Джон Гришам
Адвокат на улицата (11)

11

Като млади работохолици, ние с Клер не се нуждаехме от будилник, особено в понеделник сутрин, когато ни чакаше цяла седмица, изпълнена с трудови подвизи. Станахме в пет, закусихме в пет и половина, после поехме в различни посоки — същинска надпревара кой ще излезе пръв.

Виното ми бе помогнало да спя без кошмарите от почивните дни. И докато карах към фирмата, аз твърдо реших да стоя на известно разстояние от бездомниците. Щях да изтрая погребението. Все някак щях да намеря време за безплатни правни услуги. Щях да продължа дружбата с Мордекай и вероятно дори да стана редовен сътрудник в неговата кантора. От време на време щях да наминавам при мис Доли и да й помагам в изхранването на клетниците. Щях да правя дарения и да събирам пари за бедните хора. Несъмнено можех да бъда далеч по-ценен като източник на финансови средства, отколкото като някакъв си адвокат на бедняците.

Докато карах в мрака към фирмата, пресметнах, че за да вмъкна новите задължения, ще трябва да работя по осемнайсет часа на ден. Кариерата ми бе претърпяла дребна злополука; с неистова работа щях да оправя това. Само глупак би скочил в движение от влака на благополучието.

Този път избрах друг асансьор. Мистър вече бе останал в историята; прогоних го от ума си. Не погледнах към заседателната зала, където бе загинал. Метнах палтото и куфарчето върху един стол в кабинета и отидох да търся кафе. Подтичвах по коридора още преди шест сутринта, разменях по някоя дума ту с колега, ту със сътрудник, свалих сакото и навих ръкави — страхотно е да се върнеш на работа.

Най-напред прегледах „Уолстрийт Джърнъл“, отчасти защото знаех, че няма да има и дума за мъртви столични скитници. След това „Поуст“. На първа страница в столичния раздел имаше малка статия за Лонта Бъртън със снимка на плачещата й баба пред някакъв жилищен блок. Изчетох я, после бутнах вестника настрани. Знаех повече от журналиста и не желаех да се разсейвам.

Под „Поуст“ открих съвсем обикновена картонена папка — фирмата ги използваше с милиони. Нямаше никакъв надпис и това я правеше подозрителна. Просто си лежеше съвсем открито насред бюрото ми, сложена там незнайно от кого. Отворих я бавно.

Вътре имаше само два листа. Първият се оказа копие от вчерашния репортаж на „Поуст“ — същият, който бях чел десет пъти, преди да го покажа снощи на Клер. Под него се криеше копие на документ, задигнат от официално досие на „Дрейк и Суини“. Заглавието гласеше:

ПРИНУДИТЕЛНО ИЗВАЖДАНЕ — „РИВЪР ОУКС“ / КОРПОРАЦИЯ ТАГ.

Най-отляво се редяха в колона числата от едно до седемнайсет. Четвърто място заемаше Девън Харди. Срещу номер петнайсет бе записано: Лонта Бъртън и три или четири деца.

Бавно оставих папката върху бюрото, станах, заключих вратата и се облегнах на нея. Първите две минути минаха в абсолютно мълчание. Гледах папката в центъра на бюрото. Трябваше да предположа, че всичко е точно и вярно. Кому би хрумнало да фалшифицира подобно нещо? После отново я взех предпазливо. Под втория лист, от вътрешната страна на самата папка, анонимният осведомител бе надраскал с молив:

„Изваждането е извършено в нарушение на законите и морала.“

Беше написано с печатни букви — предпазна мярка за в случай, че дам папката за анализ. Моливът бе докосвал картона съвсем леко и надписът едва личеше.

* * *

Оставих вратата заключена цял час и през това време ту стоях край прозореца да гледам изгрева, ту сядах зад бюрото и се вторачвах в папката. Движението из коридора ставаше все по-оживено. По някое време чух гласа на Поли. Отключих вратата, поздравих я, като че всичко вървеше чудесно, и се хвърлих във вихъра на всекидневието.

Цялата сутрин бе запълнена със срещи и съвещания, две от тях с Рудолф и наши клиенти. Изиграх ролята си прилично, макар че така и не запомних какво точно сме разговаряли. Рудолф буквално цъфтеше от гордост, виждайки как лидерът на отбора му пак е натиснал педала.

Държах се едва ли не грубо с всички, които искаха да побъбрят за кризата със заложниците и нейните последствия. Изглеждах все същият, както винаги се товарех до изнемогване, тъй че тревогите около стабилността ми бързо изчезнаха. Малко преди обяд се обади баща ми. Не помнех кога за последен път ме е търсил в кантората. Каза, че в Мемфис валяло; стоял си вкъщи, скучаел и… двамата с майка ми се тревожели за мен. Обясних, че Клер е добре; после в търсене на по-безопасна тема разправих за брат й Джеймс, с когото се бяха виждали на сватбата. Постарах се да изразя искрена тревога за близките на Клер и това му хареса.

Татко не криеше радостта си, че ме открива в кантората. Бях на работното си място, трупах големи пари и си точех зъбите за още. Заръча да се обаждам.

Половин час по-късно брат ми Уорнър позвъни от кабинета си, разположен високо над центъра на Атланта. Той беше с шест години по-голям, съдружник в друга огромна фирма и жесток адвокат по наказателни дела. Поради разликата във възрастта не бяхме общували много като деца, но се харесвахме. По време на развода преди три години Уорнър всяка седмица ми звънеше да споделя премеждията си.

И двамата цепехме секундата на две, затова знаех, че разговорът ще бъде кратък.

— Преди малко се чухме с татко — рече той. — Всичко ми разказа.

— Не се и съмнявам.

— Знам как се чувстваш. Всички го преживяваме. Работиш като луд, трупаш големи пари, не спираш дори за миг да помогнеш на дребните хорица. После се случва нещо и ненадейно си спомняш за Юридическия факултет, за първите години, когато имахме идеали и искахме да използваме дипломите си, за да спасим света. Помниш ли?

— Да. Отдавна беше.

— Така е. Когато бях първокурсник, дойдоха да ни анкетират. Повече от половината колеги желаеха да защитават интересите на обществото. Три години по-късно завършихме и всички се втурнаха подир парите. Не знам как стана.

— Явно в юридическите факултети човек става алчен.

— Може би. В нашата фирма имаме програма, според която можеш да напуснеш за година, един вид неплатен отпуск, и да се заемеш с обществена работа. След дванайсет месеца се завръщаш нов човек, все едно не си напускал.

Има ли нещо такова при вас?

Пустият му Уорнър! Още не възникнал проблемът, а той вече има отговор. Мирно и тихо. След дванайсет месеца се завръщам съвсем нов човек. Кратка забежка, но бъдещето ми е осигурено.

— Не и за обикновените адвокати — казах аз. — Чувал съм, че от време на време някой съдружник отскача да по работи за едно или друго правителство и след година-две се завръща. Но за нас, простите служители, няма подобни привилегии.

— Но обстоятелствата при теб са различни. Ти си бил травматизиран, едва ли не убит, дявол да го вземе, само защото работиш във фирмата. Слушай, ще взема да натисна тук-там, ще им река, че ти трябва повече отдих. Развей си задника за година, после сядай пак зад бюрото.

— Може и да стане — казах аз само колкото да го успокоя. Той беше водач по рождение, адски припрян и вечно готов за спор, особено с близките си. Помълчах малко и добавих: — Трябва да бягам.

Той също нямаше време. Обещахме пак да се чуем.

 

 

Обядвах с Рудолф и някакъв клиент в един великолепен ресторант. Обядът се водеше за делови, което налагаше да се въздържаме от алкохол, но пък щяхме да начислим на клиента сметка за времето. Рудолф взимаше по четиристотин долара на час, аз триста. Два часа ядохме и работихме, тъй че клиентът щеше да плати за удоволствието хиляда и четиристотин долара. Нашата фирма имаше в ресторанта открита сметка и храната се водеше за разход на „Дрейк и Суини“, но мравунякът от счетоводители в сутерена неминуемо щеше да открие как да го пробута на клиента.

Следобедът бе запълнен докрай с телефонни разговори и съвещания. С отчаяно усилие запазих присъствие на духа и издрапах до вечерта, като вписвах в сметката каквото ми хрумне. Антитръстовото законодателство никога не ми бе изглеждало тъй безнадеждно заплетено и досадно.

Едва около пет успях да остана сам за две-три минути. Сбогувах се с Поли и отново заключих вратата. Разгърнах тайнствената папка и започнах да нахвърлям в бележника отделни записки и схеми за действие, като обсипвах отвсякъде със стрели „Ривър Оукс“ и „Дрейк и Суини“. А най-здравата си изпати Брейдън Чанс — специалистът по недвижими имоти, с когото се скарахме заради случая.

Най-силно подозирах неговия сътрудник, онзи младеж, който бе чул острия сблъсък и само след секунди нарече Чанс „задник“, докато напусках кабинета. Той несъмнено знаеше подробности около изхвърлянето и имаше достъп до папката.

За да избегна вътрешните линии, позвъних по клетъчния си телефон на един младши сътрудник от отдела. Кабинетът му беше в същия коридор, на две крачки от моя. Той ме прехвърли на друг и с малко повече упоритост узнах, че човекът, който ми трябва, се нарича Хектор Палма. Работел във фирмата от три години и през цялото това време се занимавал само с недвижими имоти. Смятах да го потърся, но извън службата.

Мордекай се обади да попита имам ли планове за вечеря.

— Аз черпя — съобщи той.

— Супа ли?

Той се разсмя.

— Не, разбира се. Знам едно чудесно местенце.

Уговорихме си среща в седем. Клер отново бе влязла в ролята на хирург и не мислеше нито за време, нито за ядене или съпруг. Малко след пладне се чухме съвсем набързо. Нямала представа кога ще си дойде, но при всяко положение щяло да е много късно. За вечеря всеки да се оправя сам. Не й се сърдех. Нали сам я бях научил да живее на скорост.

Срещнахме се в един ресторант близо до Дюпон Съркъл. Барът отпред беше пълен с добре платени държавни служители, спрели да пийнат по чашка, преди да напуснат града. Ние седнахме в тясно сепаре в дъното на салона.

— Тая история със семейството взе да става дебела — каза Мордекай, отпивайки от халба наливна бира.

— Извинявай, през последните дванайсет часа бях откъснат от света. Какво се е случило?

— Журналистите се разшумяха. Четири хлапета и майка им умират в колата, където са живели. Намират ги на кило метър от Капитолийския хълм, докато там, горе, готвят нови реформи в социалната сфера, та да изхвърлят още майки на улицата. Направо великолепно.

— Значи и около погребението ще се вдигне шум.

— Непременно. Днес разговарях с десетина водачи на бездомниците. Смятат да дойдат заедно с хората си. Ще се съберат тълпи от бедняци. И журналисти, естествено. Майчиният ковчег с още четири мънички около него и камерите ще запечатат всичко за новините в шест. Готвим митинг преди погребението и шествие след това.

— Може пък да не са умрели напразно.

— Може би.

Като опитен адвокат от големия град знаех много добре, че зад всяка покана за обяд или вечеря се крие сделка. Мордекай си бе наумил нещо. Усещах го по очите му.

— Имаш ли представа защо са живели на улицата? — подхвърлих аз въдицата.

— Не. Сигурно обичайната история. Нямах време да ги разпитвам.

На идване бях решил, че не мога да му разкажа за тайнствената папка и нейното съдържание. То бе поверително, знаех го само защото работех в „Дрейк и Суини“. Да разкрия сведения около дейността на наш клиент би било чудовищно нарушение на професионалния дълг. Самата мисъл ме ужасяваше. А и не бях проверил фактите.

Сервитьорката донесе салати и пристъпихме към вечерята.

— Днес имахме фирмено съвещание — каза Мордекай между две хапки. — Аз, Ейбръхам и София. Трябва ни помощ.

Не се изненадах.

— Каква помощ?

— Още един адвокат.

— Мислех, че сте зле с парите.

— Имаме малко скътани. Освен това възприехме нова маркетингова стратегия.

Идеята за маркетингова стратегия в Правната консултация на Четиринайсета улица бе просто смешна и Мордекай целеше тъкмо това. Усмихнахме се едновременно.

— Ако впрегнем новия адвокат да събира средства по десет часа седмично, тогава ще може да си позволи лукса да работи при нас.

Отново си разменихме усмивки.

— Колкото и да ни е неприятно — продължи той, — нашето оцеляване зависи от събирането на средства. Тръстът „Коен“ вече залязва. Досега се въздържахме от просия, сладкият живот обаче беше дотук.

— Какво друго ще върши новият адвокат?

— Улично право. Мисля, че си наясно. Вече видя къде работим. Истинска кочина. София е опърничава коза. Ейбръхам е говедо. Клиентите вонят, а за заплата да не говорим.

— Колко?

— Предлагаме ти трийсет хиляди на година, но можем да гарантираме само половината за първите шест месеца.

— Защо?

— Тръстът приключва баланса в края на юни и тогава ни казват с колко пари разполагаме за следващата финансова година, започваща от първи юли. Резервите ще ни стигнат да ти платим идните шест месеца. След това четиримата ще делим каквото остане.

— Ейбръхам и София приеха ли?

— Да, след кратък разговор с мен. Предполагаме, че имаш доста връзки в юридическите кръгове и понеже си образован, симпатичен, умен и прочие глупости, ще събираш добри пари.

— Ами ако не искам?

— Тогава можем да си орежем заплатите още малко. Да речем на двайсет хиляди годишно. После на петнайсет. А когато тръстът се гътне, ще излезем на улицата като клиентите си. Адвокати бездомници.

— Значи в мен е ключът към бъдещето на Правната консултация.

— Така решихме. Ще те вземем за пълноправен съдружник. Повече от това и в „Дрейк и Суини“ не могат да ти предложат.

— Трогнат съм — казах аз.

Наистина бях трогнат, но и изплашен. Предложението за работа не ме изненадваше, ала отваряше врата, през която не смеех да прекрача.

Донесоха ни бобена чорба и поръчахме по още една бира.

— Разкажи ми за Ейбръхам — помолих аз.

— Еврейче от Бруклин. Пристигнал във Вашингтон да работи в екипа на сенатора Мойнихън. Няколко години се повъртял из висшите кръгове, после изхвръкнал на улицата. Много е умен. Работи предимно с доброволни помощници от големи фирми — координира обща съдебна стратегия. В момента съди Статистическото управление. Иска пълно преброяване на бездомниците. Съди и столичните училища, за да осигурят образование на бездомните деца. Няма свестни сътрудници, но пък върти страхотни интриги около всеки процес.

— А София?

— Социален работник от кариерата. Единайсет години е учила право във вечерните курсове. Действа и мисли като типичен юрист, особено когато тормози държавни служители. По десет пъти на ден ще я чуеш да казва: „Обажда се адвокат София Мендоса.“

— А освен това е и секретарка, нали?

— Нищо подобно. Нямаме секретарка. Сам пишеш, сам подреждаш, сам си правиш кафето. — Той се приведе напред и пошушна: — Отдавна сме заедно, Майкъл, и всеки си е утъпкал пътя. Откровено казано, трябва ни нов човек с нови идеи.

— Заплатата несъмнено е съблазнителна — пошегувах се аз.

Не беше смешно, но той все пак се усмихна.

— Не е до парите. За тая работа трябва душа.

Душата не ме остави да мигна почти цяла нощ. Имах ли куража да зарежа всичко? Сериозно ли смятах да приема работа с толкова мизерна заплата? Отказвах се буквално от милиони.

Всичко, което имах, всичко, за което мечтаех, щеше да се превърне в блед спомен.

Но моментът бе подходящ.

След провала на брака ми изглеждаше някак естествено да предприема драстични промени във всяко едно отношение.