Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Street Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Адвокат на улицата

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Обсидиан, София, 1998

ISBN 954–8240–54–8

История

  1. — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)

8

Мордекай ме поведе по стълбището към преддверието.

— Внимавай къде стъпваш — изрече той почти шепнешком, докато минавахме през въртящата се врата към храма.

Вътре цареше полумрак, защото навсякъде имаше хора, опитващи се да заспят. Едни лежаха по пейките и хъркаха. Други се бяха свили отдолу, а майките се мъчеха да усмирят плачещите деца. Трети се гушеха в проходите, оставяйки само тясна пътека, по която се промъкнахме към амвона. Местата за хористи също бяха претъпкани.

— Малко църкви се съгласяват да приемат бездомници — прошепна Мордекай, когато застанахме до олтара и огледахме отрупаните скамейки.

Напълно ги разбирах.

— А какво става в неделя? — запитах аз шепнешком.

— Зависи от времето. Тукашният свещеник е от нашите. Понякога отменя богослужението, за да не ги прогони навън.

Не бях сигурен какво означава това „нашите“, но не се чувствах един от тях. Откъм тавана долетя скърцане и едва сега осъзнах, че над нас има полукръгъл балкон. Присвих очи и бавно различих ново човешко гъмжило, струпано по скамейките горе. Мордекай също погледна натам.

— Колко хора… — измънках аз и млъкнах, защото не знаех как да довърша.

— Не ги броим. Просто им даваме храна и подслон.

Порив на вятъра разтърси стените на сградата и прозорците задрънчаха. В храма беше доста по-хладно, отколкото в подземието. Промъкнахме се на пръсти между телата и излязохме през вратата до органа.

Наближаваше единайсет. Мазето все още беше претъпкано, но опашките вече ги нямаше.

— Следвай ме — каза Мордекай. Взе пластмасова купа и я подаде на един доброволец. — Да те видим как готвиш — добави той с усмивка.

Седнахме на една сгъваема маса сред навалицата, рамо до рамо със скитниците. Мордекай най-спокойно ядеше и бъбреше, сякаш всичко вървеше чудесно; само че аз не изпитвах същото. Въртях лъжица из супата, която благодарение на мис Доли беше наистина вкусна, но не можех да преглътна факта, че аз, Майкъл Брок, заможно бяло момче от Мемфис с университетско образование и работа в „Дрейк и Суини“, седя между бездомните в мазето на някаква църква насред северозападните столични квартали. Досега бях видял само едно бяло лице — някакъв алкохолик на средна възраст, който хапна надве-натри и изхвръкна навън.

Сигурен бях, че колата ми е изчезнала, че изляза ли от сградата, ще живея не повече от пет минути. Мислено се зарекох да не изпускам Мордекай от очи и да си тръгна само заедно с него, колкото и да остане.

— Хубава супа — заяви той и побърза да обясни: — Не винаги е еднаква. Зависи с какво разполагаме. А и в разните кухни имат различни рецепти.

— Онзи ден в столовата на Марта ядох фиде — съобщи отдясно един човечец, чийто лакът бе по-близо до чинията ми от моя собствен.

Мордекай се престори на смаян.

— Фиде? В супата?

— Аха. Поне веднъж месечно слагат фиде. Ама вече всички го знаят, та трудно се намират места.

Не знаех дали се шегува, или не, но в очите му зърнах весели пламъчета. И наистина изглеждаше смешно — бездомник да се оплаква от липсата на места в любимата си благотворителна кухня.

— Едва намерих маса — колко пъти бях чувал подобни думи от приятели в Джорджтаун?

Мордекай се усмихна и запита човека:

— Как се казваш?

Тепърва щях да узная, че той винаги държи да запомни хората не само по физиономия, но и по име. Любимите му бездомници бяха не само жертви; те бяха неговият народ.

За мен любопитството също беше естествено. Исках да разбера как хората стават бездомници. Какво бе съсипало всемогъщата ни система за обществено осигуряване, та хората да обедняват дотам, че да спят под мостовете?

— Викат ми Каналин — рече човекът, дъвчейки едно от едрите ми кубчета целина.

— Каналин ли? — изненада се Мордекай.

— Каналии — повтори онзи.

— Ами фамилията?

— Нямам си. Много съм беден.

— Кой те е нарекъл Каналин?

— Мамичка.

— На колко години си бил тогава?

— Около пет.

— А защо Каналин?

— Щото имахме бебе, пък то не млъкваше, все врещеше и не можехме да заспим. Дадох му да си пийне малко „Каналин“. Нали знаеш, дето отпушват мивките с него.

Докато разправяше тази история, той разбъркваше супата. Личеше, че многократно е репетирал, и не вярвах на нито една негова дума. Но другите слушаха и той говореше с удоволствие.

— Какво стана с бебето? — запита Мордекай, като се правеше на безразличен.

— Умря.

— Било ти е братче — рече Мордекай.

— Тц. Сестричка.

— Ясно. Значи уби сестричката си.

— Да, ама после спахме като къпани.

Мордекай ми намигна, сякаш всеки ден слушаше подобни истории.

— Къде живееш, Каналин? — запитах аз.

— Тук, във Вашингтон.

— Къде спиш? — поправи ме Мордекай.

— Където заваря. Сума ти богати жени ми плащат, за да им правя компания.

На двамата мъже от другата му страна им стана забавно. Единият изсумтя, другият се разсмя.

— А къде си получаваш пощата? — запита Мордекай.

— До поискване — каза Каналина. Явно имаше готов отговор на всеки въпрос, тъй че престанахме да го разпитваме.

След като изгаси голямата печка, мис Доли направи кафе за доброволците. Наоколо бездомниците се готвеха за нощувка.

Двамата с Мордекай седяхме до масата в мрачната кухня, пиехме кафе и гледахме през широкото гише за сервиране към множеството от сгушени хора.

— Кога си тръгваш? — запитах аз.

Той сви рамене.

— Зависи. Събереш ли стотина души от тоя сорт на едно място, все нещо се случва. Отчето ще е по-спокоен, ако остана.

— Цяла нощ?

— Не ми е за пръв път.

Не бях предвидил да спя сред тия хора. Но и не възнамерявах да изляза навън без закрилата на Мордекай.

— Можеш да си вървиш когато поискаш — каза той.

Разполагах с твърде ограничен брой възможности и най-лошата от тях беше да си тръгна. Полунощ в петък срещу събота по вашингтонските улици. Бяло момче, лъскава кола. Дори и в тоя сняг не ми се вярваше да оцелея.

— Семеен ли си? — запитах аз.

— Да. Жена ми е секретарка в Министерството на труда. Имаме три момчета. Единият учи в колеж, другият е в армията. — Гласът му заглъхна, преди да стигне до третия. Предпочетох да не разпитвам. — А един загубихме преди десет години. Улични банди.

— Съжалявам.

— Ами ти?

— Женен, без деца.

За пръв път от няколко часа насам си помислих за Клер. Как би реагирала, ако знаеше къде съм? Досега и двамата не бяхме отделяли време за каквото и да било, свързано поне отчасти с някаква благотворителност.

Щеше да промърмори „наистина е превъртял“ или нещо подобно.

Нейна си работа.

— Какво работи жена ти? — запита Мордекай колкото да върви приказката.

— Специализира хирургия в Джорджтаун.

— Нагоре сте тръгнали, а? Ти ще ставаш съдружник в голяма фирма, тя хирург. Американската мечта в действие.

— Тъй излиза.

Отецът изникна като по магия и придърпа Мордекай да си шушукат в дъното на кухнята. Взех от една паница четири курабийки и тръгнах към ъгъла, където младата майка дремеше седнала, с възглавница зад главата и пеленачето в скута. Малчуганите бяха завити с одеяла и не помръдваха. Но най-голямото хлапе още не спеше.

Клекнах до него и му подадох курабийка. Грабна я с грейнали очи. Гледах го как се наслаждава на всяка хапка; щом свърши, веднага поиска още. Беше дребно и мършаво, едва ли имаше повече от четири години.

Главата на майката клюмна и тя подскочи. Огледа ме с уморени, печални очи, после разбра, че се правя на Дядо Коледа. Усмихна се немощно и оправи възглавницата.

— Как се казваш? — прошепнах аз на момченцето. След две курабийки бяхме приятели до гроб.

— Онтарио — изрече то бавно и глухо.

— На колко годинки си?

То вдигна четири пръста, сви единия, после пак го изпъна.

— Четири ли?

Детето кимна и протегна ръка за курабийка. С радост му я подадох. Бих му дал всичко на този свят.

— Къде спите? — прошепнах аз.

— В една кола — отвърна то също шепнешком.

Трябваха ми няколко секунди, за да проумея. Нямах представа какво още да питам. То не се интересуваше от разговора — курабийката го вълнуваше повече. Бях задал три въпроса и получих три откровени отговора. Живееха в кола. Искаше ми се незабавно да хукна при Мордекай и да го питам какво се прави, когато срещнеш хора, живеещи в кола, но вместо това продължих да се усмихвам на Онтарио. Той също ми се усмихна. Накрая попита:

— Имаш ли още ябълков сок?

— Колкото щеш — рекох аз и отидох в кухнята да налея две чаши.

Онтарио изгълта първата на един дъх. Подадох му втората и запитах:

— А сега какво ще кажеш?

— Благодаря — рече той и протегна ръка за курабийка.

* * *

Намерих сгъваем стол и се настаних до Онтарио с гръб към стената. От време на време мазето притихваше, но никога докрай. Хората без легла не спят спокойно. Понякога се налагаше Мордекай да си проправя път между налягалите, за да усмири припламнала свада. Беше тъй едър и внушителен, че никой не дръзваше да оспори авторитета му.

След като още веднъж си напълни коремчето, Онтарио задряма, отпуснал главица върху коленете на майка си. Аз отскочих на пръсти до кухнята, сипах си още едно кафе и се върнах на стола в ъгъла.

В този момент бебето нададе вой. Жалното му гласче кънтеше с поразителна мощ и направо разтърсваше цялото подземие. Майката беше замаяна, уморена и ядосана, че я буди от сън. Рече му да млъква, после го подпря на рамото си и взе да люшка напред-назад. Бебето зарева още по-силно и откъм околните долетя гневно мърморене.

Без дори да помисля каква глупост върша, аз протегнах ръце и поех детето, като се усмихвах на майката. Исках да спечеля доверието й. Тя изобщо не ме погледна. Беше доволна, че има кой да я отърве от него.

Детето беше леко като перушинка и мокро до кости. Открих това, когато опрях главичката му върху рамото си и го потупах по дупето. Отправих се към кухнята в отчаян търсене на Мордекай или някой друг доброволец, който да ми помогне. Мис Доли си бе тръгнала преди час.

За мое облекчение и изненада детето притихна, докато обикалях около печката, гуках и дирех суха кърпа или нещо подобно. Ръката ми беше подгизнала.

Къде се намирах? Какво вършех, по дяволите? Какво биха си помислили всички приятели, ако ме зърнеха как припявам в тъмната кухня на някакво улично бебе и се моля да е само подмокрено?

Не долавях противна миризма, но бях сигурен, че усещам как въшките лазят от неговата глава към моята. Изневиделица моят скъп приятел Мордекай изникна наблизо и щракна лампата.

— Колко мило — рече той.

— Имаме ли пелени? — прошушнах аз.

— Свършило ли е голямата работа? — доволно попита той, пристъпвайки към шкафовете.

— Не знам. Само побързай.

Той измъкна пакет памперси и аз му поверих детето. Върху лявото рамо на джинсовото ми яке имаше голямо влажно петно. Мордекай с изумителна сръчност положи бебето върху кухненската маса, свали мократа пелена, при което разбрахме, че е момиченце, избърса детето с нещо, сложи му сух памперс и ми го върна.

— Ето ти я — гордо каза той. — Като новичка.

— Това не го преподават в университета — отвърнах аз и поех детето.

Около час крачих напред-назад, докато бебето най-сетне заспа. После го завих с якето и лекичко го оставих между майката и Онтарио.

Наближаваше три часа в събота сутринта и трябваше да си вървя. Новоизлюпената ми съвест едва ли щеше да издържи повече натоварване. Мордекай ме изпрати до улицата, благодари за съдействието и ме пусна в нощта без горна дреха. На колата й нямаше нищо, само дето беше отрупана с пресен сняг.

Докато се отдалечавах, Мордекай стоеше до църквата и ме гледаше.