво насам-натам. На всички подстъпи към Белия дом бяха издигнати два концентрични кръга от полицейски заграждения. Стайвесънт беше пуснал сигналните лампи зад решетката на колата и навсякъде полицаите му правеха път. На портала за автомобили на Белия дом той показа служебната си карта, влезе вътре и паркира до западното крило. Часовият от Морската пехота ги предаде на агент от тайните служби, който ги въведе в сградата. По някакви стълби се спуснаха два етажа надолу до сводесто подземие с тухлени стени. Там се намираха помещенията с инсталациите на сградата, както и някакви други стаи със стоманени врати. Агентът се спря пред една от тях и задумка с юмрук.

Вратата се отвори отвътре и един от личните бодигардове на Армстронг се появи в рамката. Човекът още беше с бронежилетка. Както и с тъмни очила, макар помещението да нямаше прозорци. Само ярки луминесцентни тръби на тавана. Армстронг и съпругата му бяха седнали един до друг на масата в центъра на стаята. Другите двама бодигардове стояха наблизо, подпрени на стената. Мисис Армстронг като че ли бе плакала през цялото време. На бузата на Армстронг имаше размазано петно от кръвта на Фрьолих. Изглеждаше покрусен. Сякаш изведнъж бе разбрал, че цялото това приключение с избирането му за вицепрезидент не е чак толкова забавно.

— Какво е положението? — попита той.

— Две жертви — каза тихо Стайвесънт. — Часовият на покрива на склада и самата Фрьолих. И двамата убити на място.

Съпругата на Армстронг извърна глава, сякаш някой я бе зашлевил през лицето.

— Хванахте ли извършителите? — запита Армстронг.

— ФБР ръководи издирването — отвърна Стайвесънт. Въпрос на време.

— Искам и аз да помогна — каза Армстронг.

— Ще помогнете — обади се Ричър.

Армстронг кимна.

— Какво бих могъл да направя?

— Ще направите официално изявление — започна Ричър. — И то още сега, незабавно. За да го излъчат по тазвечерните новини.

— И какво да кажа?

— Ще кажете, че в знак на траур за загиналите агенти отменяте заплануваната си почивка за празниците в Северна Дакота. Ще кажете още, че няма да мърдате от дома си в Джорджтаун, докато не участвате във възпоменателна служба в памет на агент Фрьолих в родния й град в Уайоминг още в неделя сутрин. Разберете името на града и го споменете ясно и високо.

Армстронг кимна отново.

— Добре — каза той. — Мога да го направя, няма проблем. Но защо?

— Защото тук, във Вашингтон, повече опити няма да има. Не и при охраната, която ще бъде поставена около дома ви. Затова те ще си идат откъдето са и ще изчакат. При това положение аз имам три дни, от днес до неделя, за да ги открия.

— Ти да ги откриеш?! Нямаше ли ФБР да ги намери още днес?

— Е, ако ФБР ги намери, прекрасно. Ще си събера багажа и ще си ходя.

— А ако не ги намери?

— Тогава ще ги намеря аз.

— А ако и ти не успееш?

— Не вярвам, че няма да успея. Но ако все пак не ги намеря, те ще дойдат на службата в памет на Фрьолих, за да направят поредния си опит. А аз ще съм там и ще ги чакам.

— Не — обади се Стайвесънт. — Не мога да допусна това. Ти да не си се побъркал? Ние не можем да организираме нужната охрана в Уайоминг за седемдесет и два часа. Пък и къде се е чуло и видяло да се използва един вицепрезидент за примамка?

— Не е нужно той изобщо да присъства — каза Ричър. — Не е нужно дори и служба да има. Той просто трябва да го обяви като намерение.

Армстронг поклати глава.

— Аз не мога просто да го обявя, пък после да няма служба. А ако има служба, няма как да не присъствам.

— Ако желаете да помогнете, това е всичко, което се иска от вас.

Армстронг не отговори.

 

 

Те оставиха съпрузите в подземието на западното крило и бяха отведени от охраната обратно до събърбана. Слънцето продължаваше да грее, небето си беше все така синьо. Белите сгради изглеждаха като позлатени. Беше прекрасен ден.

— Закарай ни в мотела — каза Ричър. — Искам да си взема душ. После искам среща с Банън.

— Защо? — попита Стайвесънт.

— Защото аз съм свидетел — каза Ричър. — Аз видях стрелеца. Оня, на покрива. Зърнах за миг рамото му, докато се отдалечаваше от ръба.

— Можеш ли да го опишеш?

— Едва ли — каза Ричър. — Само го зърнах. Не бих могъл да го опиша. Но начинът, по който се движеше, ми се стори познат. Виждал съм го някъде.