Лий Чайлд
Покушението (5)

5

Мъжът, застанал на прага, беше Стайвесънт, в това нямаше никакво съмнение. Ричър го позна веднага, макар да го бе виждал само на видеозапис. Висок, широкоплещест, минаващ петдесет, но все още в добра форма. Красиво, мъжествено лице с уморени очи. И в неделя беше с костюм и вратовръзка. Фрьолих го гледаше уплашено, но очите му бяха вторачени в Нили.

— Вие сте жената от видеозаписа — каза той. — От балната зала в четвъртък вечер.

Очевидно мозъкът му работеше на пълни обороти. Малките колелца в главата му се въртяха с бясна скорост, правеха изводи, отхвърляха хипотези и той незабележимо кимаше на всяко смислено заключение. След секунда погледът му се премести от Нили върху Ричър и той пристъпи в кабинета си.

— А пък вие сте братът на Джо Ричър — каза той. — Изглеждате досущ като него.

Ричър кимна.

— Джак Ричър — подаде ръка той.

Стайвесънт я пое и се здрависаха.

— Моите съболезнования. Макар и с петгодишно закъснение, искам да ви уверя, че Отделът за финансово разузнаване към тайните служби не е забравил брат ви и досега го споменава с възхищение и признателност.

Ричър отново кимна.

— А това е Франсис Нили — каза той.

— Ричър я е довел да ни помогне при проверката — обясни Фрьолих.

Стайвесънт отвърна с тънка усмивка.

— Е, за това и аз се досетих. Много умен ход. И какви са резултатите?

В кабинета настана мълчание.

— Извинявам се, ако съм ви засегнала, сър — обади се Фрьолих. — Когато обяснявах за видеозаписа, че потвърждава вашите думи. Просто преразказвах ситуацията.

— Какви са резултатите от проверката? — повтори Стайвесънт. — Толкова ли са лоши? — попита я той. Тя не отговори. — Така и предполагах. Аз също се познавах с Джо Ричър. Не толкова добре, колкото ти, но от време на време се засичахме. Беше впечатляваща личност. Ако брат му е поне наполовина способен, колкото него, повече не бих могъл да очаквам. Надявам се, че и мис Нили не пада по-долу. В такъв случай двамата със сигурност са намерили начин да пробият охраната.

— На три пъти със сигурност — отвърна Фрьолих.

Стайвесънт кимна.

— Очевидно единият е бил в балната зала. Вероятно и в дома му, а също и на онзи кретенски митинг в Бисмарк. Прав ли съм?

— Да — отвърна Фрьолих.

— Не забравяйте, че ние сме ненадминати в своята област — намеси се Нили. — Не вярвам някой друг да може да го повтори.

Стайвесънт вдигна ръка и тя млъкна.

— Да минем в заседателната зала — каза той. — Бих желал да поговорим малко за бейзбол.

 

 

Той ги преведе през лабиринт от тесни коридори към една сравнително обширна зала без прозорци. Продълговата маса с десет стола, по пет от всяка страна. Същият сивкав синтетичен мокет на пода и същите окачени звукоизолиращи тавани както в кабинета му. Вместо дневна светлина същите ярки халогенни лампи. Покрай една от стените имаше нисък продълговат шкаф. Вратичките му бяха затворени, а отгоре бяха наредени три телефона — два бели и един червен.

Стайвесънт си избра място и махна с ръка към столовете от срещуположната страна на масата. Ричър забеляза огромната дъска за съобщения; всеки лист хартия, забоден с карфица върху нея, беше с гриф Поверително.

— Ще бъда нетипично искрен с вас — започна Стайвесънт. — Просто временно, нали разбирате. Първо, смятам, че ви дължим обяснение. Второ, Фрьолих ви замеси в тази история с мое съгласие. И трето, за мен братът на Джо Ричър е част от нашето семейство, а също и неговата колежка.

— Двамата с Джак служихме заедно при военните — обясни Нили.

Стайвесънт кимна, сякаш сам отдавна бе отгатнал това.

— Добре тогава, да поговорим за бейзбол. Вие обичате ли да гледате тази игра?

Никой не отговори; чакаха го да продължи.

— Когато аз постъпих на работа във Вашингтон, тукашният отбор „Сенътърс“ вече беше разтурен — каза той. — Така че трябваше да се задоволя с „Ориолс“ от Болтимор, които не бяха чак толкова равностойни играчи. Но давате ли си сметка кое прави тази игра уникална?

— Продължителността на сезона — отвърна Ричър. — Както и непредсказуемостта на класирането.

Стайвесънт се усмихна, сякаш отговорът заслужаваше възможно най-голямата похвала.

— Ти явно си повече от наполовина способен колкото брат си — подхвърли той. — Уникалното при бейзбола е, че един сезон включва задължително сто шейсет и две срещи. С други думи, продължава много повече, отколкото при който и да било друг спорт. При останалите спортове броят на срещите на сезон е между петнайсет и двайсет и пет, рядко надминава трийсетина. Така е при баскетбола, футбола, хокея, американския футбол, каквото се сетите още. При всеки друг спорт играчите могат да започнат сезона с мисълта, че ще спечелят всяка отделна среща. За тях това е напълно реалистична мотивираща цел. Дори е бивала постигана, макар и рядко. Но това, което е постижимо при останалите спортове, е невъзможно при бейзбола. И най-добрите играчи, и най-силните отбори би трябвало да очакват при около една трета от всички срещи да претърпят поражение. В реална ситуация всеки отбор губи поне петдесет до шейсет срещи годишно. Представете си как изглежда това от психологическа гледна точка. Един превъзходен атлет, в отлична форма, борбен и готов на всичко, започва сезона със съзнанието, че ще претърпи значителен брой загуби. Нужна е голяма психическа издръжливост, за да не се откаже още в самото начало. Същото е и с президентската охрана. Това искам да ви докажа. Не можем да побеждаваме всеки път. Така че по-добре за нас е да свикваме с неизбежните поражения.

— Засега имате само едно поражение — подметка Нили. — През шейсет и трета…

— Не е така — възрази Стайвесънт. — Ние непрестанно търпим поражения. Но не всяко води до сериозни последици. Също като при бейзбола, където не всяка загубена точка по време на мач означава загуба, както и не всяка уловена топка гарантира победа. Така че при нас една грешка не значи непременно, че нашият човек е убит.

— Какво искате да кажете с това? — попита Нили.

Стайвесънт се надвеси напред.

— Искам да кажа, че каквото и да е открила вашата проверка, вие трябва да ни имате доверие. Не всяка грешка ще ни коства цялата игра. Давам си сметка, че подобна небрежност би звучала прекалено самонадеяно пред външни хора, но вие не сте такива. Вие поне трябва да разберете, че просто сме принудени да действаме по този начин. Вашата проверка е установила някои пропуски, някои празноти и ние сега сме длъжни да преценим дали можем да ги запълним. Дали изобщо е разумно да се опитваме. Аз лично смятам да оставя това на преценката на Фрьолих. Тя командва парада. Това, което ви предлагам сега, е да се отърсите от всякакви съмнения, които като граждани имате по отношение на нас. От чувството, че сме на път да се провалим. Защото ние не сме се провалили. Празноти и пропуски има и винаги ще ги има. Те са част от работата. Тук е демокрация, така че свиквайте.

С тези думи той се облегна назад в креслото си, за да покаже, че е свършил.

— А какво ще ни кажете за конкретната заплаха? — запита Ричър.

Известно време Стайвесънт не отговори, като само клатеше глава. Лицето му се измени. Самата атмосфера в стаята вече не беше същата.

— Точно тук преставам да бъда откровен — каза накрая той. — Както ви обясних, моята откровеност е само временна. Споделяйки с вас, че изобщо има някаква заплаха, Фрьолих е извършила сериозно нарушение. На този етап ще ви кажа само, че ние получаваме много заплахи. С които се справяме. Как се справяме с тях — това вече е поверителна информация. Затова ви моля да разберете, че след като напуснете тази зала, вие се задължавате да не споделяте с абсолютно никого това, което знаете за ситуацията. Нито пък за начина, по който действаме. Аз мога да ви задължа със закон да мълчите и да ви санкционирам в случай на неспазване на забраната.

В стаята отново настъпи тишина. Ричър не каза нищо. Нили си седеше мълчаливо. Фрьолих изглеждаше разстроена. Стайвесънт си даваше вид, че изобщо не я забелязва; погледът му, отначало леко враждебен, а после замислен, се местеше между Нили и Ричър. Явно мозъкът му отново работеше на бързи обороти. Той стана и пристъпи към ниския шкаф с трите телефона. Приклекна, отвори една от вратичките и извади два жълти стенографски бележника и две химикалки. После отиде до Нили и Ричър и сложи пред тях по един бележник и една химикалка. Накрая заобиколи масата и се върна на мястото си.

— Напишете си трите имена — каза той — плюс всякакви псевдоними или прякори, както и дата на раждане, номер на социалната осигуровка, военноотчетен номер и сегашен адрес.

— Защо е всичко това? — попита Ричър.

— Правете каквото ви казвам — каза Стайвесънт.

Ричър помисли малко и взе химикалката. Фрьолих притеснено го наблюдаваше. Нили му хвърли бърз поглед, вдигна рамене и започна да пише в бележника си. След секунда Ричър я последва. Той свърши много преди нея. В данните му нямаше бащино име и сегашен адрес. Стайвесънт пристъпи зад гърбовете им и вдигна бележниците от масата. Без да каже дума повече, той се упъти към вратата, стиснал бележниците под мишница. Вратата се затвори шумно зад него.

— Сега я загазихме — каза Фрьолих. — Аз съм виновна.

— Не се безпокой — обади се Ричър. — Просто ще ни накара да подпишем декларации за конфиденциалност. Затова ни взе данните. Така поне мисля аз.

— А мен какво ли ще ме прави?

— Най-вероятно нищо.

— Ще ме понижи? Уволни?

— Той лично е разпоредил да се извърши проверката. А пък проверката ви е била нужна заради получените заплахи. Двете неща са свързани помежду си. Ние ще му кажем, че също сме направили връзката и постепенно сме те принудили да изплюеш камъчето.

— Стайвесънт като нищо ще ме понижи. Той от самото начало беше против тази проверка. Според него тя издавала липса на увереност в собствените ни сили.

— Глупости — каза Ричър. — Във войската през цялото време организирахме такива операции.

— Подобни проверки пораждат увереност, а не обратното — каза Нили. — Поне според нашия опит. По-добре да имаш вярна представа за нещата, отколкото да стискаш палци и да се надяваш на късмет.

Фрьолих не отговори и извърна очи. Минаха пет минути. После десет. Петнайсет. Ричър стана и се протегна. Пристъпи към ниския шкаф и погледът му се спря върху червения телефон. Вдигна слушалката и я долепи до ухото си. Нямаше сигнал. Той я положи обратно и се зачете в строго секретните докладни, забучени с кабарчета върху дъската за съобщения. Таванът на стаята беше нисък и халогенните лампи пареха на темето му. Той се върна на мястото си, наведе назад облегалката на стола и сложи краката си върху съседния. Погледна часовника си. Двайсет минути, откакто Стайвесънт бе излязъл от стаята.

— Какво, по дяволите, прави? — запита той на глас. — Да не ги пише собственоръчно тия декларации!

— Може би вика агентите си да ни арестуват — обади се Нили. — Ще ни тикне в затвора, за да ни затвори устата завинаги.

Ричър се прозина и после се усмихна.

— Давам му още десет минути. После си тръгваме. Ще идем да хапнем някъде.

Стайвесънт се върна на петата минута. Той пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. В ръцете си не носеше никакви книжа. Заобиколи масата, седна на мястото си и положи ръце върху плота с дланите надолу. Пръстите му потропваха върху полираната повърхност.

— Та докъде бяхме стигнали? Ричър имаше въпрос към мен, ако не се лъжа.

Ричър свали краката си от съседния стол и се извърна напред.

— Така ли? — попита той.

Стайвесънт кимна.

— Питаше ме за конкретната заплаха. Е, според мен тя е дело на вътрешен човек или пък на външен. Трета възможност няма.

— Какво, вече обсъждаме проблема ли?

— А ти как мислиш? — отвърна Стайвесънт.

— Защо? Какво се промени междувременно?

Стайвесънт не обърна внимание на въпроса.

— Ако заплахата е външна, може би не си струва да се тревожим, защото ситуацията е както при бейзбола. Да кажем, че нюйоркските „Янкис“ ще гостуват в Болтимор и отдалеч се канят да отупат „Ориолс“. От това не следва обаче, че непременно ще успеят. Едно е да се хвалиш, съвсем друго да го направиш.

Всички мълчаха.

— Нужно ми е вашето мнение — каза след малко Стайвесънт.

Ричър вдигна рамене.

— Е, добре. Според теб това наистина е външна заплаха, така ли?

— Не, според мен това са вътрешни машинации, имащи за цел да провалят кариерата на Фрьолих. Сега ме запитай какво смятам да направя по въпроса.

Ричър го погледна. Погледна часовника си. Накрая погледът му се спря на стената. Двайсет и пет минути в неделя вечер, дълбоко в административното сърце на държавата.

— Защо да те питам, като знам? — отвърна той.

— Знаеш ли?

— Сега ще наемеш двама ни с Нили да извършим вътрешно разследване.

— Така ли мислиш?

Ричър кимна.

— Ако се страхуваш от вътрешни машинации, значи ти трябва разследване. Това е ясно. А не бива да използваш собствените си хора, понеже може да попаднеш тъкмо на извършителя. Нямаш намерение да намесваш ФБР, защото не искаш да си разкриваш картите. Във Вашингтон никой не си изнася мръсното бельо навън. Следователно ти трябва външен човек. А тъкмо в момента двама такива седят точно срещу теб. Те вече са намесени, и то лично от твоята Фрьолих. Така че ти имаш две възможности: да прекратиш ситуацията, при която те са намесени, или да продължиш да ги намесваш все повече. Според мен ще предпочетеш втората възможност, защото иначе ще ти се наложи да се разграничаваш от една своя отлична служителка, която при това неотдавна си повишил. Въпросът е: можеш ли да ни използваш? Разбира се, че можеш. Та има ли по-подходящ от брата на Джо Ричър? В Отдела за финансово разузнаване Джо Ричър е нещо като светец. По тази линия си си осигурил добре задника. А също и моя. Понеже самото споменаване на Джо Ричър вдъхва доверие. От своя страна аз също бях добър военен следовател. Също и Нили. Това вече го знаеш, защото току-що провери. Предполагам, че през двайсет и петте минути, докато те нямаше, си говорил с Пентагона и с Националната служба за сигурност. Затова ти бяха нужни личните ни данни. Те са ги прекарали през компютрите и ти вече си убеден, че сме чисти. Нещо повече: аз не се съмнявам, че сведенията за нивото на нашата благонадеждност още се пазят в досиетата ни и ти вече знаеш, че то е много по-високо, отколкото ти е необходимо в конкретния случай.

Стайвесънт кимна. Изглеждаше доволен.

— Отличен анализ — отбеляза той. — В момента, в който получа писмено потвърждение на това, което чух по телефона, ви наемам на работа. Необходимите документи са на път и ще бъдат на бюрото ми до един-два часа.

— Можеш ли да го направиш? — запита Нили.

— Мога да правя каквото си искам — отвърна Стайвесънт. — Президентът делегира значителна власт на онзи, от когото очаква да го опази жив.

Известно време седяха мълчаливо.

— Аз ще бъда ли между заподозрените? — запита Стайвесънт.

— Не — отвърна Ричър.

— А може би трябва. Може би пък е редно аз да съм главният заподозрян. Ами ако съм бил принуден да повиша една жена поради обществения натиск, но дълбоко в себе си съм бил против и сега се опитвам тайничко да я сплаша и дискредитирам?

Ричър не отговори.

— Винаги мога да открия някой роднина или близък, чиито отпечатъци да не се пазят в картотеката. Може сам да съм поставил листа на бюрото си в седем и половина вечерта и да съм инструктирал секретарката да не го забелязва чак до следващата сутрин. Тя би ме послушала. Или пък може да съм наредил на чистачите да го внесат скришом същата нощ. Те също биха ме послушали. Както впрочем биха послушали и Фрьолих, която следва да е вторият ви заподозрян. Може и тя да има роднина или близък, чиито отпечатъци не се пазят никъде. Може самата тя да е замислила всичко от начало до край, за да разкрие заговора след показна акция и да си натрупа точки.

— Само дето не съм — обади се Фрьолих.

— Нито един от двама ви не е заподозрян — каза Ричър.

— А защо? — запита Стайвесънт.

— Защото Фрьолих се обърна към мен по свой личен избор, а тя все е чувала нещичко за мен от брат ми. Ти пък ни предложи да работим за теб веднага след като се запозна със служебните ни досиета. Нито ти, нито тя бихте постъпили така, ако имахте какво да криете. Рискът би бил прекалено голям.

— Може би и двамата се мислим за по-умни от вас. Ако при едно вътрешно разследване не успеете да ни изобличите, какво по-сигурно алиби и за двама ни!

Ричър поклати глава.

— И двамата не сте чак толкова тъпи, че да се надявате на това.

— Е, добре тогава.

Стайвесънт беше видимо доволен.

— Разбираме се, че става въпрос за изгарящ от завист съперник вътре в отдела. Приемаме и това, че той е използвал чистачите за оръдие на своя замисъл.

— Или тя — допълни Фрьолих.

— Къде са чистачите понастоящем? — попита Ричър.

— У дома — отговори Стайвесънт. — В безсрочен платен отпуск. Тримата живеят заедно. Мъжът е женен за едната, другата е нейна сестра. Другият екип работи извънредно, което ми струва цяло състояние.

— И какво разправят те?

— Нищо не са чули, нищо не са видели, нищичко не знаят. Не са внасяли никакъв лист хартия, не са забелязали такъв на бюрото, когато са влезли да чистят.

— Но ти не им вярваш.

Няколко безкрайни мига Стайвесънт не отговори. Пръстите му несъзнателно подръпваха маншетите на ризата. После той отново положи длани на бюрото.

— Те са благонадеждни служители — каза той. — Много ги притеснява това, че ги подозираме. Ужасно са разстроени. Дори бих казал, че умират от страх. Но заедно с това са спокойни. Усещат, че нищо не можем да докажем. Не разбират защо ги обвиняваме и са озадачени. И тримата преминаха успешно детектора на лъжата.

— С други думи, ти им вярваш.

Стайвесънт поклати глава.

— Не мога да им вярвам. Нямам право. Видяхте видеозаписа. Кой друг би могъл да подхвърли тоя лист в кабинета ми, ако не те? Някой призрак?

— Та какво ти е мнението?

— Смятам, че някой вътрешен човек, когото са познавали отпреди, ги е помолил да го направят, като им е обяснил, че е обичайна процедура за проверка на бдителността. Нещо като учебните тревоги при военните. Казал им е, че никой няма да пострада, после им е обяснил в детайли какво ще се случи, след като листът бъде открит. Казал им е за видеозаписа, за детектора на лъжата. Според мен, когато човек се чувства достатъчно спокоен, той би могъл да мине теста успешно. Ако те самите са били убедени, че не са направили нищо лошо, ако смятат, че с постъпката си само са помогнали на отдела, те биха могли да излъжат детектора.

— Ти успя ли да ги разпиташ по тия пунктове?

— Оставям това на вас — отвърна той. — Мен не ме бива много да водя разпит.

 

 

Той си тръгна също толкова внезапно, колкото бе пристигнал. Просто стана от стола си и излезе от стаята. Вратата се затвори зад него, а Фрьолих, Ричър и Нили останаха мълчаливо по местата си, облени в ярката халогенна светлина.

— Не очаквайте да ви заобичат много — предупреди ги Фрьолих. — Никой не обича следователите, особено при вътрешно разследване.

— Не държа да ме обичат — отвърна Ричър.

— Аз имам и друга работа… — обади се Нили.

— Вземи си отпуск — предложи Ричър. — Навъртай се наоколо, нека ни мразят заедно.

— Ще ми платят ли?

— Сигурна съм, че ще получите хонорар — каза Фрьолих.

Нили вдигна рамене.

— Е, какво пък! Предполагам, че моите съдружници ще бъдат впечатлени. Работя за правителството. Връщам се в хотела, ще се обадя на няколко телефона, да видим дали ще се оправят известно време без мен.

— Не искаш ли най-напред да идем да вечеряме? — попита Фрьолих.

Нили поклати глава.

— Не. Ще си поръчам храна в стаята. Вие двамата вървете.

Те поеха по тесните коридори към кабинета на Фрьолих и тя извика шофьор да закара Нили до хотела. После лично я изпрати до гаража и когато се върна, Ричър седеше зад бюрото й.

— Вие двамата гаджета ли сте? — запита тя.

— Кои ние?

— Ти и Нили.

— Що за въпрос е пък това?

— Когато й предложих да вечеряме заедно, тя сякаш се дръпна нещо.

Ричър поклати глава.

— Не, не сме гаджета.

— А не сте ли били преди? Изглеждате ми страшно близки.

— Наистина ли?

— Тя явно те харесва, ти нея също. Пък е и доста симпатична.

Той кимна.

— Наистина я харесвам. И е симпатична. Но никога не сме били гаджета.

— Защо?

— Как защо? Просто не се е получило. Нали разбираш?

— Предполагам, че да.

— Във всеки случай не виждам теб какво те засяга. Ти си бивше гадже на брат ми, не мое. Аз дори не знам как се казваш.

— Ем И.

— Марта Ивлин? Милдред Илайза?

— Да вървим — каза тя. — Да вечеряме. У нас.

— У вас?!

— В тоя град не можеш да намериш свободна маса в неделя вечер. Пък и във всеки случай не мога да си позволя да те водя на ресторант. Освен това още пазя някои от нещата на Джо. Може да ги дам на теб.

 

 

Тя живееше в малка, добре отоплена къщичка на неугледна улица отвъд река Анакостия, в близост до военновъздушната база „Болият“. Кварталът беше такъв, че човек можеше само да си дръпне завесите и да се опита да забрави къде се намира. Мястото й за паркиране беше отпред на улицата, а къщата беше с дървена входна врата, — от която през малко антре се влизаше направо в дневната. Отвътре беше обзаведена удобно и доста уютно. Дъсчен под, килим, старинни мебели. Малък телевизор с кутия на кабелния декодер. Лавица с книги, мини стереоуредба с няколко десетки диска, подпрени отстрани. Радиаторите бяха надути докрай; Ричър си свали якето и го сложи на облегалката на един стол.

— Бих предпочела да не е вътрешен човек — каза Фрьолих.

— Това все пак е по-добре от реална външна заплаха.

Тя кимна и пристъпи към задната част на стаята, където сводеста врата водеше към неголяма кухня с висок барплот. Огледа се нерешително наоколо, сякаш за пръв път виждаше собствените си шкафове и домакински уреди и се чудеше за какво ли могат да служат.

— Защо не си поръчаме китайско? — предложи Ричър.

Фрьолих свали сакото си, сгъна го на две и го положи върху едно от високите столчета.

— Като че ли си прав — отвърна тя.

Отдолу беше по бяла блуза, която без сакото изглеждаше мека и женствена. Кухнята беше осветена с обикновени, не много силни крушки, чиято светлина учтиво скриваше малките бръчици по кожата й, които се виждаха на ярките халогенни лампи в офиса. Той я гледаше и си представяше какво в нея е привлякло брат му преди осем години. От едно чекмедже тя измъкна меню на китайски ресторант, набра номера и направи поръчка. Кисело-лютива супа и пиле по сечуански за двама.

— Нали нямаш нищо против? — попита го тя.

— Не ми казвай! Същите ястия, които е обичал Джо навремето. Познах ли?

— Някои от нещата му са още при мен — отвърна тя. — Ела да им хвърлиш един поглед.

Тя го поведе през малкото антре по стълбите към втория етаж. В предната част на къщата се намираше стаята за гости. Към нея имаше дълбок килер. Когато тя отвори вратата, вътре автоматично се запали електрическа крушка. Килерът беше пълен с всевъзможни ненужни вещи, но на металната релса висяха цяла редица костюми и ризи, още в найлоновите калъфи от химическото чистене. Найлонът беше пожълтял и станал чуплив от годините.

— Всичките са негови — каза тя.

— Оставил ги е при теб? — попита в недоумение Ричър.

Тя докосна ръкава на едно от саката през найлона.

— Все си мислех, че ще дойде да си ги вземе — каза тя. — Но той не дойде. Цяла година. Сигурно не са му трябвали.

— Може да е имал и други костюми.

— Имаше общо две дузини, ако не се лъжа.

— Какъв човек може да има двайсет и четири костюма?

— Джо беше голямо конте — отвърна тя. — Сигурно си спомняш.

Той не отговори. Онзи Джо, когото бе запомнил, имаше само чифт къси панталони и една тениска. Зимно време и едно подплатено яке в цвят каки. А когато студът ставаше непоносим, можеше да добави отгоре и поизносена шуба. Това беше целият му гардероб. На погребението на майка им Джо беше в официален черен костюм, за който Ричър си бе помислил, че е взет под наем. Но явно не е било така. Може би кариерата му във Вашингтон го бе направила нов човек.

— Вземи ги всичките — каза Фрьолих. — Те ти принадлежат по право. Ти си най-близкият му роднина.

— Май наистина е така — съгласи се той.

— Има и една кутия — добави тя. — С разни неща, които така и не дойде да си прибере.

Ричър проследи погледа й и на пода на килера видя кашон със затворени капаци.

— Разкажи ми за Моли Бет Гордън — помоли той.

— Какво да ти разкажа?

— След като загинаха, аз си помислих, че между тях може да е имало нещо.

Тя поклати глава.

— Бяха много близки, това е несъмнено. Но същевременно работеха заедно. Тя му беше помощничка. А Джо никога не ходеше с момичета от службата.

— Вие двамата защо се разделихте? — попита той.

В това време звънецът на долния етаж иззвъня. В неделната тишина звукът му отекна неочаквано силно.

— Вечерята — каза Фрьолих.

Двамата слязоха и смълчани вечеряха заедно на кухненската маса. Чувстваха се странно близо един до друг, а същевременно далечни. Като неволни спътници по време на презокеански полет. Нещо ги свързваше и същото нещо ги разделяше.

— Можеш да спиш тук тази нощ — каза тя. — Ако искаш.

— Не съм освободил стаята си в хотела.

— Освободи я още утре и се пренеси тук за постоянно.

— Ами Нили?

Тя помисли за миг. После каза:

— Ами да се пренесе и тя, ако иска. На третия етаж има още една спалня.

— Добре — отвърна той.

След като вечеряха, той изхвърли пластмасовите кутии от храната в боклука, изплакна чиниите и зареди миялната машина. В това време звънна телефонът. Тя отиде в дневната да отговори. Забави се доста, после се върна.

— Беше Стайвесънт. Имаш официално разрешение да започваш работа.

Той кимна.

— Обади се тогава на Нили в хотела и й кажи да се размърда.

— Още сега? — Тя го изгледа изумена.

— Който действа навреме, печели — каза той. — Аз така мисля. Кажи й да ме чака пред хотела след трийсет минути.

— Откъде смяташ да започнете?

— От видеозаписа — отвърна той. — Искам да изгледам касетите още веднъж. Искам и да се запозная с този, който отговаря за тази дейност.

 

 

Трийсет минути по-късно те взеха Нили, която ги чакаше на тротоара пред хотела. Беше се преоблякла в черен костюм с късо сако. Панталоните й прилепваха плътно по бедрата. Като я видя в гръб, Ричър си каза, че никак не й стоят зле. Той забеляза, че и Фрьолих направи същата констатация, но си замълча. Тя шофира мълчаливо през петте минути от обратния път до сградата на тайните служби. После се насочи право към кабинета си, като остави Ричър и Нили при агента, който отговаряше за охранителните видеозаписи. Той беше дребен, хилав и притеснителен младеж, облечен спортно, тъй като го бяха извикали да се яви по спешност в службата. Явно още не се бе опомнил и не знаеше какво се иска от него. Той ги заведе в малка стаичка, натъпкана от пода до тавана със стотици видеокасети, всяка в отделна пластмасова кутийка. Самите магнетофони бяха сивкави, невзрачни професионални машини, каквито ползват в телевизионно студио. Малкото свободни стени в тясното пространство бяха облепени с четливо изписани инструкции за свързване и работа с апаратурата; вътре беше тихо, ако не се брои дискретното мъркане на малките електромотори, които движеха лентите. В полумрака миришеше на топли електронни платки, равномерно примигваха червените, вечно сменящи се цифри на броячите.

— Системата се управлява сама — каза младежът. — Към всяка камера са свързани по четири видеомагнетофона, всяка лента е по шест часа, така че ние сменяме всички касети заедно по веднъж в денонощието, архивираме ги, съхраняваме ги в продължение на три месеца, след което ги трием за повторна употреба.

— Къде са оригиналните записи от въпросната нощ? — запита Ричър.

— Ето тук — отвърна младежът. Той бръкна в джоба си и извади връзка месингови ключета. Коленичи в тясното пространство, отключи един нисък шкаф и извади три кутии. — Това са трите касети, които презаписах на Фрьолих — каза той, все още на колене.

— Къде можем да ги прегледаме?

— Те по нищо не се различават от презаписа.

— При всяко презаписване се губят детайли — възрази Ричър. — Първото правило гласи: Винаги започвай от оригиналите.

— Добре — съгласи се човекът. — Можете да ги изгледате и тук.

Той несръчно се надигна, премести една стойка на колелца с някаква апаратура върху нея и изви един от мониторите под ъгъл, за да го виждат по-добре. Върху стойката имаше отделен видеомагнетофон и той го включи. Екранът светна в гладко сиво.

— Тия машини нямат дистанционно — обясни той. — Ще трябва да натискате копчетата.

Той подреди трите касети една върху друга по реда на записването.

— Имате ли столове тук? — попита Ричър.

Младежът излезе и след малко се върна, влачейки след себе си два въртящи се стола. Те се запънаха с колелата си за рамката на вратата и той с доста мъка ги намести един до друг пред подвижната стойка. После се огледа притеснено, сякаш не изгаряше от желание да остави двама непознати сами в своето малко царство.

— Е, аз ще чакам във фоайето — каза накрая той. — Повикайте ме, щом свършите тук.

— Как се казваш? — попита го Нили.

— Нендик — срамежливо отговори младежът.

— Разбрано, Нендик — каза тя. — Щом свършим, веднага ще те извикаме.

Той се изниза от стаичката и Ричър постави третата поред касета във видеомагнетофона.

— Забеляза ли? — каза Нили. — Тоя тип не ми огледа задника.

— Сериозно?

— Мъжете винаги ме заглеждат, когато съм с тия панталони.

— Така ли?

— Обикновено да.

Ричър не отделяше поглед от празния екран.

— Може пък да е гей — каза той.

— Ами, имаше брачна халка.

— Тогава много внимава да не те засегне. Или пък просто е уморен.

— Или пък аз вече остарявам — каза тя.

Ричър натисна клавиша за пренавиване. Моторчето тихо забръмча.

— Това е третата касета — каза той. — От четвъртък сутрин. Ще ги изгледаме отзад напред.

Лентата бързо се пренавиваше. Ричър следеше брояча и в един момент натисна клавиша за пускане. На екрана се появи празното преддверие на кабинета на Стайвесънт с вярната дата в долния десен ъгъл: четвъртък, седем и петдесет и пет сутринта. Той натисна клавиша за забързан кадър и постави лентата на пауза точно в осем, когато в кадър се появи секретарката. Ричър се намести на стола си и отново натисна клавиша за пускане. Секретарката пристъпи в квадратното помещение и закачи палтото си на закачалката. Минавайки на около метър от вратата на Стайвесънт, тя се наведе откъм предната страна на бюрото си.

— Прибира си чантата — каза Нили. — Под бюрото.

Секретарката беше около шейсетгодишна. За миг лицето й се обърна към камерата. Приличаше на възрастна бавачка на немирни деца — строга, но същевременно добродушна и мила. Тя седна тежко на стола, придърпа го напред и отвори някаква книга на бюрото си.

— Проверява си задачите в бележника — каза Нили.

Секретарката не мърдаше от стола си и четеше. После се зарови в дебела пачка служебни писма. Някои от тях прибра в чекмеджето, други подпечата с гумения печат и ги премести в левия край на бюрото.

— Погледни само колко хартия! — възкликна Ричър. — Че тук е по-зле и от армията!

Секретарката откъсна вниманието си от купчината документи само на два пъти, за да вдигне телефона. Но тя нито за миг не се отдели от бюрото си. Ричър пренави на бързи обороти лентата, докато в осем и десет в кадър се появи самият Стайвесънт. Беше облечен с тъмен шлифер, може би черен или антрацитносив. В ръката си носеше тънко куфарче. Той си свали шлифера и го постави на закачалката. Когато пристъпи към центъра на квадратното помещение, главата на секретарката се вдигна, сякаш му казваше нещо. Той постави куфарчето на бюрото, успоредно на ръба, и дори го донамести, докато остана доволен от ъгъла. Надвеси се над бюрото и поговори с нея. После кимна и без да вземе куфарчето, се упъти към вратата на кабинета си, отвори я и изчезна от кадъра. Броячът отброи четири секунди. Вратата на кабинета се отвори, главата на Стайвесънт се подаде навън и той повика секретарката.

— Намерил го е! — каза Ричър.

— Това с куфарчето е много странно — обади се Нили. — Защо го остави на бюрото й?

— Може да е имал запланувана среща — предположи Ричър. — И да го е оставил при нея, защото е знаел, че веднага ще излиза пак.

Той пренави на бързи обороти следващия един час. През това време разни хора с резки движения влизаха и излизаха от кабинета му, на два пъти се появи самата Фрьолих, после пристигна криминологичният екип и след още двайсет минути излезе от кабинета с писмото в найлонов защитен калъф. Ричър натисна клавиша за обратно движение на лентата. Събитията от цялата сутрин се занизаха пред очите му в обратен порядък. Криминологичният екип първо си тръгна, после пристигна, Фрьолих на два пъти излиза от кабинета и после пак влиза, Стайвесънт откри писмото и после пристигна на работа, следван от секретарката си.

— Сега идва скучната част — каза Ричър. — Няколко часа нищо.

На екрана застина неподвижен кадър на празното секретарско помещение, докато броячът на минутите шеметно препускаше назад. Абсолютно нищо не се случваше. Наистина, на оригиналната лента се виждаха повече детайли, отколкото на копието, което вече бяха гледали, но нямаше нищо интересно. Картината беше сивкава и мъглява, както може да се очаква от запис от охранителна камера. Едва ли можеше да получи Оскар за операторско майсторство.

— Знаеш ли какво? — обади се Ричър. — Аз цели тринайсет години работих като полицай и нито веднъж не съм открил нещо съществено на видеозапис. Нито един-единствен път.

— Нито пък аз — отвърна Нили. — А колко часове съм прекарала по този начин!

Точно в шест сутринта лентата спря, Ричър извади касетата, после пренави втората подред докрай и я пусна с образ на бързи обороти отзад напред. Броячът профуча покрай пет сутринта и вече наближаваше четири. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение пред кабинета на Стайвесънт не помръдваше, празно и сиво.

— Защо точно сега вършим това? — попита Нили.

— Защото съм припрян по природа — отвърна Ричър.

— Все още искаш да печелиш точки за армията, не е ли така? Да покажеш на тия цивилни мухльовци как се работи.

— Нямам какво да им доказвам повече — каза Ричър. — Вече сме три и половина на нула.

Той се наведе напред към екрана. С усилие държеше очите си на фокус. Наближаваше четири часът по брояча, а нищо не се случваше. Никакви приносители на тайнствени писма не идваха отникъде.

— А може причината да работим тъкмо сега е друга продължи Нили. — Може би искаш да докажеш, че си по-добър от брат си.

— Не е нужно — каза Ричър. — Знам точно какво представляваме и той, и аз. А какво мислят останалите, просто не ме интересува.

— Какво стана с брат ти?

— Умря.

— Това и аз го знам, макар и със закъснение. Питам те, как?

— Загина. При изпълнение на служебния дълг. Малко след като аз се уволних от армията. Това стана в Джорджия, южно от Атланта. Беше убит при тайна среща с вътрешен информатор от една банда фалшификатори на пари. Ония му бяха устроили засада. Убиха го с два изстрела в главата.

— Хванаха ли извършителите?

— Не.

— Но това е ужасно!

— Не чак дотам. Защото аз ги хванах.

— И какво им направи?

— А ти какво мислиш?

— Добре де, как го направи?

— Бяха баща и син. Наемни убийци. Удавих сина в басейна, а бащата го изгорих в пожар, след като го бях прострелял в гърдите с .44-калибров „дум-дум“ куршум.

— Аха, един вид за по-сигурно.

— Поуката от цялата тази история е: не се закачайте с мен или с моите близки. Жалко, че ония двамата нямаше как да знаят това предварително.

— Някакви последици?

— Аз изчезнах скоростно от местопроизшествието и известно време се бях покрит. Не можах да отида на погребението му.

— Мръсна история.

— Човекът, с когото брат ми имаше среща, също беше убит. Бяха му разпрали корема и го бяха оставили под един надлез, докато му изтече кръвта. Имаше замесена и една жена от службата на Джо. Моли Бет Гордън, помощничката му. Нея пък я наръгаха с нож на летището в Атланта.

— Видях някъде името й; мисля, че на Стената на героите.

Ричър замълча. Видеозаписът се развиваше на бързи обороти в обратна посока. Три сутринта, после два и петдесет… два и четирийсет. На екрана не се случваше нищо.

— Цялата тая каша можеше и да се размине — каза той. — Но той сам си беше виновен.

— Прекалено строго го съдиш.

— Не бе дооценил обстановката и силите си. Ти ще се оставиш ли да ти направят засада при среща с информатор?

— Никога.

— Нито пък аз.

— Аз щях да изпипам всичко както трябва — каза Нили. Щях да пристигна три часа по-рано, да огледам терена, да изчакам, да блокирам всички подстъпи.

— А Джо не направил нищо такова. Той просто се бе заел с нещо, дето не му беше по силите. Проблемът на Джо беше, че той изглеждаше непобедим. Метър и деветдесет и пет, сто и десет килограма, мъж планина. Ръцете му бяха като лопати, като бейзболни ръкавици. Двамата физически толкова си приличахме, че ни бъркаха. Но мозъците ни работеха различно. В същината си Джо беше интелектуален тип. Душевно чист. Чак до наивност. Той просто не мислеше като престъпник. За него всичко беше като игра на шах. Обаждат му се, насрочва среща и отива дотам с колата си, сякаш е тръгнал на пазар. Сякаш мести фигурите по шахматната дъска. И през ум не му минава, че някой може просто да ритне дъската и да му разпилее цялата комбинация.

Нили не отговори. Лентата продължаваше неумолимо да се движи назад. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение си стоеше неподвижно, притъмнено и пусто.

— Известно време ме беше яд на него, че прояви такава немарливост — каза Ричър. — Но после си помислих, че не мога да го виня за това. За да бъде внимателен, човек най-напред трябва да знае за какво точно да внимава. А Джо нямаше как да го знае. Той просто не гледаше по този начин на нещата.

— Е, и?

— И сега си мисля, че мен ме е яд, задето не отидох да свърша работата вместо него. — Той поклати глава. — Не се бяхме виждали цели седем години. Аз дори нямах представа къде е. Той нямаше представа къде съм. Но някой като мен би бил в състояние да му помогне. Стига да го беше помолил.

— Прекалено горд ли беше?

— Не, прекалено наивен. Това е всичко.

— Дали изобщо е можел да реагира? Искам да кажа, в момента на засадата.

Ричър направи гримаса.

— Мисля, че ония са били доста добри. На средно оперативно ниво по нашите стандарти. Може би е имало възможност за реакция. Но явно е ставало въпрос за части от секундата. В такива моменти се действа по инстинкт. А пък на Джо инстинктите му бяха притъпени от интелекта. Той винаги имаше нужда от време за размисъл. Сигурно и тогава е спрял, за да помисли. И това го е накарало да изглежда страхливец в очите на убийците си.

— Наивник и страхливец — повтори Нили. — Само дето колегите му не споделят това мнение.

— Сред тях Джо може да е изглеждал като някакъв безразсъден храбрец — отвърна Ричър. — Всичко е относително.

Нили се размърда на стола си, загледана в екрана.

— Скоро ще стане полунощ — каза тя. — Часът на вещиците.

Броячът тъкмо бе отмерил дванайсет и половина и с бърза скорост наближаваше дванайсет. В квадратното помещение цареше спокойствие. После, в дванайсет и шестнайсет минути, чистачите нахълтаха на заден ход от мрака на коридора. Ричър ги проследи с поглед, докато в дванайсет и седем също на заден ход влязоха в кабинета на Стайвесънт. После той пусна лентата с нормална скорост напред и внимателно ги наблюдава, докато излязоха от кабинета и почистиха стаята на секретарката.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Изглеждат съвсем нормално — отвърна тя.

— Ако току-що бяха оставили оня документ вътре, дали щяха да бъдат толкова спокойни?

Те наистина не бързаха. Не изглеждаха особено притеснени, развълнувани или уплашени, не се оглеждаха потайно наоколо. Просто си вършеха работата — бързо и ефикасно. Ричър отново пусна лентата назад, докато тя закова точно на дванайсет в полунощ. Извади касетата и постави на нейно място първата поред. Превъртя я до края и след това я пусна в забързан кадър назад до момента, в който чистачите влязоха в кадър малко преди единайсет и петдесет и две минути. После пусна лентата да върви нормално и в момента, когато лицата им се виждаха ясно, я постави на пауза.

— Та къде е скрит листът според теб? — попита той.

— Както предположи и Фрьолих, може да е на най-различни места — отвърна Нили.

Той кимна. Колежката му беше права. Под дрехите си и в отделенията на количката те спокойно можеха да носят скрити една дузина писма.

— Изглеждат ли ти разтревожени? — попита той.

Тя вдигна рамене.

— Пусни лентата. Да ги видим как се движат.

Той ги пусна да ходят напред. Те се насочиха направо към вратата на Стайвесънт и изчезнаха от полезрението точно в момента, когато броячът показваше единайсет и петдесет и две.

— Я още веднъж отначало — каза Нили.

Той пусна още веднъж същия отрязък от записа. Нили се облегна назад и притвори очи.

— Нивото им на енергичност е леко различно в сравнение с това на излизане — отбеляза тя.

— Смяташ ли?

Тя кимна.

— Движат се някак си по-бавно. Сякаш се колебаят.

— Или се боят, че им предстои да извършат нещо нередно.

Той пусна записа още веднъж.

— Не знам — каза тя. — Трудно ми е да го изтълкувам. Във всеки случай това нищо не доказва. Просто субективно усещане.

Той пусна отново същия отрязък. Нямаше никаква видима разлика. Може би на влизане движенията им бяха някак по-забавени, а на излизане — по-енергични. Като че ли на влизане бяха по-уморени, отколкото на излизане. Все пак бяха прекарали вътре цели петнайсет минути, а кабинетът не беше никак голям. Пък си беше и достатъчно чист и подреден. Може би просто си бяха дали десетминутна почивка извън обсега на камерите. Чистачите не са глупави хора.

— Не знам какво да ти кажа — повтори Нили.

— Няма достатъчни и неоспорими доказателства, нали?

— Точно така. Но пък има ли друг заподозрян?

— И това няма.

Той натисна клавиша за бързо пренавиване и гледа в празния екран, докато броячът стигна осем вечерта. Секретарката стана от бюрото си, надникна в кабинета на Стайвесънт и си тръгна за вкъщи. Той върна на седем и трийсет и една, когато самият Стайвесънт си бе тръгнал преди нея.

— И така — каза той, — чистачите са го подхвърлили. Но дали по своя инициатива?

— Много силно се съмнявам.

— Тогава кой им е наредил да го направят?

 

 

Те се спряха във фоайето, намериха Нендик и го изпратиха да разтреби стаичката си. После тръгнаха да търсят Фрьолих и я завариха на бюрото й, заровена в купчина книжа, да координира по телефона завръщането на Брук Армстронг от Кемп Дейвид.

— Трябва да говорим с чистачите — каза Ричър.

— Още сега? — попита Фрьолих.

— Сега е моментът. Нощните разпити винаги дават най-добри резултати.

Тя го изгледа колебливо.

— Е, добре. Тогава да ви закарам…

— По-добре ти да не присъстваш — каза Нили.

— Как така?

— Ние сме военни следователи. Може да се наложи да ги понатупаме малко.

Фрьолих се облещи насреща й.

— Нямате право! Те са пълноправни служители на отдела, каквато съм и самата аз.

— Остави я, тя се шегува — намеси се Ричър. — Всъщност те ще се чувстват по-удобно, ако разговарят с външни лица, а не със свои началници.

— Добре де, ще ви чакам отвън. Но във всички случаи идвам с вас.

Тя приключи с телефонните разговори, подреди книжата по бюрото си и ги поведе към асансьора за подземния гараж. Те се качиха в събърбана и докато Фрьолих шофираше, Ричър подремна двайсетина минути на задната седалка. Беше смъртно уморен. Цели шест дни бе работил непрекъснато. Когато усети, че колата спря, той отвори очи и видя, че се намират в някакъв ужасен квартал с паркирани покрай бордюра ръждясали стари коли и паянтови огради. Тук-там редките улични лампи разпръскваха мътно оранжево сияние. Тротоарите вместо с плочи бяха покрити с ронещ се буренясал асфалт. На няколко преки от тях гърмеше стереоуредба на кола.

— Ето, тук е — каза Фрьолих. — На номер 2301.

Номер 2301 беше лявата половина от две долепени една до друга къщи. Ниска дъсчена постройка с две дървени врати в средата и симетрично разположени прозорци вляво и вдясно. Ниска телена ограда заграждаше нещо като затревен преден двор. Тревата беше повехнала. Не се виждаха никакви цветя, храсти или дръвчета. Но иначе дворчето беше чистичко и подредено. Нямаше разпилян боклук. Стъпалата пред входната врата бяха преметени.

— Аз ще ви чакам тук — каза Фрьолих.

Ричър и Нили слязоха от колата. В студения нощен въздух думкането се чуваше още по-отчетливо. Те влязоха през портичката в двора и по напуканата бетонна пътека стигнаха до входната врата. Ричър натисна бутона на звънеца; отвътре долетя прегракнал звън. Те зачакаха. Боси крака зашляпаха по голия под. Чу се глух метален звук, сякаш някакъв тежък предмет се хлъзна встрани по пода, след което вратата се отвори и в рамката й се появи чистачът от видеозаписа. Нямаше никакво съмнение, че е той. Те го бяха гледали с часове как ходи ту напред, ту заднишком. Беше човек на неопределена възраст, нито млад, нито стар. На ръст нито висок, нито нисък. Среден във всяко отношение и напълно обикновен. Смугъл, с високи плоски скули. Косата му беше черна и лъскава, старомодно подстригана отзад на черта. Беше облечен с памучни панталони и фланелка на отбора „Редскинс“.

— Да, моля? — каза той.

— Трябва да поговорим за инцидента в службата — обясни Ричър.

Човекът не зададе никакви въпроси. Не поиска документ за самоличност. Просто погледна Ричър в лицето и отстъпи назад, като внимателно прескочи предмета, който бе дръпнал встрани, за да отвори вратата. Оказа се градинска люлка от ярко боядисани метални тръби. В двата края имаше по една малка седалка като на детско велосипедче, а на всяка седалка беше закрепена по една пластмасова конска глава с дръжки за ръцете вместо юзда.

— Не мога да я оставя на двора пред нощта — обясни той. — Ще я откраднат.

Нили и Ричър прекрачиха люлката и пристъпиха в тесния коридор. По дължината му имаше лавици, на които прилежно бяха наредени играчки. Върху вратата на хладилника в кухнята бяха налепени детски рисунки с ярки цветове. Миришеше на готвено. От едната страна на коридора имаше дневна стая, в която седяха две смълчани уплашени жени. Бяха облечени с официалните си рокли и изглеждаха много различно от видеозаписа, на който бяха в работни униформи.

— Кажете си имената — намеси се Нили. Тонът й беше нещо средно между предразполагащо приятелски и ледено заплашителен. Ричър се усмихна вътрешно. Той добре помнеше този тон. Нили си я биваше. Никой не смееше да й възрази. Тонът й вършеше отлична работа.

— Хулио — каза мъжът.

— Анита — обади се едната жена. Ричър предположи, че тя е съпругата му, защото преди да отговори, двамата се спогледаха.

— Мария — каза другата. — Аз съм сестрата на Анита.

В дневната имаше малко канапе и две кресла. Анита и Мария направиха място на Хулио при тях на канапето. Ричър прие това за покана и седна на едно от креслата. Нили се разположи на другото. В начина, по който насядаха, имаше някаква странна симетрия — те двамата срещу другите трима, сякаш канапето беше телевизионен екран и те се готвеха да гледат телевизия.

— Ние смятаме, че вие сте подхвърлили онова писмо в кабинета — каза Нили.

Отговор не последва. Никаква реакция. Трите лица останаха безизразни. Или ако изразяваха нещо, то беше някакъв мрачен стоицизъм.

— Така ли е? — попита Нили.

Никакъв отговор.

— Децата легнали ли са си? — попита Ричър.

— Децата не са тук — отговори Анита.

— Те твои ли са или на Мария?

— Мои.

— Момичета или момчета?

— И двете са момичета.

— Къде са?

Тя не отговори веднага.

— У братовчеди.

— Защо?

— Защото работим нощем.

— Не ви остава много да работите — каза Нили. — Не вярвам някой да ви вземе на работа оттук нататък, освен ако не си кажете всичко.

Никакъв отговор.

— Край на социалните осигуровки, на здравните…

Никакъв отговор.

— Може като нищо да ви тикнат и в затвора.

Тишина.

— Каквото има да става, ще стане — каза накрая Хулио.

— Някой помоли ли ви да подхвърлите онова там? Някой от службата?

Никакъв отговор.

— Някой извън службата?

— Не сме внасяли никакво писмо.

— А какво правихте тогава? — попита Ричър.

— Чистихме. Това ни е работата.

— Доста време се забавихте вътре.

Хулио погледна жена си, сякаш забележката го озадачи.

— Гледахме видеозаписа — добави Ричър.

— Знаем, че има камери и ни записват — каза Хулио.

— Всяка вечер едно и също ли правите?

— Така трябва.

— Всяка вечер еднакво дълго ли оставате в кабинета?

Хулио вдигна рамене.

— Ами сигурно.

— Да не си почивате вътре?

— Не, чистим.

— Всяка вечер по един и същ начин ли?

— Всичко е едно и също. Освен ако някой не е разлял кафе или не е оставил много боклук. Тогава може да се позабавим.

— Онази нощ имаше ли нещо такова в кабинета на Стайвесънт?

— Не — каза Хулио. — Стайвесънт е много подреден.

— Да, но онази вечер се забавихте твърде много в кабинета му.

— Не повече от обикновено.

— Всеки път в една и съща последователност ли чистите?

— Ами да. Първо минаваме с прахосмукачката, после бършем прах, прибираме боклука от кошчето, подреждаме това-онова и минаваме на следващата стая.

Настъпи мълчание. Чуваше се далечното думкане на автомобилната стереоуредба, доста приглушено от стените на къщата.

— Е, добре — каза Нили. — Слушайте сега. На записа се вижда, че само вие влизате в кабинета. После на бюрото има писмо. Според нас вие сте го поставили там, понеже някой ви е накарал. Може да са ви казали, че е шега или номер. Може да са ви уверили, че в това няма нищо лошо. И наистина няма нищо лошо. Никой не е умрял от това. Но ние сме длъжни да знаем кой ви е накарал. Това също е част от играта. Ние сме длъжни да открием автора. И вие трябва да ни помогнете, защото иначе играта приключва и ние оставаме с убеждението, че вие сами сте написали писмото. А това вече не е хубаво. Много е лошо даже. Защото в писмото се съдържа заплаха за живота на новоизбрания вицепрезидент на Съединените щати. А за такива работи се ходи в затвора.

Никаква реакция. В стаята отново настъпи мълчание.

— Ще ни уволнят ли? — запита Мария.

— Вие май не чувате какво ви говоря — каза Нили. — Направо ще ви тикнат в затвора, освен ако не ни кажете кой ви накара.

Лицето на Мария беше неподвижно, сякаш издялано от камък. Също и лицето на Анита и на Хулио. Каменни лица, безизразни очи, стоически маски на хилядолетно примирение: рано или късно реколтата все ще се провали.

— Хайде да си ходим — каза Ричър.

Двамата станаха и се упътиха по коридора към изхода. Прекрачиха люлката и излязоха навън в студената нощ. В мига, в който се качиха на събърбана, видяха Фрьолих да затваря капачето на мобилния си телефон. В погледа й се четеше паника.

— Какво има? — извика Ричър.

— Получило се е още едно — каза тя. — Преди десет минути. Много по-лошо от досегашните.