Лий Чайлд
Покушението (3)

3

През цялото време, докато пътуваше обратно към Вашингтон, Фрьолих не преставаше да спори сама със себе си. Ако новините са чак толкова лоши, кога е редно да намеся Стайвесънт? Веднага? По-късно? Накрая тя отби колата на Дюпон Съркъл и му позвъни у дома. Зададе въпроса направо.

— Ще се оставя да бъда намесен, когато стане нужда — отвърна той. — Ти кого нае?

— Брата на Джо Ричър.

— На нашия Джо Ричър? Аз не знаех, че Джо имал брат.

— Има обаче.

— Що за човек е?

— Същият като Джо, може би малко по-грубоват.

— По-млад, по-стар?

— И двете — отвърна Фрьолих. — Навремето е бил по-млад, но сега вече е по-стар.

Стайвесънт помълча няколко мига.

— И той ли е толкова умен, колкото Джо? — запита я накрая.

— Още не мога да преценя — отвърна Фрьолих.

Стайвесънт отново замълча. После заяви:

— Е, позвъни ми, когато сметнеш за нужно. Все пак по-добре рано, отколкото късно, нали? И не казвай нищо на никой друг.

Тя натисна копчето да прекъсне разговора и отново се вля в рехавия неделен трафик. След около километър и половина паркира колата пред хотела. На рецепцията я очакваха и веднага я насочиха към стая 1201, на дванайсетия етаж. Един пиколо тъкмо влизаше в същата тази стая, натоварен с поднос, върху който имаше кана с кафе и две чаши, захлупени върху чинийките. Върху подноса нямаше мляко, захар или лъжички — само една оранжева роза в тясна порцеланова вазичка. Стаята беше съвсем обикновена за голям градски хотел. Две двойни легла, леки завеси с цветен мотив на прозореца, с нищо незабележителни литографии на стената, маса с два стола, бюро с доста сложен на вид телефонен апарат, поставка за телевизор, врата към съседното помещение. Ричър седеше на по-близкото до вратата легло. Облечен беше със спортно яке, отдолу с черна тениска, с черни джинси и обувки. В ухото си имаше миниатюрна слушалка, а на яката — убедително изработена имитация на значките на тайните служби. Беше гладко избръснат, а късо подстриганата му коса — старателно пригладена.

— Какво имаш да ми казваш? — попита тя.

— Не сега — отвърна той.

Келнерът постави подноса върху масата и мълчаливо се оттегли. Фрьолих чу как бравата щракна след него, обърна се към Ричър и мълчаливо го изгледа.

— Имаш вид, сякаш си един от нас — отбеляза тя.

— Дължиш ми доста пари — каза той.

— Двайсет бона?

Той се усмихна.

— Почти. Значи са ти казали?

Тя кимна.

— Но защо с банков чек? Това доста ме учуди.

— Скоро ще разбереш и няма да се чудиш повече.

Той се изправи и пристъпи към масата. Обърна чашките и наля кафе.

— Добре си пресметнал времето за румсървиса — каза тя.

Той отново се усмихна.

— Знаех къде се намираш. Както и че ще се върнеш с кола. Днес е неделя, по пътищата почти няма движение. Не е толкова трудно да определя времето ти на пристигане.

— И така, какво имаш да ми казваш?

— Че си доста добра — отвърна той. — Че си наистина много, много добра. Едва ли някой би могъл да свърши по-добре тази работа.

Тя го слушаше мълчаливо.

— Но?

— Но не си достатъчно добра. Трябва да се примириш, че този, който го дебне, може спокойно да се промъкне до него и да го очисти.

— Никога не съм казвала, че някой го дебне.

Той не отговори.

— Моля те, дай ми само информацията, Ричър.

— Три и половина — каза той.

— Три и половина какво? Три и половина по десетобалната система ли?

— Не. Армстронг е убит. Три и половина пъти.

Тя се облещи срещу него.

— Толкова скоро?

— Така ги преброих аз.

— Какво искаш да кажеш с половинката?

— Три пъти сигурно и веднъж с голяма вероятност.

Както пристъпваше към масата, тя се закова на място и го погледна изумено.

— За пет дни?! — извика тя. — Как така? Какво пропускаме?

— Налей си кафе — предложи той.

Фрьолих измина останалите крачки до масата като някакъв робот. Той й подаде чашата с кафе. Тя я пое от ръката му и се върна до леглото. Докато я носеше, чашата потракваше върху чинийката.

— Има два основни подхода — каза той. — Както по филмите. С Джон Малкович или с Едуард Фокс. Гледала ли си ги?

Тя кимна с безизразно лице.

— При нас има служител, който следи всички филми за политически атентати. Към Службата за анализ на охранителната дейност. Работата му е да анализира сценариите. Джон Малкович игра в „Под прицел“ заедно с Клинт Истууд.

— И с Рене Русо — добави той. — Тя беше доста добра.

— А Едуард Фокс преди много години е играл в „Денят на Чакала“.

Ричър кимна.

— Джон Малкович се опитва да премахне президента на Съединените щати, а Едуард Фокс — президента на Франция. Двама способни убийци, и двамата солови играчи. Но между тях има една основна разлика. Джон Малкович знаеше от самото начало, че няма да оживее след атентата. Той щеше да загине една секунда след президента. Докато целта на Едуард Фокс беше да се измъкне жив, след като изпълни мисията си.

— Но не успя.

— Така е на кино, Фрьолих. Във филмите злодеят си получава наказанието. Но иначе, в реална ситуация, би могъл да се измъкне като нищо.

— Е, и?

— Длъжни сме да разгледаме и двете възможности. Нападение отблизо на атентатор камикадзе или точен изстрел от разстояние.

— Нали ти казах, при нас има специален служител, на когото точно това му е работата. Разполагаме с резюмета на цели филми, с анализи, доклади, становища. Понякога беседваме със сценаристите, ако се появи нещо ново. Любопитни сме да разберем откъде им идват тези идеи.

— И научавате ли нещо?

Тя вдигна рамене и отпи от кафето; той видя как се зарови в паметта си, сякаш всичките резюмета, доклади, анализи и становища бяха подредени там в някаква мислена картотека.

— „Денят на Чакала“ е произвел фурор в службите, доколкото знам — каза тя. — Едуард Фокс играе професионален убиец, който си поръчва специална пушка, дето може да се маскира като патерица, все едно, че е инвалид от войната. Така дегизиран, той заема позиция в една от близките сгради няколко часа преди президентът на Франция да участва в публично събитие. Планът е да го убие с изстрел от голямо разстояние, от висок прозорец. Убиецът използва заглушител, за да се измъкне незабелязан. На теория е можело и да стане. Но действието се развива преди много време. Доколкото знам, през шейсетте години, още преди да се родя. Президентът не беше ли генерал Дьо Гол, след алжирската криза? Сега ние отцепваме много по-големи участъци. Може би и филмът е изиграл известна роля за това. Както и нашите собствени проблеми от онова време, убийството на Кенеди и тъй нататък.

— А в „Под прицел“ за какво се разказва, знаеш ли? — попита Ричър.

— Знам. Джон Малкович играе бивш служител на ЦРУ който има зъб на държавата — отвърна тя. — Та той изработва в мазето си пистолет от пластмаса, който да не се засича от металните детектори, и с хитрост успява да се промъкне на предизборна среща с дарители, за да застреля президента от близко разстояние. Разбира се, както каза и ти, самият той веднага е щял да бъде убит от охраната.

— Само че добрият стар Клинт препречва пътя на куршума с тялото си — добави Ричър. — Филмът не е лош.

— Но не е много правдоподобен — отбеляза Фрьолих. — Има две основни слабости. Първо, самата идея за изработване на пистолет от подръчни материали, каквито се продават на пазара, е абсурдна. Ние сме се опитвали и знаем какъв е резултатът. Пистолет, направен от такива материали, просто ще изплюе куршума на пода, като при това ще се пръсне и ще му отнесе китката. И второ, в процеса на подготовка той похарчи стотина хиляди долара за самолетни билети, наем на офиси за алиби и за фалшиви пощенски адреси, плюс дарение от петдесет хиляди долара за предизборната кампания, благодарение на което изобщо си издейства поканата. Това само по себе си е малко вероятно в действителност. По наша преценка маниакален тип като този едва ли разполага с големи суми пари. Ние решихме, че идеята на филма не е осъществима.

— Е, това все пак е филм — съгласи се Ричър. — Макар и доста показателен.

— За какво?

— За възможността да се проникне на предизборно събрание и да се нападне обектът от близко разстояние като алтернатива на безопасния далечен изстрел.

Фрьолих замълча и се замисли. После се усмихна, отначало предпазливо, сякаш някаква надвиснала заплаха се отдалечаваше пред очите й, докато премине напълно.

— Това ли е всичко? — каза тя. — Повика ме, за да обсъждаме идеи? Та ти за малко не ми изкара ангелите от страх.

— Да вземем приема за дарителите в четвъртък вечер — каза Ричър. — Хиляда гости, мястото и часът известни предварително, дори нарочно разгласени.

— Влязъл си в интернет сайта на вицепрезидентския екип ли?

Ричър кимна.

— И научих доста. Много полезна информация.

— Ние внимаваме да няма поверителни данни.

— Достатъчно е, че се изреждат всички публични ангажименти на вицепрезидента, мястото и точният час на всяка изява, поводът и така нататък. Като с тоя прием за хилядата гости в четвъртък вечер.

— Какво имаш да ми кажеш за приема?

— Сред гостите имаше една висока брюнетка, която твърде енергично се здрависа с Армстронг. Толкова енергично, че щеше да го събори на земята.

Фрьолих се облещи.

— Ти си присъствал?!

Той поклати глава.

— Не лично, но чух за случилото се.

— Как така си чул?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Ти видя ли сцената?

— Чак после, на записа.

— Тази жена би могла спокойно да го убие. Това беше първият ти пропуск. До този момент се справяше доста добре. По време на срещите в Конгреса ти пиша отличен.

Тя се усмихна.

— Би могла да го убие значи. Губиш ми времето, Ричър. Какво би могло да стане, никак не ме интересува. Искам да кажа, на теория всичко би могло да се случи. Да удари гръм и да подпали сградата. Да му падне метеорит на главата. Вселената да престане да се разширява и времето да тръгне назад. Тази жена беше официален гост, с покана. Беше направила дарение на партията. Освен това тази вечер бе минала през два метални детектора, а на входа й бяха проверили документите за самоличност.

— Също като на Джон Малкович…

— Вече обсъждахме това.

— Ами ако тази жена е шампион по карате? Или е преминала специално военно обучение? Би могла да му извие врата с голи ръце като на врабец.

— Ако, ако…

— Ами ако наистина е била въоръжена?

— Да, ама не беше. Нали мина през два метални детектора!

Ричър бръкна в джоба на якето си и извади тънък кафеникав предмет.

— Виждала ли си такова нещо? — попита той.

Предметът приличаше на джобно ножче, дълго около осем сантиметра. С извита дръжка. Той натисна едно копче и острието — кафяво на дребни точки — автоматично изскочи навън.

— Керамика — обясни той. — Принципно не се различава по химически състав от плочките в банята ти. Само дето е по-твърда от всяко друго вещество в природата, освен може би от диаманта. Във всеки случай, много по-твърда и остра от стоманен нож. И най-важното: не я лови никакъв метален детектор. Тази жена би могла да внесе нещо такова и да разпори Армстронг от пъпа до брадата, преди да се усети. Или да му пререже гърлото. Или да го наръга в окото.

Той й подаде оръжието. Фрьолих го пое и внимателно го огледа.

— Произвежда ги една фирма на име „Бьокер“. От Солинген, Германия. Не са никак евтини, но се продават свободно на пазара.

Фрьолих вдигна рамене.

— Е, купил си си скъпо ножче. Това нищо не доказва.

— Това ножче беше в балната зала в четвъртък вечер. Жената от видеозаписа го стискаше с лявата си ръка в джоба, докато се здрависваше с вицепрезидента. Когато го притегли към себе си, острието беше на седем-осем сантиметра от корема му.

Фрьолих се изцъкли.

— Ама ти сериозно ли говориш? Коя е тя?

— Поддръжник на партията. Казва се Елизабет Райт и случайно е от едноименния град Елизабет, Ню Джърси. Дарила е на кампанията четири хиляди долара, по хиляда от свое име, от името на съпруга си и на двете си деца. Цял месец преди това е разпращала агитационни материали до избиратели, в двора си е побила билборд с огромна снимка на кандидатите, а в деня на изборите от домашния си телефон е координирала паралелното преброяване на гласовете в окръга.

— Че защо й е било тогава да носи тоя нож в джоба си?

— Истината е, че ножът не беше точно в нейния джоб.

Той стана от леглото и пристъпи към двойната междинна врата. Отвори своята половина и енергично почука на другата.

— Хайде, Нили!

Другата половина на вратата се отвори навътре и от съседната стая влезе една жена. Беше на видима възраст между трийсет и пет и четирийсет, със среден ръст, стройна, облечена с джинси и мека трикотажна блуза. Тъмни очи. Чаровна усмивка. Стойката на тялото й и начинът, по който се движеше, издаваха превъзходна физическа форма.

— Вие сте жената от видеозаписа — извика Фрьолих.

Ричър се усмихна.

— Моля, запознайте се. Франсис Нили, Ем И Фрьолих.

— Еми? — попита Нили. — Като телевизионната награда?

— Това са инициали — обясни Ричър. — Ем И.

Фрьолих се опули насреща му.

— Коя е тази?

— Най-добрият инструктор в армията на САЩ. Владее далеч над шампионско равнище ръкопашен бой и всички видове източни бойни изкуства, които можеш да си представиш. Аз лично се плаша от нея, пък не съм от страхливите. Двамата се уволнихме от войската горе-долу по едно и също време. Понастоящем работи като консултант в охранителна фирма в Чикаго.

— В Чикаго значи — повтори Фрьолих. — Сега разбирам защо чекът беше изпратен в Чикаго.

Ричър кимна.

— Тя плащаше всички разноски от свое име, защото аз нямам кредитна карта, нито чекова книжка. Както добре знаеш всъщност.

— А какво стана с оная Елизабет Райт от Ню Джърси?

— Аз си купих тези дрехи, с които ме виждаш. С твои пари, разбира се. А също и обувки, и тъмни очила. Издокарах се така, че да приличам на агент на тайните служби. Подстригах се. Започнах да се бръсна всеки ден. Исках да изглеждам правдоподобно. Трябваше ми жена от Ню Джърси, затова в четвъртък изчаках два полета от Нюарк на летището. Избрах си мисис Райт в тълпата от пристигащи, приближих се към нея и й обясних, че съм от охраната на вицепрезидента и че има проблеми със сигурността, така че, ако обича, да дойде с мен.

— А откъде разбра, че е тръгнала за приема?

— Докато си вземаха багажа от лентата, наблюдавах коя с какъв багаж пътува, как е облечена и прочие. Не беше никак лесно. Мисис Райт беше шестата жена, която се опитах да заговоря.

— И тя взе, че ти повярва?

— Служебната ми карта явно я впечатли. Купих си и тази слушалчица за ухото, два долара от магазин за битова електроника. С къдраво шнурче, което да се спуска по врата ми. Наех лимузина „Линкълн“, черна. Изглеждах досущ като истински, повярвай ми. Във всеки случай тя се хвана. Направо се побърка от възторг. Аз я докарах тук, в тази стая, и цяла вечер я охранявах, докато Нили се представяше долу за нея. Да ме беше видяла само как приемам оперативни данни от слушалчицата и шушна команди в ръчния си часовник!

Фрьолих премести погледа си върху Нили.

— Не случайно се спряхме на делегат от Ню Джърси — каза жената. — Техните шофьорски книжки са най-лесните за подправяне. Ти знаеше ли това? Аз си носех портативен компютър с цветен принтер. С него бях изработила и служебната карта на Ричър. Нямам представа дали прилича на истинските, но във всеки случай изглежда внушително. Та сега си отпечатах шофьорска книжка от щата Ню Джърси с нейното име и адрес и с моя снимка, ламинирах я с една машинка, която си купихме за шейсет долара от магазин за канцеларски принадлежности, поохлузих я малко, за да не изглежда съвсем нова, и си я пъхнах в чантата. После се по-напудрих и поиздокарах, взех поканата на мисис Райт и слязох долу за приема. Влязох в балната зала без всякакъв проблем. С ножа в джоба.

— И после?

— Помотах се наоколо, после се приближих към твоя човек и така го награбих, че едва се откопчи.

Фрьолих я изгледа внимателно.

— А как смяташ, че би могла да го убиеш?

— Аз го бях хванала за дясната ръка с моята дясна. Притеглих го към себе си, той леко се извъртя, така че дясната страна на шията му ми беше точно пред очите. С това осемсантиметрово острие можех да му прережа сънната артерия, преди да усети. След трийсет секунди щеше да е мъртъв. Твоите момчета бяха на три метра от нас. Разбира се, щяха да ме гръмнат на място, но нямаше как да ми попречат да го очистя преди това.

Фрьолих мълчеше пребледняла. Нили отмести поглед.

— Без нож щеше да е по-трудно, но не и невъзможно. Едва ли щях да се опитам да му извия врата с голи ръце, доста му е дебел. Щеше да се наложи да му направя хватка, за да използвам собствената му маса, а през това време твоите хора щяха да се хвърлят върху нас. Затова по-лесно би било да приложа един удар с лакът в ларинкса, да го смачкам и човекът да почне да се задушава. През това време мен щяха да ме ликвидират, разбира се, но и той нямаше да ме надживее дълго, освен ако сред хората ти в залата не е имало някой, който да му направи трахеотомия на място, още докато лежи на пода, а предполагам, че не е имало такъв.

— Така е — отвърна Фрьолих. — Нямаше. — После отново млъкна.

— Съжалявам, че ти развалих настроението — каза Нили. — Но все пак ти пожела да узнаеш всичко, нали така? Какъв е смисълът да правиш проверка на охраната, ако отказваш да приемеш резултата?

Фрьолих кимна.

— А какво му прошепна на ухото?

— Казах му: имам нож. Ей така, бях в закачливо настроение. Но много тихо. Ако някой ме беше чул, щях да твърдя, че съм казала: имаме цяла нощ! Един вид, свалям го. Предполагам, че често му се случва.

Фрьолих отново кимна.

— Понякога. Какво друго?

— Е, поне вкъщи е в безопасност — отвърна Нили.

— Да не сте проверявали?

— Всеки ден — каза Ричър. — Правим ежедневни огледи на дома му в Джорджтаун още от вторник вечер.

— Но аз не съм ви виждала!

— Това е идеята.

— Откъде разбрахте къде живее?

— Следвахме кортежа. Лимузините ви са надеждни. И тактиката ви си я бива.

— В петък сутрин бяхте особено добри — вметна Нили.

— Само сутринта обаче — уточни Ричър. — През останалата част от деня направо се издънихте. Слабата координация доведе до срив в комуникациите.

— Къде стана това?

— Хората ви във Вашингтон бяха записали целия прием на видео, но нюйоркският ви екип явно не беше гледал записа, защото не разпознаха Нили, която беше сред фотографите пред Фондовата борса.

— Някакъв вестник от Северна Дакота има интернет страница — обясни Нили. — Разбира се, със същото лого, както на главата на вестника. Аз го свалих от мрежата, леко го видоизмених и си отпечатах журналистически пропуск. Ламинирах го, пробих две дупки, сложих медни капси, промуших едно найлоново шнурче и си го закачих на врата. Преди това бях обходила магазините за фотографска техника втора употреба в Манхатън, докато си избера няколко подобаващо очукани фотоапарата, светкавици и прочие. През цялото време държах един от апаратите пред лицето си, за да не ме разпознае Армстронг.

— Трябва да направите списък на акредитираните журналисти — каза Ричър. — Да контролирате кой има достъп до вашия човек.

— Не може — отвърна Фрьолих. — По конституция всички имат право на достъп. Според Първата поправка, която гарантира свободата на словото и достъпа до информация по всяко време. Но всички журналисти бяха основно претърсени.

— Аз нямах оръжие тогава — каза Нили. — Исках да проникна през охраната просто така, заради самата идея. Но можех и да нося нещо, в това не се съмнявам. Къде ти, те толкова отгоре-отгоре ме претърсиха, че и базука можех да пренеса.

Ричър стана и пристъпи към шкафа. Отвори едно чекмедже и извади няколко фотографии. Бяха обикновени цветни снимки, десет на петнайсет, каквито се проявяват за един час в експресните ателиета. Вдигна най-горната и я обърна към Фрьолих. На нея се виждаше Брук Армстронг, с глава, оградена като в ореол от емблемата на Нюйоркската фондова борса.

— Нили я е правила — обясни той. — Снимката не е лоша. Може би си струва да я продадем на някое списание, да си избиете част от двайсетте бона.

Той отново седна на леглото и й подаде снимката. Тя се загледа в нея като хипнотизирана.

— Искам да ти докажа, че бях на малко повече от метър от него — каза Нили. — Можех да го пипна с ръка, ако си го бях поставила за цел. Пак щяха да ме гръмнат като Джон Малкович, но какво пък, това е играта.

Фрьолих кимна с побледняло, безизразно лице. Ричър й подаде следващата снимка. Беше правена с телеобектив някъде от високите етажи на сграда; на нея се виждаше Армстронг на стълбите пред борсата, дребна фигурка в средата на група хора. Върху главата му с химикалка несръчно беше нарисуван оптически прицел.

— Сега следва половината — каза Ричър. — Аз бях на шейсетия етаж на една сграда на триста метра от мястото на събитието. В отцепения от полицията периметър, но на по-голяма височина, отколкото им бе заповядано да проверяват.

— С пушка ли беше?

Той поклати глава.

— С парче дърво, издялано във формата и големината на пушка. И с фотоапарат, разбира се. С телеобектив. Но се държах така, сякаш изпълнявам истинска мисия. Разбира се, не исках да ме видят с калъф за оръжие в ръцете, затова поставих дървото в достатъчно голям кашон от компютърен монитор, по диагонал от горния към долния ъгъл, след което просто вкарах кашона в асансьора с ръчна количка, каквито ползват хамалите. Преструвах се, че е доста тежък. В сградата видях неколцина полицаи. Бях със същите тези дрехи, само без фалшивата значка и слушалката. Предполагам, че са ме взели за разносвач от някаква фирма за доставки. В петък, след края на седмичната борсова търговия, финансовият район утихва и сградите са почти празни. Аз си намерих удобен прозорец в една празна зала за съвещания. Прозорецът не се отваряше, така че, ако ми трябваше да стрелям, щеше да се наложи да изрежа част от стъклото. После щях да се измъкна тихомълком, като Едуард Фокс във филма.

Фрьолих кимна с неохота.

— Защо казваш, че това е било половин възможност? — запита тя. — Според всичко, което разправяш, Армстронг ти е бил в кърпа вързан.

— Не и в Манхатън — отвърна Ричър. — Аз бях на близо триста метра от мястото и на двеста метра височина над улицата. По права линия бях отдалечен на около триста и петдесет метра от целта. По принцип това не би трябвало да е проблем, но около тези високи сгради се образуват силни течения и възходящи въздушни потоци, които превръщат всеки далечен изстрел в нещо като лотария. Посоката на вятъра се променя всеки миг. Въздухът покрай фасадите се завихря, топлият се качва нагоре, студеният слиза надолу, така че няма никаква гаранция. Това е добра новина за теб, между другото. Нито един що-годе кадърен убиец не би посмял да стреля от разстояние в Манхатън. Само идиот би се заел с подобна задача, а един идиот и при идеални условия няма да улучи.

Фрьолих отново кимна, този път с известно облекчение.

— Е, слава богу — каза тя.

Значи заплахата не идва от идиот — помисли си той. Сигурно е професионалист.

— Така че забрави за половинката. Заплахите бяха кръгло три. Не мисли повече за Ню Йорк. Вероятността тук беше твърде малка.

— Но в Бисмарк изобщо не беше така — намеси се Нили. — Ние пристигнахме там около полунощ. С редовен полет през Чикаго.

— Когато ти се обадих за музикантите, бях на около километър и половина от теб — добави Ричър. Той й подаде следващите две снимки. — Правени са в тъмното — каза той. — С инфрачервен филм.

На първата снимка се виждаше задната фасада на семейния дом на Армстронг. Цветовете бяха размити и силно изопачени от инфрачервената фотография. Но снимката очевидно бе направена от близко разстояние. Всеки детайл се различаваше съвсем ясно. Врати, прозорци. Фрьолих дори разпозна един от собствените си агенти на пост в задния двор.

— Ти къде беше застанал? — попита тя.

— В двора на съседите — отвърна Ричър. — На не повече от петнайсет метра. Съвсем проста маневра, инфилтрация в тъмното. Стандартна пехотна техника на проникване. Две-три кучета залаяха, но ние ги заобиколихме. Бойците от щатската полиция така и не забелязаха нищо от колите си.

Нили посочи с пръст втората снимка. На нея се виждаше предната фасада на къщата — заснета от същото разстояние, в същите размити цветове, със същите подробности.

— Бях на отсрещния тротоар, пред срещуположната къща, в сянката на гаража — каза тя.

Ричър се наведе напред. Тялото му едва балансираше на ръба на леглото.

— Ако трябваше да го ликвидираме, планът щеше да бъде всеки от нас да носи по една карабина М–16 с подцевен гранатомет. Може би плюс още една-две автоматични дългоцевни пушки. Или дори по една картечница М–60 на триножник. Във всеки случай разполагахме с достатъчно време, за да заемем стрелкови позиции. С гранатометите щяхме да изстреляме по една фосфорна граната в прозорците на приземния етаж, от двете страни на къщата, и Армстронг щеше или да се изпържи жив в леглото си, или да скочи през прозореца. Времето на атаката щеше да е, да кажем, четири сутринта. Това щеше да предизвика паника и тотално объркване. Ние щяхме да използваме мелето, за да очистим твоите агенти. Къде ти, ако си го бяхме поставили за цел, можехме цялата къща да нацепим на подпалки. При това най-вероятно щяхме да се измъкнем невредими. На вас нямаше да ви остава нищо друго, освен да ни гоните с кучета в пущинаците. Не казвам, че щеше да бъде приятно, но с малко късмет щяхме още веднъж да ви се изплъзнем.

В стаята настана тишина.

— Не ви вярвам — рече накрая Фрьолих. Тя гледаше втренчено снимките. — Това тук не може да е било в петък вечер. Сигурно сте отишли някой друг път, за да снимате.

Ричър не отговори.

— Така ли е? — настоя тя.

— Я виж това тук — каза той и й подхвърли друга снимка. Беше направена с телеобектив. На снимката се виждаше самата тя, седнала до прозореца в малкия апартамент над гаража, с мобилния си телефон в ръка. Топлинното излъчване на тялото й се бе отпечатало върху емулсията като причудлив ореол в оранжево и пурпурно. Но нямаше никакво съмнение — това беше тя. Изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.

— Тъкмо звънях в Ню Джърси — каза тихо тя. — Докладваха ми, че твоите приятели музикантите са си тръгнали доволни.

— Добре — каза Ричър. — Благодаря ти за помощта.

Тя гледаше с невиждащи очи трите снимки пред себе си и дълго време не промълви и дума.

— И така, в балната зала и пред фамилната къща имахме две стопроцентови възможности да го очистим — каза Ричър. — Два на нула за лошите, тъй да се каже. Но хитът беше на следващия ден. Тоест вчера. На митинга пред църквата.

Той й подаде поредната снимка. Беше правена с обикновен филм за дневна светлина от висок ракурс. На нея се виждаше Армстронг да крачи с дебелата си шуба през тревата на църковния двор. Златното есенно слънце хвърляше дълга сянка зад гърба му. Беше заобиколен от тесен обръч бодигардове, но главата му беше открита. Около черепа му с химикалка беше нарисуван оптически прицел.

— Бях в камбанарията — каза Ричър.

— Но църквата беше заключена! — извика Фрьолих.

— Да, в осем сутринта. А аз бях там от пет.

— И претърсена от горе до долу.

— Аз бях горе при камбаните. На последната площадка, зад подвижния капак над стълбата. Бях поръсил черен пипер върху стъпалата. Вашите кучета загубиха интерес и си останаха долу.

— Беше екип от местната полиция.

— Доста мърляво пипаха.

— Аз си мислех да отменя изобщо събитието.

— Трябваше да го отмениш.

— После си казах, че трябва да го помоля да носи жилетка.

— Нямаше да му помогне. Аз щях да се целя в главата му. Беше прекрасен ден, Фрьолих. С ясно небе, слънце, никакъв вятър. Студен, плътен въздух. Истински въздух. Бях на петдесет-шейсет метра от него. Можех да го застрелям в двете очи, едно след друго.

Тя мълчеше.

— И какъв щеше да бъде сценарият, Джон Малкович или Едуард Фокс? — попита тя.

— Щях да прострелям Армстронг и после още толкова от околните, колкото бих могъл да улуча за следващите три-четири секунди. Главно полицаи, но също и цивилни, жени и деца. Щях да се целя ниско, в корема или по-надолу, за да ги раня, не да ги убивам. Това щеше да предизвика тотална паника. Щях да използвам объркването, за да сляза и да се измъкна. Нили ме чакаше отвън с кола; тя щеше да потегли още когато чуеше първите изстрели. Така че, ако питаш мен — Едуард Фокс.

Фрьолих стана и пристъпи към прозореца. Облегна се на перваза и се загледа навън.

— Това е истинска катастрофа — каза тя. Ричър не отговори. — Явно съм подценила амбицията и способностите ти. Не предполагах, че ще поведеш истинска партизанска война срещу него.

Ричър вдигна рамене.

— Наемните убийци не са най-нежните хора на света. А в тази игра те определят правилата.

Тя кимна.

— Освен това не предполагах, че ще потърсиш помощ от външен човек, особено от жена.

— Аз те бях предупредил — каза Ричър. — Казах ти, че няма да стане, ако през цялото време се оглеждаш за мен. Един атентатор няма да те посвети предварително в плановете си.

— Знам — каза тя. — Просто очаквах самотен мъж, това е.

— В тоя бизнес се работи екипно — отвърна Ричър. — Няма такова нещо като самотен убиец.

В стъклото на прозореца той видя отразена нещо като иронична полуусмивка.

— Значи ли това, че не вярваш на доклада на Комисията „Уорън“?^[1]

Ричър поклати глава.

— Ти също не вярваш — отвърна той. — Едва ли някой сериозен професионалист ще му повярва.

— Днес нещо не се чувствам като професионалист — въздъхна Фрьолих.

Нили се изправи и пристъпи до прозореца, обърна се и се облегна с гръб на стъклото.

— Мисли за контекста — каза тя. — Положението не е чак толкова лошо. Двамата с Ричър сме работили в Отдела за криминални разследвания към военната полиция. Обучени сме да се справяме с всевъзможни задачи. И най-вече да мислим с главите си. Да проявяваме въображение и инициатива. Да бъдем по-корави от хората, с които бяхме принудени да се занимаваме, а повярвай ми, някои от тях бяха доста изпечени типове. Така че ние не сме обикновени граждани. Хора с нашата професионална специализация има не повече от десет хиляди в цялата страна.

— Десет хиляди души са много — каза Фрьолих.

— Много ли? Сред близо триста милиона? А каква част от тези десет хиляди в момента са на подходяща възраст и с нужната мотивация? Общият им брой спрямо населението на страната представлява статистически пренебрежима величина. Тъй че не го преживявай толкова. Твоята работа сама по себе си е невъзможна. Ти нямаш избор, освен да го оставяш да се излага на опасности. Защото той е политик. Публична фигура. Той е длъжен да се появява на обществени места. Ако зависеше от нас, ние за нищо на света не бихме допуснали това. То би било абсолютно изключено. Но ти нямаш избор.

Фрьолих се извърна с лице към стаята, преглътна и кимна.

— Благодаря — каза тя — за успокоителните думи. Но имам доста храна за размисъл, нали така?

— Отцепването — подсказа Ричър. — Отцепвай периметър с радиус поне осемстотин метра от обекта, дръж всякакви зяпачи настрана и по всяко време гледай да има поне четирима агенти в плътен обръч около нето. Това е всичко, което зависи от теб.

Фрьолих поклати глава.

— Не мога да го направя — каза тя. — Ще ме упрекнат, че се престаравам. Че дори нарушавам правилата на демокрацията. През следващите четири години в програмата му ще има стотици такива седмици. След третата година ще стане още по-страшно, защото той ще почне да подготвя преизбирането си и тогава публичните му изяви ще бъдат още почести. А пък ако го преизберат, след седем години ще се кандидатира и за президент. Нали сте виждали как става това? С огромни тълпи из цялата страна, от първичните избори в Ню Хампшър, та чак до края. Публични срещи по къси ръкави на градски площади. Вечери за дарители, с по хиляда куверта. Истински кошмар!

В стаята настъпи мълчание. Нили отлепи гърба си от стъклото на прозореца и пристъпи към шкафа. От чекмеджето, където бяха снимките, извади две тънки папки и вдигна нагоре едната.

— Ето ти нашия писмен доклад — каза тя. — Точка по точка, със съответните професионални препоръки.

— Добре — каза Фрьолих.

Нили вдигна втората папка.

— А това са разноските ни. Всичко е отчетено до цент. С разписки и прочие. Чекът да бъде на името на Ричър. Парите са си негови.

— Добре — повтори Фрьолих. Тя пое папките и ги притисна към гърдите си, сякаш се надяваше да я предпазят от някаква неясна заплаха.

— Остава Елизабет Райт от град Елизабет, Ню Джърси — вметна Ричър. — Не я забравяйте. Аз й обещах, че като компенсация, задето пропусна срещата с дарителите, ще я поканите на бала по встъпване в длъжност на новия президент.

— Добре — каза Фрьолих за трети път. — Или на бала, или на нещо друго. Ще трябва да говоря с организаторите.

Тя помълча неподвижно известно време.

— Истинска катастрофа — простена накрая.

— Задачата ти е невъзможна — отвърна Ричър. — Не се бичувай, това е положението.

Фрьолих кимна.

— Джо би ми казал същото. Той все казваше: при тези обстоятелства деветдесет и пет процента успеваемост е истински триумф.

— Деветдесет и четири — поправи я Ричър. — Откакто съществуват тайните служби, сме допуснали да очистят един президент. От общо седемнайсет. Шест процента провал.

— Деветдесет и четири, деветдесет и пет, какво значение има? — каза тя. — Така или иначе, Джо се оказа прав.

— Джо беше прав за доста неща, ако съм запомнил правилно.

— Но никога не сме допускали да убият вицепрезидент. Поне засега.

Фрьолих стисна двете папки под мишница и с пръстите на свободната си ръка заподрежда снимките в правилна купчинка върху шкафа, докато ръбовете им се изравниха. После ги сложи в чантата си. Вдигна глава и огледа четирите стени на стаята една по една, сякаш се опитваше да запамети точното разположение на предметите в нея. Жестовете й показваха, че с мъка събира мислите си. Още веднъж кимна и пристъпи напред.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

След това излезе и вратата на хотелската стая се затвори с тихо съскане зад нея. Известно време никой от двамата не каза нищо. Застанала до ръба на леглото, Нили вдигна ръце нагоре и се протегна като котка, стиснала в юмруци маншетите на ватираната си блуза. После се прозина. Гъстата й мека коса се разпиля върху раменете. Блузата й се вдигна нагоре и погледът на Ричър опипа ивицата стегнати мускули над колана на джинсите.

— Все още хващаш окото — подметна той.

— А също и ти, особено в черно.

— Чувствам се като в униформа — отвърна той. — И то цели пет години, откакто съм цивилен.

Нили спря да се протяга, прибра косите си и придърпа блузата над колана на джинсите.

— Е, свършихме ли тук? — попита тя.

— Уморена ли си?

— Като куче. Хем се съдрахме от работа, хем провалихме деня на тази нещастна жена.

— Какво мислиш за нея?

— Намирам я за симпатична. Но както й казах, нагърбила се е с невъзможна задача. С която, между другото, се справя доста добре въпреки всичко. Не мисля, че някой друг би могъл да направи нещо повече. Предполагам, че и тя го съзнава, макар че се разкъсва отвътре, задето не може да гарантира сто процента успеваемост, а трябва да се задоволи с деветдесет и четири.

— Съгласен съм.

— Какъв е тоя Джо, за когото спомена?

— Старо гадже.

— Познаваш ли го?

— Брат ми. Тя ходела с него.

— Кога?

— Разделили се преди шест години.

— Що за човек е?

Ричър седеше с поглед, вперен в пода. Нещо не му позволи да поправи е на беше.

— Като мен, но много по-възпитан.

— Може пък и на теб да ти излезе късметът. Възпитанието не е добродетел, която много се цени в днешно време. Пък и за една девойка винаги е забавно да събере целия комплект.

Ричър не отговори. Двамата се умълчаха.

— Е, добре, аз тръгвам — каза тя след малко. — Връщам се в Чикаго. В реалния свят. Но преди това искам да ти кажа, че ми беше приятно да работим заедно, както винаги.

— Лъжкиня!

— Защо, истината ти казвам!

— Ами не си тръгвай тогава. Залагам десет срещу едно, че тя до един час ще се върне.

Нили се усмихна.

— Защо, за да те покани на среща ли?

Ричър поклати глава.

— Не, за да ни каже какъв е истинският й проблем.