Джон Гришам
Адвокат на улицата (12)

12

Във вторник си взех болнични.

— Май е грип — казах на Поли по телефона.

Като опитна секретарка тя настоя за подробности. Температура, зачервено гърло, главоболие? Да, всичко от изброеното. Всъщност вече ми бе все едно. За да пропусне работен ден в нашата фирма, човек трябваше да е на смъртно легло. Поли щеше да попълни справка и да я прати на Рудолф. За да изпреваря обаждането му, аз напуснах апартамента и поскитах из Джорджтаун. Снегът се топеше бързо; очакваха температури до десет градуса над нулата. Почти час се мотах около пристанището, пих по едно капучино на всяко павилионче и гледах как измръзнали спортисти гребат по реката.

В десет потеглих за погребението.

Тротоарът пред църквата бе опасан с подвижни прегради. Наоколо стояха ченгета, оставили мотоциклетите си покрай бордюра. По-надолу чакаха коли от телевизията.

Когато пристигнах, някакъв оратор крещеше с мегафон пред огромна тълпа. За да се получи по-внушителен кадър, тук-там над главите на множеството стърчаха набързо изписани плакати. Три пресечки по-нататък паркирах колата в една близка уличка и изтичах към църквата. Вместо да минавам отпред, предпочетох страничната врата, където пазеше някакъв старец. Попитах го дали има балкон. Той пък попита дали не съм журналист.

Въведе ме вътре и посочи една врата. Благодарих, минах през нея, изкачих се по паянтово стълбище и попаднах на балкона, откъдето се разкриваше гледка към вътрешността на храма. Имаше виненочервени килими, пейки от тъмно дърво и разноцветни витражи без ни най-малка следа от прах. Църквата беше много красива и за момент разбрах защо свещеникът не желае да пуска бездомници.

Засега бях сам и можех да седна където искам. Тихичко минах над задната врата, така щях да виждам централната пътека чак до амвона. На стъпалата отвън запя хор, а аз седях сред покоя на пустата църква и слушах долитащата музика.

Сетне музиката заглъхна, вратите се отвориха и започна блъсканица. Балконът се разтресе от стъпките на прииждащите оплаквачи. Хористите заеха места зад амвона. Свещеникът ръководеше прилива — телевизионните екипи в ъгъла, неколцината роднини на челни места, бездомните и водачите им в централния сектор. Появи се Мордекай с още двама мъже, които не познавах. През една странична врата въведоха затворниците — майката и двамата братя на Лонта. И тримата бяха в сини затворнически дрехи, приковани един към друг за китките и глезените. Охраняваха ги четирима въоръжени пазачи. Седнаха на втория ред в центъра, зад бабата и останалите роднини.

Когато настана тишина, органът засвири тихо и скръбно. Иззад мен долетя шум и всички обърнаха глави. Свещеникът се изкачи на амвона и ни покани да станем.

Разпоредители с бели ръкавици докараха по централния проход ковчезите, сложени върху колички, и ги подредиха отпред — по две деца отляво и отдясно на Лонта. Ковчегът на бебето беше съвсем мъничък, някъде около деветдесет сантиметра. Тия на Онтарио, Алонсо и Данте бяха среден размер. Хористите се раздвижиха в такт, после тихо запяха.

Разпоредителите окичиха ковчезите с цветя и за момент ме обзе ужас, че смятат да ги отворят. Никога не бях присъствал на погребение на чернокожи.

Нямах представа какво да очаквам, бях виждал обаче по телевизията кадри от церемонии, при които понякога сваляха капака и роднините целуваха покойника. Лешоядите с камерите не пропускат такива неща.

Но ковчезите си останаха затворени и светът не научи онова, което знаех — че Онтарио и близките му изглеждат съвсем спокойни.

Седнахме и свещеникът подхвана дълга молитва. После солово изпълнение на сестра еди-коя си, след това минута мълчание. Отново дойде ред на отеца за откъс от Евангелието и многословна проповед. Сетне една бездомна жена се впусна в свирепа атака срещу обществото и неговите управници, които са позволили подобна неправда. Обвини Конгреса и по-специално републиканците, упрекна калпавото общинско ръководство, съдилищата и бюрокрацията. Но най-много огън и жупел изсипа върху висшето общество, хората с власт и пари, които нехаят за бедните и страдащите. Говореше гневно и ясно, всяка дума биеше право в целта, но някак имах чувството, че не й е мястото на това погребение.

Когато приключи, отекнаха ръкопляскания. Свещеникът мигом взе думата и дълго сипа проклятия срещу всички, които не са цветнокожи и имат пари.

Нов оратор, после нов откъс от Евангелието, след това хорът подхвана трогателен химн, от който ми се доплака. Опечалените тръгнаха един по един да докоснат ковчезите, но скоро опашката се разпадна, защото някои взеха да вият и да се тръшкат наоколо.

— Отворете ги — долетя вик от тълпата, но свещеникът категорично поклати глава.

Хората прииждаха към амвона, трупаха се около ковчезите, пищяха, ридаеха и хористите трябваше да повишат глас. Бабата виеше най-много, а околните я утешаваха.

Просто не можех да повярвам. Къде се бяха изпокрили тия хора през последните месеци от живота на Лонта? Малките трупчета в ковчезите никога не бяха виждали толкова много обич.

Камерите минаха в настъпление, към амвона прииждаха нови тълпи. Беше си чисто представление.

Най-сетне отецът се зае да въдвори ред. Отново изрече молитва с тих съпровод на орган. Когато приключи, дългата върволица от хора пак тръгна покрай ковчезите за последно сбогом.

Службата трая час и половина. Не беше зле за две хиляди долара. Гордеех се с нея.

Навън народът отново се събра и потегли към Капитолийския хълм. Мордекай беше в тълпата и когато последните хора изчезнаха зад ъгъла, аз се запитах в колко ли шествия и демонстрации е участвал. Малко са, сигурно би рекъл той.

* * *

Рудолф Мейс бе станал съдружник в „Дрейк и Суини“ на трийсетгодишна възраст, ненадминат до днес рекорд. И ако всичко вървеше според плановете му, някой ден щеше да бъде най-старият действащ съдружник. Правото бе неговият живот, както биха потвърдили трите му бивши съпруги. Във всяка друга област имаше само провали, но що се отнася до отборна игра в голяма фирма, Рудолф можеше да служи за образец.

* * *

Точно в шест вечерта той ме чакаше в кабинета си зад купчина документи. Поли и другите секретарки вече си бяха тръгнали, както и повечето чиновници. След пет и половина движението по коридорите значително намаляваше.

Затворих вратата и седнах.

— Мислех, че си болен — рече той.

— Напускам, Рудолф — казах аз с цялата храброст, която успях да събера, макар че стомахът ми се свиваше на топка.

Той бутна папките настрани и сложи капачката на скъпата си писалка.

— Слушам те.

— Напускам фирмата. Имам предложение да работя на обществени начала.

— Не ставай глупак, Майкъл.

— Не съм глупак. Вече реших. И искам да изляза оттук с минимум неприятности.

— След три години ще станеш съдружник.

— Имам по-добро предложение.

Той не откри подходящ отговор и отчаяно вдигна очи към тавана.

— Я стига, Майк. Недей да се вкисваш заради една неприятна случка.

— Не се вкисвам, Рудолф. Просто минавам в друг отбор.

— Никой от другите осем заложници не го направи.

— Тяхна си работа. Желая им много щастие. Пък и нали те са царете в съдебната зала. Железни са.

— Къде отиваш?

— В една правна консултация близо до Лоуган Съркъл. Занимават се с юридически услуги за бездомници.

— Бездомници ли?

— Аха.

— Колко ще ти плащат?

— Луди пари. Искаш ли да направиш дарение?

— Ти си се побъркал.

— Мимолетна криза, Рудолф. На трийсет и две още съм твърде млад за безумствата на средната възраст. А може и да ми дойдат по-рано.

— Вземи си един месец отпуск. Иди да работиш с бездомниците, изтрезней и ела пак. В ужасен момент ни напускаш, Майк. Знаеш колко сме изостанали.

— Няма да стане, Рудолф. С предпазна мрежа не е забавно.

— Забавно? За забавление ли го правиш?

— Че как иначе? Представи си колко е весело да работиш, без да гледаш часовника.

— Ами Клер? — запита той, разкривайки с този въпрос до каква степен се е отчаял. Почти не я познаваше, пък и в цялата фирма едва ли имаше по-неподходящ брачен съветник от него.

— Клер е добре — рекох аз. — Бих искал да напусна в петък.

Той изсумтя мрачно. Затвори очи и бавно поклати глава.

— Направо не ми се вярва.

— Съжалявам, Рудолф.

Стиснахме си ръце и обещахме да се срещнем на закуска, за да обсъдим недовършените задачи.

Не исках Поли да узнае от други хора, затова отидох в кабинета и набрах нейния номер. Беше си у дома, в Арлингтън, и готвеше. Съсипах й вечерта.

Купих си тайландска храна за вкъщи. Извадих вино от хладилника, подредих масата и започнах да репетирам предстоящия разговор.

Не личеше Клер да подозира какво й готвя. За да избегнем караниците, с течение на годините бяхме свикнали просто да не си обръщаме внимание. Затова и двамата не ни биваше много в тактиката на семейните интриги.

 

 

Но идеята ми допадаше — да изчакам неподозиращата жертва, да посрещна спокойно нейната изненада и после да съм готов с остроумните отговори. Щеше да бъде много приятно и съвсем непочтено, точно както се полага в един рухващ брак.

Наближаваше десет; Клер бе хапнала в движение, тъй че направо минахме с чашите в хола. Разпалих огъня и се настанихме удобно в креслата. След минута-две казах:

— Трябва да поговорим.

— Какво има? — запита тя, без изобщо да се тревожи.

— Смятам да напусна „Дрейк и Суини“.

— А, така ли? — каза тя и отпи глътка вино.

Възхитих се на хладнокръвието й. Или бе очаквала нещо подобно, или държеше да покаже, че моите работи не я интересуват.

— Да. Не мога да се върна там.

— Защо?

— Време е за промяна. Изведнъж разбрах колко скучна и незначителна работа върша. Искам с нещо да помогна на хората.

— Много мило. — Тя вече мислеше за парите и с тревога очаквах кога ще повдигне въпроса. — Бих казала дори, че е доблестно, Майкъл.

— Помниш ли какво ти разправях за Мордекай Грийн?

Той ми предложи работа. Започвам от понеделник.

— От понеделник ли?

— Да.

— Значи вече си взел решение.

— Да.

— Без да го обсъдиш с мен. Аз нямам думата, така ли?

— Не мога да се върна във фирмата, Клер. Днес казах на Рудолф.

Нова глътка, леко скръцване със зъби, бързо припламнал гняв, но никакво избухване. Имаше удивително самообладание.

Гледахме огъня, хипнотизирани от оранжевите пламъци. След малко Клер подхвърли:

— Мога ли да запитам какво ще означава това за нас във финансово отношение?

— Доста неща ще се променят.

— Каква е новата ти заплата?

— Трийсет хиляди на година.

— Трийсет хиляди — повтори тя. После още веднъж и цифрата прозвуча просто мизерно. — Та дори аз изкарвам повече.

Нейната заплата беше трийсет и една хиляди, но в близките години щеше да расте стремително — солидните доходи наближаваха. Бях готов за този спор и не възнамерявах да търпя каквото и да било хленчене по парични въпроси.

— Правото не е въпрос на пари — казах аз, като внимавах да не прозвучи прекалено наставнически. — Доколкото помня, и ти не се зае с медицината заради парите.

Както всички американски студенти по медицина, и Клер бе започнала обучението си с твърд обет, че не я влекат парите. Искала да помага на хората. Също като студентите по право. Само че всички лъжехме.

Тя се загледа в огъня и пресметна наум. Навярно мислеше за наема. Апартаментът беше много приятен; другояче не можеше и да бъде при месечен наем от две хиляди и четиристотин. Мебелировката също. Гордеехме се с жилището си — изискан квартал, хубава сграда, заможни съседи, но рядко се задържахме в него. И почти не канехме гости. Едно преместване щеше да е неприятно, но можехме да го изтърпим.

Винаги бяхме обсъждали заедно финансовите въпроси; нищо не криехме един от друг. Тя знаеше, че имаме петдесет и една хиляди в няколко инвестиционни фонда и дванайсет хиляди в текуща сметка. Изумително колко малко бяхме успели да спестим за шест години брак. Когато си тръгнал към върховете на големия бизнес, парите изглеждат неизчерпаеми.

— Вероятно ще се наложат някои промени, нали? — каза Клер и ме изгледа хладно. Думата „промени“ отекна многозначително.

— И аз така мисля.

— Уморена съм — каза тя. Допи виното и тръгна към спалнята.

Тъжна работа, помислих си. Не бяхме събрали дори озлобление за нормален скандал.

Разбира се, осъзнавах напълно новото си положение. Историята беше прекрасна — амбициозен млад юрист изведнъж се превръща в защитник на бедните; обръща гръб на богатата фирма и започва да работи безплатно. Макар да мислеше, че съм се побъркал, Клер не посмя да критикува един светец.

Сложих дърва в огъня, налях си още една чаша и се настаних да спя на дивана.